Люк Бесон
Артур и минимоите (2)

Втора глава

Артур нахлува в салона с такава скорост, че успява само с едно плъзване, сякаш е на кънки, да прекоси стаята от единия до другия край.

Той грабва телефона и потъва в мекото канапе.

— Изобретих система за напояване, като Цезар! Но не за салати! А за да пораснат бабините репички! Щом имат вода, ще растат двойно по-бързо! — вика той в слушалката, без да знае с кого разговаря.

Но вече е четири часът и както всеки ден, обажда се майка му.

— Чудесно, скъпи. Но кой е този Цезар? — пита тя, леко объркана от този изблик на енергия.

— Колега на дядо — отвръща уверено момчето. — Надявам се да пристигнете, преди да се стъмни. Така ще може да видите всичко. Къде сте сега?

Майката е смутена.

— … Все още сме в града.

Артур изглежда леко разочарован, но днес нищо не може да помрачи чувството му на победител.

— Добре. Няма страшно. Ще го видите утре сутринта — самоуспокоява се той.

Майка му започва да говори с най-нежния си глас, а това не е добър знак.

— Артур… Няма да можем да дойдем веднага, скъпи.

Телцето на Артур постепенно се свива, като прободен балон, който издиша.

— В града имаме много проблеми. Затвориха фабриката и… Татко трябва да търси друга работа — признава младата жена с достойнство.

— Нека дойде тук, в градината има много работа — наивно отвръща детето.

— Говоря за истинска работа, Артур, работа, от която да се печелят пари, за да можем и тримата да се храним.

Артур размисля няколко секунди.

— Знаеш ли, с водната система на дядо можем да отглеждаме каквито си искаме зеленчуци, не само репички. И ще има достатъчно храна и за четиримата!

— Разбира се, момчето ми. Но парите не са само за храна. С тях плащаме наема и…

Артур я прекъсва, обзет от ентусиазъм:

— Можем чудесно да живеем тук всички. Има много място и съм сигурен, че Алфред също ще е доволен. И Бабинка, разбира се.

Търпението и любезността на майката са подложени на изпитание.

— Чуй ме, Артур. Не прави нещата още по-сложни. И без това не ни е леко. Татко има нужда от работа, значи ще останем тук още няколко дни, докато намерим нещо подходящо — приключва разговора мама.

Артур не може да разбере защо майка му така решително отхвърля неговите разумни предложения. Но възрастните, то се знае, си имат свои, лишени от всякаква логика, доводи.

— Добре — отвръща той примирено.

 

 

Спорът е приключен и гласът на мама отново става нежен и ласкав.

— Ако не сме с вас, това не означава, че не мислим за теб, особено днес — казва тя с някакви тайнствени нотки в гласа. — Защото днес… е твоят… рожден… ден! — изтананиква тя последните думи.

— Честит рожден ден, сине! — изведнъж проехтява в слушалката гръмкият глас на баща му.

Артур вече не се радва. Казва „благодаря“, но едва чуто. Баща му се прави на веселяк.

— Мислиш, че сме те забравили, а? Ето, че не сме! Изненада! Десетата година не се забравя! Сега вече си голямо момче! Моето голямо момченце!

Подражание на щастие, което не може да излъже никого, най-вече Артур.

Бабинка наблюдава отдалече, сякаш знае предварително, че разговорът ще е болезнен за внука й.

— Харесва ли ти подаръкът? — пита бащата.

— Но той още не го е получил, глупчо! — шепнешком се възмущава майката и прави опит да заглади нетактичния въпрос на мъжа си:

— Договорила съм се с баба ти, скъпо дете. Утре ще отидете двамата в градчето и ще си избереш какъвто подарък искаш — нежно казва тя.

— Все пак да не е много скъп — чува се гласът на бащата, без той самият да е наясно това шега ли е, или не.

— Франсоа! — ядосва се майката. — Не можеш ли поне малко да мислиш, преди да говориш!

— Аз… се пошегувах! Какво пък! — смутолевя бащата, като лош актьор.

Артур не помръдва, като статуя. Някъде някакъв кран е затворен напълно.

— Добре! Време е да те оставяме, сине. Телефонът също не е безплатен — не може да се въздържи бащата.

От слушалката, напълно безплатно, се чува как родителите се карат.

— Довиждане, сине, и… — на това място гласовете на родителите се обединяват, за да изпеят едновременно:

— Честит рожден ден!

Артур бавно поставя слушалката на място, почти без вълнение. В главата му се върти само една мисъл. На върха на бамбуковата му пръчка има повече живот, отколкото в този телефон. Той поглежда кучето си, клекнало срещу него, в очакване да разбере какво става.

— Не беше Председателят — доверява му се момчето.

Внезапно, за миг, наистина го обзема чувство на самота. Една кръгла черна дупка, в която е по-добре човек да не пропада.

Алфред още веднъж предлага топката си, за да смени темата на разговора, но една песничка ги изтръгва и двамата от унеса им.

— Честит рожден ден! — весело напява Бабинка.

Тя се появява с голяма шоколадова торта в ръце, с десет свещички отгоре. Пристъпва бавно, в такт с лая на Алфред, който не понася някой да пее без него.

Лицето на Артур светва още преди свещичките да го озарят с пламъка си. Бабата слага тортата пред него, заедно с два малки подаръка.

Песента свършва. Истинска изненада, добре пазена, до последния момент.

Силно развълнуван, Артур се хвърля на врата на баба си.

— Ти си най-хубавото, най-прекрасното бабче на света! — извиква той, без да се сдържа.

— А ти си най-доброто внуче! Хайде, духай!

Момчето поема дълбоко въздух, после се отказва.

— Много са красиви, нека още да погорят. Първо подаръците.

— Както искаш — съгласява се Бабинка развеселена. — Това е от Алфред.

— Много мило, че си се сетил, Алфред — казва Артур, силно изненадан.

— А ти да не би да забравяш рождения му ден? — припомня му бабата.

Артур се усмихва — вярно е! — и разкъсва пакетчето.

Това е една съвсем нова топка за тенис.

Артур е във възторг.

— Ура! Никога не съм имал нова топка. Хубава е.

Алфред лае, за да започнат да играят. Артур се готви да я метне надалеч, но баба му го спира.

— Предпочитам да играете навън — казва му тя.

Момчето, естествено, се съгласява и скрива топката между две възглавници зад гърба си. Разтваря другото пакетче.

— А този подарък е от мен — уточнява бабата.

Вътре има малка състезателна количка, с ключе отстрани, което задвижва пружината, служеща за мотор. Артур е във възторг. Алфред също.

— Чудесна е! — казва момчето, зяпнало от вълнение.

Веднага навива пружината на количката и я слага на земята. Като имитира бръмченето на мотор, то пуска свръхмощната кола и тя прекосява салона, следвана от Алфред. Рикошира няколко пъти и най-после хитро се скрива от кучето под един стол.

Артур се развеселява.

— Мисля, че той ще предпочете колата пред топката.

Болидът спира пред входната врата, Алфред е изгубил следите му.

Момчето отново поглежда към тортата, но още не се решава да духне свещичките.

— Но как успя да направиш такава торта? Нали фурната ти не работеше? — пита Артур.

— Намерих начин — признава баба му. — Госпожа Розенберг ми услужи с фурната си и ми даде няколко кухненски уреда.

— Тортата е чудесна — подхвърля Артур, без да откъсва поглед от нея. — Само че малко е големичка за нас тримата — добавя той.

Бабинка усеща как лошото настроение се възвръща.

— Не им се сърди, Артур. Правят каквото могат. И съм сигурна, че щом татко ти си намери работа, всичко ще се нареди.

— И миналата, и по-миналата година те пак не бяха тук за рождения ми ден. Не мисля, че новата работа ще промени нещата — отговаря Артур като възрастен. Баба му, за беда, не може нищо да възрази, нито да добави. Момчето се кани да духне свещичките.

— Първо си пожелай нещо — подсказва му Бабинка.

Артур не мисли дълго:

— Пожелавам на другия ми рожден ден… дядо да е тук, с нас.

Бабинка не успява да се сдържи — по бузата й се търкулва сълза. Гали косите на внука си.

— Надявам се желанието ти да се сбъдне, Артур — промълвя тя. — Хайде, духай сега, ако не искаш да ядеш торта с восък!

Докато Артур поема дълбоко въздух, Алфред най-сетне е намерил количката, заклещена зад входната врата. Но една заплашителна сянка се откроява зад стъклото, толкова заплашителна, че кучето не смее да вземе играчката.

Сянката се приближава, отваря вратата, става течение и свещичките угасват в мига, в който Артур се кани да ги духне.

На момчето, така да се каже, му секва дъхът.

Сянката се приближава с бавни, но шумни стъпки към салона. Бабинка не помръдва, застинала в тревога.

Човекът най-после се появява в осветеното пространство. Той е петдесетгодишен, с едро тяло и неприветливо, изпито лице, независимо дали го гледаш отблизо, или отдалеч. За сметка на това е облечен безупречно. Но понеже не дрехата прави човека, нашите двама герои продължават да са нащрек.

Господин Давидо, за да разведри атмосферата, учтиво сваля шапка и прави опит да се усмихне, но усмивката му е кисела, сякаш страда от зъбобол.

— Виждам, че идвам тъкмо навреме — казва той двусмислено.

Бабинка го разпознава по гласа. Прочутият Давидо, собственикът на не по-малко прочутата „Корпорация Давидо. Хранителни стоки“.

— Не, господин Давидо, идвате в най-лошия момент. Изкушавам се да кажа — както винаги — отвръща му бабата, запазвайки ледената си учтивост. — Не знаете ли, че елементарното възпитание изисква, когато човек отива при някого без предупреждение, поне да позвъни на вратата.

— Звъннах — брани се Давидо. — И мога да го докажа.

Той гордо размахва парче от синджирче.

— Някой ден звънецът ви ще падне върху нечия глава — предупреждава ги той. — Следващия път ще натисна клаксона, ще е по-разумно.

— Не виждам никаква причина да има следващ път — подхвърля възрастната жена. — А днешното ви посещение е крайно неуместно — имаме семеен празник.

Давидо забелязва тортата с угасналите свещички.

— Ах, каква хубава торта! — тананика грубиянинът. — Честит рожден ден, малкият! На колко години ставаш?

Той набързо преброява свещичките:

— Осем, девет, десет! О, как лети времето! — възкликва той с лицемерен възторг. — Кога беше ей такъв и не се отделяше от дядо си. Колко време мина от тогава? — пита той с явното желание да посипе сол в раната на Бабинка.

— Скоро ще станат четири години — отговаря тя с достойнство.

— Вече четири години? Сякаш беше вчера! — добавя той с едва прикрито злорадство. Рови в джоба си. — Ако знаех, щях да донеса нещичко на малкия, а засега…

Той изважда от джоба си един бонбон и го подава на Артур:

— Вземи, малкият. Честит рожден ден! — Чувства се задължен да добави той.

Бабинка изразително поглежда към внука си. Ясно — никакви скандали! Посланието е прието. Артур взема бонбона с два пръста, както се разглежда перла.

— О, колко мило, нямаше нужда. Не съм виждал такъв бонбон! — казва той с презрителна насмешка.

Давидо се въздържа, въпреки че просто се разкъсва от желание да даде хубав урок на този нахалник.

— Имам нещичко и за вас, госпожо — подхвърля той за отмъщение.

Бабата го прекъсва:

— Вижте какво, господин Давидо, много любезно от ваша страна, но аз нямам нужда от нищо, освен, може би, да прекарам една спокойна вечер насаме с внука си. Каквато и да е целта на вашето посещение, бих ви помолила веднага да напуснете тази къща, в която определено не сте добре дошъл.

Въпреки изключителната си учтивост, тя недвусмислено изказва мнението си.

Давидо изобщо не обръща внимание на думите й. Невъзмутимо рови в джобовете си и намира онова, което търси.

— А, ето го! — възкликва той, разгръщайки един лист, сгънат на четири. — Понеже пощаджията минава край вас само веднъж в седмицата, реших да свия от пътя, за да ви спестя чакането. Има новини, които човек е по-добре веднага да научи — обяснява той с лицемерна добронамереност.

После подава листчето на Бабинка, тя го взема и слага малките си очила.

— Според този документ вашият договор за собственост изтича поради неизплатени вноски — продължава той. — Заповедта е издадена от канцеларията на областния управител.

Смутена, бабата започва да чете.

— Той държеше да се запознае лично с въпроса — уточнява Давидо. — Вярно е, че тази история прекалено се проточи.

Не беше нужно Артур да чете документа, за да смаже с поглед отвратителния човек.

Давидо му се усмихва със змийски поглед.

— Документът окончателно прекъсва договора ви за собственост от 28 юли и същевременно узаконява моето право на собственост. Това отчасти обяснява естествената ми нагласа да се чувствам тук… като у дома си!

Давидо е много горд, че е нанесъл такъв удар. Толкова лесно се справи, че без малко да изпита угризения.

— Но бъдете спокойни — уточнява той, — няма да ви изпъдя, както вие сега ме пъдите. Ще ви дам време да си стегнете багажа.

Бабинка очаква най-лошото.

— Давам ви четирийсет и осем часа — отсича Давидо с леден тон. — Дотогава чувствайте се при мен… като у дома си — злорадо добавя той.

Ако можеше да убие с поглед Давидо, Артур отдавна да го е направил на решето.

Бабинка, напротив, изглежда невероятно спокойна. Тя старателно препрочита последния параграф на писмото, преди да каже:

— Но виждам един малък проблем.

Давидо се сепва, неспокоен поначало.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— В бързината си да ви услужи, вашият приятел, управителят, е забравил само едно нещо.

Идва ред на Давидо да очаква най-лошото. Камъчето, което можеше да преобърне цялото му начинание.

— Какво точно? — небрежно пита той.

— Чисто и просто е забравил… да се подпише.

Бабинка обръща листа и показва празното място.

Давидо се оплита като пате в кълчища. Край на красивите думи, на изразителните гримаси. Заковал се е пред парчето хартия, ням като риба.

Артур едва се сдържа да не закрещи от радост. Не, няма да му окаже такава голяма чест. По-добре да запази докрай мълчаливото си презрение.

Баба му сгъва писмото и го връща на Давидо.

— Значи все още сте в моя дом, докато не се докаже противното. И понеже не притежавам вашата всеизвестна деликатност, давам ви десет секунди, за да напуснете тази къща, преди да съм извикала полиция.

Давидо търси подходящата дума, за да излезе непосрамен, но така и не я намира.

Артур вдига слушалката.

— Нали знаете да броите до десет? — пита момчето.

— Вие… ще съжалявате за вашата наглост! Помнете ми думата! — изсъсква Давидо.

Той се обръща кръгом и затръшва вратата след себе си, но толкова силно, че предсказанието му се сбъдва — камбанката пада върху главата му.

Зашеметен, заслепен от болка, той се удря в дървената колона — въпреки че тя ясно се вижда, — не улучва стъпалото и се просва върху настилката от дребни камъчета.

Стига някак до колата си, с все сила хлопва вратата, като затиска края на сакото си, и потегля сред облак прах. Но прахта толкова му отива!

 

 

Небето току-що се е оцветило в оранжево. А слънцето на свой ред се опитва да се изтърколи по отсрещния хълм, както е нарисувано върху великолепната гравюра, която Артур гали с върха на пръстите си. Тя представлява африканска савана, окъпана в светлината на залязващото слънце. Почти се усеща огненият й дъх.

Артур, с още влажна, миришеща на ябълка коса, седи в леглото, разтворил на коленете си дебела книга в кожена подвързия. Тази книга всяка вечер го отвежда в страната на сънищата. Баба му, седнала до него, изглежда някак особено развълнувана от гравюрата.

— Всяка вечер ние имахме възможност да се наслаждаваме на тази възхитителна гледка. И точно сред такава красота майка ти се появи на бял свят — разказва бабата.

Артур жадно попива думите й.

— Докато раждах в една палатка, дядо ти стоеше отвън и рисуваше този пейзаж.

Момчето се усмихва, като си представя как дядо му рисува.

— Но какво правехте в Африка? — наивно пита то.

— Аз бях медицинска сестра, а дядо ти беше инженер. Той строеше мостове, тунели, пътища. Там се срещнахме. Имахме еднакви желания. Желанието да помагаме и да опознаем тези чудесни хора, африканците.

Артур внимателно прелиства страницата и се заглежда в следващата рисунка. Тя е цветна. Представлява африканско племе, събрано цялото — мало и голямо. Полуголи, накичени с гердани и амулети, всички са високи и слаби. Вероятно са далечни братовчеди на жирафите, затова са толкова грациозни.

— Кои са тези хора? — пита смаяно Артур.

— Това е племето бонго-матасалай — отвръща баба му. — Дядо ти се беше сприятелил с тях заради невероятната им история.

Артур вече изгаря от любопитство.

— История? Каква история? — пита той.

— Не тази вечер, Артур. Може утре да ти я разкажа — отговаря Бабинка, доста уморена.

— О, моля те, бабче! — настоява момчето с умилително изражение.

— Трябва да оправя кухнята — отбранява се тя.

Но Артур знае как да надхитри бабината умора.

— Моля те, само пет минутки… За рождения ми ден! — казва той с глас, който би трогнал и камък.

Баба му не може повече да се съпротивлява.

— Минутка, не повече — съгласява се тя.

— Не повече — обещава Артур, както зъболекар обещава, че няма да боли.

 

 

Бабата се настанява по-удобно, внукът прави същото.

— Племето бонго-матасалай са били много високи хора и в зряла възраст всеки един от тях стигал до два метра, че и повече. Не е лесно да се живее, когато си толкова висок, но те казвали, че природата ги е направила такива и че непременно някъде съществува техен брат, тяхна втора половинка, която допълва всичко онова, което им липсва, и обратното.

Артур е запленен. Бабинка е увлечена от вниманието на слушателя си.

— Китайците наричат това „Природно начало“ — Ян и Ин. А бонго-матасалаите го нарекли „Брат по природа“. И векове наред те търсели своята половинка, тъкмо онази половинка, която щяла най-сетне да им донесе желаното равновесие.

— И намерили ли са я? — пита разтревожено Артур, твърде нетърпелив, за да допусне разказът да прекъсне.

— След повече от триста години търсене по всички краища на Африка… да, те намерили половинките си — потвърждава баба му. — Това било друго племе, което — връх на иронията! — живеело до тях. Едва на няколко метра, за да бъда по-точна.

— Как е възможно? — учудва се Артур.

— Членовете на това племе се наричали минимои и били високи… не повече от два милиметра!

Бабинка обръща страницата и на следващата се вижда това изключително племе, отмарящо в сянката на едно глухарче.

Момчето зяпва от учудване. Никога досега не беше чувало такава чудесна история — дядо му предпочиташе да разказва за изобретенията си.

Артур прелиства страниците, за да види по-добре разликата в ръста на двете племена.

— И те… добре ли са се разбирали? — безпокои се той.

— Чудесно! — уверява го бабата. — Когато работели, всеки вършел онова, което другият не можел да направи. Ако някой от високите отсичал дърво, някой от малките чистел дървесните червеи. Прекалено високите и прекалено ниските били създадени един за друг. Заедно, те имали единно и пълно виждане за света, който ги заобикалял.

Артур е смаян, почти опиянен. Той обръща следващата страница и вижда едно нежно същество, което кара детското му сърце да се разтупти.

Две огромни сини очи го гледат изпод рижав, непокорен кичур коса, устните са с цвят на грейпфрут, погледът — хитър, като на лисиче, а усмивката е способна да разтопи сърцето и на най-суровия ескимос.

Артур още не осъзнава, че току-що се е влюбил. В момента той само усеща как по тялото му се разлива топлина, а дробовете му се изпълват с по-друг въздух, наситен с аромати.

Баба му го наблюдава с крайчеца на окото си, толкова щастлива, че присъства на това чудо — раждането на една любов.

Като се прокашля, за да прочисти гърлото си, Артур все пак успява да изговори няколко думи:

— Кое… кое е това момиче? — заеквайки, пита той.

— Това е дъщерята на минимойския цар. Принцеса Селения — простичко отвръща Бабинка.

— Красива е — неволно се изплъзва от устните на Артур, но той веднага се сепва. — Искам да кажа, че… историята е хубава… Просто невероятна!

— Дядо ти беше почетен гражданин на бонго-матасалаите. Трябва да призная, че той толкова много направи за тях: кладенци, напоителни канали, язовири… Дори им показа как да си служат с огледалата, за да общуват помежду си и да пренасят енергия — с известна гордост се впуска в подробности Бабинка. — И когато дойде време да си тръгнем, за да му се отблагодарят, те му подариха торба, пълна с рубини, от големи по-големи.

— Ура! — провиква се Артур.

— Но дядо ти не знаеше какво да прави с това съкровище. Искаше нещо съвсем друго — доверява му се бабата. — Искаше да узнае тайната, която да му позволи да отиде при минимоите.

Артур е нащрек. Той поглежда към рисунката с принцеса Селения, после се обръща към баба си.

— И те… казаха ли му я? — пита той сякаш между другото, но знаеше, че отговорът може да промени живота му.

— Така и не разбрах — отвръща баба му, привидно чистосърдечно. — Войната избухна, аз се върнах в Европа, а дядо ти остана там през цялата война. Цели шест години нямах никаква вест от него — признава тя. — С майка ти мислехме, че повече няма да го видим. Какъвто беше храбър, вероятно бе загинал в бой — заявява тя.

Артур с нетърпение очаква баба му да продължи разказа си.

— Но ето че един ден получих писмо със снимка на къщата и с молба да се оженим. Всичко наведнъж!

— И после? — пита Артур възбудено.

— После… припаднах! Дойде ми в повече — така изневиделица! — признава бабата.

Артур избухва в смях, като си представя как баба му се просва на земята, стиснала писмото в ръка.

— А след това какво направи?

— Ами… отидох при него. И се оженихме — казва тя, като нещо очевидно.

— Дядо наистина е много силен — подхвърля Артур.

Баба му става и затваря книгата.

— Да, а аз наистина съм много слаба! Петте минути отдавна минаха. Хайде, бързо в кревата!

Тя повдига завивките, за да може Артур да си пъхне краката.

— Иска ми се и аз да отида при минимоите — доверява й се той, като придърпва завивките чак до брадичката. — Ако някой ден дядо се върне, мислиш ли, че ще ми открие тайната си?

— Ако си разумен и ме слушаш…, ще се застъпя за теб.

Артур я целува по врата.

— Благодаря ти, бабче. Знам, че мога да разчитам на теб.

Възрастната жена се освобождава от тази чудна прегръдка и става.

— А сега заспивай! — казва тя строго.

Артур изведнъж се обръща и заравя лице във възглавницата, сякаш вече е заспал. Бабинка нежно го целува, взема книгата и изгасва лампата, оставяйки момчето в прегръдките на Сънчо, а навярно и на Селения. С приглушени стъпки тя влиза в работната стая на мъжа си, избягвайки скърцащите места от паркета. Слага ценната книга на мястото й, после се застоява за малко пред портрета на мъжа си. От гърдите й се изтръгва въздишка — огромна в тишината на нощта.

— Липсваш ни, Арчибалд — признава накрая тя. — Ти наистина много ни липсваш.

После изгасва лампата и със съжаление затваря вратата.