Иван Давидков
Светулка

На прозореца открехнат

книжката си бях забравил.

Влязох в мрака да притворя

двете стъклени крила.

Гледам — светлинка трептяща

дланите ми озарява;

то било една искрица,

то светулчица била!

 

Тя пълзи, заобикаля

като бучка

всяка буква,

по картинката се качва

до самите небеса.

И се спуска към божура,

който ален цвят разпуква,

към рисуваната капка

изумрудена роса.

 

Викам: „Гледайте — светулка

е дошла да ни гостува!“

Всички в стаята се сбират

и така се радват те.

Татко казва: „Търси място

в тоя цвят да пренощува.“

А пък братчето се смее:

„Май се учи да чете!“