Марко Семов
И за Америка като за Америка (6)

VI

Китайците са друга съставка на тази огромна и многонационална американска държава. Странно звучи, нали, когато един чист китаец се изправи пред теб и ти каже — аз съм американец. Гледаш го от горе до долу и от долу до горе, дори и гащите му да съблечеш, все е китаец. А ти казва „американец съм“. Погледнеш улицата: пагоди, еркери, навеси, китайски ъгли на къщите — с вързани очи да влезеш, не можеш да сбъркаш, че това е китайска търговска улица, че тия крачещи или застанали зад стоката си продавачи и купувачи са китайци. А самочувствието им американско. Дълго не можах да проумея как става това омесване, как една националност се пренася чак от Китай в Америка, как си опазва езика, цвета на кожата, навиците, с които хората живеят в Китай, и в същото време ги омесва с навиците и правилата на живот в Америка, за да се получи това тъй неразбираемо за нас, европейците: „Аз, китаецът, съм американец.“

Може да се каже, че всеки голям град си има своя китайски квартал, своя японски квартал, своя гръцки квартал, а от не много отдавна вече и своя корейски квартал. Ходих из всички тези квартали. Японският квартал на Сан Франциско също си е със своя физиономия трудно можеш да го сбъркаш с друг. Той може да се сравнява само с Акихабара в Токио, макар че къде е онази техническа лудница, къде е това спокойствие тук. На Акихабара магазините са така препълнени с електроника от всякакъв вид, че на целия останал свят, ако някой реши да му подпали магазините, тези на Акихабара стигат, за да не се усети въобще, че някъде е имало пожар… Тук, в този или по-точно в тези квартали на големите американски градове, живеят предимно японци. Говорят си на японски помежду си, дойде ли бял или черен, засъсква в устата им английският. Едни го знаят много добре, други горе-долу, има и трети — тях не ги очаква светло бъдеще, ако няма кой да работи вместо тях, те изобщо не го знаят… Очите дръпнати, косата лъскава и черна. И всички те се пишат, тупат се по гърдите, самообявяват се за американци. Американското знаме се вее над покривите на ниските им и спретнати къщи и светът да се обърне наопаки — ново земетресение да раздруса този взет от божиите селения град — Сан Франциско, те никога вече няма да кажат — аз съм японец…

Ай ем америкън…

Заплеснах се по маслините в едни гръцки магазин, който се намираше в съседство с корейския квартал… Тия нови преселници през последните три десетилетия до такава степен са надули кварталите на Лос Анжелос, Сан Франциско, Бостън, Детройт, че хора, които само преди десетина години са били тук, се хващат за главата… Ето, казваше ми един американец, когато за последен път бях там, наоколо имаше поле… А сега е град. И то град, който, ако пеша му тръгнеш, вземай си два месеца отпуска.

Нашествието на чужденци от цял свят продължава с пълна сила и днес в Америка и тя, колкото й да се замисля дали да не спре чужденците, толкова и се гордее. Защото не отиват другаде, ами идват тук. И който дойде, не се връща…

Та онзи грък, като видя, че се загледах в едрите като яйца маслини — извади десетина в една чинийка и я тури отпреде ми… Тъй направи и с една бабка, която се загледа в суджука му — рязна и едно басъмаче, че чак на гърба си усетих завист, загдето вместо в маслините не бях и аз заковал око в суджука.

В американските магазини е напълно нормално, ако ще купуваш храна, да я опиташ. Това, че си хапнал суджук, колбас, праскова, краставичка или че си му ударил чашка от виното, което си решил примерно да купиш, това съвсем не означава, че си длъжен да го направиш.

На два пъти аз например по този начин доста сито се наобядвах и почерпих. Представяте ли си тия магазини да бяха по-близо до Балканите!

— Вие сте грък, нали? — писах се аз познавач немедлено.

— Аз съм американец, сър…

— Искам да кажа, дошъл сте от Гърция?

— О’йес!… Дядо ми е роден в Кавала… Вие били ли сте в Гърция, сър?…

— О’йес… — бия на американско и аз…

— Харесва ли ви Гърция?

— Божествена е — казвам…

— Аз също много я харесвам, сър…

Гъркът рязва от същия онзи суджук две тънки парченца, отваря бутилка (познайте какво) — „Тракия“, „мейд ин Бългерия“, прибавя малко сиренце — бяло, котленско сирене, налива чашата ми.

Пия и благославям американеца от гръцки произход. И се радвам, че балканската сянка държи влага чак тук, на другия край на земята…

Ала в същото това време отправям недотам благопристойни послания към своята високоразвита индустриално-аграрна държава.

Кремиковци! Девня! Радомир! Правешки бабаитлъци! Смрад и пушеци!

Ето каква трябва да бъде България! Ето какво трябва да произвежда.

Та търся аз, като ходя из тази земя, оная стъклена, алхимична паничка, в която дядо господ слага китайци и корейци, японци и англичани, върти ги и ги омесва, после им запали огън, та ги досвари, и се получава нещо, което никъде по света го няма. Като го остави да изстине и да се подкваси всичкото това чудо, ето ти американеца, ако някой изобщо може да ти каже какво точно е той. Кожата същата, каквато е била на предците, лицето — същото, някои от обичаите — същите, езикът, едно на друго — и той, а духът, трудовите навици, начинът на живот — вече други.

Ай ем америкън!

И разбрах, докато се питах и си отговарях, струва ми се, нещо много съществено. Само бедните и гладните народи са потънали в политически, национални или религиозни страсти.

Богатството няма националност, няма религия!

Много фалове направих една вечер от това, че все ги мислех тези японци, китайци или индийци за японци, китайци и индийци…

В програмата ми беше записано: „Вие сте поканен от д-р Маруах и съпругата му на вечеря в 19 ч. Адресът е: …“ Четох името, зверих се… нищо определено не ми казва, освен това „доктор“, което ми дава една малка и все пак твърде неясна картина. В програмата още пише, че пътят до къщата на доктора е час, час и петнадесет минути с кола.

Тръгнах по-рано, пътят вървеше все покрай океана и тази част на Калифорния е може би най-хубавото място в Америка. Океанът, който с такова нетърпение очаквах да видя, тихо лежеше отпреде ми. Водите му кротко галят брега на огромния Лос Анжелос, по цялото му протежение са израснали високи средиземноморски дървета, кипариси преди всичко. Те пък предават усещането, че не си в Америка, а в Малта или в Гърция. По брега на океана — плажове, по плажовете — тичащи хора, други тук-там са полегнали върху дървени скари. Още е зима, макар че слънцето вече се усеща, тук зимата е като нашата напреднала пролет. Къпещи се обаче няма, или поне аз не сварих да ги видя.

Хубаво, много хубаво… Къщите и хотелите, едно на ръка, булевардът чист, тревата вече зелена, кипарисите като току-що излезли от бръснар — подстригани като новобранци. Оттук като хвана пътя, зная, че ще ме заведе там, където е къщата на доктора. По този път обаче не съм минавал. А обичам, както всеки, мисля си, обича, крайбрежните пътища. Гледам картата, по пътя ми се редят едни имена, претоплям се от радост — къде съм?… Над мене, по на юг, все по този път, е Сан Диего. Нещо съм чувал, нещо съм чел за него, фантазии бродят всякакви из главата ми. Възбуждащи са имената на тия далечни градове, в които не си бил, а дали в учебник по география, дали във филм или в приятелска приказка, градът се е докоснал до теб, станал е някак си твой… Ето Санта Моника. Тук, в тази Санта Моника, трябва да хвана пътя по крайбрежието. Гледам картата, идат още такива имена. Санта Барбара, Санта Мария, целият поменик на светиите си е турил испанският бог по това крайбрежие. И на светийките си също… Те ли не знаят къде да си изберат да живеят. Санта Круз! Какво пък за него зная, откъде съм го чувал. По-нататък са Сен Луис, Сен Джонс, Сан Франциско! А малко по-нататък идат Монтърей, Салинас! Прочитам и изтръпвам… За тях вече зная… Нима са толкова близко, нима ще ги видя?…

Спирам дотук, укротявам сърцето си, прекъсвам и описанието на крайбрежния път. Когато човек ще кара кола в непознат град, когато пък ще кара кола по американски пътища, както съм чувал какви касапници са… Все ме беше страх как ще я подкарам тази кола, която информационната агенция ми предоставя… макар че доста бабички видях в коли, и все си казвах — чак такова нищо ли съм, една бабичка може да кара кола в Америка, аз се страхувам… Криво-ляво, измъкнах се от Ситито и доста свит и смачкан, стъпих на „уея“… Какво става? Колите не фучат, колите не ме издухват от платното, че не ме даже и толкова задминават… Колите, които дни наред вече гледам и във Вашингтон, и тук, в Лос Анжелос, са много покорни пред човека, невероятно покорни… Пак се питам някаква грешка да няма… Няма грешка. Едно знаем за Америка, тя друго излиза… За движението в Америка, за битката между човека и автомобила, спечелена от разума — ще пиша отделно… Сега само отбелязвам, че моето смачкано самочувствие бавно се възвръща. Пътни знаци сочат четиридесет и пет максимална скорост и са укротили автомобилонаселението така, че за мене не е никакъв проблем да стана част от него… Карам и гледам наляво, където е брегът, където е океанът, където са вилите… Пак бъркам — това не са вили, и аз където отивам, не е вила също. Това са къщи. Тук си живеят хората. Това е все още град Лос Анжелос, дълъг и широк, край няма… Скоростта от 45 мили позволява да караш и гледаш. И аз карам и гледам… къщите са скрити в зеленината на брега, сякаш са обърнали гръб на пътя, по който вечер си идват обитателите им, остават една нощ насаме с водата и далечината, за да поемат на другия ден пак по същия този път. Където има ресторант или хотел, над къщата е вдигнат светлинен знак. Другото е все гръб, скрит зад дървета, зад пълзящи растения, зад непознати за нас, европейците, зидове, свързани, омесени с къщата, включени в архитектурата й…

На всичко отгоре трябва да следя и номерата… Целият този може би най-дълъг крайбрежен булевард, който достига чак Сан Франциско и още продължава, е все така… Тук-таме някъде се покаже незастроено място, заливче синне пред мене, покаже се водата — дълбока, спокойна и тиха. Отговаря си на името океанът, няма що. Нито веднъж не го видях да се размърда, да надуе дробовете си, да подхване платната на лодките, кротко пасящи по синята му покривка. Водата е равна и заспала, като че ли не е вода, а много голямо платно, с което е загърната тази земя. После пак се появяват скритите в зелено сгради и колите, спрени до тях. Ако се гледа брегът откъм водата, той е осветен и ошарен така, че прилича на най-фантастична картина от стъкло, алуминий, тухли и светлини — зелени, червени и какви ли не още… Има си хас моят човек, който ме е поканил на гости, да се окаже фукара и да е купил някоя къщурка някъде из лозята. И да ме кани мене и други такива като мене, белким и той с нещо влезе в окото на комшиите… Ама късмет ще извадя, ха…

Така излиза — засичам една стрелка, която сочи надясно. Високо на един баир, доста далеко от водата, се виждат сгради… Моят късметец пак не ме забрави както се вижда… Такъв ще да е, вече не се съмнявам, и моят американец — фукаричка…

Спирам пред къщата, отпреде ми на минутата се появява домакинът — една доста дръглива физиономия, облечен е в простичка риза, едно на друго, такива му бяха и гащите. Гледам лицето му, на индийско бие. Досега само индиец не бях стъпквал по пътя си. Хвана ме яд — къде съм тръгнал да бия този път, заради този оглозган индиец, паяжинясал от глад… Че на всичко отгоре, вместо да ми удари едно темане, ми нарежда къде да сложа колата си, като че тая поляна отпреде ми е паркинг пред НДК, сакън да не сбъркаш къде си спрял и да заемеш мястото на някой член на Политбюро… Е, ще спра, където ми казва. Аз съм човек от социалистическия свят, с нареждания и команди къде да си паркирам колата, къде душата, къде мисълта няма да ме учудиш! Вървя след него, той ме въвежда в една широка стая, натрупана от двете страни с разни малки скулптурки, както ги гледам — глинени. И много! Не е, да речеш, сложил върху един сандък една-две, както слагат хората, а чак го е затрупал. Преддверието, през което минаваме, е полутъмно, но безвкусицата, когато я има, се вижда и на тъмно. От другата ми страна пак такива сандъци, и те с такива богове — от глина, дебели, тлъсти, разпльоскали се върху сандъците. Къде съм виждал подобни скулптури? — В Китай, в Зимния дворец!… На простотия на квадрат ми мирише тая къща, но друг изход нямам — дошъл съм вече… Завиваме вдясно, още един такъв сандък, и той затрупан — оттук нататък вече е по-широко. Канапе, масичка отпреде му, отстрани още столове и фотьойли. Тук малко по бива. Индиецът мърмори нещо — ала да си кажа, тоя тюрлюгювеч, в който ме въведе, толкова ме потисна, че дори не го слушах… На всичко отгоре ме остави сам, запиля се нанякъде… Вдясно се отвори врата, на вратата застана момиче… И първото нещо, което каза, беше: „Ама защо държиш човека на тая светлина?“ И натисна ключа. От този момент, точно както става в приказките, се озовах в друг, съвършено различен и непознат за мене свят…

Момичето беше с толкова големи и красиви очи, че просто онемях… Толкова красива индийка нито съм сънувал, нито съм виждал… Беше облечена светски — в панталони, с тънки терлички, с още по-тънка блузка…

На светлината тази част от хола се оказа нещо съвсем различно. Половината от метала, който можах отподир да огледам около себе си, беше сребро… А ония там чирепи, които така презрях на влизане, се оказаха огромни златни композиции — толкова злато, колкото само върху тези няколко сандъка имаше, да беше се кротнало в нашето национално съкровище… Къде съм, наистина?… Какви са тези хора?… Как стана така, че се топнах от студено в топло. И къде изчезна домакинът с простичкия си панталон или и това ще се окаже някаква игра… Момичето седна на фотьойла срещу мене и много топло и предразполагащо каза: „Татко се извинява… Ще закъснее с петнадесетина минути… Заседанието в общината продължило повече от предвиденото… Аз ще ви правя компания, докато дойде. Нали не възразявате…“

Да казвам ли какви огньове минаха през тялото ми и колко пъти се напопържах, задето се писах тъй набързо познавач на бедно и богато, на мизерия и лукс. Оказал се бях не в бедна, а в безкрайно богата къща, в каквато скоро, много скоро ще разбера, кракът ми не е стъпвал, нито някога повече ще стъпи. Смущението ми е толкова дълбоко както от красотата на момичето, така и от килограмите на онова злато, което е натрупано на три-четири метра оттук, че не смея да помръдна. Не зная, милият аз, как се приказва в такава къща, как се стои… Уж минавам за човек, пообиколил света, а тук защо ми пресъхнаха устата, защо се такъв вцепених? Като ледено кристалче се стопи всичкото ми самочувствие. И да скривам сега, и да премълчавам, че от мене не остана нищо, ще се забележи и от кораб, ако сега в океана минава такъв. Добре, че оня, на когото предвидих неизбежна гладна смърт, иде пак… и как, мислите, иде… Иде и носи тежка табла. А в таблата — водка: „Смирноф“, „Руска“, „Горби“, „Финландска“. И не както е бивало досега, по десетина грама, колкото да подмокрят дъното на чашата, а цели-целенички бутилки. Иде ми да скоча и да ти погаля. Тях по-напред, после — него… Ще скоча, ако смея да пошавна… До тях уиски — американско, английско, шотландско. До уискито — бяло вино, френско, до него — червено, калифорнийско… И бутилка някаква с италиански ликьор се мъдри върху таблата. Ето, една от тия бутилки ще ми умие очите пред това момиче — една чаша да дръпна, и ще ме видиш ти мене аз ли съм… Ще видиш ти чак толкова ли нямам самочувствие, смущавам ли се от такива незаконно забогатели американци. Минутка само… Соча бутилката „Смирноф“, зад гърба на човека се подава жена, тя носи чашите, леда, газираната вода — „Ако джентълменът желае“… Джентълменът е по чистото питие… Налива ми индиецът чашата и чака да дръпна ръката си. Няма да я дръпна, бате. Налей, налей по-ячко, няма да обеднееш… Ха бакалъм. Спрях го някъде високо над средата на чашата, от кумова срама…

Той слага отстрани на малката масичка цялата тази сладка сергия и изчезва. След минутка пак иде… Цяла тарга с мезета окачил на рамото си — кеф ти гръцки фъстък, кеф ти шамфъстък, кеф ти всякакви други, от знайни и незнайни земи плодове… Кеф ти… ох, мамо… откога такова нещо не съм виждал — чинийка чер хайверец, чинийка червен.

… Имах един чичо. Беше от най-бедните в селото. Когато съм писал тук-таме, че по нашия край имаше хора, на които през ушите човек вестник може да чете, него съм имал предвид. Свит, мълчалив човечец… Ала като го почерпеше някой в кръчмата, като светнеше една-две ракии, от него по-голям в селото нямаше… Та сега, като отпивам от водката, като гледам момичето отсреща, което е разредило една чашка уиски, като усещам как чашата в ръката ми подменя кръвта, си мисля, че е вярно, дето казват, че кръвта вода не ставала. Но че водката става кръв, съмнение няма.

Открехвам полека-лека приказката. Иде ми езикът в устата вече, усещам го, че се разшава. Вратата, от която излезе това чудно създание, се отваря пак — още едно момиче, не е от същата класа, но то пък е силно в усмивката. Още попълнения се появяват: двама млади индийци. Те са със своите си индийски шапки — вили и повивали отгоре си плат за десетина ризи. Сядат и също вземат чаша. И те са по водката. Най-после да попадна на европейци. Ха сега да ударим чашите, ха по едно „наздраве“ да кажем… Че като ми дойде едно вдъхновение… Та Радж Капур, та Рита, та „Бродяга“, че „Два акра земя“, че „Господин 420“… С всичкото таза познание за индийската култура направо ги сащисах… Единият от тях запя мелодийката от „Бродяга“, като си опомни, че била от „Два акра земя“. Не е, казвам, не е оттам песента. Тя е друга… И даже я затананиках… Хубава работа, казва хубавицата и се смее. Европейците повече от нас знаят песните ни…

— Тоя филм мина оттук за малко — заоправдава се певецът…

Още ги сащисвам с познания за Индия: Тач Махал, Агра, Мъртвият град, Червената крепост, милионерите Тата… Какво си мислят те?

Какво си мислят точно, не разбрах, но със сигурност разбрах, че моите познания не само не ги сащисват, но не ги и толкова интересуват. А на мене един от тях да ми каже нещо хубаво за някой от световноизвестните български режисьори, един да ми спомене Варна, одма сълза ще прокапе от окото ми…

— Ние не сме били в Индия — казва хубавицата и аз събирам очи… — Татко беше няколко пъти…

— Че как…

— Ами ние сме американци — запява същата, вече позната ми песен момичето…

— А Индия — бия право в националната цел.

— Ние обичаме Индия — казва момичето, — аз все се каня да отида там… Даже вече говорихме с годеника ми…

Казва годеника ми и част от милата ганьовско-албертосардиевска наивност се попилява на секундата в душата ми… Момичето скача и донася снимката на годеника си. Знаех си, че е някакво прасе. На хубавите жени мъжете винаги са били подлеци или прасета… Че и с очила на всичко отгоре. Също индиец… И всички тия тук, наоколо, индийци… И той бил лекар, като баща й. И около мен тия също са лекари. И техният баща. И дядо им… И на домакинята, която още не се появява, баща й…

— Виждам — казвам, — че пазите традициите си!

— Това е прието в Америка — в къщи човек може да пази спомените от дедите си, тук свободата е пълна. Ние всичките сме сикхи, навярно и внуците ни ще останат сикхи, ние спазваме често обичаите на нашата национална кухня. Затова и нашият готвач е индиец — това, което са забравили бащите ни, дедите ни, ето, той го припомня…

— Тази вечер вие ще опитате националната кухня…

Бащата, един възрастен, вече шейсет-седемдесет годишен индиец, дойде със закъснение. Със запознаването той се включи в разговора. Направи го със същата непринуденост, с която си поиска чаша бяло вино.

— В Америка всички хора са равни — каза той. — Равенството е заложено в конституцията — тя е, която обединява всички народи и народности и ги прави американци. Тя и правилата на живота…

— Кои правила — питам — най-вече ви правят американци?

Човекът поглажда брадата си, бавно, без да бърза, отпива от чашата е бяло вино и като преценява, че вече е време за отговор, казва:

— Всеки е свободен да прави всичко, стига да не нарушава конституцията и да не пречи на другите хора да правят същото… Ако ме разбирате — това е правилото номер едно… Спазва се като най-свят закон на тази земя… Установено още от Линкълн…

— А конкуренцията — казвам аз, подготвен до немай-къде от литературата, която съм изчел по въпроса.

— Конкуренцията е само начин, по който човек се показва и доказва кой е и какъв е. Важното е условията за всички да са равни…

— Но те не могат да бъдат равни за всички. Ето, вашата дъщеря не може да бъде равна с едно момиче от бедно семейство. Началният старт е различен…

— Не съвсем — казва той. — В Америка не е прието родителите да обезпечават децата си. Това е най-лошият урок, който може да им се даде. Децата започват да работят самостоятелно още докато са в университета. Деветдесет процента от студентите се самоиздържат… И много рано заживяват самостоятелен живот… И много рано научават правилата му… Който не умее да се бори, тук пропада. Който не спазва правилата на борбата — също…

— А кои са правилата? — питам пак.

— Ще ви кажа някои от тях — отвръща индиецът… Младите хора наоколо мълчат и само тук-таме добавят или уточняват нещо. Видях, че уважението към този, който говори, е правило в Америка. Особено пък, ако той е по-възрастен:

— Ето някои от тези правила — казва човекът: — Да се даде възможност на всеки да пробва силите си. Равни шансове за всички.

Скептично отминавам „равните шансове“. Той продължава:

— Добродетелност — да даваш сили на обществото, без да ти се плаща за това…

Правя физиономия…

— Вие безплатно ли лекувате?…

— Не. Но много от моите доходи, понякога до двайсет и пет процента, отиваха за благотворителни цели…

— Като например?…

— Аз съм нещо като заместник-кмет на Лос Анжелос, така да се каже, на доброволни начала, макар че ме избират. Отговарям за духовните, културните движения. Строеж на театри, на опери, опазване на старини, на църкви. Сега идвам от такова заседание — трябва да се започне реставрация на една стара испанска църква. Трябват пари — тия пари ще ги даде не общината, нейният бюджет не е голям, а доброволците…

Кимам като човек, на който всичко му е ясно, макар, че точно тези 25% от доходите на един лекар в Америка хич не ми се побират в главата. Това са много пари. И доброволно да ги харижеш, за нашите български политически мозъци, такива, каквито са те през последните десетилетия — това си е жива баламурщина, ако не и нещо по-страшно… Пет лева да им се изгубят, милицията на цял окръг ще вдигнат на крак. Е, имаше някога и в България благодетелни хора. Църква построят, училище, преди да умрат, напишат: парите ми за такава и такава обществена цел…

Ала какво може да се очаква от една държава, ръководителите на която смятат, че доброволните дарения обиждат могъществото й, от една партия, която в това вижда заплаха за строя…

Ето го пак комплекса на малкия човек и на малкия политик. Ето го това много българско „Ама какво ще кажат хората“…

— Да ненавиждаш — продължава индиецът — лъжата, лицемерието, клеветата. Да не се разглезват хората — това е железен нравствен кодекс…

Споменава той клеветата и аз пак подрипвам. Като зная как ние, българите, я ненавиждаме. Ако пък наближат избори, както е сега в България, човек от банята да не излиза, все ще е омаскарен.

— Личността трябва да владее до съвършенство три неща — продължава индиецът, — характера си, езика си, поведението си… Има и още — добавя той, — но това е — казано на латински — „Кондицио синекванон“. Спазваш ли тия правила, ти си американец и Америка е твоя. Оттук нататък можеш да имаш какъвто искаш цвят на кожата, да говориш какъвто искаш език, да изповядваш каквато щеш религия или идеология… Не ги ли спазваш…

— Пропускам нещо важно, струва ми се — казва старият индиец и пак рови с ръка вече напълно бялата си брада. — В нашата страна е много важно човек да брани честта си, както да брани и честта на Америка! Вие виждате как всички обичаме нашата държава, виждате колко знамена има навсякъде — все символ на тази патриотична привързаност…

— Даже се питам — казвам компетентно аз, — кое е повече пред домовете в Америка — знамената или баскетболните табла…

Човекът се усмихва:

— За съжаление аз не играя баскетбол, но дъщерята, бъдещият зет, ето тези юнаци — и той показва двамата атлетични индийци, — те играят…

В Америка — наистина, ако не пред всяка къща, то на три къщи пред една, било на вратата на гаража, било отделно, било на вратата на конюшнята или на магазина, има ли 3 квадратни метра свободна площ, спокойно гледай нагоре — няма как да не видиш баскетболно табло. Детето започва да кара кола и да играе баскетбол още същия ден, в който вече може сносно да си казва името и играе, докато е ученик, докато е студент, че нерядко и по до късно. Баскетболът е национална болест за Америка. Само че единствената болест, която дава здраве. И понеже отворихме дума за здравето, и понеже съм в лекарска къща, нека за него кажа още малко.

Грижата за здравето на американския поданик е грижа номер едно… Освен че играят баскетбол, освен че не може да се мине ден, без телевизията да покаже поне три мача между университетски отбори, освен че тази игра там е достигнала такава зрелищност и майсторство, че много често се съмняваш — тези, които играят, нормални хора ли са или някакви извънземни същества, дошли на американска земя, за да покажат какво могат. И къде-къде назад в баскетболното си развитие е целият останал свят. Сравнението между европейския и американския баскетбол е като сравнението между шевролет и запорожец. И което не по-малко удивлява — вместо да ходят по купони, да пият водка и да се друсат, студентите в Америка играят баскетбол, та се късат. Едни играят, другите, хилядите, които не са достигнали до отбора на колежа или университета, присъствуват на тренировките и мачовете на своите тимове. Има ли тренировка, залата е точно толкова препълнена, както когато има мач. Тук обаче са и професорите от колежа или университета, тук са твърде често и меценатите на отбора. Съдбата на този спорт е свързана с престижа на училището, с неговата популярност. А тя в Америка се плаща скъпо. Така, освен за майсторството, човек трябва да отиде на един баскетболен мач, за да види една традиция за здраве, за джентълменство, да се наслади на една силна и красива Америка. И преди всичко млада!

Баскетболът е едната болест. Но Америка има и втора…

Американците много тичат за здраве… Рядко е да се срещне оял се, лоясал човек по американските улици. Макар че и такива има. Рядко, много рядко е да се види човек със сенки под очите, недоспал или препил. Рядко, много рядко е да се види умърлушен човек… Или пък човек, дебело облечен. Къде ли не студувах из тази американска земя първите десети дни, и особено когато бях в района на Чикаго и Бъфало, на път за Ниагарския водопад. А те, представете си, по една ризка, в най-добрия случай — с по едно яке отгоре. Да ти стане студено само като ги гледаш. Температурите нулеви, много често под нулевите, и черни, и бели, че дори и жълти — тънко! Като че ли пестят и от дрехи… Здраво тяло — здрав дух!… Както виждате, пак наш лозунг, само че ние отдавна превърнахме и него в празна пропагандна тенекия, а те го спазват и му дават живот и видение всеки ден… И тия видения са пред очите — на всяка крачка и по всяко време.

Гледах ги в Сената във Вашингтон в часа на обедната почивка — стотици: и по-млади, и не съвсем млади, а и вече мои набори, вместо да се кротнат пред някоя по-тлъста пържола и да забършат по две-три бири, да отпуснат няколко дупки на колана, да се усетят хора, те тичат… В черни, плътни, прилепнали по тялото анцузи, с лъскави трика, целият този народ хуква в обедната почивка — провира се между колите, пресича улиците, държи си тротоарчето, всеки си има маршрутчето, което трябва да пробяга. Дори в Ню Йорк, в най-задръстеното от коли време, авенютата са пълни освен с всичко друго и с тичащи хора. Дори когато е студено, толкова студено, че трудно се диша, виждаш млади и, пак повтарям, не само млади хора, зачервили лица; кой, когато намерил време — един рано сутрин, друг в обедната почивка, трети вечер, четвърти късно вечерта, когато му се появил свободният час — тича, тича Америка. И дъжд да плющи над главите им, и ветровито и студено да е, и буря да се вие, хиляди хора са на улиците и в парковете… Това е нещо като религия, като опиум, който държи телата изправени, мускулите стегнати, тлъстините стопени и очите бистри… Тича, тича Америка. Не зная как се справя с теориите „за“ и „против“ тичането. Ние много обичаме да изнамираме на всяко нещо, което не ни се нрави — оправданието, че и дори съответната научна теория. Изглежда, американците и в това отношение са по-изостанали и от нас, защото, вместо да се занимават с истинската наука — трябва ли или не да се бяга, полезно ли е или не за сърцето, — просто бягат…

Едно от условията за преуспяване в Америка е да изглеждаш здрав, силен, достолепен. Да излъчваш сдържана увереност. Да си в чудесно настроение. Усмивката, зъбите, цветът на кожата да говорят повече от думите. И не само душата, но и тялото ти да пращи от здраве и порядъчност. Мърляв ли си и духовно, и физически, то няма как и в бизнеса, и във всичко друго да не си същият. Огледайте сега хората, които живеят или работят около вас, и сами си отговорете как стоят тия работи в България… Час и половина сутрин отделя една от най-гледаните телевизионни програми, за да поддържа спортната форма на Америка… И такива момичета са избрали, че човек не само от кревата, но и от гроба си ще скочи, за да порипа малко с тях… Така примамливо са направена тия програми, такава красота има в женските и мъжките тела, такава музика и такъв подбор на упражненията, че те викат, подканят, подкрепят те и те тонизират с думи, с възгласи — дърво да си, канапе да си, нощна лампа, преди малко загасена да си, ще заподскачаш с тях.

Американските момичета, освен че нямат сенки под очите, нямат най-често и грим. Доколкото се вглеждах в ръцете им — видях, че те не слагат и маникюр. Когато една жена много работи или просто работи, маникюрът едва ли е най-удобното нещо за ръцете и… Още повече, когато критериите за женска красота съвсем не свършват там, където започва агресивната европейска козметика. Здравият, спокойният живот се усеща, или по-скоро трябва да се усеща, във всичко у американеца. Затова и средната продължителност на живота там е над 75 години.

А смъртността ври децата — най-ниската в света!

Ще ме извини моят домакин — индиецът, загдето още малко време ще го оставя да си поглади брадата и да си поприказва със своите племенници, преди да сме седнали на трапезата, нагласена по индийската традиция, за да кажа още малко за външния вид на американците, нещо, което толкова силно ме впечатли още в първия час на пристигането ми. Това са зъбите на американския поданик. Вглеждах се умишлено и упорито навсякъде, където това беше възможно, стига да не припомня на Америка, че съм приятел на Ганьо… На всички американци зъбите са като на най-известните киноартисти, които познаваме, ако не от другаде, от снимките. Гледам и не намирам с подръчната ми пропагандна информация никакви обяснения на тоя изумяващ медицински факт. Тия хора, още детето преди да се роди ли, му слагат изкуствени зъби, и как става това? Мълча и гледам, гледам и мълча. Ала и най-бетонираният шоп да е на мое място, и той повече няма да издържи и ще се попита: той ли нещо не е в ред, или тука има нещо, което по никакъв начин не ще да се побере в шапката му… Стигна се дотам, че само зъби, бели, равни, чисти, подредени, с шублер мерени, строени като образцово парадно поделение, бяха в очите ми. Това, дето го приказвам сега, може да не ви се вярва, може да ви се струва преувеличение, ала то и на мене не ми се вярваше. Дори и сега, няколко месеца след като съм се върнал, все си мисля, че такива хора не съм срещал, така ми се е сторило…

Един ден, срам не срам, престраших се, попитах жената, която ме придружаваше. Тя ме гледаше не по-малко учудена…

— Това ли — казва тя — ви направи най-силно впечатление в Америка?… — И се учудва на мен точно толкова, колкото и аз на тия съвършени протези, които виждам, където и да се обърна. — Ами грижата за зъбите си е грижа за здравето — казва тя. И аз, ха да й отвърна, че това у нас го знаят и кравегледачките, но премълчавам… — То — тя мисли още — може би се дължи на многото сокове, от всякакви плодове и зеленчуци, които пием тук. И сигурно още се дължи на храната…

Не ме задоволява доникъде нейният отговор. Никакво обяснение не ми дава той. Даже съм убеден, че ме лъже, че прави пропаганда на Америка. Тия, викам си, са до един с ченета, колко му е — Америката ли не може да направи едни съвършени порцеланови или пластмасови ченета. Вади зъбите, слага ченета и се блещи отпреде ти, а ти — честният социалистически труженик, търсиш отговор, правилен отговор…

И когато няколко дена по-късно бях поканен на вечеря у семейство Кросли, в Мемфис, и когато стана ясно, че не един, а двама зъболекари има отпреде ми, веднага си поставих въпроса. Приличащият на англичанин зъболекар, спокойно обмисли отговора си.

— Ние се грижим за децата, от най-ранна възраст — започна той. — До завършване на средното образование и в университета грижата за зъбите е неотменно социално задължение на държавата… По-нататък вече не. По-нататък зъболечението се заплаща — при това доста скъпо. И за него няма социални помощи, както е за останалите медицински грижи…

И този отговор не ми изглежда убедителен, защото, колкото и да се вглеждам в хората, особено когато ми се усмихват, изваден или развален зъб не виждам, зъб с пломба дори ме забелязвам… И за мене си остава моето си, най-българското обяснение, че тия, Американски зъболекари са богове на ченетата и нищо друго… Добре де, ама пък досега никъде не съм виждал деца е ченета, както не съм чувал, на ченета да се слагат телчици!… А всяко трето дете от шестгодишна, до шестнайсетгодишна възраст носи в устата си много изящно направени метални скобички, които изглеждат като сребърни точици върху зъбите на детето… Така и крив зъб да се появи, тия телчици го изправят и подравняват с другите… Теорията ми за ченетата се разклати, но не рухна…

— Ами протезите? — не се стърпях аз, и извадих българската деветка… — Тях къде оставяте?…

— Протези се слагат много рядко — казва ми зъболекарят… — Само в изключителни случаи…

Тъй си оставам с недоизяснен отговор и със стъписващото впечатление за зъболечението в Америка. По-късно, в Тера Хота, в Далас, и Бронкс, видях, че не в цяла Америка е така. И негри без два, три и повече зъба видях, и хора с лоши зъби, ала това бяха все пак редки, твърде редки случаи… Те и сега не могат да скрият впечатлението, силното впечатление, че на американците зъбите им са, както ние обичаме да казваме, когато нещо много ни стъписа, „като на кино“… И сигурно този показател повече от всички други, много повече дори от космическите, технологическите и какви ли не още постижения в тази страна, показва степента на нейния жизнен стандарт…

Защото, когато една цяла държава дотолкова може да отделя внимание и грижи за зъбите си, то ясно е до каква степен тя се е оправила с другите си проблеми.

Извинявай, доктор Маруах, че ти дойдох на гости, а пак хукнах по Америката… Доктор Маруах ме кани в съседното, продълговато помещение, където е наредена маса за десетина души…

Докторът заема централното място на масата, както правят всички американски глави на семейства.

И както всяка глава на семейство, доктор Маруах прибира смирено ръце пред себе си и тихо, ненатрапчиво, казва своята кратка молитва. Сутрин тъй, за обед тъй. И вечер…

Сега можем да ядем.

Вече се появява и съпругата на доктора. Въздебела индийка. Признавам, доста ме огледа и мисля, че също тъй бързо ме претегли колко тежа. Отдадох го на обяснението, с което докторът извини закъснението й, че жена му имала днес бъбречна криза, сега идвала от лекар, ала болките й не минавали… Трябва да имаше нещо вярно в това, защото тя не остана на вечеря, а леко кимна с глава, като за извинение и се оттегли. По-късно ще се убедя, причината за това бързо изтегляне на жената едва ли ще е била само в бъбреците, когато разбера кои и какви са били най-често другите гости на доктора. С нея, за мое дълбоко съжаление, се оттегли и хубавата й дъщеря и аз оставам в компанията главно на мъже. За вечерята идва и братът на доктор Маруах — бащата на тия, двамата юнаци. Той също е лекар… Чалми се въртят от двете ми страни — само аз е плешивата си глава ги гледам и си мисля колко хубаво е да си индиец и да си носиш един такъв пояс, винаги навит на главата. Ще те познае човечеството, че си плешив, друг път…

Вечеряхме по-скоро в мълчание, отколкото в шумна разговорка, както става нашето българско госте. Ние по-добре да не каним хора, ако целият блок или махалата не разбере, че ни е дошъл кефът… Като по даден знак всички станаха и напуснаха местата си. Поглеждам си часовника. Вече е станало десет и тридесет. Значи всеки момент и тук ще ми изсвирят „сиктир марша“.

Всяко правило е изключенията си. Освен много богат, докторът се оказа и прозорлив човек.

— Да пийнете нещо, желаете ли?…

— Какво предлагате?… — питам.

— Всичко! — отвръща докторът…

— Как така всичко?!…

— Сикх! — обръща се той към готвача си, — води ни към избата!

… И вижда окото ми гледка, от която краката на минутата омекват. Изба като изба, ала вътре, за разлика от нашите изби — пълно… Ред вино, ред концентрати… черни, червени, колкото бутилки, толкова цветове по тях. Концентратите от цял свят, от всяка държава. Виното също. Където се произвежда вино, от него има тук… Ходих из този магазин, зверих се, ахках, онемявах, приказвах си сам, докато ми дойде на ум да покажа, че и аз от цивилизована страна идвам:

— А българско питие, някакво, имате ли?…

И предвкусвам как слагам индиеца до стената, и му изкарвам богаташкия въздух — хайде, като си толкова могъщ, да те видя имаш ли от нашите прославени вина, от нашата перловска ракия и крайбрежни коняци, по които, както знаем от българската преса, въздиша целият туристически свят. А напоследък, особено ние, българите…

— Имаме ли, Сикх? — пита небрежно той…

Сикх мълчи, ходи известно време напред-назад, оглежда дългите хладни рафтове… И хоп, извади никаква бутилка и гордо я носи, като че това е семейният герб и сега ще ми го връчва.

Няма лъжа, няма измама — човекът носеше бутилка „Троянска“…

Домакин ме гледа като какви очи ще облещя сега, но аз не облещвам никакви очи, защото съм сконфузен, покорен и дори унизен от тази непонятна, далечна за мен и моя народ многотия…

— Искате ли? — пита ме домакинът… — Сикх — обръща се към човека, който още държи бутилката, и не знае сякаш какво по-нататък да прави с нея, — сипи една чаша…

Съвземам се, колкото да откажа. Съвземам се, защото още смайване ме чака.

Тръгваме двамата из къщата, всичкият останал свят вече се е оттеглил в покоите си, домакинът иска да ми покаже владенията си, както правят ненатрапчиво, но задължително всички американци, когато имат гости… Прислугата изтичва пред нас, минаваме през кухнята — „кабинета“ на Сикх, както казва докторът… Кухнята е колкото едностаен наш апартамент, ако не и по-голяма, с пособия и съоръжения в нея, които не е по силите и познанията ми да проумея точно за какво служат. Но че всяка дейност е до полуда автоматизирана — печене, рязане, варене с пара, без пара, горно, долно, отвън — навътре и отвътре — навън, в това съмнение няма. После влизаме в личната картинна галерия на доктора. Тя, меко казано, се оказа по-богата от много обществени галерии по света: няколко оригинала на Пикасо, до него Ел Греко, Рембранд, Гойя, после идват модерни художници, които, то се знае, аз не познавам… Картините стоят при определена температура, за тях е поставена специална климатична инсталация. Спираме пред голямо табло от снимки… Това пак е едно весело табло, каквито има и в много български къщи. С една малка разлика — в нито една българска къща няма да се видят точно тези хора, които виждаме тук… Това са част от другите гости на доктора… Хората, с които той си е прекарвал, два пъти седмично вечерите, както ми казва. И ето защо имало оригинали на Пикасо… Защото самият Пикасо се е снимал тук, в тоя дом, седял е на тия мебели, на които преди час седях и аз, ял е може би със същите прибори… По-нататък виждам на таблото и други, добре познати на цял свят лица: ето я, доста весела и явно в палаво състояние на духа, самата Елизабет Тейлър, друга снимка — устните ми леко пресъхват Жаклин и Джон Кенеди, недалеч от тях е третият от братята Кенеди — сенаторът Едуард… Охо, идолите на моите младини — Джони Холидей и Елвис Пресли. И тъжно мисля, че никога няма да мога да се възползвам от тая човешка и топла покана — да му гостувам, когато поискам, каквато ми отправи докторът. Какъвто да стане светът, той винаги ще се дели на имащи и нямащи. И аз поне не виждам никаква възможност да сменя категорията си… Самият Радж Капур, без Рита, която вече е починала, е тук. Театралното съзвездие се попълва още е Клаудия Кардинале, Виторио де Сика, ето я знаменитата Доли Партън — „американската усмивка“, известна вече и на България. Ето го и моя любимец Стайнбек. И той е опитал от водките на доктора. Има, разбира се, и други знаменитости от политическия, деловия и артистичния живот на САЩ и на света, но тях аз по-малко или съвсем не познавам…

— И всичките тези хора са били тук? — едва казвам, и разбирам сам, че въпросът ми не е въпрос…

Докторът кимва… Мисля, че това е моментът, когато моето самочувствие е било най-смесено. И радост, че съм между тия хора, и дълбоко прозрение, че това е случайно, че е миг, че завесата пред мен е вдигната само за секунди, за да се затвори пак завинаги и безнадеждно.

Като ме държи леко за лакътя, докторът ме повежда към другите територии на своя дом и още говори по повод моя въпрос. Били са, как да не са били. Нали трябват контакти, нали приятелството трябва да се поддържа. Нали това е животът… Той стиска още по-чувствително ръката ми — знак за приятелство.

— В моя дом, за моя дом, вие вече сте като тях… Тук винаги ще бъде отворено за вас и вашето семейство. Каня ви с жена ви!… Когато искате, за колкото време искате…

Няколко мълчаливи крачки, тъжни крачки. Нима той допуска, че аз някога ще мога да се възползвам от поканата му.

— Това е друго много важно правило в нашия живот, което пропуснах — казва докторът и ме извежда на чист въздух, — да цениш и браниш приятелите си… Който има приятели, има всичко…

Казва той приятели, а мене неочаквано ме смъдва. Сещам се отново за България, за моята България, в която довчерашни приятели, съпартийци, съидейници, сега се цепят по шевовете. Политическите различия, балканските страсти, такива огньове са запалили в квартали, по махленски пейки, в домовете на хората, че не зная, докато се върна, ще остане ли човек неопушен и приятелство неизгоряло… Има ли партизанлък, българина за приятелство не го търси.

Даже питам:

— А политическите различия не влияят ли на приятелството?

Докторът спира бавената разходка, когато говори, той се обръща към теб и те гледа в очите.

— Ако политиката може да развали едно приятелство, значи то не е било приятелство. Никоя политика или партия не може да стои по-горе от човека. И силата на Америка е в това, че тя позволява на човека да бъде достоен. Не ти харесва една партия, отиваш в друга, не ти харесва един град, отиваш в друг, дразни те съседът ти, сменяш го. Затова съм убеден, че политиката е начин на мислене, а приятелството е повече — то е и чувства, и отговорност, и морал! О, това е най-великото нещо — казва докторът.

Чистият въздух, на който излизаме, ни предлага изумителна гледка. Друг, много друг изглежда светът гледан оттук наистина…

Наоколо е градина с алеи и с най-различни беседки по алеите. Около тях извират светлини. Те сякаш никнат и се плъзгат по изболата вече зелена трева, изпод краката на столовете, на масичките — ту по-големи, ту само за двама или трима, цветовете са червени, сини, жълти, а зеленото на тревата се подсилва от зелените светлини и аз не зная на нереална феерия ли ми прилича всичко това или на килим, силно шарен, както го тъкат по Южните земи на България нашенските жени. Голям, проснат на десетина и повече декара място, страх те е да стъпиш върху него. Присядаме на меки, удобни столове, пред нас в ниското е океанът, уморен от деня, отпуснал се в краката ни да подремне. На всичкото отгоре, изгрява луната. Сега и Океанът сменя цвета си — от тъмна, далечна сянка, той става сребрист, сякаш поспрял вълнението си, да си почине, преди да тръгнат водите му в свои далечен път. Градината на доктора ми изглежда като откъсната от оня свят. За особени заслуги, дали към хората, които е лекувал, дали към американската култура, дали е бил в добро разположение изобщо, сигурно е, че дядо господ е бил бодър, в най-щедро разположение на духа, щом е откъснал този кът от именията си и го е харизал на индиеца. Не ми се тръгва оттук. Цветовете ме омайват, водата долу ме вика!

А има още изненади: вместо тях да гледам, ни в клин, ни в ръкав, аз питам: Защо все пак, всички живеещи в Америка, обичате да казвате, че сте американци. Ето, вие сте индиец, а казвате — американец съм… Не е ли това измяна към родината.

Човекът мълчи, зная, сега ще вдигне ръка към брадата си, ще я потърка малко, па тогава ще отвърне:

— Родината на човека е там, където му е добре. Преди пет поколения са дошли тук дедите ми. Бедни, гладни, самотни… Тръпнали от нищото, Америка всичко им дала. И преди всичко самочувствие. А това, приятелю, е много важно: държавата ти да ти дава самочувствие.

А моята държава дава ли ми, питам се? Досега ние не сме имали последователна политика по националното си самочувствие, (а още по-малко по националния въпрос), защото, вместо да хвалим народа си и човека, ние винаги сме хвалили ръководителите му. Хеле пък ако трябва за след Девети да говорим.

В Америка е обратното. Националното самочувствие се укрепва чрез почти хроническото недоволство и критика на ръководителите и държавата. Така върхът слиза по-ниско, а низините отиват към върха в себеусещането си!

Докторът продължава:

— Америка дава всичко на онези, които искат да работят, които могат да работят и които имат духа на неспокойствието… Ето, виждате — и той посочва с ръка наоколо, — аз съм роден тук, тук са родени децата ми, това всичкото е мое… Къде е родината ми?…

Той мълчи, аз мълча. В такива разговори, многото приказки са излишни.

— С каквото мога, с каквото трябва помагам на Индия. Кое е по-добре?

Като направи няколко крачки, той пак спря, и ме погледна.

— Кое е по-добре: да си беден в Индия или богат в Америка?…

— Всички индийци ли в Америка са богати?

— Богатството е относително нещо. Но всички, които познавам, живеят достойно. Аз богат ли съм?…

— Това ми се струва безспорно — отвръщам…

— Богатството не бива да е самоцел. То трябва да е резултат… Целта е човек да създава. Да създава добро, да създава пари, да създава здраве, да създава духовност… Всеки, каквото може в тази държава, трябва да създава. Само злото — не…

Тази философия е наполовина индийска, наполовина американска.

— Аз не забелязвам богатството си, и не зная богат ли съм — продължава той. — Онзи, който почне да забелязва богатството си, още повече пък да го показва — той… — докторът търси думата, — той ще загуби обществена привлекателност…

Доктор, а какъв хубав израз намери. Обществена привлекателност! Мисля си, знаем ли ние какво значи това. Откога у нас не се държи на нея. Откога тя е заменена от партийни пристрастия и идеологическо поданичество.

Тези мисли докторът ги произнася бавно, като че се страхува да не се счупят. Така ги и поставя пред мене, да си вземам от тях. Колкото мога, каквото мога… За колкото съм скроен.

И аз се силя да вкарвам тази далечна философия на живота в натрупаните в душата ми схеми — сухи, неоросявани от такива мисли, главата ми се съпротивлява, трудно си намират място думите му, трудно разместват моята домашна балканска подредба на добро и лошо, на прочутото наше „класово и надкласово“… Нещо ще свърша тук, нещо ще остане и за отподир — като се върна, че и за по-дълго…

Скоро ще си тръгна. Дойдох за малко, потопих ръка в този космос. Ще се върна в моите земи объркан, изненадан, преполовен. Подобно нещо съм усещал, когато от село дойдох в града, и от мен стана нещо средно. Нещо, което вече не е за село, но и за града не става. Така и ще си отида оттук — като ония момичета, които само за една нощ са преспали при могъщи и богати любовници и на сутринта са се оказали пак там, където до вчера са били…

Не зная дали спомените винаги обогатяват. В много случаи те разкриват бедност…

Докторът отваря странична врата — излизаме под светлината на още лампи. Това е корт… червен корт, на който той и племенниците му играят тенис… Отстрани седалки, столове, масички, барче. И си представям гостите му, нещо повече, представям си красивата му дъщеря, като играе, а ти, гостенинът, седиш на пейката под чадъра, пиеш си разхладителното, подледено плодово сокче и гледаш…

Не свършва още разходката ми с доктора. Което ме учудва, той не ме пита за България. Знае ли за нея нещо, не знае ли. Отварям на няколко пъти дума. В България, казвам, ние също имаме много хубави кортове! Докторът отминава моята родолюбива информация, и ме отвежда до… своите конюшни… Преди нас е минал пак Сикх, пак е запалил лампите. И сега, на смесената им с луната светлина виждам десетина-петнадесет коня…

— За езда — казва докторът… — Хубава стока… Ако имахме повече време, щяхме да пояздим…

Винаги бързам като пале. Ала, като няма с какво друго да покажа, че и аз съм човек, как да не бързам.

— Като дете много яздех…

— А сега защо не яздите?…

Не отговарям на този въпрос.

Оттук започват вече другите имоти на доктора, където може да се яздят коне, да се правят дълги разходки и уикенди, в далечината се виждат гори, но аз повече не гледам и не питам…

Видях, каквото видях, усетих, каквото усетих, почувствах се, каквото се почувствах…

Голямата къща на доктора вече спи. Вече е полунощ. В домовете на богатите и времето не е същото. Никой не ме изпраща, освен доктор Маруах, и Сикх.

На двора, под светлината на луната, се разделяме.

Докторът ми стиска ръката, пожелава ми приятно прекарване в Америка и кой знае защо, на раздяла казва:

— Всички хора по земята са еднакви… Когато пожелаете, тия врати са винаги отворени…

Дали тоя човек наистина чете мисли…