Марко Семов
И за Америка като за Америка (5)

V

Американците имат странния навик, щом се срещнат, да си казват: „Добър ден“, „Добър вечер“, „Добро утро“ или едно обикновено „Хай“. Ако са познати, иди-дойди, но и непознати като са, пак се поздравяват. Това, дето се казва, да го видиш и да го не вярваш. Влизаш в асансьора на хотела, вътре си стои някоя лелка или чичко, още не си се огледал, и ти кимват с глава, одма чуваш едно „гуд морнинг“… Хайде де, викам си, да не сме пили едно кафе сабайле, да не сме окъснели някъде по кръчмите снощи, или съм ви дал пари на заем, та такова внимание… Ние откога и познати, и непознати не само не се поздравяваме, ами, ако има как, като се срещнем, да се напопържаме… И най-често го правим — ако невинаги на глас, на ум — задължително… Хеле пък, откак станахме многопартийна държава и се политизирахме, това да ти каже някой „добър ден“, да ти се усмихне…

И тая американска любезност на няколко пъти аха да ме вкара в беля.

… На летището в Тексас беше. Какви ли не страхове брах в този още по-бандитски град и от Чикаго. Тука, както се знае от нашите вестници всеки втори, ако не и всеки първи човек, носи пищов на задника си, и ха нещо не му харесаш, вади го и си гърми в тебе, като че ли са пали цигарата. Казват, и жените били с пищови, и те — ако нещо така… като едното нищо те думват…

Изправил съм се аз и оглеждам текущия народ, ама доста плахо… Тексас, както се знае, е царството на животновъдите. Поради това каубои, гаучовци и по летището колкото щеш… Същите са, каквито си ги знаем от филмите — с огромни шапки, половин метър насам, половин нататък. Имаш ли такава шапка — чадър въобще не ти трябва. Да се скъса да вали, под шапката и наоколо е сухо. Обувките им са с дълги носове, каквито едно време се мяркаха и у нас, някои от тях са и с позлатени железца отпред. Сигурно с такава обувка като те ритнат от тебе човек вече не става. На всичко отгоре и с висок ток… Още като се качихме на самолета в Сан Франциско, тия гаучовци го напълниха и всяха страх в душата ми. И да не ги познаваш, видиш ли бавната им, разкрачена походка, тесните, впити в бедрата дънки и тая огромна шапка, не се колебай — тия от две работи сигурно разбират — от крави и от пищови.

Много им се искаше да огледам двама такива юнаци, но една дама ми се изпречи пред очите. Откъдето и да я гледаш, все жена… Хем ми се щеше да й се порадвам, хем бера страх. Де да зная, ако бръкне в пазвата си, няма ли да извади някой колт и още тука да ме направи на кайма. А жената, като видя, че я оглеждам, цъфна в усмивка и ме пита: „Мей ай хелп ю?“ (Мога ли да ви помогна нещо?) Де го чукаш, де се пука…

После и на други места, и в други градове си патих — ха си погледнал човек, ха те е попитал: „Мога ли да ви помогна нещо?“ Оттогава оглеждам отдалече американския народ. Наближа ли го, свалям погледа си, щото или ще поиска да ми помогне, или ще ме поздрави…

Ами в магазин като влезеш… Не те чакат да прекрачиш — скочило момичето върху теб, цъфнало в усмивка и в поклонче: „Гуд морнинг, сър. Мей ай хелп ю?“

Трябва да призная, че голямо дуене се дуех първите дни. Тия американци, викам си, са страшни. Неслучайно толкова писане изписахме срещу тяхното вездесъщо ЦРУ. Навред се вре, всичко знае. Ето сега, викам си, навсякъде е изпратило агентите си да предупредят; тъй и тъй, ще дойде един българин, като го видите, любезната с него, защото идва от източните страни… А както е известно, те едно гледат, после друго пишат за нас…

Затова взех да нагаждам номера и аз на ЦРУ-то. Тръгвам по една улица, после неочаквано се отбивам в първия магазин. Или пък се метна на първия автобус, който ми зърне окото… Хайде сега да ви видя. Ала в автобуса черният на кормилото незабавно се обърне към мен и блесне с белите си зъби, разтегне дебелите си устни и фъфли своето доста неясно „Гуд морнинг“…

Влизах в какви ли не ресторантчета, в какви ли не магазини от малките, от ония, върху които и самолет може да кацне — историята една и съща… Значи, казах си, няма какво — предупредена е цяла Америка… появя ли се, темане и внимание, докато ми се свят завие…

И трябва да призная, че ми се зави. Като слизаш, да речем, от самолет и трябва да се пренесе багажът ти, на минутата не, на секундата край тебе застава един от тия униформени посрещачи и изпращачи по летищата, гарите, хотелите и ти пробутва една количка отпреде: „Моля, господине…“ Или онова: „Мей ай хелп ю?“ Пренесе ти багажа, докъдето трябва, пак ти се поклони. Е, срещу долар, разбира се. Но да не би пък хамалите по летищата в целия останал свят, намирисващи на плодове още от разстояние, да са възпитаници на колежи за благородници.

Посред нощ кацнахме в Чикаго. Сега, викам си, отиде конят в реката… Самолетът беше закъснял поради буря — в Чикаго бури и виелици в небето и около езерото колкото щеш. Сега ще ме одруса някое шофьорче на такси, та свят ще ми се завие, и за да се отвие, трябва да изкарам най-малко два-три диетични дни. Бяха ми казали, че ще ме чака рейсче — то щяло да ме откара право в хотела ми. Стига само да съм кажел кой е хотелът ми и всичко щяло да бъде „о’кей“. Ще ме откара, ако съм дошъл навреме. А аз дойдох с два часа закъснение. Посърнах, както посърва всеки българин, като му бръкнеш в джоба, особено пък ако там е преспала валутка… Никакво съмнение — ЦРУ и тук си беше свършило работата. И даже пределно ясно разбрах защо, стане ли дума в България за нещо, което е точно, което без грешка е извършено, ние винаги казваме, че това е пръстът на ЦРУ… Ето и сега — докато съм стиснал десетина долара и целият съм в смут ще ме оправи ли тази сумица, или за още толкова ще трябва да пребледнея, една мулатка иде към мен…

— Аз съм шофьор на автобус от фирмата „Хертц“ — казва. — Мога ли да ви помогна нещо…

Ще си умре американецът да ти помага, види ли те нещо да се умислиш…

Щом си с автобусче, може, викам си, не, ами и оттатък…

— Към хотел „Холидей“ отивате ли? — питам…

— Разбира се, господине. Това ли е багажът ви…

— Това е — казвам и поемам в едната ръка двата куфара, в другата още два… Момичето ме изпревари… Ама мадамка… Тая две нощи да я изтървеш в леглото си, на костилка ще те намерят… Грабна куфарите, докато я видя, метна ги в багажника на автобусчето си. Понечих да й помогна с другите, дръпна ми ги от ръцете, натовари и тях — аз едва ги вдигам, тя ги мята, като че ли са пухени възглавници. Гледах я отподир и като сваляше багажа. Хич и не й минаваше през ум да се прави на мадама. Защото тя беше на работа, а в Америка на работа ли си… Да имаше, да имаше, двайсет и две-три годинки, с тяло на баскетболистка, силно и гъвкаво. Море, пак си мисля — на това маце приятелче да си му, другарче, ако някъде те погнат да те бият — да те опази, ама съпруг… А иначе гадже, както обичат да казват тарикатите, и хартисва…

Дотук добре върви работата. Ами тия вътре в автобусчето като ме емнат — къде съм се шматкал досега, а те стоят и ме чакат… Представяте ли си в България, ако трябва посред нощ толкова време да дремещ в един рейс и да изчакваш някой си хапльо, на когото му закъснял самолетът. Тежко и горко и на майка му и на шофьорката…

Влизам, готов за кръгова отбрана. Вътре топло, но не е лисичарник от цигари. Даже въздухът е прекалено чист. И което ме стъписва, че чак се повалям на седалката: чакащите — всеки както намери за добре — един с думи, друг с глава, трети е вдигане на ръка, ми казват своето: „Гуд морнинг…“ И веднага ме подеха — тежко ли е било пътуването, страшна ли е била бурята… ами откъде е господинът, от коя страна идва. Че като последваха ония — „О’кей“, „О’кей“, „вери гуд“, когато казах колко отдалече, чак от българските социалистически земи, ида…

Зад гърба ми в тъмното някой ме потупа по рамото…

— О’кей, бългериен, аз имам приятел от България…

Не знаят къде е България, а? Ето го човека. И България знае, и приятел си има… Че като ми додража… Ако имаше как, в тъмното бих се обърнал да му отправя една топла социалистическа благодарност. Или пък, да речем, да напиша едно писмо до колектива, в който работи този образован и честен труженик на Америка.

Докато възприемах първите си впечатления от това среднощно запознанство с Чикаго, той разказваше на всички своята история с приятеля си българин…

А аз гледах навън, бързах да попия всяка гледка на този замръзнал във февруарски студове град, защото това беше градът на Алеко. Всеки момент очаквах да зърна тежките пушеци, да ме ударят в носа гадните миризми на издигащите се в небето кланици, където изгарят кръвта, костите и рогата на заклания добитък. Да видя озлобени, мрачни като славата на този град хора… Все ми се привиждаше, че гангстерите хей сега ще излязат от потайностите на нощта, ще пресекат пътя на рейсчето, един ще свие мадамката, другите ще извадят тежките си колтове и ще кажат: „Горе ръцете!“ Беше нощ, беше ледено и снежно, къщите и сградите, край които минавахме, изглеждаха зловещи. И аз се навеждах в поклон, макар че това беше един треперещ поклон, пред вярното описание на Чикаго от миналия век… Ето там виждам дъсчена барака, това са жилищата на бедни хора, по-нататък тъмна постройка. Ако има в нея хора, навярно са толкова бедни, че нямат пари и една лампа да оставят да им свети. По едно време съвсем нагазихме в тъмнина, ето сега, викам си, ако има да става нещо, ще стане… На гангстерския свят сега му е времето… Кой знае в какви бардаци са пили, сега ще излязат да направят някое алайче, ние сме им добре дошли… Стискам по-здраво куфарчето си, препотява се ръката ми, чак изтръпва, оглеждам крадешком съседката до мене, онзи зад мен отворил една уста и разправя ли, разправя, другите от време на време се смеят… Този смях взе малко нещо да ме успокоява. Тях щом не ги е страх, аз защо пък тъй съм се уплашил…

Ето я историята, която този млад човек зад мен разказваше. Тя недотам величае българското полово и национално достойнство, ама не е пък и чак такава орезилителна, че човек да я прикрива. Лежал човекът преди години в канадски затвор. Бил учител в Канада, но не си уредил престоя… Спипали го, една годинка му хързулнали. Ала, не щеш ли, един ден в затвора докарали нашето момче, моряче от Варненските морски сили… То пък, докато товарели и разтоварвали кораба, си хванало една мадамка — канадска девойка от френски произход. И мадамката му се усладила, и водката, която девойката държала в бащините изби, и месата, и всичко, което в тази част на света има в изобилие, че нашето момче решило да се жени. Корабът тръгнал, заминал, то останало. Радвало се дип добре на водката и на момичето, един господ знае от кое му е било по-хубаво, докато го спипала полицията и му лизнала една годинка. Момичето идвало всеки ден да го вижда, годеник е това — родината си е жертвал за нея. А наоколо бели и дебели канадски снегове…

— Играехме пинг-понг с него — казва американецът. — Гледам го, по едно време взе да се умисля. Момичето зачести да идва по два пъти на ден, морякът не става по-весел. И един ден ми призна:

— Много е хубаво — вика — тук. Магазините препълнени, каквото ти потрябва — има го. И момичето ми е добро, ама на мен ми е много студено. Ние, българите, сме слънчев народ — не сме за тия студове. Щом ме пуснат, ще се върна в своята слънчева Варна… — Иначе този българин беше доста симпатичен — заключи съседът ми и ми удари още една длан по рамото…

Не знаех дали да се смея, дали да кажа нещо осъдително, дали да гледам тъпо отпреде си…

Скоро стигнахме. В разринатия сняг между високите билдинги на Чикаго рейсчето се провря и спря пред един силно осветен вход. Това беше хотел…

Момичето и сега скочи чевръсто. Пак така чевръсто пое и куфарите, постави ги на входа, хлопна вратата на багажното отделение и ми каза своето: „О’кей…“

Учителят слезе от рейсчето, разпери длан срещу мене, направих същото и аз, дланите ни се удариха във въздуха, както съм виждал да правят във филмите златотърсачите на Джек Лондон, тупна ме отново по рамото и ми пожела, хубави дни в Америка…

 

Ставаше дума за това, че американският обслужващ персонал истински обслужва… Никъде не видях — било в такси, било в хотел, било в рейс, било във влак, — пътникът сам да мъкне багажа си, да го товари и разтоварва, а шофьорът в това време да си мечтае или да си намира, работа около кормилото. С това глезене на човека до такава степен свикнах, че когато отпосле трябваше да си товаря багажа сам в Париж на едно подобно автобусче, а шофьорът си приказваше най-забавно с една приятна госпожица, усетих дълбоко и стъписващо разликата между Европа и Америка…

В тая страна не видях хора, които да се блъскат, да се пререждат, ако, недай боже, някъде за нещо й за минутка се образува опашка. Дори на самолета като се качват — стюардесата кани най-напред възрастните и болните, ако има такива, после майките с децата, после — отзад напред, по реда на местата — пътниците. Най-после влиза първа класа. Ако, недай боже, някой някого пререди, някой някого бутне или с нещо притесни, то следват такива извинения, такива съжаления, че да ти се поиска отново да те бутнат… Никога през моите дълги пътувания, не видях хора бързащи, а още по-малко — изнервени. Как си правят сметката, как си гласят работите, че на всичко отгоре пък и да не изглеждат като хора, които имат страх от нещо или за нещо — това си остана голямата тайна за мен. Спокойствие, сигурност, ред, уважение, към човека… Това ли е наистина Америка, лудата, пияната, дрогираната, човеконенавистната, капиталистическата Америка?…

Не, казах си, не можа да бъде. Трябва по-внимателно да гледам. Може всичко да е баш така, ама пак, викам си, не е вярно. Номера са тия някакви, които аз, чужденецът, не мога да схвана, ама има време, цял месец е напреде ми — все ще й видя истинското лице на тая държава… И реших — мерне ли се пред очите ми американец, на който да му хвана вяра, да го питам…

Такъв ми се мярна, един професор с дънки, с маратонки, с яке, както е облечена цяла Америка. Професор от университета в Мисисипи… И историк отгоре. Задавам въпроса си: Тук, казвам, се е събрал народ от кол и въже. Че идват и най-образованите европейци тук, викам, идват. Но нали идва и целият боклук на Латинска Америка — него какво го правите, че се претопява, че става друг човек… Споменавам Латинска Америка и в душата ми нахлува една далечна, забравена песничка от зората на нашия социализъм. Пееше я Лея Иванова след връщането си от беленския лагер. Пееше тя песента за Чико от Порто Рико, дошъл в Америка беден, гладен, петимен да види долар в ръката си.

Милата и горда Леа! И нея бяха накарали да пее разобличителни англо-американски песни.

Професорът опипва очилата си, забелязал съм, когато един по-учен човек вземе да мисли, преди да говори, винаги си опипва очилата.

— От една страна, тук са много силни английските протестантски традиции — казва той, — които боготворят уважението към човека. От първостепенна важност обаче са условията, които позволяват или не позволяват на човека да бъде невъзпитан. Кой преуспява в американското общество: първо онзи, който много работи. Трудът е координатната система, върху която е разположен американският начин на живот. Да работиш много е най-важното, но не и единственото условие за успех. Трябва да имаш уважението и признанието на другите. Което пък означава, че трябва задължително да си честен, коректен, добронамерен — и със съседите, и с хората, с които си в делови отношения. Да имаш, както тук е прието да се казва, безупречна репутация в обществото, да участваш в доброволни движения. Лошото настроение е за в къщи. Отидеш ли на работа в лошо настроение, всеки ще познае, че нещо я в личния живот, я в бизнеса не ти върви. А не ти ли върви добре бизнесът, клиентите ще го усетят и ще се дръпнат. Ако имаш акции на борсата, курсът им веднага ще спадне. И ти си вече готов да се спуснеш надолу по своята житейска стълбица… У нас не е прието също така — продължава той — човек да е с широки пръсти или да демонстрира богатството си. Ако сте забелязали, американците пестят, много пестят. И когато малко имат. И когато повече имат. Дори когато са много богати. Това е условен рефлекс. Храна в Америка не се хвърля. Можеш ли да спестиш долара — пестиш го. Видят ли те, че не уважаваш долара, смята се за лош тон…

Пестеливостта на Америка е нещо много особено. От една страна, средните спестявания в Америка са едни от най-ниските в света — около 10%. В Швеция те са два пъти и половина повече. От друга пък, не съм виждал някой, който толкова да си прави сметката. Ако може едно кило домати да се купи с 20 цента по-евтино, американецът ще отиде в магазина, където цената е по-ниска. Ако качеството на виното в ресторанта е едно и също, той ще поръча по-евтиното. Бакшиш на обслужващия винаги ще даде, но той няма да е с един цент повече от онова, което е обществено прието.

… Във Вашингтон вечерях с една дама, която много беше ходила по света, много беше видяла. Посланик в Израел, в Мексико, в Унгария — бивша красавица, сега сладкодумна и мъдра жена. Тя не успя все пак да си изяде големия шницел, който й донесоха. На нейните години не бива да се яде много месо. Но тя беше американка и знаеше, че да се плаща за нещо, което не е използвано докрай — не бива. Помоли келнера да увие остатъка от шницела в пакет. Келнерът донесе пластмасова кутия, с панделка превързана, само гдето една розичка не беше боднал. В нея, сгънат, пригласен, беше остатъкът от шницела, който висшата американска дипломатка се канеше да отнесе в къщи.

Е, всичко бях видял по света — това не. Трябва доста големи очи да съм оперил, защото бившата посланичка рече:

— Доги бег… (За кучето.) — И като прочете недоумението в очите ми, тя разказа историята на една друга дама — било някога, в оная далечна Америка, — на която й досвидяло да си остави цяло парче бифтек. Та тя искала да си го занесе в къщи, но като я било срам, казала: „За кучето.“ Тази фраза станала знаменита. Нещо повече, тя станала смисъл и символ на прословутата американска пестеливост.

Много пъти после видях — пръча ли си американецът вечеря, или просто сандвич, ако не може да я изяде, каже: „Доги бег“, увият му я, сложи си я в чантата. За по-после, за у дома, за когато огладнее. Никакъв срам, никакво неудобство.

Така се убедих в това, което е знаел още пра — пра дядо ми, когато е казвал: „Който не носи кърпено, и ново нима да облече.“

И още: пилеенето е белег на простотия, на комплекс за малоценност, на беднота.

Американците не лишават от нищо душата си, но никога, не я пресищат.

В достигането на тази мярка навярно се крие степента, до която един народ се е цивилизовал. Ала как да пазиш мярката, когато си гладен.

Как да не преядеш, когато това, което днес го има, утре го няма…

Прощавай, професоре. Отклоних се. Да си продължим приказката за правилата на живота. Макар че въобще не се отклонихме от нея с моя разказ.

— Идват тук такива нискообразовани хора от Мексико, от Перу, особени проблеми в някои щати създават порториканците… Една част от тях следват тия правила, те преуспяват… Другата… Другата е дъното на Америка. Там — сред тях е престъпността, там са силно разпространени наркоманията, проституцията, кражбите, убийствата…

— Те голям проблем ли са за Америка?…

— Голям, разбира се! Много голям…

Ето, мисля си, един американец, който казва цялата истина. Защото и телевизията като отвориш вечер, пак това ще видиш. Тук убийство, там кражба… По късно се убеждавам, че между американската и нашата българска представа за голям и малък проблем има доста съществена разлика… Ако човек гледа редовно американската телевизия, никакво съмнение няма — ще остане с впечатлението, че това е страна на престъпници, наркомани, доларомани и нищо друго… Същото се отнася в голяма степен и до киното. Стане ли някъде в Америка убийство, още същата вечер започва разследване: причини, характер, подробности — как станало, защо станало. Кражба като стане някъде — пак… Катастрофа като стане, ето ти телевизионните оператори, като че са все американски роднини на Ванга, та предварително залагат камерите на завоя или на отсрещната страна, където ще стане убийството, и чакат… Подробности, подробности, очевидци… Кой е виновен, кой не си е свършил работата, кои са първостепенните причини кои видимите, кои невидимите… Абе, хора, мисля си, къде няма катастрофи, къде няма убийства и кражби — защо си тъй резилите всяка вечер, а понякога и вечери поред, държавата… Ако не знаете как, елате при нас, в България, ще обменим опит, ние да ви научим на малко демагогия и лъжа…

Процес се водеше в момента за историята е продажбата на оръжие за Иран по време на войната. Разпънаха го Рейгън. Когато е бел президент на Съединените щати, не са го толкова показвали по телевизията и вестниците, както сега, докато даваше показанията си пред съда… Не могат ли да го вкарат в някоя болница, мисля си, да му отделят на човека един 13-и етаж, па каквото каже, към „секретно“ да мине… Сутрешните емисии, обедните емисии, вечерните: тъй казал, иначе казал… И на мене взе да ми омръзва все това да слушам. Че ако работата опира до продажба на оръжие, ние да не сме пасли трева в това време… Ама да сме изправили държавника си пред телевизията, тъй да го разчекнем, че чак на Христос да заприлича…

Ние си щадим държавниците. Правят, струват, купуват България, продават я, в крайна сметка все невинни, все непогрешили.

Защо, попитах веднъж, телевизията толкова ревностно търси и показва престъпността… Не преиначава ли по този начин истината за Америка, не прави ли картината прекалено черна?

— Това — отговаряха ми — е най-лесният начин да се прави интересна програма. А и американците в някой отношения са като децата. Те много обичат да коментират, да осъждат, да дават своите преценки за едно или друго в обществото:

А криминалната тема поддържа обществената съвест нащрек, това е безусловно.

— Има и друга причина навярно — казва професорът. — Като се показват толкова много кражби, убийства, изнасилвания, пожари, се оправдава големият бюджет, който отива за поддържането на полицията. Многото полиция пък наистина увеличава сигурността на живота в Америка.

Още една малка разлика с Америка. Там преувеличават престъпността си, ние я крием!

Този разговор го водехме в университета „Мисисипи“ — съвсем недалеч от мястото, където се е родил и починал брилянтният майстор на словото Уйлям Фокнър…

Питам още професора:

— Вие като сте тука Югът на Америка, как сега стои въпросът с негрите. Наистина ли вече не ги потискате?… Наистина ли на съмване и на мръкване се обяснявате с тях в любов и безметежен расов мир…

— Тук е Югът, тук е люлката на робството казва професорът. — Тук, както никъде другаде, хората са били рязко разделени на черни и бели… Белите са „англото“ — така тук наричат първите колонизатори, черните са негрите… Тук е било забранено негър да влиза през главния вход на хотелите, да седи на една маса с белите, да се вози седнал в трамвая. Но това е било. Такова нещо вече никъде няма в Америка.

… В Лос Анжелос имах късмет. Заведоха ме в най-новата, „кристалната църква на Америка“, богослуженията на която се предават всяка неделя от 36 телевизии.

Тук слушах и гледах поканената като „събеседник по желание“ Роза Паркс. Стара е вече тя. Много стара. Като говори, гласът й трепери. Тя е обаче същата, която в щата Алабама не станала от мястото си в автобуса, за да седне на него бял мъж… Арестували я, после я освободили, нейният пример бил сигнал, че на дискриминацията времето е вече изтекло!

Джон Кенеди довърши делото на Роза Паркс…

— Робството свърши още с Линкълн — поправя ме професорът. — Той го отмени. Ала тук, в Южните щати, то продължи да съществува като някакво наслоено отношение към черните до шейсетте години, когато снови, категорични закони пелената беше окончателно дръпната. Оттогава във всичко и навсякъде те са напълно равноправни граждани. Кметовете на Лос Анжелос, на Вашингтон са черни, черни има навсякъде, където има власт и администрация. Осемдесет процента от хората в полицията са черни. Некоректното или надменно чувство към тях е останало вече само в няколко южни щата. Но и там то е много приглушено. То по-скоро е едно ехо от миналото… Вие бяхте ли в Литъл Рок… — попита ме той.

— Бях — отвърнах. — Това е в съседния щат, Арканзас.

— Може да се каже — добави професорът, — че Литъл Рок бе последната крепост на расизма. Тя падна. За расизъм като държавна политика вече е абсурдно да се говори.

— А в отношенията между хората…

— Виждате ли — това е една светая светих за всеки отделно. Там няма правила…

Професорът леко присвива очи:

— Много от негрите в този щат обаче не искат и да сменяват начина на живот, който са живели дедите им. Ако тръгнете из щатите Тенеси, Мисисипи, Алабама, нашият университет се намира на границата на тези три щата, а река Мисисипи върви между два от тях, ще видите в немалко бели семейства черни прислужници. Това е столетна традиция — нито белите могат без своите черни, нито пък черните искат да променят своя живот. Тъй са живели прадедите им, тъй бащите им, тъй искат и те… Но това са напълно равноправни членове на семействата, между тях съществуват едва ли не роднински чувства. А това не е робство, нали?…

Този разговор го продължих и друга вечер, когато бях поканен пак от прочутите американски „волонтиъри“ в Мемфис… Това беше, освен всичко друго, вечер на голямо объркване на пътищата. Увидя ми се Мемфис със своите „хай уей“… Надолу, нагоре, наляво, надясно, напред четиридесет мили, а бакалъм — по някоя друга стрелка вдясно, предните гуми на колата, ако бяха българско производство, щяха да се ожулят от връцкане насам-нататък. Появиха се в устата ми полека-лека и всички български псувни, препотявах се, очи разчетворих да гледам едновременно и указателните надписи, и колите пред себе си. Само това ми липсва — да ударя някого… Не попадам и не попадам на съответния „уей“… От тази вечер, да ви кажа, намразих тази дума… А че няма и как да попиташ — вляво, вдясно от тебе вървят коли, свистят гуми, бабки, старчета, мадамки, ама как да спреш. Ха си спрял отстрани, ха е цъфнала полицията. Тук, както ще стане и по-нататък дума, тя се появява за броени минути… Да спреш отстрани в резервното платно е извинимо само в случаи на повреда. Тогава полицаят ще дойде и без да го молиш, без да си почуква палеца със замбата, без да те гледа надменно, хвърля горната дреха и се емва да ти оправи колата. Ако си спрял по други причини, за полицията това означава, че имаш лоши намерения. И този път душа да ти е яка… Така че въртя като въртоглав кормилото и сам не зная какво да правя. Което е по-лошо, минава ми през ума, че изобщо нямам хабер как мога да се върна в хотела. Напред не зная накъде, назад — още по… А като слезеш пък встрани от уеите на някой изход, да речем, към някоя бензиностанция, та там да попиташ или да позвъниш по телефона, то после е не по-малък проблем да се върнеш там, където си бил. Ето, това не й харесах, ама хич на Америка… Ала Америка не съществува нито да се харесва на мене, нито на нашия класово — партиен подход, а да се харесва на себе си, поради което се наложи три пъти да излизам от уея и, срам, не срам, на три бензиностанции да питам и да разпитвам. И накрая да тегля един телефон на непознатите хора, които от час и отгоре вече ме чакаха за вечеря — Тъй и тъй, тяхното балканско гостенче е объркало конците, които като сто размотани кълбета са оплели този иначе не толкова голям град… Стойте там, — казва ми гласът в мембраната… — Ще дойда да ви взема… Слава богу, човек излезе. Окачвам слушалката и бърша мъченически пот от лицето си. Притварям очи, а в тях — стонове, мигачи, фарове, подлези, надлези, вие ми се свят…

Откъде да съм знаел, че моят домакин тая вечер ще трябва да извърти петдесет мили, умножете го по едно цяло и шест километра, за да видите колко път му дръпна на едната страна, после още толкова на другата, за да ме посрещне. Скъп гост, няма що!…

Но не по-малко трогателен случай имах и в Салинас няколко дни по-късно, когато закъснявах за летището, а отново дълбоко и трайно обърках пътя. Нямах никакъв шанс за малкото време, което оставаше до излитането на самолета, да се оправя сам. Излязох встрани от платното и махнах с ръка на първия камион.

Стотици видове са камионите в Америка. Най-различни марки, най-различни конструкции. А този беше един стар, много стар форд. Човекът, който стоеше зад волана, също беше стар. Може да беше на около осемдесет, може и повече. И приличаше поразително на Фернандел.

Фернандел спря своя стар камион. Цялата машина се раздруса, разскърца, заохка, имах чувството, че само още няколко такива спирания й трябваха, за да каже: дотук бях… Горе-долу така изглеждаше и човекът. Вратата на камиона вече не можеше да се затвори и той я беше вързал с тел.

И в Америка телта значи нещо, както се вижда, не само в България.

Човекът се зае да ме упътва, а аз гледах ту него, ту камиона му. Най-малко петдесет години те бяха живели с камиона си един до друг, един за друг и като че бяха се сраснали. Бялата коса на стареца беше част от изтърбушеното електрическо табло, кривите вече пръсти на ръката му като че бяха се схванали о кормилото и не можеха повече да се откопчат. Краката му като да не можеха да се отлепят от ожулените и изкривени в единия си край плочки на педалите. Къде ли не бяха пътували тия старци, какво ли не бяха работили? Отдавна и на единия, и на другия им беше дошло време за почивка. Но бях сигурен, че без камиона си старецът не можеше изкара и година. Ала и без стареца си камионът не щеше да измине и 100 км още.

Скоро, много скоро единият от тях щеше да изостави другия. Не можех да кажа само кой пръв…

Американският Фернандел дълго ми обяснява къде да завия, кой път да хвана, колко по него да карам, та после отново да се отклоня. Ала погледът ми изразяваше не само празнота, но и известно отчаяние, че няма да се справя с положението си. Тогава старецът махна с ръка да го следвам. Моторът изхърка, скоростите претракаха, старите предавки се захапаха, камионът отново тръгна.

И ме води този стар човек 45 мили — ни повече ни по-малко… Отклони се на едно място, а на мен ми посочи с ръка пътя. На фона на минаващите край нас нови, лъскави, мощни машини старецът и камионът му бяха истинска архаична гледка от миналия век…

Останах сам. Скоро щях да бъда на летището, а онзи стар камион с онзи стар човек, който толкова път извървя заради един непознат, онази уморена ръка с изкривени пръсти, които ми махаха за сбогом, и досега са в душата ми…

Доброто не се е свършило по земята. Само че един въпрос ме мъчи: колко души в България щяха да направят като стареца?

… Стоя пред бензиностанцията и чакам! Мина още един час, бензинаджията ме пита откъде съм, накъде съм… Чудя се да издавам ли гордото си национално присъствие, или по познатия начин да топя югославяните… Човекът ме кани вътре в бензиностанцията, предлага ми кафе… Благодарим… Стига, дето ми даде телефона си. Ние в българските бензиностанции какви милни очи въртим, ако трябва до тоалетната да идем… А за кафето ще почакаме още… По едно време спря една не много голяма кола, от нея слезе черен човек, огледа се и тръгна към мен… Давам знак, че съм още жив, и също слизам от колата. По очите ми личи, че аз съм този, когото чака, по неговите — че такова безпомощно говедо като мен търси. Европа, а! Един адрес не мога да намеря…

— О’кей — казва той, както казват всички американци, преди да започнат разговора, и ми подава ръката си… — Ай ем мистър Кросли…

— Ай ем мистър Семов — казвам… Нито се хвърли на врата ми този човек, нито слово за добре дошъл произнесе, нито се хвана да ахка колко път е бил до тук, докато ме намери, та да разбера и аз на какви жестове са способни американците… Онова, което бях забелязал вече, че американците никак не се впечатляват от чужденците, отново е налице. Че няма и повече приказки.

— Следвайте ме — казва той. И седна зад кормилото си. Аз седнах зад моето…

Сега пък нов късмет. У негри ще прекарвам вечерта… Сам не зная какво точно усещам, ала ме човърка нещо отвътре. Да са ми неприятни черните, не са. Да имам робовладелческа кръв в потеклото си, засега такива данни няма. Човекът изглеждаше мек, даже ленив, но не това ме дразни. С прошарената си къдрава коса даже е симпатичен. А какво тогава ми има — питах се, докато карах колата след него… Питах се и отподир, когато прекрачих прага на къщата му.

Типична Америка, типични американци, живеят далеч от града, макар че и дотам все е град… Пръснат, нисък, въртим, сучем, колите постепенно се разреждат, докато съвсем намалеят. Ето и неговата къща. Като всички други — на земята, широка, с вече известните 200–300 квадрата. Отпреде й няколко коли — това са другите гости, външната лампа свети, както светят лампите пред нашите селски къщи, когато чакат гости. Спряхме, излезе стопанката, подава ми ръка, казва своето „уелкъм“ и ме кани вътре. Вътрето е една подредена маса, която стои и ме чака. В холче, което е в ниската част на къщата, са насядали още седем-осем черни. Само черни… Запознавам се, бъбря извинения, препотявам се от това, че тъй достойно представих българската техническа мисъл.

Както винаги беше досега, и тук домакините имат точна информация какво екземплярче от екзотичния свят на Изтока им е изпратил господ. В информацията за мен пише какво съм работил, какво сега работя. Какво съм завършил, каква е жена ми, какви са децата ми, на колко съм години, къде съм роден, къде живея… Имам ли написани книги, какви са те… Малко, спретнато портретче… Тъй че няма какво — не съм по-долу от тях, мисля си, турско да стане. Я да се държа по така!…

Домакинята се оказва приятна шейсетгодишна жена — в Америка, както се вижда, моето нежно число е от шейсетте нагоре…

Първата мисъл, която ми минава през ума, като малко нещо овладявам положението, е, че тук сега, при тия черни, няма как да не се разквасим и освежим… Историята обаче скоро се оказва същата, както навсякъде — една бутилка шампанско за десетина души… Ако искам, тази половин чашка мога да си я целуна, ако искам, мога да си я пазя за снимката, която ще направим, преди да си тръгна…

С тези хора — меки, добри, възпитани не в първичните партийни организации или в курсовете на АОНСУ, водихме всякакви разговори. Ние, мъжете, прави, а жените седнали. Близваме — да ме извини читателят, но това е най-точната дума — малкото съдържимо в големите чаши и засега разговаряме най-общо.

Къде вече съм бил, какво съм видял, какви са впечатленията ми от Америка…

На свой ред питам аз:

— Вие еднакво откровено ли разговаряте по вашите си проблеми, когато сте сами и когато сте с чужденци?

Доста непонятен за американското мислене въпрос.

Отговарят ми:

— Разбира се, ние за всичко говорим открито. А у вас, ако човек говори срещу правителството, срещу държавния глава, какво става?

— Отива в затвора — отговарям искрено. — Едва преди месец отменихме този член от конституцията.

Така казвам, но зная, че този „член“ по българските земи всъщност никога няма да бъде отменен. На власт ли е българинът, обича темане. Излезеш ли насреща му — милост няма…

Иначе много обича да говори за демокрация, за Европа, даже повече и от самите американци.

— Кой решава дали да се публикува една политическа книга?

Да му отговарям ли, или пак да се пиша патриот.

Все още сме прави, оглеждаме се любезно…

Аз обаче продължавам да недоумявам защо тия хора не са сложили на масата една бутилка водка, че да ми се напълни окото, да ми се развълнува кръвта, да извадят от тия салати и сельодки, каквито има колкото щеш във всеки магазин и съвсем не обръщат джоба ти наопаки. Па да ги ударим чашите, да звъннат, па тогава да видиш дружба между бели и черни… Какъв опит имаме ние в това отношение, натрупан със съветските хора… Няма как — дъвча ръба на чашата и бистря тънки разговори… Както и другаде, приказката тръгва откъде съм, каква е моята страна.

Преди да тръгна за Америка, знаещи хора ми казаха едно важно правило. В Америка се говори открито и прямо. Колкото по-направо стигаш целта, толкова американецът повече те уважава… От такава гледна точка трябва доста уважение да съм натрупал в Америка, защото твърде направо си поставях въпросите. А и няма въпрос, по който може да се каже, че съм проявил вродената си деликатност…

— Тук само аз съм бял — казвам… — Това израз ли е на вечния антагонизъм между белите и черните в Америка?…

Поглеждат ме… Кой ще вземе думата… Следва онова, което и другаде видях. Мъжът — предполагаемата глава на къщата, държи централно място на трапезата, но вечерта е в ръцете на домакинята. Мери Кросли е учителка. Тя говори така меко с мене, като че съм неин ученик, който все не може да разбере какво го питат. И така приятно се усмихва, че скоро онова чувство към черните, което одеве не знаех какво е, като се срещнахме с мъжа й, и което и сега не зная точно какво е, вече се топи и губи…

— Отдавна — казва тя, — много отдавна, отпреди сто години, този проблем не е същият… По-скоро той вече въобще не е проблем на белите, а на нас — черните…

Целият съм слух и с претенции за най-внимателния слушател в тази част на земното кълбо.

— От една страна, проблемите на черните се дължат на по-ниското им образование — продължава тя…

Поглеждам я, погледът ми задава въпроси.

Жената продължава:

— По исторически причини една немалка част от черното население и до днес е в по-бедните слоеве на обществото.

За да им покажа колко възпитам човек съм, оглеждам добре подредената къща — демек, за каква бедност говорите, моля ви се.

— Нас не гледайте — казва жената и много внимателно погалва чашата си… — Поради тази икономическа изостаналост мнозина от черните не получават добро образование и работата, която вършат, е с по-ниско качество… Ние сме учителки. Мъжът ми е счетоводител, Чарлз — казва тя и кимва с глава към другия джентълмен, който леко се покланя — е зъболекар. Неговата дъщеря — тя посочва към една по-млада дама — е също зъболекар… Но ние, може да се каже, сме преуспели хора. Е, не кой знае колко…

Не ровичкам тази тема. Това, на което те му викат средно или под средното положение, за нас в България е едно супер богатство. Кой българин, ако има такава богато обзаведена къща, три коли и едно камионче отпред, няколко телевизора, хладилник с десетина килограма замръзнало месо и още толкова плодове и зеленчуци, два пъти по толкова салами, суджуци и шунки, кой, пак казвам, ако е достигнал това имане, няма да се смята за богат и пребогат… Един такъв да имаме, сто пъти да са го описали вестниците. За тях това е минимумът или малко над него. Поради което пак съм слух по негърския въпрос…

— Има и друго — казва жената. — Особено в Алабама, където формите на робството бяха най-жестоки, е останала една психологическа нагласа, която ни е помогнала да оцелеем… Оттогава идва известната поговорка — черното е хубаво — „блек из бютифул“…

Щом си черен, това е достатъчно, за да бъдеш харесван от другите. Трудно ми е да кажа доколко тази философия ни е помогнала, доколко ни е навредила. Защото много хора й вярват и до днес. Много хора живеят според нея. И не учат, и не се стремят особено много да се издигнат в обществото… Вие ще бъдете в Ню Йорк, нали?

Кимам с глава.

— Там, в Харлем, в Бронкс, ще видите — цели квартали, големи колкото Мемфис, в които никой не работи и не иска да работи. Живеят от социалните помощи на държавата. Дъщеря ми — виждам гордост да напира в думите й — работи в телевизията…

— Така ли — казвам… — О’йес…

— Репортер е в Ен Би Си…

— Така ли — пак казвам и извивам глас, вече като истински американец. — Но това е много добре…

— Тя живее в Ню Йорк — отново показва нескрита вътрешна, и не само вътрешна, гордост майката — и познава живота на черните. И не се страхува да ходи там…

Какво значи това „там“, ще разбера истински, като отида в Ню Йорк… Сега само запомням начина, по който тази интелигентна жена означи мястото на негърските райони в Ню Йорк…

— Знаете ли — казва тя, — че цели поколения, в цели родове от негри, никой никога не е работил…

Правя вече недвусмислена балканска физиономия, което най-добре ние изразяваме с две думи „Хайде бе…“

— Нещо повече — продължава жената, — мнозина от тях не познават и някой, който въобще някога да е работил, па било и един час…

Правя си моята физиономия още по-силно, чак разпервам ръце и едва не събарям една кана, сложена зад гърба ми…

— А от какво живеят?…

— От социалните помощи — казва тя…

Пускам в действие класовия анализ, на който винаги съм бил бог:

— Значи това са част от безработните, от високия процент безработни, с които е известна Америка…

Жената ме поглежда, поглеждат ме този път и другите. Което аз тълкувам като изненада от това, колко образован човек е влязъл в къщата им…

— Може би не е съвсем така… — уклончиво отвръща пак жената.

— Да кажа аз — намесва се за пръв път съпругът й, който предпочита да мълчи и добродушно да гледа пред себе си… — Те са безработни, наистина, но те не искат работа…

В разговора се включва и зъболекарят, който е една много дълбока генна смес… Както много смесена ми се вижда и една от другите учителки. Тя не е на повече от трийсет и пет и дето се казва: черна, черна, ама си я бива. Не се знае кога, къде бабите и прабабите им по нивите на тази богата земя са прегрешавали — кога волно, кога неволно, с белите си господари. Или пък са се женили за бели, та смесването е продължило доста поколения. Сега и зъболекарят, и учителката по формата на лицето си, по телосложение бяха направо бели, елегантни хора — той даже си е англичанин, висок, сух, само цветът на кожата му е мургав…

— Какво могат да правят хора, които не работят и не искат да работят — казва зъболекарят, — освен престъпления… Докато тук, в нашия щат Тенеси, черните работят. Престъпността е ниска. Даже много ниска.

— Дъщеря ми казваше — включва се пак домакинята, — че много от черните в Ню Йорк не са излизали от своите квартали никога.

Така ми каза и един полицай от Чикаго, когато една нощ с него и колегата му гонехме престъпници. „Много от тях, и той сочеше негърски квартал, не познават изобщо Чикаго. Те не излизат из града. Живеят си тук. Тук си правят престъпленията, тук се женят, всичко е в квартала. Много от тях не знаят кои са родителите им, защото майките им раждат, без да се женят… Това са млади хора, които растат без семейства. Тяхното семейство е бандата, към която принадлежат, а шефът на бандата е и баща, и майка…“

Вечерята — най-типично американско ядене, — печени ребърца и пилешко месо, приготвено очевидно за госта, е вече към края си.

След вечерята домакинята ни кани да се качим на горния етаж на къщата, където ще ни покаже един филм и някой от репортажите на дъщеря си… Както виждате, нищо ново… И тук, и навсякъде по света телевизията е сила. И майчинството си е майчинство. Никак, ама никак не ми се гледаха репортажите на дъщеря и, ама ха де… Горе, в малка уютна стаичка, разположена на полуетажа, ще си пием кафето. Счетоводителят е вече седнал, дори не съм забелязал кога ни е изоставил, за да си пусне телевизора и да си гледа баскетболния мач… Не се и извинява за това…

Филмът на дъщерята е за борбата на черните за равноправие… Някои от кадрите са отпреди сто години, други от по-близкото минало. Познат, банален, бих казал, филм. Това, което ме впечатлява, е, че точно него ми показват… Значи нещо някъде си го има…

Още ще гледам, още ще питам…

Часът е девет и половина. Времето ми изтече. Утре трябват точни ръце и чиста глава, защото рядко, много рядко е да видиш недоспал американец, със сенки под очите, с разсеяно изражение на лицето. Здравите начала на американския начин на живот са се отпечатали най-напред върху лицата на хората…

Разделяме се е ръкостискания и леки поклони. Гостите остават вътре прави, аз излизам, сподирен от домакинята донякъде, от домакина — до колата. Той пак ще повтори онова, което ми казаха и фермерът в Тера Хота, и седемте интелектуални в Чикаго, и докторът: „Винаги сте добре дошли в нашия дом, пишете ни, и ние ще ви пишем… Благодарим за честта, че сте отделили време за нашия дом“ — и пак така, като че ли утре ще се видим отново, си казваме: „Бай, бай…“ Колата провира фаровете си по обратната плетеница от пътища. И когато оставам сам в нощта, сред шишовете на подканящите ме да бързам и да не променям непрекъснато посоката си коли, аз съм почти сигурен, че отново ще се объркам, но съм поне по-спокоен. Който и основен „уей“ да хвана, държа си само него, все ще стигна града…

Преди да разкажа още за черните хора на Америка, ще посоча едно интересно изследване, свързано с проблема женска красота. 70% от американките, минат ли четиридесетте, смятат за нормално и дори задължително да си направят пластична операция. Това не е никакъв проблем, освен финансов.

75% обаче посочват, че след като са сменили цвета на косата си, интересът на мъжете към тях определено е нараснал, при това предимно при изрусените жени.

— Защо? — попитах една дама.

— Знае ли ги човек мъжете защо повече харесват русите…

— Може би — казвам, — защото са твърде много черните мъже…

— Може би — казва тя…

Негърките обаче не могат да се изрусят дори и да искат. Макар че интересът на мъжете към една хубава негърка едва ли особено се влияе от цвета на нейната коса…

Черните във Вашингтон са повече от белите. Да не казвам пък, с риск да обидя другата половина, че те са и безспорно по-хубавата част от населението на града. Жените са хванали цаката на своите диви и непокорни коси и са ги оплели на плитки. Косата на днешната негърка вече е покорена от стотици плитки. В джунглата на негърската коса са прокарани пътища, станало е някак си по-светло, по-подредено. И мъжете негри си имат своя мода. Те пък се подстригват високо. На някои от тях косата им е направена като навес, иди ще бъде по-точно, ако кажа, като каскет… Този каскет няма късане, няма износване. Може модата на каскета да се промени за това си има бръснари — ще прекроят косата и тя пак стане такава, каквато негърът я иска. По-голям проблем е да се прекрои това, което го няма. Това са тъжни мисли за мене и за моята коса, та тях ги отминавам… Видях стъписващи в изящността на облеклото и физиката си негърки. В района на Бевърли Хилс, най-богатия квартал не само на Лос Анжелос, но, както казват, и в света, се нагледах на хубави черни момичета, на достолепни дами, яхнали изящни бели коли. Негрите традиционно боготворят белия цвят. Черната жена се вози (ако кесията й позволява това) в бяла кола. Черните шофьори на автобуси, чиновници, портиери са задължително с бяла риза и най-често с червена вратовръзка. Каква сила иде от тия хора, каква власт на човешкото тяло, каква мощ на плътта и страстите. Мисля, че без черните Америка би била една много сива и дори невзрачна страна в много отношения. Черните разбират това. „Блек из бютифул“ не е измислено случайно. То, освен нуждата да се оцелее в миналото столетие, в днешното е родило и едно силно обратно самочувствие — не са единици черните, които сега гледат на белите така, както някога те са гледали на тях… В един супермаркет във Вашингтон момиче продаваше само на черни, като на мене и придружителката ми демонстративно не обръщаше внимание. Бялата жена се разсърди, но забележката и бе деликатна. Момичето продължи да си дъвче дъвката. Четката за зъби, която купувах, не бе поставена пред мен внимателно и с усмивка, както навсякъде става в Америка, а подхвърлена. Точно както в български магазин. Погледнах това момиче в очите. Не прочетох в тях изгаряща любов към белия човек. Този едва ли е единственият подобен случай, навярно другаде също се случва.

Огромно негърско население има във Вашингтон, Чикаго, Тенеси, Алабама, Южните щати. Друга е картината по западния бряг, където са Невада и Калифорния. Там преобладават белите, предимно „англото“…