Марко Семов
И за Америка като за Америка (9)

IX

Фриско! Така любовно и гальовно американците наричат Сан Франциско. Там ще тегля тегела си днеска и аз. Сутринта плащам хотела си, едно от момчетата пренася куфарите ми и срещу задължителния долар, ги реди в багажника, после изкарва колата и ми държи вратата отворена, за да седна…

Трудно си пробивам път, докато стигна океана. Движението не е тежко, но Лос Анжелос е много голям и вероятността да сбъркаш посоката не е по-малка. По този път вече веднъж донякъде съм минал. Сега Санта Моника ще гоня, затова се въздигам по няколко „уея“, слизам по други. Зная, че всеки миг ще се скрият зад гърба ми, в огледалото за задно гледане, „високите близнаци“ — небостъргачите на „Банк ъв Америка“! Там целият този делови свят сега продължава да си прави бизнеса, да прехвърля пари, да дава заеми, да взема заеми, да продава и купува имоти, да ипотекира, да тича към борсата, телефоните приказват с целия останал свят… Друг живот, чужд за мене! За малко не залепвам колата о багажника на някакъв спрял отпреде поради задръстване шевролет и така, с нещо смесено между псувня и въздишка, че ми се размина белята, се разделям с билдингите на Лос Анжелос…

Гледам пак номера на улицата, гледам картата, няма какво — право там, в сърчицето на Санта Моника ще ме отведе тая улица… Оттам ще хвана крайбрежния път, за който казват, че бил царят на всички пътища в Америка, и довиждане, Лос Анжелос! Голям град си, голяма работа. Покланям ти се, загдето си толкова красив, толкова богат и толкова гостоприемен…

Още малко, и ще се плисне океанът. Ала минута преди да хвана крайбрежния път, виждам табелка — сочи към самата вода. И без да ме кара някой, без сам да зная защо, тия състояния на човек са трудно обясними, иска ми се за последен път да постоя за малко край водата, да погледам брега на Лос Анжелос. Кварталчето, край което минавам, е възбедно. Къщите са стари, уморени и което е по-лошо, занемарени. По улиците вече се вижда неприбран боклук, босоноги дечица с неизмити крака се гонят, стари негърки викат след тях…

Тук по-лесно намирам място за паркиране, няма ги и тия жестоки апарати за таксуване. Спрях колата, пред мене младо момиче натъпкваше своята кола в редицата от други коли и дори със знаци ми помогна да паркирам. После влезе в малко дворче и се зае да отключва вратата. Ключът заяде… Момичето ме погледна: бих ли й помогнал?…

Не съм дип по ключалките, но тази молба на момичето ме учуди. Толкова ли това момиче не го е страх от престъпници, че чак ключа ми дава. Ами ако извадя едно ножче и те бодна в гърленцето бе, девойче… Че знаеш ли ме ти мене какъв съм, що съм, да не би на челото ми да пише, че идвам от социалистическа страна, където, както се знае, живеят най-честните и хармонично развити личности… Това беше първият ми ум. Ала българинът си има и втори. Тая, за да ти дава ключа — ми казва той, има нещо… Кой кани случайни хора да им отключват къщите?

О, опорочено мое съзнание! Момичето държи ключа и ме чака.

Ключът наистина заяждаше, ала в коя българска ключалка ключът не заяжда. Понатиснах, превъртя се. Момичето влезе вътре, но не ме покани, а пак застана на прага.

Ще си поставя аз моя въпрос, няма какво да му мисля…

— Вие може би сте студентка — казвам, вече успокоен, че нищо страшно няма да ми се случи…

— Студентка съм — отвръща непринудено тя.

— От Лос Анжелос ли сте?…

— Не, господине, аз не съм американка. Аз съм от Гватемала… Тук уча медицина…

— Далечко ви е университетът — заключавам като печен американец.

— В този град всичко е далече, — казва момичето. Освен океана — и ми показва водата, която е на тридесетина метра. И добавя: — Нали имам кола!

Поглеждам така наречената кола. От американска гледна точка тя е много стара. Мерена с българска мярка, става и за изфукване пред по-завистливи роднини.

— Сама ли живеете в тази къща?…

— Не, с приятелка. И тя е в Медикъл скуул. Но сега е на работа… — Правя моята, ошлайфана вече, балканска физиономия, която изразява най-дълбоко учудване.

— Аз също работя!… В едно барче — момичето ми се усмихва… — Защо се учудвате…

Не й отговарям, нито повече питам…

Скоро ще науча, че и от Гватемала да си, и от Гваделупа, и от Пето авеню на Ню Йорк, и от Колорадо, нещо най-обикновено в Америка е, стане ли младежът или момичето на шестнайсет години, т.е. добие ли право на шофьорска книжка, бащата да му купи кола. Ако е богат бащата, купува нова и скъпа кола. Ако не е толкова богат, по-стара и по-евтина.

С подаването на ключовете на колата, в деветдесет процента от случаите, той казва на сина или на дъщерята: „Довиждане, желая ти успех и щастие по твоя житейски път. Когато искаш, идвай у дома, но вече с предизвестие… Ако не ти се идва, пиши…“

Макар че Америка е безупречно уредена страна по отношение на телефоните, нейните поданици много обичат писмата. Писмото е най-често използваното средство за общение между баща и синове, между майка и дъщери, между фирми и работещи в тях. То, струва ми се, е последната съпротива на Америка пред нейната единствена, но много страшна болест — отчуждението.

Друг въпрос е, доколко е само американска болест. Като ни гледате как си приказваме с това непознато момиче, сигурно си казвате: абе за какво отчуждение говориш? Мисля, че тук, на тая толкова българска уличка, му е мястото да кажа няколко думи за тая болест.

Срещата с непознат американец винаги ти оставя впечатлението за една откритост, коректност и дружелюбност. Ако в отношенията ви по-нататък няма друг интерес или друга причина познанството да продължи, то там си и остава. Колкото и да сте си станали симпатични. Американците не познават преструвката. Те не познават и лъжата. Защото на тях просто не им се налага да лъжат. Няма за какво.

Не я познават, но не я и прощават. Ето мен например ме предупредиха още на втория ден след пристигането ми: „Вие сте тук за 30 дни. За всеки ден имате средно по 120 долара. За какво ще ги харчите, си е ваша работа. Но ако решите да съкратите престоя си — останалите долари трябва да ги върнете. Те са ви дадени, за да живеете с тях в Америка, а не в България!“

Не ми и мина през ума да хитрувам. Компютърчето ще ме настигне, където и да съм!

Американците нямат обаче нашите сантиментални славянски души, макар че и американците, както и руснаците, много обичат да носят значки, надписи с името си, окачени на ревера, или по двадесет пъти на ден да казват: „Аз съм Джон.“ Няма го у тях — срещнали се двама непознати, харесали се, удрят си по една ръка на рамото и отправят крачка към първата кръчма, а оттам, в късна доба, и към дома на един от двамата. Това в Америка може да се случи само като най-рядко, почти сензационно изключение. Така, че ние с това момиче може и много да се харесваме един друг, можем още да си поговорим каквото го попитам, изключено е да се преструва, да се прави на нещо или да ме излъже. Но оттук нататък, нищо повече в нашите светове няма да се случи. Американците трудно правят нови познанства, трудно допускат до себе си… До изрядност коректните един към друг колеги може не месеци, а години да работят един до друг, без нищо да знаят за себе си, освен това, което е нужно за работата. Свърши ли работният ден, всеки си отива у дома, за да дойде утре пак така бодър, усмихнат, коректен… Семейството затова е крепост!

Любимият ден на американеца е петък. Даже едва ли ще е много пресилено, ако кажем, че той живее и работи, за да доживее до петъка. До уикенда. Всичките останали дни на седмицата съществуват заради него. Сега — или лежане и безделие, или четене, или туризъм, или приятели, или ски и сърфинг, и всичко, което го има по света.

Един познат българин, лекар, поканен на работа като специалист в една американска болница, ми се оплака: първите месеци, когато пристигнал, му трябвали пари, кола да си купи, апартамент да наеме. А като момче-българче, смятал, че е задължително да покани колегите си на гости у дома — да пийнат, да се поопознаят… Но като не му достигнали парите, пак като чист българин поискал на заем… Всичките му колеги казали, че в момента нямат у себе си…

— Американците не дават пари на заем — каза той. — Сто пъти се убедих… Не е, че нямат. Щом си на работа, не може да нямаш. Но не дават. Два долара на заем, са два долара. Два долара в оборот са много повече!

— Защо са така свидливи. Това — питам — го забелязах и аз.

— Начин на живот. Всеки сам. Американският индивидуализъм не е от най-хубавите… Но те пък също тъй и нас не ни разбират, като гледат как пилеем парите…

— Отидем на обяд — казва той, — изключено е някой да ти плати обяда, освен ако не те е специално поканил и не изразява по този начин специално внимание към теб… Ама това, да ти каже „Хайде, сега да черпя по една бира“ — мъртво!…

— Обяснението какво е?…

— Те цепят долара на косъм, преди да го похарчат. Нищо ненавиждат повече от пилеенето на цента.

Да се спести, ако може да се спести. Това е религия. Култ, пред който те оставят всичко друго настрана.

— Много им е дал господ — казва лекарят. — Премного. Но ги е лишил от онази тънка жилка, която имаме ние, славяните, и която според мен прави човека…

Мълча, не го оспорвам. И не искам. Защото мисля като него. Той обаче още имаше нужда от изповед, защото още казва:

— За година и половина най-трудно свикнах с отчуждението. Първите месеци самотата на вечерите ме смазваше. През деня работех, ала вечер в осем и половина, в девет, те заспиват. По-интелигентните не гледат и телевизия. Даже я ненавиждат. Имат ли свободно време, хващат се да учат нещо. Понякога все едно какво — важното е да се учи, да не се тъпче на празни обороти, да не се пилее напразно времето. Нали те са казали, а не друг „Времето е пари“. Това е другият култ на Америка. И за приятели, за такива нашенски познанства, за мастичка в кварталната кръчма, нито имат време, нито навик…

— Добре, а защо им е толкова да учат.

— Винаги нещо търсят — каза той. — Ген. Или нов спорт, или нов занаят, или друга професия, или някакви курсове… Затова са винаги заети. Затова са толкова отчуждели. Затова чакат петъка. Тогава стават хора като хората…

— А за любов кога имат време? — питам го.

— Любов — само в семейството — отвръща ми той напълно сериозно. — Докато имат семейство, имат го, както пише по книгите. Те и тук не знаят, какво е фалш, какво е лъжа. Флиртовете между колежки и колеги в една болница или в една фирма, са изключени. Такова нещо ще звучи като сензация и дълго ще се разказва, ако някъде се случи. Най-често, и двамата биват помолени до десетина, дни да си потърсят друга работа…

Добре, казвам, че поне в това отношение не сме американци. Представяш ли си, как цяла България непрекъснато щеше да си търси работа?

… Благодаря на момичето за паркинга пред къщичката й, оставам с моите си мисли и тръгвам по брега. Тук поне е весело… Крайбрежната улица се оказва и театър, и търговско средище. Тези веселяци тук са също студенти, ако се съди по възрастта и заниманията им. Един е застанал на колене на постамент и държи в особено положение ръката, главата, тялото си — той изразява скулптурна фигура… На кого иска да прилича — не мога да позная. Около него са се събрали десетина други млади хора и го оглеждат. Нито едно мускулче не трепва на тялото му, изваяно и застинало точно така, както би направил от камък скулптурната си работа един майстор. А понеже по-голям майстор от природата няма, мускулите и вените по ръцете на този добре развит човек са така изпъкнали, че усещането за изящество е пълно… До него встрани, дискретно сложена шапка. В нея — долари. Всички са по един…

Подминавам го, някак си смутен от това застинало в неподвижност човешко тяло и с усещането, че ме гледа или ми се смее. Сам не зная защо. По-нагоре, на асфалта, е разположен голям касетофон. До касетофона човек с цигулка. Това е вече оркестър… В определени моменти, човекът-оркестър намалява касетофона, тогава се засилват звуците на цигулката в ръцете му, после нейният съвършен звук се изравнява с мелодията, идеща от касетофона. И той, както и онзи, който прави скулптури, като че е сам под небето. Касетофонът му изобщо не се надсвирва и надвиква с околния шум на движещи се нагоре и надолу по улицата млади хора. Той свири за себе си… Ето го отново правилото, основния закон на Америка — можеш да правиш всичко, което не е забранено от Конституцията, при условие, че спазваш главното — да не пречиш и да не притесняваш останалите… С този закон под ръка, продължавам да оглеждам тази неподозирано любопитна улица… Наближавам някакъв смешник. Той си е направил трибуна и разправя, както личи по лицата на слушателите му, весела история. Гласът е плътен, добре обработен. Може би е професионален артист. Извиква от публиката момченце, разговаря с него, прави фокуси, после се премята на подиумчето, като да имитира някого… Публиката избухва в смях и аплодисменти. Каже още няколко думи, публиката пак ревне и ръкопляска. С нея се смее и той. Получава се нещо като самозадвижващо се колело на смеха. И после ще го забележа. Американците ценят чувството за хумор и у себе си, и у другите, и никога не пропускат случай да го възнаградят… Не му разбирам думите на тоя актьор, по-скоро са ми интересни тези, зяпнали го най-сърдечно очи, оградили отвсякъде подиумчето му, и техният чистосърдечен и неподправен смях. Такъв, струва ми се, е и доларът, който мнозина от тях поставят в деликатно приготвената встрани празна бонбонена кутия…

Още отминавам… Тук вече ще налетя на друга гледка. Млад мъж, имащ-нямащ трийсет години, е седнал по турски на тротоара, пред него сандъче, върху сандъчето нарисувани карти и зодиаци. Най-отгоре е написано: „Стефан предсказва бъдещето!“ До Стефан е клекнала девойка. Стефан е разперил картите и държи ръката й. Тъй се гледа… Без да го хващам за ръката, без да му хвърлям карти, на нещо познато ми бие този Стефан. Дори като оставим настрани името му… И воден от нашенските си, марксически и материалистически представи за човешкото щастие и благоденствие, изпитвам тъга… Поглеждам към дъното на улицата, пълна с хора, и все едно, че ме очаква там някой, извиквам на чист български език: „Идвам, почакайте ме малко…“

Стефан светкавично вдига глава, погледът му става бърз и остър, после се навежда още по-съсредоточено, като че сега точно ще каже, каквото има да каже, на момичето. Стефане, Стефане, къде те е вятърът отвеял чак тук, на този далечен, тихоокеански бряг с това сандъче отпреде.

Макар че, ако си работно и честно момче, и ти ще си стъпиш скоро на краката!

Отминавам го потиснат. Балканската сантименталност ли се обади, нашенски мъгляв хуманизъм ли или една недотам обистрена философия за сполука и несполука в живота. Зная, че сега ме гледа, дори усещам очите му в гърба си… Защо не го заговорих? Защо го отминах, като че ми е враг или от второ качество човек! Балкански чеда си оставаме… Дори и в Америка, на лосанджелиския бряг да сме се срещнали…

Отивам още по-нататък. Там снимат филм. Както се снима по цял свят. Статистите се държат, като че светът им принадлежи, другите пък, които няма да се обезсмъртят в най-близко време, им завиждат. И там — поразсъблечени девойки, които се поглезват около мъжете, облечени като древни воини. Както навсякъде, където има театър, кино и пари. Видях още веселяшки студентски групи, видях продавачи на какво ли не — нещо като нашенски битак, и тръгнах обратно. Навсякъде — толерантност, ненасилие и ненатрапчивост. Нещо, което откривах и другаде, където попадах сред много хора. Вървя назад, всичко и всички са по местата си. И малките магазинчета, извадени на уличката, и „скулпторът“ с тялото си, заел сега друга поза. И цигуларят е касетофона, и… Само нашето момче беше прибрала сандъчето… Дали то ме позна, дали се изплаши, аз да не го позная, и като си дойда в България, както ние обичаме да правим, да започна: „Абе знаете ли вие кого и къде видях?“ Познавач на родната земя ще трябва да беше този Стефан…

 

Отзад вече остават палмите на Санта Моника. Подстригани, като млади войници, високо, високо, по-точно като някакви дервиши, само на върха на главите им е оставена косица… Назад са вече крайбрежните хотели и ресторанти. Избирам не широкия и прав път, който води към Сан Франциско, но за сметка на това минава далеч от океана, а тръгвам по тесния, пълен със завои, на места изкачващ се до две хиляди метра височина в планините, после бързо слизащ и залепващ се о океана калифорнийски път… Колко е живописен този „нъмбър уан“ на Америка!!!

… Който е казал, ако не си видял Калифорния, нищо не си видял, умен човек е бил…

Дали защото ми е вече мъка за България, дали защото Калифорния толкова ми харесва, ала ми се ще да кажа, че от всички земи, които обходих из Америка, Калифорния най-много прилича на България, или, което е същото — България най-много прилича на Калифорния… Това, от гледна точка на географията, на красотите, на пиршеството на природата. Иначе си има разлики и те далеч не са толкова малки…

Оглеждам сега на дневна светлина и на слънце обърналите гърба си към мене къщички, хотелчета, къмпинги, мотели, оглеждам и покатерилите се нагоре по хълмовете къщи. И тук те не са строени на гъсто, или на тясно. Тясно и гъсто в Америка няма. Като изключим донейде Ню Йорк. Ала, както казват американците, Ню Йорк не е Америка. Или пък, ако е Америка, то това е друга Америка…

Не съм вече така наплашен от американското движение. Съвсем не е такава касапница, каквато си го представях и каквото искаха да ми го внушат, че е, и хора, които не бяха помирисвали Америка. И аз пак разбирам, колко велика сила е пропагандата… Преди да се порадвам на калифорнийското крайбрежие, искам да изкажа думи за благодарност на организацията на движението в Америка, към което се отнасях с такъв страх и подозрение, на нейните катаджии и полицаи, на американските шофьори, които, без да ми свиркат, без да ме псуват, без да ми показват ту един, ту друг пръст на ръката си, ми позволяваха да си карам колата и да разглеждам в най-тънки подробности тая богата и красива земя.

Първата ми силна изненада иде от ограниченията на скоростта. В тая опакована в пътни магистрали, в двупосочни, и с по няколко платна Америка, максималната скорост е по-ниска, отколкото е в България… Да ми го беше казал някой, аз също можех да му покажа някой от пръстите на ръката си, ала на себе си човек как да ги покаже… На най-големите, най-широките, с по седем платна на едната и седем на другата страна пътища, допустимата скорост е петдесет и пет мили. Речено в километри, то е деветдесет и осем километра в час… Ама, била ти колата хиляда конски сили, ама била тя фолксвагенче от костенурките (такива в Америка има доста), ама бил си депутат, сенатор, шериф, кмет — бъди си в кметството и шерифството си какъвто щеш. Тук ти си точно като всички, и най-голямата скорост, с която можеш да се движиш с автомобила си, е тази — петдесет и пет мили. Освен ако не е казано, както става на всяка крачка, четиридесет и пет мили, дори тридесет и пет мили скорост, която пък е задължителна за градовете. Умножете си го по 1,6 и ще получите в километри какво може и какво не може да прави с колата си един шофьор в Америка!…

Ала това, което може да стъписа един такъв като мене, който иде от страна, където законът е „врата у поле, къде минават само говедата“, е, че американците на всичко отгоре, спазват тази скорост. И я спазват навсякъде, и не винаги от страх, че полицията може да ги спипа. В градовете никъде не чух дори на шега спирачка да изсвири, защото на шофьора се наложило внезапно да спре. А внезапно спиране се налага — пешеходците са по-малко дисциплинирани, ако трябва тази катаджийска дума да употребя, отколкото в България. Пресичат си доста своеволно, даже моята водачка пък смяташе за особена гордост, да пресече, където й е най-удобно на нея. Все пак не бива да се забравя, че произходът на нейните деди иде от Трънско, което си има своето генетично значение…

Толкова кесим пресичаше тая жена, че се наложи да й направя забележка. На която тя отговори: „Тука е така — шофьорът пази пътника…“

— Ама има пешеходни пътеки — казвам. — Те за кого са?

— Нека си има — отвръща ми тя. — Шофьорът е длъжен да спре.

— А не е ли длъжен, тъй както пресичаме, да ни тегли по една майна и до утре по същото време да са ни червени ушите. Шофьорът, дори когато е американец, е човек.

— Той е защитен човек — казва тя. — А пешеходецът не е.

И тъй не се разбрахме до края. Не всички американци, разбира се, пресичат, където им падне, но което е вярно, макар и да не е за вярване, не чух никой да мърда недвусмислено устни в колата си по адрес на неправилно пресичащите, нито пък видях да отвори прозорчето и да те поразпита за майка ти, за сестра ти, или поне тебе — къде си тръгнал като кьорав, от кое село си дошъл в града или пък във вашето село не си ли чувал за светофари — и прочие богати на словосъчетания и мъдрости въпроси и отговори, които ние, българите, в изобилие знаем. Вглеждах се в лицата зад кормилото, когато им се налагаше най-непредвидено да спрат. Всякакви имаше — от иронични, до любезни: моля, заповядайте, минете, като сте решили оттук да минете, до трети, които спираха колата си, без външно нещо да изразяват.

— Не мислиш ли — рекох на жената един ден, — че колкото и да се почита човекът в Америка, колкото и да го бранят законите, тия в колата все пак си казват нещо наум за нас…

— Може — каза тя, — ама едва ли… Това е прието в Америка. Това не е Европа…

Отказвам се да съдя кой крив, кой прав. Мога само да потвърдя, че с движението в градовете е така. Пешеходци ходещи, бягащи, в хубави анцузи, по леки фланелки, по спортни гащета — колкото щеш, крамоли, неразбории, и свиркащи полицаи няма… Аз не го разбрах как става това. Отнасям го към една от най-привлекателните, но и най-необясними особености на Америка — някакъв много висок знак за нейната цивилизованост. Защото, изглежда, тук още с майчиното мляко се засмуква чувството, че да имаш кола, не значи да имаш нещо повече от другите. Че като си се качил в тази кола, си също нещо повече от онези, които не са в кола… А у нас колата е все още, и десетилетия още ще остане, белег за надбягване по стълбицата — кой си ти, кой съм аз… Колата и скоростта, с която тя се движи у нас, е доказване колко пари бият джоба ти, колко връзки в милицията или в съда имаш — та и да нарушиш закона, да можеш да се оправиш, все едно, че муха е кацнала на калпака ти.

По тази именно причина в Америка не е толкова трудно да се кара кола… Ама объркал си пътя… е, не е дотам приятно да пресечеш на хиляда автомобила платното, да ги накараш да натискат спирачките си, само защото не знаеш накъде да караш. Ала натискат спирачките. Не е кой знае какво изключение даже да се видят два автомобила, спрели за миг на платното — единият пита другия, другият го упътва… Налитащите отзад рядко свиркат или се сърдят. Знаят, че и с тях може да се случи…

Нещо, което на мен лично много пъти ми се случи…

По тая причина, дори когато си се натъпкал в многоредовото движение и трябва, да речем, да минеш вдясно, да пресечеш останалите шест реда, достатъчно е само да дадеш съответния мигач… Цялата колона отзад, хиляди автомобили, намаляват скоростта и ти отстъпват. Правилото е едно. И бих казал, то е велико правило. Задният пази предния. Няма други забрани, няма уговорки. Защо бе, другари от КАТ, не го въведете и у нас това правило, ами ни подлудявате със знаци, тестове, закони и закончета, които и самите вие трудно научавате. По-трудното не винаги е и по-разумно.

Е, видях, че и американците нарушават правилата за скоростта. Беше при едно краткотрайно включване в големия път Лос Анжелос — Сан Франциско. Моята красива панделка се отдели от крайбрежието и се преля в голямата артерия… Пред мен, зад мен, в този вечерен час имаше хиляди коли. Така, събрани заедно, те, изглежда, се чувстваха по-безопасни и сигурни, защото бяха вдигнали скоростта на шейсет мили, и колкото и съвършена да е американската полиция, тя трудно може от тия хиляди хора, в това най-натоварено време да хване за ушите един и да каже: „Вие, сър, защо карате с превишена скорост?“ Това го знаят и шофьорите, и полицията, и като че ли между тях има взаимно разбирателство — на най-големите магистрали, в най-голямото движение, нарушаването на закона се приема за допустимо… И аз карах, ама нали ме бяха наплашили с тази американска полиция, що страх брах, да не цъфне от небето, да се спусне някое хеликоптерче, да сграбчи баш моята колица и да каже: „Я бе, европеецо, ти американските закони за нищо ли го нямаш. Че цяла Америка, чуе ли я тази дума — закон, й се разтреперват гащите, та ти ли… Ние в тая държава, както сме събрани от кол и въже, ако не си спазваме законите, ако не си треперим над конституцията, докъде ще я докараме…!“

Страхът от полицията в Америка е силен. Както бих казал и обратното. Страхът на полицията от обикновения гражданин — също… Трудно обяснимо на пръв поглед, но е точно така…

На друго място ще разкажа какво е отношението на Америка към алкохола… Истината е, че видях американци да пийват и да сядат зад кормилото. Това пък ме изуми… Аз и в България под заплахата на ножа, не смея да изпия една бира и да подкарам колата си, те, дисциплинираните — го правят… Разбира се, първото нещо, което разбрах, е, че те пийват по една бира, а не десетина, по чашка-две вино, а не бутилка, защото просто толкова си пият в Америка… Но полицията не ги закача. Защо? Този разговор го подхванахме оная нощ, когато в колата на Чикагската полиция и аз гоних престъпници.

— Защо — казвам — вие не проверявате за алкохол… Дори не мога да повярвам, че не правите такива проверки…

— Правим много рядко — казва ми единият от тях…

— Едно, че катастрофите по тази причина не са много… Второ, че в Америка не се пие… Има и една трета, може би най-важна причина — каза полицаят… — Ако проверим шофьора за алкохол, то трябва да стане само ако имаме стопроцентови доказателства, че е пил. Тези доказателства са в кръвта. А кръвта се проверява в болницата.

„Както е и у нас, мисля си. И ми става драго, колко много чак приличаме на американците.“

— Ако се окаже, че процентът на алкохола в кръвта е под допустимия, ние понасяме всички последици за това, че сме наскърбили човека. Тогава, вместо него, законът наказва нас… Ако гражданинът е по-честолюбив, отиваме и на съд… Главоболията ни стават прекалено големи. Тук да си полицай, е колкото престижно, толкова и неприятно… Защото човекът, личността е много силно охранявана от закона.

Както много пъти обаче имах случай да се убедя — полицейската институция в САЩ е белег за сигурността на гражданина. Появи ли се полицаят, честният гражданин може да се чувства напълно сигурен и защитен…

Да кажа, че съм разбрал всичко това, ще е пресилено. У нас и да те набият момчетата, няма кой да им върже кусур… А тия тук — личността, та личността!

Излиза, че многото демокрация се обръща срещу себе си. Да се докаже една вина, се събират толкова доказателства, от толкова страни, че потвърждаването й се превръща в абсурд — всяко възражение предизвиква нови доказателства и факти. Обвинението на личността в престъпление или в нарушаването на законите в Америка е сред най-трудните дейности. Цялото законодателство на тая страна е направено така, че да улеснява не обвинението, а защитата на личността! Лесно ли е да си полицай в такава държава? Въпрос, с подсказан отговор.

Недай си боже обаче полицаят да е сигурен, че си нарушил закона, белезниците се появяват на минутата върху ръцете ти и оттук нататък, само господ ако дойде, може да ти е на помощ. Няма „сухо“ да прошумоли, няма обещание, няма „Знаеш ли ме кой съм аз?“… Не казвам, че нагоре, високо във върховете на небостъргачите, нещата и в Америка, както и във всяка страна, не са толкова чисти и прости, ала долу, в ниското, е така — пипне ли те за нарушение полицаят, спукана ти е работата. Глобите са също така дебели… И много силен джоб трябва да имаш, за да можеш да им излезеш насреща. Врътне ли се бурканът на полицейската кола, значи наистина нещо сериозно е станало, движението веднага се укротява, свива се встрани и дава път на колата… Никой не е толкова бърз в Америка и не пристига толкова навреме на местопроизшествието, както американската полиция. В деветдесет процента от случаите, в населените местности тя пристига на местопрестъплението за не повече от трийсет до шейсет секунди… Няма никакво съмнение, че става дума за съвършена, за безупречна организация. Ще се отклоня от красивите хълмове на Калифорния, покрай които минавам, от гледката на ранча, на огромни пространства, вече зелени, по които пасат крави, а от другата им страна са ниски и широки къщи и брегове: ту застроени, ту още празни от човешко нашествие. Ще се отклоня, за да довърша разказа си за оная нощ, която прекарах с чикагската полиция…

Чикаго е разделен на двадесет и пет района. Във всеки район по всяко време на денонощието, четири коли кръстосват улиците и държат под наблюдение местата, където се събират хора или където полицията знае, че нещо нередно може да се случи. Всяка трета минута, тайна, или явна, полицейската кола минава навсякъде, където има и най-малко съмнение за възможно престъпление или нарушение на реда… В една такава кола, по предварителна договорка още от Вашингтон, трябваше да се кача и аз… Шефът на отделението ме оглежда…

— Гангстери ли очаквате да видите? — пита той…

Усмихвам се, но не му отговарям.

— Много ви е остаряла представата за Америка и за Чикаго. Тук отдавна няма гангстери…

Не споря. С американски полицай, казват, не се спорело. Той извиква един едър мъжага, показва ме и му нарежда да намери следващата дежурна двойка, която да ме качи в колата си. Здравенякът се оказва от немски произход. Облечен е също в дънки и с яке, макар че бързо забелязвам под якето пищова… Това, което обаче още забелязвам, преди да се появят мъжете, с които ще преброждам това свърталище на американската престъпност, е че във фоайето, където се развиват всички видими действия на пристигащи и тръгващи полицейски двойки, където е шефът, където е заместник-шефът на поделението, където е и телефонистката, се появяват полицайки! Ама полицайки, а! Едни са в униформа, други не. Мургави, черни, бели… И те се движат на двойки, както ми се струва, правят и мъжете. Има обаче и смесени двойки, ако трябва да се отиде на някое по-специално място… Вършат си работата по приемането и предаването на дежурствата без много приказки, сякаш и тая работа са я напълно автоматизирали.

Наред с пистолетите, които обаче висят по тях, всеки, има-няма оръжие, задължително има радиостанция.

Никой не ми обръща повече внимание. Скоро се появяват и двамата младежи, с които ще пътуваме из бандитския град.

— Страх ли те е? — питат ме, като казват преди това своето „хелоу“, и аз не зная сериозно ли говорят с мене, шегуват ли се…

— Може да има и стрелба — казва единият — и от непроницаемото му лице не ми става ясно сериозно ли говори, шегува ли се с мен…

— Готов ли сте? — пита другият.

Кимвам с глава и преди да тръгна след тях, подписвам подадената ми от шефа декларация, че не носят отговорност за живота ми между толкова и толкова часа, когато ще бъда с тях.

Подписвам, не без известно потръпване на ръката.

Нещо повече за моите спътници в нощните бури на Чикаго. Аз съм висок 1,80 м, но стигам до раменете им. Тежа 90–95 кг, но се нанасям на две-трети от техните гърбове. На разсъмване, когато ще се приберем, си правим снимки за спомен. Те един до друг, аз в средата. И сега като гледам снимката, хваща ме страх — тия само да се попритиснат малко, и от мен ще остане само конфекцията на ДИП „Витоша“…

В нещо като двор е паркингът с колите. Бива си ги колите. Бащата на жена ми, като види нещо, за което няма други думи, казва: „Супер“… Едната беше дамска кола. Бяла, елегантна, ниска… явно тия полицайки, като се докарат по-хубаво, с нея могат да отидат навсякъде, без на някого да му мине и през ума, че в тая кола не се е настанила богата и пребогата булка. По някое време през нощта ми ги показаха… След като бяхме обикаляли вече няколко часа, двамата мои телохранители посочиха една кола.

— Тази кола е наша — казаха. Беше бляскаво елегантна. Вътре в нея стояха също така елегантни и красиви две момичета…

— Какво е това, тук? — питам…

— Скъпо нощно заведение — отговориха ми… — Тия в другите коли са проститутки.

— А има ли много проститутки в Чикаго?…

— Какво значи много?

— Ами спрямо броя на населението, да речем. Както е например в Европа, във Франция, или в другите градове на Америка.

— Въобще в Америка са малко… Тук проблемът за хляба не стои, както в Европа. Те са добри момичета. Ние не ги преследваме, освен ако крадат…

— Приятели ли сте с тях — питам наивно…

— С много от тях — да. Те ни помагат — казва откровено той.

— А публични домове има ли в Америка?

— Официално не. Законът ги забранява.

Не задавам въпроси повече. И тук, както навсякъде по света, полицията „работи“ с този контингент…

Това, което по-нататък ме удивлява обаче, е, че ние обикаляме цели осем часа без спиране или почти без спиране един от двайсет и петте района на Чикаго. Момчетата са много здрави и млади. Имат висше образование, държат се коректно и с внимание към моя милост. Очите им виждат работи през нощта, които на мене и през деня очите ми да извадят, пак няма да ги видя. Имат добри семейства и си ги обичат. На единия съпругата му е от полски произход, така че той е виждал живи хора от нашите страни. Другият е от немски произход, но отдавна няма никакви връзки с никого от тази част на Европа. Сам той в Европа не е идвал. И аз съм първият европеец, с който разговаря… Единият казва:

— Вие бяхте откъм страната на Москва, нали?…

— Да — казвам, — от тая страна бяхме…

— Има ли промени във вашата страна?

— Има — отговарям…

— С комунизма е свършено, нали?…

Макар че съм в американска полицейска кола, оглеждам се, когато трябва да отговоря на такъв въпрос…

Често срещаме още такива коли, действащи в този район. Примигват си с фаровете, понякога спират, казват по две-три думи, и пак тръгват…

Караме си колата и си приказваме. По нея няма никакви знаци, че това е полицейска кола. И те са цивилни.

— Че вие така — интимнича аз, — леко въоръжени, сте много лесни, ако ви нападне някоя по-сериозна банда…

— Все ще успеем да се обадим по радиостанцията къде сме. Това е достатъчно…

— А дотогава?

Единият ме побутва настрани и вдига седалката. Цял склад с оръжие има под мене…

— У нас се говори, че в Америка е по-лесно да си купиш оръжие, отколкото сладолед. Вярно ли е това?

Снизходителни усмивки, пъплят по лицата им!

— Поне 30 най-различни и трудни за получаване разрешения са необходими, докато стигнеш до оръжието.

— Но ако има реална опасност за живота ти, и можеш да докажеш това — по принцип покупката на оръжие е възможна — добавя другият.

Изведнъж колата рязко дръпна. Полицаят спря да ми дава разяснения по въпроса за оръжието, наведе се пред себе си, извади лампа за секунда, не видях къде я включи, лампата се завъртя, сирената писна, движението се разрина…

Не разбрах как ги повикаха… Както светна, тъй и угасна лампата, колата забави ход. Радиостанцията изломоти нещо.

— Това пък какво беше — свойски попитах.

— Крадец. Но вече заловен.

Като гледам как е прошнурован, прономерован, шит като с шевна машина от гумите на тези коли градът, ми става ясно защо гангстери в някогашния им вид, трудно може да има…

Кварталът, който следят моите хора, е беден. Испански, порторикански и негърски райони. Ето двама, притичващи в полумрака — порториканци…

— Това е място за педерасти — казват те. — Това тук е човешкото дъно.

— Не ги ли преследвате?

— Не нарушават закона — отвръщат ми. — Стига да не убиват, да не крадат.

До полунощ минаваме вече десетина пъти покрай тия ниски бараки. Вали сняг и е студено, та нощта не е за такива като мене. Макар че аз се вълнувам… Усещането ми, че съм в един съвършено друг свят, че всеки момент могат отнякъде да започнат стрелба по колата е толкова живо, че няколко пъти, без да ме видят момчетата, пресмятах как при първия изстрел ще залегна в краката си. Още повече че, както те ми казват — негрите и порториканците много крадат и много се избиват…

— Кое е престъплението, за което най-много преследвате — питам.

— Търговията с опиати — отвръщат… — Ето ги…

При тези думи, сърцето ми блъсна в гърлото. Колата се сепва от монотонния си ход, рипва направо и пресича празното пространство пред една градина, насочва се направо към входа на голям жилищен блок, после скочи от тротоара и спря. Скочиха и те. Всичко стана толкова светкавично, че нито видях какво стана, нито разбрах.

Вратите на колата зееха отворени, момчетата пред мене бяха извадили пистолетите си, ония — две млади негърчета и едно по-голямо, с подута долна устна, бяха вдигнали ръце… Опипваха ги внимателно… Под шапката на най-високия намериха пакетчетата…

Единият държеше насочен пистолета към тях, другият извика кола по радиостанцията… Прангите бяха вече върху ръцете им…

Колата пристигна по моя преценка след около минута. Докато тя дойде, се водеше следният разговор:

Полицаят:

— Нали последния път се разбрахме…

— Разбрахме се — отговори другият…

— Сега вече няма на кого да се сърдиш…

— Не се сърдя — отговаря той. — Ама и ти няма да ми искаш много…

— Не искам аз — знаеш. Аз само ще те предам в техни ръце…

„Техните“ ръце именно дойдоха така скоро. Настаниха ги на задната седалка. Новодошлата кола потегли тъй бързо, както се и появи.

— Говорите си като приятели — казах, когато всичко свърши и може да се каже, че дойдох на себе си…

— Ако не бяхме ги спипали, щяхме да си останем приятели. Ние ги познаваме. И те ни познават, колкото и да сменяме колите.

— А как видяхте, че продават опиати…

— Знаем местата, където търгуват. Те се крият, но в тия входове, съберат ли се трима-четирима… И те ми показват тъмните входове на високи, тухлени сгради.

— Не смеете ли да влезете вътре? — Защо ги дебнете само вън.

— Трябва да имаме неоспорими доказателства, че продават опиати. И трябва да ги хванем на място. Такъв е законът.

— Това техни жилища ли са?

— Това са общински жилища… Тия никога не са работили… И родителите им също. Ако имат родители. Много от тях не знаят кой е баща им, коя е майка им… Живеят на групи и на банди. Получават социални помощи, хранят се в църквите или в общински столове… Много от тях не са напускали никога квартала. Те не знаят дори, че има и друг свят. Чикаго дори не познават.

Ето го най-после черния, долния, страшния свят на Америка. Целият съм в него и из него…

— Вижте — казва единият и насочва фаровете към друга тройка… — Те са от този блок… Вижте им шапките и козирките. Има право да ходят само с козирки, обърнати към тила. Обърнат ли ги напред, това е предизвикателство срещу бандата от другия блок, която има право да си носи така козирките. Това е смъртно предизвикателство и нерядко така и завършва… А онзи блок — и те ми го посочват — е населен с черни — те пък си носят козирките настрани…

Мисля си, че вече могат да се успокоят всички, които в България очакват да прочетат за задния двор на Америка… Ето го. Високи, тухлени блокове с изпочупени прозорци. Тук-таме светлина. Ниски къщички, пълни с порториканци — момчетата на Леа Иванова, които все нещо притичват от една къща в друга, от един бордей до магазинчето, което цяла нощ работи…

— Негрите се избиват, тия тук се крадат, казва полицаят.

— Не можете ли да се справите с тях — питам… Имате страшна организация…

— Искат да живеят така. Така живеят… Не търсят работа, не им се работи. Има, както виждате, къде да спят. Има какво да ядат. А като извършат някоя кражба, и пари за опиати си набавят…

— Колко социална помощ получава един такъв, като тези, гдето ги арестувахте…

— Безплатна храна, безплатна квартира, ето в тези жилища. И според щата, от пет до десет долара на ден…

— Че това не е малко — казвам. — С това може да се живее.

— Именно затова не работят — отвръща ми полицаят. — Е, ние какво можем да направим. Щом са граждани на тази държава, те са независими. Свободни хора. Пази ги самата конституция. Ако искат, тук ще спят. Ако искат, на тротоара…

— Видях ги във Вашингтон — казвам.

— Тази нощ е много студено, но и тук ще видите. Искате ли?

Кимвам… Колата запрашва със своята висока скорост нанякъде. Минаваме железопътни прелези, чикагски прелези, прелезите на Алеко… После слизаме в някакво подземие, дълги, тъмни и безлюдни складове. Страшно е тук. Все ми се струва, че както фаровете на колата пипат ъглите и скривалищата, ще видя насочено срещу нас оръжие. Колата спря до кашон от картон. Отвътре се подават крака, става ми страшно.

— Какво можете да направите на този човек?

— Нищо — отвръщат ми. — Не нарушава закона, спи си…

— Дали е мъж, или жена?

— И мъж може да е, и жена — отвръщат ми…

— А защо не спи в ония общежития, които вече видяхме…

— Много от тях не желаят. Тук, когато искат, си лягат, когато искат, стават. А там са по няколко в стая…

Обикаляме с колата това подземно пространство, което в други времена е било огромен склад, но сега е празно. Броя до десетина, скрити в ъглите и спящи в кашони хора. Някои се поразмърдват от светлините, други не пошавват…

— Пияни ли са — питам.

— Може би — отвръщат ми…

И макар че ми е доста тягостно, усещам, че ми се иска да изпия до дъно горчивата чаша на Америка.

И казвам това, което най-малко съм очаквал, че ще събера смелост да изрека:

— Възможно ли е да влезем в помещенията, в които спят…

— Нямаме право — отвръща полицаят… — А да влезеш, без да те знаят кой си, е рисковано.

Това, което не се престрашавам да го направя тук, правя с огромни страхове в Сан Франциско.

 

В Сан Франциско съм настанен в хотел, който граничи с района, където имало, както казват, най-много педерасти в света. Даже ме предупреждават по съседната улица да не минавам. Оттам започвал техният район… „Техният“ район, според мен, започваше от моя хотел… Сутрин, като станех, в този много весел и палав град Сан Франциско, поглеждах към улицата. Точно отсреща имаше заведение за порнографски филми и за „масаж“, както съобщаваше светлинната реклама. Забелязах, че в него денонощно влизат и излизат някакви хора. Гледах ги как изглеждат. Бях убеден, че тия, които влизат, не са кой знае колко любители на „масажа“ и порнофилмите. Или, че поне ги бяха изгледали по няколко пъти и знаеха наизуст всяко действие в тях. И макар че заведението работеше цяла нощ, собственикът му едва ли изкарваше много… Преди да влязат, те първо се застояваха вън и все нещо се оглеждаха. После влизаха, особено рано сутрин, за малко и отново излизаха. И пак тъй. Дълго стояха по двама, по трима, и гледаха ту на едната, ту на другата страна на улицата, като че все очакваха някого. От своя прозорец ги наблюдавах и аз… Стояха, стояха и после тръгваха нанякъде, ходеха донякъде и пак се връщаха… Имаше между тях и бели, и черни. На стотина метра по-нагоре рано сутрин се събираше друга групичка. Пред един вход, на самата улица пък спеше една млада, бременна мадама. Като се разсъмнеше, тя прибираше картонения си балдахин, сгъваше внимателно и чувала и ги връзваше с канап… След това сядаше върху багажа си. Скоро се появяваха и другите. Само те си знаят откъде идваха… Заставаха на входа, пушеха — виж, те пушеха, приказваха си като хора, които се познават, но не са си много интересни, и все чакаха нещо… Какво чакат тия хора — мислех си, — своя изпуснат влак за живота ли, автобус ли… Някои обаче идваха и с коли, паркираха колите и също заставаха пред входа — Само за секунди една сутрин влязох в банята и преустанових наблюдението си. Когато се върнах — нямаше ги… Докато се чудех какво стана и как стана, че така изчезнаха, появи се още една такава девойка, от заведението срещу хотела ми излезе черен, отиде към въпросния вход и влезна вътре… И девойката влезна след него…

В следващите дни картинката се повтаряше…

Кръстих се в банята една сутрин, молих се на бога — и на нашия, и на американския, и към самия Маркс се обърнах, да бъдат всички с мене, и се престраших… Пресякох улицата, в известен смисъл се простих с околния свят, огледах се, прекрачих входа… Беше свежо преметено, което много ме учуди… Нагоре водеха стълби, както е във всяка жилищна кооперация, пред мен имаше врата… Ха де?… Не ми се вярваше тия хора да отиват нагоре по стълбите, огледах дръжката… пипали я бяха много ръце… Погледнах си облеклото. Дънки, яке, маратонки, както са облечени всички в Америка. Хайде сега, стига си треперил. Като си дошъл дотук, продължавай… Натиснах дръжката, страх по всички линии върви до мене, вратата се отвори… Вътре беше полумрак… Маси, столове около тях… Мирис на цигари и на още нещо, което ми беше непознато… Това бе някакво заведение…

На най-близката маса до мене — двама черни се бяха прегърнали… По-нататък две девици също бяха облегнали глави и пушеха. Имаше и няколко маси, на които бяха насядали смесено — и мъже, и жени… О, небеса, добре, че ви има… Никой не ме погледна, никой не прояви интерес към мене… В дъното на заведението имаше бюфетче. На бюфетчето няколко чаши, и поднос с кафе, които димяха… Зад барчето стоеше човек с неопределена възраст и навярно също тъй с неопределени доходи… Виж, той единствен обърна известно внимание на моя милост… кимна ми с глава и каза своето: „Гуд морнинг, сър…“

Ох, сър… Сърът не знаеше какво да прави по-нататък. Ако седна на една от свободните маси, какви ще ги дъвча след това… Като се върна обратно пък, ако някой от тия скочи след мене…

Кимнах на бармана, с вид на човек, който търси някого, но не знае точно той кога ще дойде, и въобще ще дойде ли, и побързах да попипам същата тая дръжка, в чистотата на която бях се усъмнил… Сблъсках се с двама други ранни посетители, които в този момент влизаха. Измъкнах се, никой не извика след мене, никой не ме догони…

Вън беше слънчево. Слава богу, размина се. Качих се бегом в стаята си, превъртях за всеки случай ключа, и чак сега се заех да анализирам видяното…

Това място явно беше сутрешното сборище на част от т.нар. подземен свят. На една много малка част. Ходили, къде ходили, през нощта, правили каквото правили — сутрин те се събираха тук. Едни и същи, кажи-речи, все по едно и също време. Запомних им лицата, дрехите, походката… Петдесетина души — не повече бяха. Но идваха всяка сутрин. Това като да бяха техните летучки, планьорки или петминутки, преди да започне работният ден, преди да им дойде времето да се поразмърдат. Нещо да потърсят за хапване, нещо за пийване или просто да застанат по улиците, по ъглите, да извадят найлоновата чашка, в която са изпили току-що кафето си, и да я протегнат. Никога натрапчиво, никога досадно… Колкото и да са гладни, колкото и да им се е допило или да им трябват пари за друго, тук по улиците, на публичните места, натрапчивостта в просенето или насилието са нещо много рядко. Един поглед, един умоляващ жест, подсказващ, че много добре ще направиш, ако пуснеш някой цент в кофичката, но никога повече… Ако пуснеш, ще ти благодарят, ако ги отминеш, нищо няма да ти кажат… Така е навсякъде. Изключения не видях и слава богу…

Ала такива просещи хора наистина има. В по-голямата си част те не са възрастни и безпомощни, а хора в разцвета на силите си — между тях имаше и красиви, просто красиви жени на трийсет, трийсет и пет. Видях ги, както си спят на улицата, още в картонения си балдахин, и когато се събудят и оправят тоалета си — пак тук, на тротоара, и малко по-късно, вече протегнали бялата найлонова кофичка… На Пето авеню една такава девойка просто ме възхити… Това беше една от онези сутрини, когато исках да хвана Америка по пижама и станах рано, за да видя като как изглежда в пет и половина-шест сутринта този прочут град на милиардери и бездомници…

На Пето авеню, на средата му баш, на тротоара, една такава девойка вече се беше наспала, но очевидно още не й се измъкваше от топлото чувалче. До нея димеше кафе, значи все пак беше станала, купила си беше от близкото барче кафе, върнала се беше да си долежи лежането, пиеше си кафенцето и четеше книга… До нея, встрани, стоеше найлоновата кофичка, а до нея надпис: „Бездомна съм, ако обичате — помогнете…“ В кофичката имаше вече няколко монети… Ходих си по това прочуто авеню, оглеждах магазините, едни в момент на отваряне, други, както вече стана дума, изобщо не бяха затваряни цяла нощ, цяла седмица, а може би и десетилетия наред.

Това авеню проверява силите на американския търговски дух. Тук устискаш ли, тук задържиш ли се, оттук не те ли изрита конкуренцията и не опразни ли банковата ти сметка, прави си паметника приживе — има защо!

След половин час се върнах. Движението на хора по тротоара се беше засилило, макар че колите в Ню Йорк не спират цяла нощ. Ала с мръкването пешеходците оредяват, през нощта са единици, по това време, в което реших да огледам Пето авеню, те отново ставаха повече: магазини, барчета, ресторанти, кафенета, хората започват работата си, както е навсякъде по света.

Ако ме попитат какво е Пето авеню, в никакъв случай не бих казал, че това е едра от най-красивите улици в света. Дори само за това, че аз не зная точно какво е красотата. Но съм сигурен напълно в друго — че това е една от улиците на света, където най-много се работи.

Девицата беше прибрала вече своята спалня, беше се пооправила и трябва да призная, изглеждаше отлично. Изненада ме това, което и другаде видях — тя не чакаше полицията да дойде да я изгони от тротоара, а сама, щом прецени, че движението на хора нараства, стана и започна да скатава своето скромно спално помещение.

Случих се пред Белия дом на два пъти, когато президентът Буш излизаше с автомобила си, за да ходи по своите си, президентски работи. Тук, появата на президента по улиците далеч не е като появата на президента по софийските улици… Няма ги тия мощни страхове и тия, дваж по-мощни охрани… Неслучайно и самата сграда на Белия дом, всеки божи ден, освен когато някакви много важни дипломатически дейности са се наредили, е отворена за такива като мене — да застанат на опашка, да минат прегледа за оръжие, както е навсякъде по летищата на света, оттам през приемните, холовете, че дори и покрай спалните на бившите американски президенти. Това е първата опашка, която виждам в Америка…

Ето къде е отмарял Рейгън с Нанси. Ето и част от нейния гардероб. Ето в тая част пък на Белия дом е жилището на Кенеди, ето ги макетите на Жаклин и Джон, ето спалнята им… Тук се задържам повечко и пускам в действие своята българска фантазия като как е било и що с тази красива ирландка… Ето синята приемна, ето червената, ето бялата… Няма блясък, няма фукарлък. Просто, удобно, практично. И тук действа с пълна сила това вездесъщо правило, този велик законодател, подчинил целия живот на американеца. Не е голям Белият дом, дума да не става — за десетина минути го обхождаш. Всяка наша бивша партийна резиденция го бие по всички линии. И те пускат навсякъде, с изключение на спалните и работните помещения на действащия президент — това би било съвсем голяма демокрация… Не те пази и люта, настръхнала и подута от пищови и кобури полиция… Женици, усмихнати, любезни, пред всяка спалня ти кимват с глава, ако попиташ нещо — отговарят ти. Толкова…

Американският данъкоплатец е крайно мнителен и любопитен. Той винаги иска да знае къде отиват парите му. Моля, заповядайте! Ето така живеят твоите президенти, така са се обзавели. Ето така работят сенаторите, ето така спят, ето им ресторанта, в който се хранят — ако искаш, и ти заповядай. Че даже и аз един ден подреждам лакти на сенаторската маса, даже с жив сенатор говорих. Хора като хора, които гледат работата си.

В „Гласът на Америка“ също имаше такива мнителни данъкоплатци. Появяват се и казват — искаме да видим къде ни харчите данъка, който плащаме за радиослужбите на Америка! — Моля, заповядайте! Специални хора затова стоят и чакат, за да ви покажат всичко…

Друг въпрос е, дали всичко ще ви покажат…

Но това е характерно за Америка — всеки гражданин да може да подложи на контрол всяка публична дейност или институция. Това е негово свещено право и на никого не му минава и през ума да го лишава от него.

Освен когато мястото или дейността са наистина неподходящи за публика. И американците много често се ползват от това си право да надникнат навсякъде. Това увеличава личното им самочувствие на граждани, социалния им престиж, доверието им, че държавата си е наистина тяхна…

Една демократичност, която в България няма да си пробие път нито много скоро, нито много лесно!

Отминаваш спалните, камините, сякаш току-що загасени, за да излезеш на парадния вход, където, то се знае, лично аз не изпускам случай да снимам. И снимката, по липса на друг фотограф, я прави полицаят, който е на пост… Демагогия — ще кажете! Вие казвайте каквото си искате, аз си имам снимка, правена от американски полицаи!…

Та отпред, извън желязната ограда на Белия дом, има широко авеню, край него лежи голяма поляна, която, освен с историческото си величие, е забележителна още с това, че на нея няма нито един надпис: „Забранено е“, „Не гази тревата“, „Глобата е…“ Не само защото от другата страна на поляната е Сенатът… Такива заповедни текстове в Америка изобщо няма. По това авеню дни наред минавам и спирам око пред малкия семеен лагер на двете двойки, разположени тук — едната е бяла, другата — черна… Спят си точно пред Белия дом! Студено е през тези първи дни на престоя ми. Даже много. Доста съм се пооблякъл. А тия, колкото и да са калени американците, спят под открито небе… Минавах оттук и по-късно вечер, когато те вече бяха заспали — добре натъпкани в чувалите си, постлали под себе си картони… Сутрин ставаха, събираха всичкия този багаж, подреждаха го, и вадеха стативите. Стояха тук и си рисуваха…

Имах един комшия, седне си отпред пред тях на пейката, извади една бира, и я тури до себе си… Мине някой, попита го какво прави:

Той погали шишето и отвърне:

— Пия си бирката…

И тия тук — рисуват си…

На два пъти се случих, когато президентът на САЩ излезе с колата си и мина покрай тях. Махна им о ръка. Те, от своя страна също се усмихнаха на президента, също му махнаха с ръка… Свои хора!

Нито те направиха забележка на президента, че минава край техните спални помещения и ателиета, нито пък той им направи забележка — баш тук, пред центъра на световната политика ли, в центъра на света ли, са намерили за нужно да си прекарват нощите! И да резилят Америка… Какво да правиш!… Свобода на личността!

 

За политика не ми се пише. Ала не мога да не разкажа за една неделна утрин, точно където е „иглата“ на Линкълн — насред голямото зелено пространство между Капитолия и Белия дом. Тук американците обичат да излязат в неделен ден, да седнат на тревата, да извадят топка и да си поиграят на волейбол или на бейзбол… Десетина момчета хвърлят бумеранг, той иде донякъде, върне се. Никой на никого не се кара, никой на никого не прави забележка…

В Америка, убедих се в това, е недопустимо някой да си присвои правото да дава ум на другия, да го поправя, да го съветва какво може и какво не! Това не ти е София, и още повече Москва, където хората толкова обичат да се съветват и поучават…

В Америка дори полицията не си позволява да прави забележки. Ти сам трябва да знаеш кое е позволено и кое не! Полицията не е създадена да поучава хората…

В един такъв позатоплен, поразмразен пролетен ден, на тая голяма поляна пред Сената беше излязъл и президентът с мадам Буш. Разхождаха се, около тях се трупаха хора, те разговаряха с тях, после отминаваха… Спираха ги други. И с тях говореха, после отидоха при група деца, президентът демагог взе да хвърля бумеранга на децата!

Гледах всичко това и с много класова омраза си мислех, някой от тия, безработните и бездомните, сега да му опъне куршума, да го попита човек къде е тръгнал да демагогства из хората. Ние да не би да си нямахме „човек от народа“, който, като тръгнеше из него, три четвърти от този народ все с пищови и автомати беше… А Буш — тръгнал с жена си… То се знае, веднага се появяват и кандидати да се тръкнат о президента, да се снимат с него. А той, се засмял до ушите и позира ли, позира.

Пак американска демагогия… Ала де повече такава демагози да имаше по света, който, вместо да държат речи за щастието и благоденствието на човечеството, да ходят по-често из хората — та и те да не забравят откъде са тръгнали и къде могат утре да се върнат, пък и хората да видят, че президентът днес като е президент, утре пак може да стане като тях.

… Във всички по-големи американски градове има просещи хора. Те осигуряват оная мощна идеологическа храна, с която се храни толкова десетилетия нашата пропаганда. До такава степен, че след едно мое показване по телевизията после, като се върнах в България, и казах една малка част от истините за Америка, се видях в чудо. Като ме емнаха по телефона, че с писма, че по улиците — какво съм гледал, та не съм видял гладните, бездомните, безработните, спина! Що не съм си останал там, като толкова ми било харесало, ами съм се върнал да мътя главите на хората… Не я хваля Америка, успокойте се. Иде ми чак да я наругая, загдето с толкова години напред ни е избягала, че поне аз и моите деца няма да можем миризмата на ауспусите да й усетим.

Но просещи хора в Америка наистина има… Изобщо те, заедно с безработните, правят около четири-пет процента от населението. Нашата пропаганда дава цифрата осем… Колкото и да изгарях от жажда за обективност, трудно ми беше лично да изброя бездомните. Затова, по-долу ще посочвам американски данни. Мисля, че имам причини да им вярвам повече.

А и в „Ренд корпорейшън“, където знаят, или по-точно са изчислили, около две хилядната година колко ще струва едно пакетче тиквено семе — и у нас, и в Съветския съюз, твърдяха, че процентът на безработните е четири-пет на сто и ето какво ми обясниха, че влиза в тия четири-пет процента…

Една част наистина са безработни. Това са хора, които търсят работа и не намират. Някои от тях току-що са дошли от Латинска Америка или другаде, кои легално, кои нелегално. Мексиканците например идват в САЩ, като преплуват Рио Гранде. Доста рехавите и либерални гранични власти, които по-скоро се разхождат около граничните очертания на Америка, отколкото да пазят някой да не влезе в страната, едни хващат и ги връщат, други пропускат и те си заживяват своя живот в Америка, както намерят за добре. Каквото и да е, в Мексико за цял ден вземат 3–4 долара, тук ги вземат за един час. Идват и от други части света. Много от тях съвсем не знаят английски език и докато го научат, са безработни… Други пък идват без никаква квалификация. Нямали са работа в своите държави, ще мине доста време, докато си намерят работа и тук. Тях много често можете да ги видите с надпис, окачен на гърдите: „Бездомен. Работя само за хляба“ Тези пък, които са ниско квалифицирани или лошо знаят езика — ги наемат за час-два, да свършат някаква временна работа. Ала според последния закон, никой няма право да наеме човек като този от ъгъла и да му плати по-малко от пет долара на час… Един конгоанец ме возеше в такси. Мъчеше горкият доста яко английския между едрите си зъби и плътните си устни. Той също бил безработен седем месеца, докато малко по малко, събрал пари за един стар буик, на пораздърпаната задна седалка, на който се бях разположил. „Тук къщите са много скъпи, господине… Аз вече съм добре, но сега спестявам за къща.“ И той ме поглежда загрижено. Аз му влизам в положението само донякъде, защото в България пък къщите са много евтини и не е никакъв проблем за трийсет-четиридесет години да спестиш за „едностаен панел“ в „Люлин“… Друга група безработни са временно прекъснали работа: бременни жени, родили жени. В този показател се нареждат и хора, сменяващи работата си, съкратени по една или друга причина, или просто освободени от фалирало предприятие…

Хуманно-нехуманно, жестоко-нежестоко — това е! Тези хора съвсем не винаги са с ниска квалификация. Това твърде често са инженери, икономисти. Но известно време (а не винаги е известно колко), те се оказват също там на борсата на труда! Безработни. И щом са в частна фирма, никакви обезщетения, никакви осигуровки…

Трета група са нежелаещите да работят… Тия са съвсем бамбашка… Това са такива като моите познати от Сан Франциско, привичките на които всяка сутрин изучавах. На тях църквите или общините всяка сутрин им предоставят закуска, обед и вечеря. В Лос Анжелос, след като разпитвах за тези безработни, с които Америка е толкова известна, след като ми разказаха това, което току-що описах, поисках да видя едно такова място, където се храни тази „страшна безработица“ на Америка…

Заведоха ме… в двора на най-близката църква. Това, което ме учуди, бе, че църквата не се интересуваше особено много дали гладните изповядват нейната религия или някоя друга. Условието беше да си гладен. Може и да не си безработен… На една маса, извадена пред църквата, се раздаваха леки закуски от сандвичи, плодови сокове, салфетки… И зад нея с еднакво покорство и божие търпение очакваха реда си будисти, християни, мохамедани, протестанти, католици, хора от всякакви секти, раси, нации и кътчета от земното кълбо, на които техният бог не е забранил яденето. Опашката не беше голяма, но все пак беше втората голяма опашка, която въобще видях в Америка. Третата опашка, беше за билети за подземните влакчета, за космическите кораби и за лодките, тръгващи към разбойниците в Карибския залив — в „Дисниленд“!… Безработните на Америка вземаха сандвича, разкъсваха целофанената опаковка, грижливо отнасяха картонената кутия или найлона до близката кофа за отпадъци, изпапкваха го сладко-сладко — било седнали поотделно на тревата, току-що набождаща в тази част на Америка, било по групички, или просто прави. А тия пък, на които не им се ядеше толкова рано, слагаха сандвичите в чантата си — за по-гладни времена, към десет часа, да речем… Доги Бег!

Предложиха ми да се наредя и аз на опашката, да ги послушам какво си говорят американските безработни, и аз го направих… Говореха си за времето, за мачовете по баскетбол и бейзбол, за това, видели ли са по телевизията какъв пожар е станал в Северна Каролина. Както бихме си говорили и ние на една опашка, ако не е, че ние, като застанем на опашка, умираме от омраза към света около нас и пред нас…

На обяд същият този народ е пак тук. Ходи къде ходи, проси или подремва, наближи ли обед — тук… Понякога асортиментът на традиционния сандвич, в традиционните пластмасови кутии се разширява с парче бифтек, наденичка, нещо със сос, дори видях любимите в цяла Америка печени ребърца. Има и пластмасови вилички, ножчета, лъжички… И малко хляб разбира се, но не защото им се свиди за хляба, а защото американците съвсем не му налитат… Вечерта отново. И тъй всеки ден. На хиляди такива места в Америка, за стотици хиляди такива момци и девойки…

Тези безработни има и къде да преспят, ако не са решили да прекарват нощите си по тротоарите, като онези, които вече описах. И в Сан Франциско, воден от неудържима амбиция да проникна в задния двор на Америка, след като си плюх няколко пъти в пазвата и проведох няколко разузнавателни разговора какво може да ми се случи, и след като всички ми казваха, че ако не давам никакви „аванси“ (тая дума тук се употребява в същия смисъл, както и у нас), нищо особено не бива да очаквам — престраших се и се гмурнах към дъното на Америка.

Това бяха общежития в района, в който беше хотелът ми. Изработих си версия: ако ме сгепцат в някое кюше и кажат: „Я ела, батьовото, тук, каквото си закръглено старче, да те поопипаме малко“, каква стъпка да ситня, за да спася своята социалистическа чест и нравственост. Бях решил да кажа, че съм емигрант, от България. Това нищо няма да им говори, но ще го кажа така, че да ги стъписам. Ще кажа още, че търся общежитие, което да ми харесва, и че от кметството са ми посочили това общежитие…

С разузнавателно оглеждане — вляво, вдясно, стигам до едно такова общежитие, което по размери и външен вид не отстъпваше, на което и да е наше работническо общежитие… Освен че беше тухлено, и вместо с цимент, коридорите му бяха покрити с мокет. Не беше в първа младост мокетът, разбира се, нито пък в най-чистото си възможно състояние. Видях къде влизат мъжете — и бели, и черни, и с недотам мъжествена крачка нататък потеглих и аз… Вратата беше отворена, погледнах вътре… За моя изненада бяха оправени повече от леглата, имаха си и чаршафи, и възглавници. Други пък си бяха тъй, както ги бе оставил негова милост бездомникът, измъквайки се сутринта. Някой още спяха. Не бяха по-малко от двайсетина леглата в тази стая. До някои от тях имаше и шкафчета… По тях — предмети от тоалетен характер. Бих казал съвсем позната картина от кое да е наше общежитие. Върнах се назад, минах край втора такава стая, на нея прозорецът й беше счупен, стъклото бе натъпкано с вестник. Както се вижда, и тия хора тук също бяха чели есето на Чудомир за какво може да служи един стар вестник. Минах край една тоалетна и се осмелих да вляза… Колкото и да не ми се иска да го призная, тоалетните бяха десетократно по-чисти, отколкото коя да е наша публична тоалетна. Даже, ако не е голям грях пред нашето национално възпитание, бих казал цялата истина — и сравнение не може да става…

Откъде и кога е дошъл този култ към чистотата у американците, не зная. Дори и в това дъно, както ние го наричаме?… И не идва ли крайно неудобния за нас, европейците, въпрос: след като мизерията, изметът, дъното на Америка така спи, така се храни и така се облича — къде е всъщност дъното?

Или Америка не е това, за което ние си я мислим или Европа не е това, за което я имаме. Кога и как е станало това разминаване, без ние, европейците, да се усетим къде сме изостанали и докъде в същото това време американците са стигнали…

Наблюдавах една следобедна неделна разходка — американски уикенд, в долината на индианците, недалеч от Санта Фе. Стотици паркинги, в тази долина, сега национален парк, пригодени да спреш колата, да си запалиш огнец (ако си носиш дърва, които се продават нарязани, опаковани, във всеки магазин), да си налееш вода, от течащите навред чешми. Обядват, закусват, отварят пакети, затварят. Гледах ги, да има как да се прекръстя след тях — всички отпадъци се събират в кутии, кутиите в пликове, пликовете в багажника. Там, където бяха правили уикенда, оставаше по-чисто и по-подредено, отколкото го бяха заварили. Същия култ към чистото видях и около фермата на Джек Лондон, където всеки божи ден идват стотици коли, и в парка, в средата на Вашингтон, където хората, съвсем необезпокоявани от никого, се разполагат на тревата и толкова провизии, кутии — метални и картонени, пакетчета, хартии с всички възможни цветове се попиляват около тях, че битпазар, мислиш си, е къде-къде по-уредено място.

Когато си тръгнат, само тук-таме някоя поуведена тревичка, и никаква следа, че тук е имало хора…

Но да се върнем при американските безработни, за които нашият свят доста мастило изписа и доста микрофони изхаби!

Ако има нещо, което съвсем взривява моето чувство за справедливост, то е, когато научавам, че тези бездомни, безработни, наркомани, алкохолици, просяци, педерасти, проститутки, а най-често и крадци — получават социална помощ от държавата точно тъй, както всяка сутрин се нареждат на опашка за сандвича си. В зависимост от щата — едни са по-богати, други по-бедни — на всеки от тях се отпуска помощ между пет и десет долара дневно… Ако българският читател, както той много обича, рече да обърне тия долари в български левове, сметката отиде, та се не видя…

И тъй като пиша тази книга в едно разделно и повратно време, ми иде да извикам: Господи, боже мои, къде е всъщност дъното?

Разбира се, много от тези хора никога през живота си не са работили. Вече стана дума, че много от тях и въобще нямат познати, които да са работили през живота си. Цели квартали такива има… Леност, безделие, до безделието, то се знае — престъпност, наркомания, алкохолизъм, проституция, педерастия, спин, каквото още лошо има, добавете го… Но тяхната драма далеч не е в това, че са безработни. Мнозина от тях, погледнато строго, живеят по-богато, отколкото голяма част от работещите у нас. И въобще препитанието на човека — нахранването и преспиването, както се вижда, не е никакъв проблем за Америка. Проблемът е, че те са извън обществото, извън неговата активност, извън създаването и раждането, извън онзи смисъл на човешкия живот, който ние, останалите, приемаме за нормален и достоен. Истинската им драма е тази. Но това, пак повтарям, е драма от гледна точка на онези, които работят и създават. А дали американските безделници я осъзнават?… Между тях има хора, които са опитвали да живеят и по друг начин. Сигурно между тях има неуспели хора, хора без късмет. Неподготвени, неродени за борба, слаби, раними или просто неспособни. Има сигурно и талантливи хора, пречупени от едно или друго в американската действителност. Поради това между тях не може да няма отчаяние. Къде го няма. За всички тях Америка е направила най-простото: дала им е храна, покрив и някой долар отгоре. Онова, за което този долар не достига, те си го набавят — с проституция, с кражби, с убийства. И все пак въпросът стои — направила ли е достатъчно за тях Америка? Не може ли да им даде още шансове, или не иска? Това, че съществуването им е осигурено, добро или лошо, не е съвсем малко. Не гладуват, имат покрив, имат и пара за в крайна нужда. Много от тях имат и леки коли… Но разболеят ли се?… Тогава настъпва наистина тяхната голяма човешка драма. Аз, който толкова се възхищавах на американските зъби, когато отидох в Харлем, в Бронкс, в по-тъмните квартали на Сан Франциско, видях, че работата със зъбите съвсем не е същата. Видях и хора с опадали зъби, особено по-възрастните… Зъболекарите в Мемфис ми говориха, че макар държавата да дава един, все пак приличен процент за социални помощи при лечение на безработните, то при едно по-сериозно заболяване, тази помощ доникъде не стига… За зъболечението пък изобщо не се дават социални помощи. Тогава тук или там настъпват силните старчески драми… Тогава тук или там вече действат онези, стъписали ме с човещината, с мащабите и с вездесъщата си организация доброволни американски движения, които събират пари за лекарства на болни и самотни хора. Тогава такива пенсионирани лекари като моя придружител в Санта Фе, два дни от седмицата разкарват с колата си храна от обществените кухни на тия стари и болни хора… Тогава се задейства цялата система от други доброволни механизми за тяхното подпомагане. Но ако в едно малко градче като Санта Фе това може да е достатъчно, то далеч не може да реши никакъв проблем в Бронкс или в Харлем, където неработещите са стотици хиляди и доброволните движения едва ли ще могат да посетят дома на всеки от тях, дори веднъж на два месеца.

Ако някой ме попита къде й е проблемът на Америка, то аз бих казал — че е тук и никъде другаде!…

И точно поради това сто пъти си задавах въпроса — всъщност толкова ли е бедна Америка, че не може да поеме и това разходно перо… за своите стари и болни хора. Раздава помощи на развиващи се, на пропадащи, на прохождащи, на такива като нас в Източна Европа, загубили 45–50 години в антиамерикански експерименти. Не, не е бедна Америка, това се вижда и с просто, и със статистическо око. Може като едното нищо да поеме тя грижата за своите временни или постоянни безработни. Защо тогава не го правя? Мисля, че Америка би ми отговорила така: ние сме държава, която съществува и прогресира благодарение на труда, на труда и пак на труда. И още: на упорството, на човешкото усилие — днес повече от вчера, утре по-добре от днес.

Високо в планините на Ню Мексико бях. Тук още караха ски, пистата на места беше стръмна.

— Ето я Америка! — каза ми докторът… — Виждате ли я!

— Виждам — отговорих — тежка писта и слаби скиори на нея. Тия без счупени крака няма да се приберат довечера.

— Но това е Америка — отвърна той. — Да победиш, да се одързостиш, да не се уплашиш! Да провокираш спокойствието и сигурността!… — Да, да — повтаряше докторът — това е всесилният дух на Америка! Оставим ли леността, неспособността и некадърността, слабият характер, липсата на предприемчивост, на готовност за риск, на човешката упоритост, на волята да паднеш и пак да се въздигнеш, оставим ли тези човешки слабости да получават пенсия, какво ще стане с Америка? Вие с вашия социалистически експеримент нали точно това направихте? Способните заплащахте така, както и неспособните, работливите, както и мързеливите, умните, както и бездарните, смелите, както и страхливите. Е, докъде стигнахте?…

Тук настава време за размисъл. Всеки може да си го направи. Всеки да си тегли заключението…