Марко Семов
И за Америка като за Америка (10)

X

С много малки изключения Америка е страна, в която няма порнография!… Хайде сега, ново двайсет — както казват тарикатите момчета. Чак не е за вярване! Поради което, където и когато имам възможност, искам да се убедя — вярно ли е впечатлението ми, че американската телевизия наистина е стерилна като детски пелени, когато става дума да ти покаже нещо разголено, поразсъблечено, подфундено? Така е — това се вижда всяка вечер, с просто око, от стотици милиони американци. Дори направо тъпея… Същото е и във филмите. Сякаш, преди да ги пуснат по американските екрани, са минали през нашите художествени съвети и те са съкращавали, рязали, докато и една целувка не е останала. Тия хора импотентни ли са, все през ордени за девици и проповедници ли са минали работещите за телевизията и в телевизията, тия хора в Европа не са ли стъпвали, не са ли гледали поне френска телевизия, ако не друго? И американките толкова ли нямат хубави крака, че да опънат по едно минижупче, да пуснат по едно деколте нагоре… И през цялото това време никаква, ама никаква друга дума не идваше в ума и в устата ми, освен „стига демагогия — вие ни надминахте“!…

Втренчвах очи — скептични, дълбоко мнителни. Гледах как стоят тези работи и в Бродуей, и на авенютата, и в Чикаго, и къде ли не! И по телевизията, и по улиците, народът си е народ, облечен чисто, просто и удобно. И никакъв префъкут, ако пак река да си припомня езика на моя селски — бай Пенко Шейтана.

И никакви познати гледки на уличен секс, на мамещ сексапил, на полуголи момичета, каквито в нашия материк вече има колкото щеш.

После, като се върнах в Европа, като стъпих на българска земя, силно национално самочувствие ме въззе. Нашите жени са къде-къде по-хубави от американките, къде-къде по-свободно облечени и също така къде по-нагласени… Много от тях като че не отиват на работа, а на увеселение, на бал, на ресторант или пък на сватба.

В този смисъл силно сме им избягали на американците. А те — и сутрин, и обед, и вечер, като че ли са все на работа. И понеже там понятията за работа са доста по-различни от нашите, това, както се вижда, дава отражение и на облеклото. Ако има нещо, което веднага бие на очи у нашите жени, в сравнение с американките, освен облеклото — това са очите… Под очите на нашите жени има умора… Сенки има и недоспиване, неотпочинали очи са те… И мъка много често има в тях. Има, разбира се, и поне два-три плана в погледа им… Своето елегантно и скъпо облекло част от нашите жени са го изкарали и по по-различен начин от начина, по който повечето американки изкарват своето дънково облекло. А това, както е известно, винаги дава отражение най-напред в очите… Иначе, по отношение на форми, на красота, на източна нега, ги бием американките, та на изгоряла гума мирише…

Освен че с нищо „по-така“ не ти благва душата американската телевизия, ами до затъпяване повтаря тая превелика американска дума — долар.

Долари сутрин, долари по обяд, долари вечер. Долари цяла нощ. Ако от това си купиш толкова, ще спестиш еди-колко си. Ако там отидеш на работа, толкова ще изкараш, ако тук вложиш доларите си, до довечера двойно и тройно ще ги имаш. Намразих я тази дума и публично тук-там изразих омразата си, както към този, презрян от нашия източноевропейски труженик долар, тъй и срещу всичките 24–25 американски телевизионни програми. Ала американците съответно ми отговаряха: „Телевизията е бизнес… А бизнес без долари няма.“

— Е — казвам, — вие само затова ли сте се родили — за долари… и за бизнес!

— Ние — казват те — не говорим само за долари. Но в Америка има една истина: целият проблем на живота тук е да изкараш долара! Спечелиш ли го, ти вече имаш всичко, което е създадено или се създава на тази земя… За тебе няма затворени врати, за тебе няма граници. Колкото повече долари, толкова повече небе над теб…

И в това отношение Америка е опак страна. Де е да си, да речем, в България. Имал си пари, е добре е да ги имаш, но какво от това. Докато ги изкараш, е един проблем — нито толкова малък, нито толкова лесен. Втори проблем, не по-малък, а често и по-голям, се появява, когато трябва да ги похарчиш, когато трябва да се умилкваш на продавача на месо, за да си го купиш, в „Плод-зеленчук…“ за да ти дадат по-малко смачкани домати, на дърводелеца, който прави дограмите, на магазинера, който продава резервни части за кола. Да не отваряме приказка, ако става дума за жилище, да се добереш там, какво трябва да дадеш. Ами ако кола ти мине през ума да си купиш, хладилник, телевизор… Ами едни най-прости тухли, ако речеш да си набавиш, на колко хора трябва да пълниш кесийките и да слагаш по шише под седалките на камионите… На всичко отгоре те гледат отгоре — кеф ми е да ти дам, ще ти дам. Не си ми симпатичен — няма… Всички тези особености на българския стопански живот читателят ги знае по-добре и от мене, казвам ги само, за да ги прочете и американецът, който, както видяхте, и хабер си няма от подобни проблеми, а като слепец о тояга се хванал о долара. Долар, та долар! А ето ние колко по-богат социален, психологически и нравствен живот живеем от американците… Прави са следователно всичките, които казват, че американците освен думата „бизнес“ друго не знаят и по тази причина си остават доста по-ограничен континент от нашата стара, всичко видяла и познала Европа…

Ето ги — и от еротичното се лишили в името на своя долар и бизнес… А вечер в хотела какво да правиш? Америка си заспива в девет-десет часа… А аз затова ли съм бил тоя път дотук, за да спя?… Слава богу, в това отношение Сан Франциско беше единственият град, който ми легна на душата. Това не е град. Това е Европа — Париж на Америка е той, Монте Карлото му… Всичко, дето е свързано с весели и палави хора, с ония, на които не им се спи, с ония, на които очите им са родени за живот, а не за сън — всичко това е Сан Франциско. Весел град, живее му се на този град. Че ме и посрещна, както трябва. Включено беше радиото, тъкмо съм вперил очи като какво ще е първото ми впечатление, като как ще го запомня, плисна се най-неочаквано в колата: „Конче водя, мамо…“ Да вярвам ли на ушите си? Познатото гласче от детския радиохор, чак тук, на влизане в Сан Франциско… Ща не ща, отронвам сълза. Намокря коляното ми… Внимателно бърша втората… Песента секва, дикторът каза, че ей тия гласове, които преди година така се харесали на Америка, скоро пак ще дойдат… Ох, родолюбие, ох, балкански сантиментализъм!… Ох, мили български дечица, на вас се падна да носите на гърба си нашите превелики доморасли политици, превеликите наши промишлени и селскостопански чудеса по света, белким покрай вас някой чуе нещо за нас, някой с нещо обикне България…

След час се настанявам в хотела и между мен и водачката ми, която също си пада по Фриско, избухва лек скандал…

— Аз съм уморена — казва тя, — но вие, ако искате, можете да се поразходите… Само че на север от улицата, на която сме…

— А защо — питам — не и на юг?

— Защото може да ви се случи нещо…

— Така ли, нали сте държава в която редът, сигурността, индивидът?…

— Предупреждавам ви, понеже отговарям за вас…

Прекъсвам я:

— А защо тогава не дойдете и вие с мене?

— За нищо на света не стъпвам там…

— А какво е това „там“, ако не е тайна — питам учуден.

— А вие, като идвате от толкова далеч, не сте ли прочел някъде, че Фриско е градът на педерастите, и… аз просто не зная защо тук ни настаниха — леко, под сурдинка нервничи тя, защото, колкото и да е свободна гражданка, дума не смее да обели срещу своите началства.

… Разделяме се с мълчание. Но на мен не ми се спи… Първа вечер в този, намятан като черга по хълмовете град, а аз ще спя… Обличам се и въпреки заплахата от педерастите, излизам…

Виждам къде са най-осветените улици, натам тръгвам… Вървя, очи на четири, ръце на осем… Слизам по една наклонена улица, каквито са деветдесет процента от улиците на Фриско, светлините се засилват и скоро се озовавам в огромно човешко гъмжило. Широка улица, пълна с народ. По това време такова чудо другаде в Америка няма. Часът е единадесет, а ресторантите отворени, никой магазин няма и хабер да удря ключа, на тротоарите — всякаква търговска дейност. И пак повтарям — гъмжило от хора, както става в Орешака, когато се отвори по Богородица Троянският панаир. Или, както е в неделен ден на битака в София. Зная, че най-опасното нещо в един град, известен с такива похотливи „батета“, е да се заглеждаш в тях. Ала какво да правя, като, където и да ходя, от всяка друга стока, която може да се види в един град или в една държава, най-интересни са ми хората. Неочаквано чувам френска реч. За първи път, откак съм в Америка, до ушите ми достига друг езиков звук. И изведнъж — тия мили, палави французи, на които морето е навсякъде до колене… Охо, и германци има… Гърления, силен смях, познат от всички туристически места по света… Е, няма що, в Европа съм, хайде сега по-спокойно… Тази улица, съседните наоколо, целият този квартал е весел. Тук цяла нощ си има живот: кафенета, барчета, ако някой прегладнее, в тях хвърчат, та се късат, мексиканци, японци, китайци, гърци, порториканци, аржентинци, бразилци… Като похапнат туристите, направят едно кръгче вън, на улицата, хайде сега до някое кино. Освен тези ресторантчета, има и други, те са по-скъпи. Но червени фенери и тук не се забелязват, макар че просещите хора точно в този квартал на квадратен метър са може би най-много… Стоят си мадами, стоят си левенти с кофички в ръка, и ако се позагледате било в кофичката им, било в тях, то „Плийз, хелп ми, сър“… започва да се чува около тебе доста често и настойчиво… Няма да гледам тази вечер лица, няма да ме интересуват кофички, казвам си.

Ходя самотен сред това огромно и гъсто стълпотворение, тук животът изглежда много по-различен, отколкото в цялата останала Америка. Някога един мой приятел казваше: две жени и две патки — цял панаир… Бих добавил: и трима французи… Ала самотата си е самота… Отидох до края на улицата, весело им е на хората и тук. Ето ги музикантите — улични таланти, които, макар че за Америка са рядкост много по-голяма рядкост, отколкото за Европа, не липсват и тук… И свирят, та се късат, джаз. Палави немкини подрусват рокче или стържат токче в блус… Според музиката. Бре, ненатанцували се… Що не му ударите и един марш, барем да се знае без всякаква грешка, откъде идвате.

Стигнах до края на квартала, по-точно на тази голяма и палава улица, ала точно там, накрая, взех да ситня крачка. Светлините намаляваха, а групичките мъже се увеличаваха и погледите им взеха да стават доста по-втренчени и закачливи. Я, батювото, назад…

Назад, назад, ала аз съм „балканско чедо на славни деди“… Не знаем ние, троянците, какво е назад… Толкова ли съм страхлив, толкова ли мъжеството ми е на коляното?… Оглеждам улицата, не ми се вижда да е много тъмна. Толкова му е умът на любопитния човек. Ала ние, българите, винаги си имаме и втори акъл, който не закъснява нито секунда. „За какво си търсиш белята? — казва ми той… Видя, каквото видя, хайде сега да се прибираме обратно в хотелчето, да си легнем мирно и тихо…“ Тъй ми приказва той, ала краката вървят…

Леко раздвижване настъпва тук-там сред групичките от мъже, край които минавам. Ще патя… Ала още вървя…

— О, сър, при нас е весело — изведнъж подвиква към мен един доста черен негър, и понечва да ме приближи…

Поглеждам го с възможно най-небрежен и разбиращ поглед и отминавам без никаква сигнална система от моя страна… Ала страх ме свива до вдън душа… Ако сега тръгне след мене… Като съм се обурясал тук, в квартала им, в царството им, в леглото им, дето се казва, какво се правя на това-онова… Ако още малко продължи да върви след мен, няма какво — ще хукна, и бяг, бяг… как беше в приказката?…

Негърът направи още няколко крачки, но за мое голямо облекчение, чувам как стъпките му заглъхват зад гърба ми… И научих нещо много важно. Че тия тук не гонят до дупка, както казва в пряк и в преносен смисъл нашият народ. Това, което научавам, е наистина много важно, ала не по-малко важно е и онова, което решавам, че трябва по най-бързия начин да направя — да се озова на съседната, по-осветена улица. Да казвам, че имаше и тук ресторантчета, че имаше и тук тъмни входове, в които виждах мъже да се целуват, че ме спираха още десетина пъти, докато най-после се върнах на спасителната „Бродуей“, е излишно… Като съм дошъл дотук, ще ме спират. Който не иска да го спират и подканват, да не идва тук… Ала Америка излезе и в това отношение цивилизована страна. На „Бродуей“ вече се чувствах спокоен, едва ли не като у дома си… И доста доволен от себе си. Показах се мъж, видях и това „дъно“ на Америка… И най-важното, убедих се, че не са толкова морални, колкото ми се пишат…

Случи ми се в следващите дни да мина още няколко пъти през този квартал, само че с кола. И късно нощем, и дори рано сутрин… Тази част на Фриско се оказа винаги една и съща — не й се доспива, не се уморява. Менят се хората, раждат се млади, умират стари. Същите са само тротоарите, светлините и веселото настроение на този квартал, който, независимо от хората, които животът подменя, като износени накладки на кола, си остава винаги един и същ…

Оказа се, че демагогът-американец си имал още тайни пътища за задоволяване на своето второ същество. Във всяка хотелска стая, то се знае, има телевизор. И че телевизорът е последен модел, също така мисля, не подлежи на съмнение, както и това, че моделите нови телевизори са много повече, отколкото завивките и леглата, оказали се за моя изненада доста стандартни и еднакви в цялата страна. Поради това, колкото и технически образован да бях, и с пускането и гасенето на телевизорите, както и с крановете в баните — имах известни проблеми… Ала, че има и един надпис, сложен върху телевизора кога дискретно, кога съвсем открито, скоро разконспирирах. Там е написано: „Муви“ (кино), и са посочени каналите, на които можеш да си поръчваш „мувито“… А самото „муви“ е порнография или сексуални филми, и когато на другия ден слезеш при момчето или момичето, което усмихнато и с чар ти отреже квитанцията, трябва героично да добавиш към цената на стаята и дванадесет доларчета за „мувито“… За да се убедиш, че и в Америка я знаят нашенската поговорка за удоволствието и заплащането му… Следващата вечер вече си преценяваш „муви“ ли, или дванадесет доларчета да спестиш и да гледаш скучната американска телевизия, която в леглото те замеря и бие, като че си под душа, със своите десетки, втръсващи от повторение реклами.

Има и трети вариант за прекарване на вечерта в Америка, към които аз най-често прибягвах. Книжката… Затова пък си мислех, че като отида в Ню Йорк, там вече няма как да не попадна в царството на разврата. И то всякакъв. От оня на Уолстрийт — финансовия разврат, до другия от Петото, Шестото, Седмото и пр. авенюта. За Бродуей да не говорим. Там, вярвам, артистките ходят съвсем голи… Ами Харлем, ами Бронкс… Имена, светове… Идвали са до мене от приказка, от прочетено, от разкази на „всичко“ видели и знаещи хора… И колко съм наплашен от тях… Харлем, Бронкс… Там, казваха ми, още като се покажеш на улицата, и черният незабавно ти тегли пищова… Затова бял човек в Бронкс не стъпвал, убиват го, само, за да си направят удоволствието. Или пък само защото е бял човек! Колкото и странно да е, и моята водачка, която се оказа, че и по Ню Йорк много си падала, и тя би отбой: „Там не обичам да ходя… Там не е за бели…“ Намирам по телефона един български колега-журналист. Знае я той, Америката…

— О, Бронкс — казва ми. — Какво ще правиш там?… Черните само като видят бяла кола, и такава тапа ще ти направят, че жив няма да излезеш…

— На теб — казвам — случвало ли ти се е?…

— Да ти кажа право, само веднъж ходих малко след пристигането си. Но толкова работи съм слушал за този Бронкс, че не ми се стъпва там. И теб, в никакъв случай не те съветвам да ходиш.

В никакъв случай! Лесно му е на него. Ами като се върна утре в България и знаещите хора, интелигентите, като кажат — тъй и тъй, ти като ходи в Америка, видя ли там гетата, Харлем, Бронкс?… Какво да отговоря?… Не ги видях, защото ме беше страх. Че ти тогава какво си видял, щом там не си бил? А българската интелигенция е такава — тя всичко знае, което става по света, и освен това, ако не си видял онова, което българският интелигент си е наумил, той на момента може да те презре и въобще да му паднеш завинаги в очите.

Е, има и друг начин, знаем го ние, българските журналисти. Като нещичко попрочетем и нещичко като поизмислим — ще стане работата, уж сме били и видели…

Ала и този път се инатя, както и във Фриско, при ония юнаци… Да отида сам в Харлем и Бронкс, то се знае, и през ум не ми минава… Чак такъв герой — опазил ме господ… Виж с някой по-вещ човек… Ала де го?… Появява се. Появява се, гдето най-малко съм го очаквал… Светльо, младо момче, наше, син на мой съсед.

— Колко му е — казва Светльо най-неочаквано, като му казах проблема си. — След час идвам…

След час идва наистина. На задната седалка гледам и жена му. И не само млада, ами и хубава…

— Нея защо я подлагаме на такива рискове — питам… Ала Светльо е смелчага.

— Че аз — казва — в Бронкс си ходя много често…

— И досега нищо ли не ти се случи?…

— Ами, нищо такова, за каквото говорят…

И Светльо пришпорва малката си хонда, която е купил на старо с първата заплата, на това отгоре и с предизвикателен дипломатически номер…

— Карай — казвам — най-напред през Харлем… На него да му видя страшната слава, пък после още по-страшното — Бронкс.

 

Харлем е огромен квартал. В него живеят предимно черни, но тук-таме има и бели, испанци и латиноамериканци предимно. Изграден някога, този квартал е вече град. Но е строен солидно. Стените на къщите са дебели, тухлени, по много от тях мазилката отдавна е опадала, улиците са по-мръсни, доста по-мръсни, отколкото в Ню Йорк, но не по-мръсни, отколкото в голямата част от българските улици, да речем. Тук-таме имаше гробища за коли — доста опоскани гробища, или доста опоскани коли, което е едно и също… Забелязах на няколко места събрана смет, изхвърлени кашони от магазините, развалени портокали, празни тенекии, неприбрани от колите по чистотата… Видях тук-таме счупени прозорци по сградите. Видях изгорели и непоправени къщи. Из тях щъкаха насам-нататък хора. Имаше немалко захвърлени коли, както катастрофирали, както изгорели, поизбутани встрани от пътя, и тъй си стоят — година ли, две ли… Дълго шарихме из Харлем… Но колкото да ходихме, оттук нататък нищо компрометиращо американския империализъм, струва ми се, в тази част на Ню Йорк повече не видях… За сметка на това колективно решихме да видим „Литъл Одеса“… И тя е в Харлем. Тук пък е царството на руските емигранти. Евреи предимно, но не само… И тук магазин до магазина. И тази Одеса е като истинската… Само че черните са по-малко, белите повече. И доста от стоките бият на руско. Всякакви килими, някои от тях, казват, били откраднати, се продават тук, на прилични, за да не кажем, на ниски цени. И сребърни прибори, донесени от „Матушката“, има. И мили матрьошки, и самовари, цяла Русия сякаш се е преселила в „Литъл Одеса“. Говори се на руски, сергиите са излезнали чак на улицата. Не ми стана ясно откъде са купени тези хиляди тонове зеленчук, тези хиляди тонове плодове, това райско изобилие, изсипано в „Литъл Одеса“ на най-ниски цени… Нямаме много време и с бърза крачка оброждаме този руски оазис, където емигрантската мъка и емигрантската надежда са приседнали една до друга. Срещаме типично руско момиче, което я има, я няма двайсет години. Хубаво… Контрастиращо на този общ, сякаш изпран женски фон…

Почти източно тържище е тази „Литъл Одеса“. Само че, понеже е и американско, все пак е доста по-богато и сито и от най-богатите източни тържища. И много по-чисто… Магазините са наредени един до друг в продължение на километри. От едната и от другата страна на широката улица. По средата на улицата са извадени сергиите с всякакви дребни стоки и зеленчуци. Не знаеш къде да гледаш по-напред. Където погледнеш, все стока. И все хубава. И което е най-обидно — евтина…

Стоят тези руски душици — с еврейска, със смесена, с всякаква кръв — още много, много неусвоени от Америка. И самите те, неусвоили я още. Чуждеещи се, несръчни сякаш в тази страна на динамичния бизнес, носещи дълбоко в себе си руската безметежност и спокойствието на руските пазарища, някаква вътрешна печал, покорена от гоненето на долара, подсилена от неясното бъдеще. Защото тук те са много — десетки хиляди. Едни едва са стъпили вече на краката си, а идват и други… Присадката е трудна. Две епохи… Едната, ще не ще, трябва да отстъпи на другата. Защото е на нейна земя и трябва да живее по нейните закони. А в душата все още, и за колко ли дълго още, живее другата…

Още една руска територия посетихме. На самото крайбрежие на океана, там, където по липса на пясък са наредени дървени скари. Тук бронксчани, харлемчани, а че и нюйоркчани, като се постопли водата и като напече слънцето, идват да му се покажат. Бас слагам, че тези плажове тук са много весели и интересни. Какво кръвосмешение се подготвя по тези плажове, което, ако не още през деня, то най-късно вечерта се осъществява…

Но сега е още хладно. Слънцето е в първа младост, дървените скари са бели, измити, отпочинали си през зимата от боси нозе и от натежали дупета. Назад, на стотина метра, са магазините. По-скоро това са кафенета, ресторантчета, собственост главно на руски бежанци. Сега са празни, макар и отворени. Тъжно и самотно е в тях. Изнесли столове, един до друг са насядали възрастни евреи и си приказват. Стари хора са вече, много видели… Не говорят английски, не. Чист руски и тук, както беше и преди в „Литъл Одеса“… Може да се досети човек какво си говорят тези групички от хора, събрали се по трима-четирима: за Русия, за преустройството. Всеки е скътал своята си мъка, своята си горест по далечната земя… Защо е устроен така светът? Защо тези хора са тук?… Защо родината им ги е така напъдила?…

Ще пием със Светльо кафе. Влизаме в първото ресторантче. Прави, на тезгяха, четирима мъже на средна възраст играят карти. Щом са се хванали о картите в единадесет часа преди обяд, тия са от четирите процента, за които ми говориха в „Рейд Корпорейшън“. Никой американец по това време няма да седне над купчина карти… Не са и дотам весели лицата им. Дори и на онези двамата от тях, които явно печелеха играта… Говорят руски, ние говорим български. Това не им прави никакво впечатление. Не ни и поглеждат. Щом сме тук, и ние сме като тях. Какво толкова да ни гледат? Ресторантчето е чисто. Много чисто. Тук няма „лабаво“, както казваше Петър Нанков от нашия край… Кафето, което поръчваме, слабо ще напълни джоба на съдържателя, но и три кафета са нещо пред нищото, което е навсякъде около нас. Поради което момичето се усмихва, изслушва ни внимателно, като че ли поръчваме някакви много специални ястия, пак поклон и усмивка и се отдалечава. Ала веднага щом се обръща, съдбата изтрива усмивката му…

Иначе, мястото тук е повече от приятно. Да ходиш по тия скари, да гледаш тая тиха вода, да примижаваш на това първо, уютно слънце… Ако не беше тази тъга в очите на хората…

Оттук ще гоним Бронкс, Лошото е, че бензинът в колата на Светльо свършва, от ясно по-ясно е, че щем не щем, трябва да влезем в жив контакт със страшните обитатели на Бронкс… Въртим се около един площад, празен за този ранен час. И освен един негър с доста нечисти дрехи, нещо, което веднага се хвърля в очи, друга жива душа по площада засега не се вижда. Картината е същата, както в Харлем, само гдето изгорелите и непоправени сгради са повечко…

— Защо в Америка има толкова много пожари? — питам.

— Много от предметите, с които са пълни домовете на американците, са леснозапалими. И някои от строителните материали — също — отговаря Светльо.

Питаме негъра за бензиностанция и дори, за да говори с него, Светльо сваля стъклото на колата си…

— Абе, ти луд ли си — викам. — Не виждаш ли, че тоя, ако не убие днес двама души, не заспива вечер…

— Не виждам — казва той и направо пита за най-страшното: къде е самото сърце, центърът на Бронкс… Негърът обяснява, както всички в Америка обясняват. С усмивка, любезно, като че това е най-важната работа, която има на този свят да свърши… Не изважда нито нож, нито пищов — и аз, свит на седалката до Светльо, тревожно недоумявам защо се бави…

Светльо обаче си приказва с негъра най-приятелски и като получава най-точни обяснения, сме готови да тръгнем…

Негърът обаче прави нещо, което никъде, никога в Америка не видях друг да го направи. Видя, че Светльо пуши, и с доста извинения, го помоли за цигара…

Сега, викам си, ще стане каквото ще стане… В България, като иска някой с някого да се заяде, му иска цигара… Или го пита: „Колко е часът.“ И мадама, който иска да сваля, прави същото… И когато са решили да те пребият, ти искат огънче и докато го подаваш, ти святкат един в лицето… Стана тя, каквато стана… леко поглеждам съпругата на Светльо, която е на задната седалка, и не мога да преценя и тя ли пребеля като мене…

Светльо подава не една цигара, а цялата кутия, негърът се разчеква, усмивката стига до ушите му, бие един поклон, ще счупи павето пред краката си…

И не се случи нищо друго… На бензиностанцията взехме бензин, тук той беше по-евтин отвсякъде другаде в Америка… Оттам по един „уей“, по втори, извъртаме се, лутаме се. И пак гледаме улиците, гледаме къщите, занемарени, направо изоставени, ако ги сравним с онова, което е на десетина километра от тях, в сърцето на Ню Йорк. И с всичко останало в Америка. Виж, ако ги сравняваш с някои наши градове, да ме говорим пък с нашите гета, като „Факултето“, с онова, което е зад тарабите в Казанлък и в квартал „Тракия“ в Пловдив… О, господа българи, тук е едно място, където паради могат да се правят, където може да се доказва архитектура, монолитно строителство, да се дават примери за световни рекорди жилищна площ на американски каскет от населението… Няма панели, няма бараки… Здрави, макар и най-често безстопанствени, са жилищата… Копките по улиците обаче са по-малко, отколкото по някои централни булеварди на София, а купчините неприбран боклук не са в никакъв случаи по-големи, отколкото са около нашите контейнери в „Младост“, когато „службите“ ги забравят за по няколко дни…

Външно така изглеждат Харлем и Бронкс по това време на денонощието. Нощем не дойдох… Сигурно тогава става, каквото има да става тук… Но ако някой у нас замръкне у „Факултето“?… И девойче, ако се обърка из бараките, да не би да му се размине…

Четири часа го обхождахме Бронкс. Стигнахме пак до океана, пак видяхме водата. Светльо каза — няма повече къде, няма повече какво да гледаме…

Вечерта пак звъня на моя приятел, който отказа да ме заведе до Бронкс, поради страха от престъпния контингент…

— Не сте попаднали — казва той — на най-страшните места… Имали сте късмет…

Българинът ли ще падне по гръб.

… Връщаме се от Бронкс. Тук-там по тротоарите девойки и младежи си доспиват… Нека си поспят… Двойки и тройки черни си говорят нещо и ни оглеждат подозрително… Един домат прелетя над колата — хвърли го едно малко негърче, но не ни улучи…

По-нататък нагазихме Харлем… Скоро видяхме Статуята на свободата. Видяхме билдингите около Уолстрийт, Старото пристанище, което описва и Алеко… Усетихме острата миризма на риба от някогашни складове за рибни консерви, пропила в дървото и дори в камъка. Минахме реката по най-стария мост — Бруклин бридж, и навалихме към ООН-то. Оставихме колата в един паркинг и без да ни спре някой, без да ни иска паспорт или други документи, се озовахме в едно от кафенетата на ООН… Сменихме един свят с друг… Безкрайно различен! А кой знае, може би не толкова… Приспособяваме се бързо. Това е едно от нещастията на цивилизования човек!

На една маса, недалеч от нас, седнал с двама свои колеги, е албанският посланик. Тук вече има кафе като за мен. Изпивам три, което е сигурен знак за момичето на бара, че съм наркоман. После Светльо ме повежда да ми покаже Централната заседателна зала на ООН! Вън две жени чистят. Вратата, до която сме, е отключена и Светльо прекрачва въженцето, което е опънато, за да не се влиза вътре… Както би го прескочил, ако майка му го е опънала на село, за да си простре прането на него. Смига ми, правя същото след него и аз… Хайде де! Ще дойдем дотук и едно въженце ще ни спре… Отиваме до стола, на който самият Никита Сергеевич си е свалил някога обувката… Навеждам се над банката — слава богу, следа поне тук няма…

Времето е измило и това петно от миналото…

Никой не ни се скарва, никой не дойде да види не слагаме ли бомби под стола, където утре ще седне българската или съветската делегация. О, Америка, Америка… На нас, в НДК-то като влизаме, ни преобръщат джобовете и чантите…

Вие, ООН-то сте си изтървали…

 

Гледам календара, на 23 март е роден моят син. Тави година ги навършва двадесет. Трудовак е в пловдивските строителни поделения. И той „изплаши“ нашия мнителен социализъм и неговия първи партиен и държавен ръководител. Ще празнувам рождения му ден, както съм си намислил. Ще ходя, където ще ходя, ще потърся в някой магазин вино, ще купя суджучец, домати, сол и хляб. Ще направя в пълния смисъл на думата, българско празнуване. Рожденият му ден ме сварва в Мемфис. Мемфис не е голям град, като някой от тези, от които ида или в които скоро ще ида. Почти цялото население на града и във фермите наоколо е черно, което различава града от другите градове. Иначе Мемфис повече прилича на нашите европейски градове — има си главна улица, и още една голяма улица край брега на Мисисипи… Тя е неговата главна, входно-изходна артерия, а другата е търговската. По нея са наредени магазини, вън са извадени сергиите (ако употребим тази източна дума) с намалени стоки. Тук е евтино. Даже съвсем. Това е Югът на Америка, той винаги е бил черен и беден…

По главната улица на Мемфис не могат да се движат леки коли. Те пресичат само напряко, ето защо да вървиш по тая улица е истинско удоволствие. Никой не те застрашава, никой не ти свирка — това в Америка и никъде не става, но тази пък улица изцяло е затворена за движение…

Днес нямам посещения и срещи, ще мога да походя, да погледам града и черните му обитатели… Колкото и да ги гледам, все до един извод ще стигна. Преди мен пък е стигнал доктор Маруах, който, когато ме изпращаше, каза: „Всички хора по тая земя си приличат.“

И негрите в Мемфис са като всички хора. Срещу мен идват трима, носят бира в ръка. Вижда се, че това са физически работници — доколкото такива, в нашия смисъл, тук изобщо има. Трябва ли някаква физическа работа да се свърши, то се знае, ще я свърши съответната машина. Човекът само я обслужва. Даже гледам пред себе си машина за метене на улиците. Черен симпатяга, в добър кеф, си прави завойчетата с нея. Машината е достатъчно голяма, за да събере боклуците на един среден български град. Симпатягата закача минаващите край него черни девойки, ала тактично и донейде срамежливо, както е всъщност във всяка провинция по света… Те го поглеждат крадешком, но в никакъв случай не се обиждат на закачката му. Също, както е навсякъде по света…

Дотолкова и метенето на улиците се извършва с машини, че в Сан Франциско видях и прахосмукачка на една улица… Доста голяма и доста мощна, държеше човекът силния маркуч и макар че минавах по другия тротоар, на един конец да ми издърпа крачола. Когато ви казвам, че американците са се самозабравили, имам предвид и тази прахосмукачка…

В Мемфис търговската улица е дълга. И макар че наблизо са Алабама, Арканзас с неговите бивши прерии, Мисисипи, в ситито на града беднотия в никаква форма не се забелязва… Добре нафрашкани са магазините и за хранителни, и за промишлени стоки, а цените тук, като изключим Ню Мексико, са най-ниските в Америка… Стигнах до единия край на улицата, в тази част тя беше безлюдна и безжизнена в припадащата вечер. Много от търговците, изглежда, бяха забогатели и търсеха вече по-големите светове на Америка, защото на много от бившите витрини, висеше надпис: „Продава се…“

Наближава седем. Зная ли пък тук, в тая американска провинция, дали няма да затворят по-рано магазините и празникът ми да отиде на кино…

Ала в кой магазин да вляза, като в който вляза — вече не ми се излиза… Яде ми се, няма какво да крия, нещо като шунка, нещо като суджук, нещо като пастърма — изобщо нещо, което да върви на виното, което също ще трябва да купя… Ето магазин за колбаси. Отвън гледан, магазинът е тесен — витринката му я има, я няма два метра. Някога така са строели не само витрините, но и фасадите на къщите в Америка. В някои от щатите по това, колко метра е фасадата, се определя „данък сгради“. И предприемчивият американец, бил той китаец, японец, или аржентинец, строил малки фасади, а разширявал навътре… До Вашингтон има едно градче, Александрия, по-нататък е имението, в което е роден Линкълн. Целият град е така построен, че фасадите на къщите му са най-тесните фасади в света. Не повече от метър и половина… Цялото градче изглежда като една детска играчка…

Влязох в един такъв магазин за колбаси и месо… и щях да се загубя… Той беше толкова голям навътре, и толкова пълен с каквото трябва, че се заех… да броя. И преброих — петнадесет вида салами, наредени един до друг, в опаковки от сто грама до килограм… Преброих още десет вида свинско месо — предна част на задния крайник, задна част на предния крайник, ухо, само кожа, само сланина, смесено, с пипер, без пипер, от врата, от гърба, от корема, зад корема… Е, то бива, бива…

По-нататък идат пастърмите… Можеш да си режеш и да опитваш, да харесваш, да не харесваш… Има нарязано от всеки вид, ти само благоволи да протегнеш ръка и да поднесеш нежното червено пламъче на пастърмата до устата си… Тук, при това многообразие от десетина вида пастърми, усещам леко сърцебиене… Луд съм по пастърмата, а сега се обърквам… Като толкова обичаш едно нещо, по какво да познаеш от кое да си вземеш… Най-истинското чувство, което изпитвам, е да имам толкова дълги ръце, и с по толкова пръсти по тях, че да стана нещо като стоножка и всичките тези чудеса да ги сграбча и да хукна с тях към България…

Колебанията и вълненията ми в тази част на магазина бият всякакви хамлетови колебания… Оня се е питал да бъде, или да не бъде… За мене този въпрос беше решен. Че ще бъде, ще бъде, ама от кое да бъде…

Идат говеждите меса… Само шол, шол — ама от плешките, шол — ама от бутовете, още шолове, от още части се редят, само кокал не се мярка и аз направо ги съжалявам тия хора… Те не знаят какво е да идеш в магазина, да ти претеглят на разкривената паланца едни заден волски крак, очистен най-грижливо откъм всякакво месо, па да го занесеш в къщи, па да грабнеш сатъра, докато го съсечеш, за да влезе в тенджерата, съседката отдолу да оглежда панела, дали не се е пукнал вече. Па като пусне една мазнина, па като напълниш тенджерката с моркови, с картофи, с мерудийка, с джодженец — как си ти?

В подобен, войнски ред са наредени по-нататък агнешките меса, овнешките, телешките… Най-накрая идат деликатесните произведения от сърна, елен, маршируват всички възможни филета. Но аз вече съм дотолкова отмалял от гледки и видения, че се отказвам да стигна чак до дъното на магазина.

Ако някой ви каже, че някъде в Америка храната е скъпа, или дори средно скъпа, или даже малко скъпа, не му вярвайте… Храната в Америка е евтина, много евтина, по-евтина няма накъде… Като влизах навътре-навън из американските магазини, като гледах това, което частично описах, най-много ми се искаше да извикам: как не ви е срам!… Ала не извиках, защото и на влизане, и излизане, все едно дали бях в Харлем, в Сан Франциско, в Санта Фе или в Тера Хота — бях онемял. Поради което Америка не чу моя възмутен глас и моята будна съвест.

Така… Откъм мезето докарахме работата, ала де е да нагъваш суха мръвка, пък била тя и американска, де е да притуриш към нея краставичка, доматче, лучец… По магазините на „Плод-зеленчук“ в Америка никога не можеш да познаеш кое време на годината е. Не е като у нас: появи ли се доматът, пиши го, април си отишъл. Появи ли се лукът, март е вече в къщата ти, късай календара… Дойдат ли юли–август, оглеждай се за грозде и дини… И в това отношение господ е ощетил Америка откъм прости човешки радости. Американецът не знае какво е да чакаш да излезнат дините, да узрее гроздето, да се зачервят черешите и да си хапнеш с такава сладост, че чак в петите си да я усетиш. Много видове лук има в тези американски магазини… Червени, бели, шарени, зелени, с листа, без листа. В найлонови пликчета — по един, по два, в мрежичка — по десетина… Както и доматите — наредени в десет реда и в десет опаковки от най-дребничките, които и да ги глътнеш, няма да се закачат на гърлото ти, до два килограма парчето. Да си направиш снимка с него и после да я показваш на приятели…

Още натежава пакетчето. Нищо… И утре е ден… Ако да съм в Америка, аз съм си българче. Няма муха да ме ухапе, че съм спестил някой долар от ресторантите, в които ми се налага да ходя…

Истинският проблем се оказа онова, което най-малко очаквах… Виното… Сто магазина отпреде ти, сто вида сокове, кока-коли, джусове, „севън ъпи“, какво ли още не, от етикетите и от видовете бутилки можеш да си разцентроваш зрението, а вино, водки, уиски, такива восточни благини — не намирам. Няма как, ще питам. В Америка поне това разбрах — никой не ти се кара, ако питаш…

— О — каза ми един набор, застанал на касата за хранителни продукти, където също убивам половин час, докато реша с какъв хляб да подсладя душата си, — в горния край на тази улица има специален магазин… — Той поглежда часовника си: — Затваря в седем…

— Само там ли?…

— Само там, господине, побързайте…

— В целия град само на едно място ли продавате алкохол?… — Почти съм готов да се скарам на тия американски глупости.

— Йес, сър… само там… В Америка не се пие алкохол!

Едва хванах магазина и купих бутилката. Но оттук нататък ще отварям очи на четири, за да видя това истина ли е, или е поредната империалистическа пропаганда!

Отварях ги, гледах. С нови хора се запознавах и сядах с тях на маса. И сам прекарвах обедни и вечерни часове в малки, по-средни и в съвсем престижни ресторанти. И в центъра на градовете, и по към края и най в края, където ходят хора, в джобовете на които доларът паяжина няма да хване…

Едно на друго, картината е същата. В ресторант като са, американците могат да опитат пет-шест бутилки вино, внесено от Франция, Италия и дори от България. Доста често в магазините, в които се отбивах, виждах любимото отечество, представено с бутилка „Тракия“, или бяло „Шардоне“, по четири-пет долара бутилката. Оглеждах се да видя дали зад гърба ми няма някой, да подложи на съмнение психическото ми състояние, и погалвах леко прашния етикет. Къде е дошло, милото българско винце, и то с долара да се бори! Та, американците отварят няколко бутилки, но изпиват една, тази, която след много мляскане, с най-различни физиономии, издаващи вкусовото усещане, осенило устната им кухина, с присвиване на очите, с облизване на езика, ще се решат да изпият. О, да гледаш как американците поръчват вечеря, как избират вино, и как после плащат, си е цял спектакъл, но за него ще стане дума по-нататък.

Ако не им хареса виното или пък не им се пие вино, те може да изпият една до две бири „от малките“. В Америка се продават над триста вида бира, в малки, 250 грамови бутилки — докато й усетиш вкуса, докато я видиш черна ли е, светла ли е, шишето свършило.

След много проучвания установих, че горе-долу също тъй стои въпросът и с прословутото уиски. За което ние знаем, че американците го льоскат, както нашенският шоп пие шльокавицата си.

Покани ме един американски журналист в дома си, в Санта Фе. Седна, американецът му с американец, на своя домашен бар, половин час ме разпитва какво уиски повече обичам, английско ли, шотландско ли, или ще приема от американското…

Абе, давай, викам, откак съм тук тъй съм пресъхнал, че не питай. И българско да извадиш, и от него ще пия…

Вади той една голяма чаша, бутилка цяла да излее в нея, място ще остане за още една… Ето го, значи, моя човек… Появи се най-после на хоризонта на пътешествията ми чак тук, в този странен град Санта Фе! Да бях знаел, да бях дошъл тук най-напред и дето се казва, тук да си остана, при нормални хора… Отваря той царевичното американско уиски, ръката му трепери като на свидлив кръчмар — капка да не капне повече от двайсет и петте грама, които въобще не можеха да покрият дъното на халбата. Отгоре й, без да ме пита, изля две газирани води, в това езеро взе, че изсипа и един хладилник с лед, и ми го подаде… Да си студя главата ли в него, или да го пия…

Оказа се, че толкова им е пиенето на американците, които ние броим, че са от алкохолик нагоре. Много лед, много вода и малко уиски… Американската трезвеност е другото нещо, което дълбоко ме впечатлява, че чак ме сащисва. Вярно е, че сериозната работа, която работят не позволява нито пияна, нито мътна, нито дори недоспала глава. Съвсем непривично, просто скандално е, в учреждение, в такси, или дори в автобус, да видиш мътни очи, или да те лъхне на алкохол!… Ала по-вярно от всичко това е, че въздържанието от употреба на алкохол е прераснало в нравствена норма, които цяла Америка безусловно спазва. В 11 ч. вечерта ресторантите затварят, ала в 10 са вече празни. Между два и седем сутринта при никакви обстоятелства и никъде официално не се сервира алкохол. Не е модно, не е здравословно, не е нравствено да се пие!… Толкова. Ето, това ми казваха и което е по-важно, видях го… И в Северните, и в Южните щати, и в Дивия запад, и в цивилизования изток.

Аз не вярвам на очите си, та камо ли читателят да ми повярва. Още повече, като знае как в Европа, и още повече в България, гледаме на пийването. В това число и моя милост. Колкото и когато ми бе дадена и най-малката възможност в Америка да се покажа на какво съм способен, то убеден съм, че със своето най-нормално за представите в България отношение към чашката, там направо оставих впечатление на алкохолик.

Е, видях и в Америка пияни хора… Може би десетина души за тия тридесетина дни. И жена видях пияна… Но видях също така, как пък нея я гледаха останалите…

И пак ще кажа: как ги правите тия работи бе, хора?… Но и друго ще попитам: а дали пък е и толкова добре, дето дотам сте си вързали кесийката и душата, та една бутилка винце с приятели не смеете да прилеете вечер? Че той, човешкият живот, само за финансови и други успехи ли е създаден, не му ли трябва на човека да си отпусне и той малко гемовете, да си позамотае главата, да забрави едно или друго, да се развесели. Защото алкохолът не е направил никого щастлив, но за час-два може да отпусне душата…

Казах щастлив, и се питах през всичките опия дни: като толкова работят, като си сменят през година колите и мебелите, като се местят от един квартал в друг, когато пожелаят, като са им толкова пълни и препълнени магазините, като всичко на Америка й е „най-най“, щастливи хора ли са американците?…

Запознах се с много и различни хора в тази в много отношения възхитителна държава. Гледах ги, слушах ги и се питах — все пак, щастливи ли са! Отминавам ученическата страна на въпроса за щастието — интересува ме доволни ли са, сити ли са от живота си. Кръстосах Америка и по шосе, и по въздух. И в най-големите градове бях, и в самотни ферми. И с наемни работници обядвах, и с милионери. И в отрудени женици се вглеждах, и в жени, никога непознали физическото усилие. Щастливи ли са американците?

Разговарях с един преуспял лекар. Двадесет години не беше излизал в отпуска, да не му вземе друг пациентите, а много частни собственици въобще никога не бяха почивали…

Вярно е, че може да бъде свободен само онзи, който знае какво е свободата.

Но американците свободни ли са?

Цялата система на държавната уредба, на техния начин на живот е колкото велика, толкова и силна… Но поради това, по един или друг начин, всеки е зависим от нея. Всеки има към какво да се стреми, но и какво да губи…

Освен онези, от тротоарите…

И дали употребата, или неупотребата на опиати и алкохол може в някаква степен да даде отговор на подобни главоблъсканици?

В същото време, вместо отговор на тези съдбовни въпроси, смела идея се върти в главата ми. Защо не се споразумеем с американците — да ни приемат нас, българите, за една година време в Америка, да им ошетаме пълните магазини, както нашите са празни, да им попием от винцето, да им попеем родопски и пирински песни. И за тях добре, и за нас… Имаме мъже-пиячи и за износ. И девойки също. От всички поколения — и от най-младата ученическа възраст, и от по-средната, и от третата.

Само от моето село, което в резултат на крупните успехи на социализма, на всички организации и реорганизации в селското стопанство, вече я брои, я не — 500 души, можем да ви предоставим 15–20 изпечени вече, в портрет извадени и по стените разлепени юначаги. Вие може да имате огромни показатели на глава от населението по национален доход, по такива промишлености, по онакива. Ние пък ще бием не само вас, но и цяла Европа, по алкохолик на глава от населението. Това е един друг, мисля, най-красноречив успех на политиката на партията и правителството, начело с…

Нещо да има да кажете! Елате ни на гости в село само една събота (маже и в друг ден), да ви заведем на ресторант. И младежите ни, и девойките ни към 24 часа са употребили толкова концентрат колкото един статистически американец я употреби, я не, за цял живот.

Съвсем сериозно са се заели американците и по отношение на пушенето… Още щом прелетяхме в американските въздушни пространства и макар че бяхме във френски самолет, в самолета излезе надпис. „Вече сме на територията на САЩ, Във всички щати е забранено пушенето по време на всички видове полети и във всички самолети!“

Ха сега де! Прочетох веднъж текста, прочетох го втори път… Нещо ме гавва моят английски… Възможно ли е?… Това е чист абсурд… Че тия хора, ако тъй я карат, ще останат още утре без пътници… За щастие пък да не споменаваме.

Ала както се убедих отпосле, самолетите им не само не остават без пътници, но са и винаги пълни. Летенето със самолет от един град до друг американците го имат за нещо по-обикновено, отколкото, да речем, ако ние се качим в рейса от Троян до Ловеч. Като погледне човек въздушната карта на Америка, ще види толкова много линии, че те като снопове излизат от всяко що-годе завъртяло площадче градче, и стигат навред из тая огромна страна. Линиите са толкова много и толкова нагъсто, че приличат на снопове от ракети, които военните гарнизони у нас изстрелват по празниците. Чак като иде горе във високото ракетата, се виждат стотиците отделни пътища, които нейните светлинки оставят в небето. Летищата са вероятно и най-оживените места в тази страна, а пътищата към летищата — най-натоварените… Всяко летище е един свят, в който всичко има за човека, освен, пак повтарям, онова, което го няма в Америка — конячето, уискито, водката, мастичката.

И никъде, никаква цигара… „Кампанията“ — ето една хубава нашенска дума, която липсва на американския социален и политически език — я е започнал главният хирург на САЩ. Започнал я, както ние казваме, на шега. На шега, на шега, ама на шега тия работи ги започваме само у нас. В Америка от такива шеги не разбират. Сега вече „кампания“ против тютюнопушенето няма. Види ли се човек с цигара, значи това е второ качество човек — бил той мъж, още повече жена. А най-често това означава — човек от дъното…

Е, тогава — рекох пък аз, — не пушите, не пиете, ама опиатите пък ги дънкате, та света сте уплашили! В това ли ви е щастието?

Американците не отричат, че има наркомани в голямата им държава. Не само не отричат, ами тревогата във вестниците, телевизията, радиото е, както ние казваме — „нонстоп“… Специални вестници четох, пръснати по летища, по гари, навсякъде, където американецът отива. Педагози, невролози, политици, сексолози, всякакви „лози“, каквито в Америка също има колкото щеш и за каквото щеш, пишат, съветват, предупреждават, заплашват, мръщят се, надсмиват се, заканват се с пръст, молят се — всичко правят, само и само да накарат учители, родители, просветители, волонтийрси и всички, които могат с нещо — да спрат това зло за Америка…

Злото е голямо. Но не чак толкова, колкото изглежда от американската телевизия, печат и радио… Защото то не е по-голямо, отколкото е в Европа. Шумът, който самите американци вдигат, е много по-голям… Те не крият бедите си, не ги премълчават, не искат но този начин да печелят национален престиж. Напротив, преувеличават ги. За да държат нащрек общественото мнение, отговорните институции, самата държава…

А ние в Европа ги оплакваме. И ги гледаме иронично…

В списъка на опиатите, които се употребяват в Америка, например се включват пиенето, пушенето, употребата на транквилизатори, самите наркотици в различните им видове. И кафето!!!

Ами ако така постъпим и ние в Европа? И в България? Представяте ли си каква ще излезе картинката… Просто не смея да го задам този въпрос… Защото само въпросът е достатъчно страшен, да не говорим за отговора… Ами ако пък към това прибавим нитратите, екологическата си драма, ако прибавим и престъпленията на нашето правителство, и пропагандата около Чернобил, каква ще бъде наистина картинката? Дали ще имаме още сълзи да оплакваме американците?…

Кафето! Това ми беше една друга мъка… Нямат кафе като хората американците. Това, което се продава в кафенета, в ресторанти и в хотели, във фоайета — безплатно, платено, това не е никакво кафе, а кафеена вода… В сравнение с тази вода, нашите бармани и барманки, които от едно кафе правят три или четири, са направо едни най-честни и достойни християни. На всичкото отгоре почти навсякъде е написано, че кафето е без кофеин. Взели му кокалцата на кафето, оставили го една гола вода, а колкото останало — посегнали на кофеина… Чаят в Америка е по-силен от кафето. Американците обаче пък не обичат чая…

— Защо в тая работа с кафето чак дотам сте се увлекли? — питам. — Ние в Европа не му ли жулнем до 10 часа сутринта две кафенца, от ячки по-ячки, и следобед още две, деня за нищо го нямаме. Да оправи недоспиването, махмурлука, да прогоним умората от блъскането в трамвая, от висенето по опашки, от политическите страсти, от нямането!…

— Кафето е опиат — отговарят ми толкова единодушно, като че американците са изкарали висшата партийна школа в България.

— И поради това го продавате толкова разредено?

— Поради това — отговарят ми…

Е, има изключения… В Сан Франциско един неделен ден така ми се пиеше кафе, че влизах поне в пет хотела. Във фоайетата на много от хотелите в Америка има барчета с безплатно кафе… Все с надеждата, че поне в един от тях ще ми замирише на истинско кафе и все питах — еспресо, моля, да имате?…

Еспресо може да се намери, но далеч не на всяка улица, още по-малко във всяко кафене… Като ме видяха, че съм европеец, следователно — мога да се тровя колкото си искам, напътиха ме. На еди-коя си улица, на еди-кой си номер, имало един италианец, при него можело да се изпие чашка… Извървях ги пеша тия десетина километра, като едно нищо, но кафенето го намерих… Италианецът, като всеки италианец, се оказа приказлив, че и веселяк. Дъщеря му пък, едно двайсетинагодишно италианче — съвсем. То ми наля кафето, то ми стопли очите. Пак благославях европата.

… Та тъй: тича Америка — и рано сутрин, и в десет часа преди обяд, и в обедната почивка, и рано следобед, и вечер, и късно вечер… Тича за здраве. Вманиачена чак.

Не пуши Америка — ни в самолетите, ни в ресторантите, ни на улицата пак за здраве… И в това отношение се вманиачила.

Не пие алкохол Америка. Кафе не ти дава като хората…

Е, за какво ти е това здраве тогава, като няма е какво да го провериш здраве ли е, или не?…

И за какво ти е това щастие, ако въобще е, щастие…?, ще кажем ние, европейците.