Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Treason of the Ghosts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Сянката на греха

Редактор: Милка Рускова

Художник: Христо Хаджитанев, 2008

ИК „Еднорог“, 2008

ISBN: 978-954-365-032-3

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Повел коня си, Корбет пресече вадата след Соръл и нагази в ливадата, която реката при дъжд редовно заливаше. Земята под краката му беше мокра, но твърда. На Корбет му се струваше, че върви като в сън: заобикалящите го дървета и храсти бяха окъпани в лунна светлина, Соръл уверено крачеше пред него, размахваше тоягата си и тихичко си тананикаше. Над тях прелетя бялата сянка на излязъл на лов бухал. Конят на Корбет се стресна и за да се успокои, той го остави да подуши ръката му. Чудеше се какво би казала Мейв, ако можеше да го види — него, своя съпруг, богатия земевладелец и собственик на имение — как върви из потънали в среднощен мрак горички и храсталаци с тази тайнствена жена. Кацналият на далечно дърво бухал започна да буха в среднощната тъма, ниско и мрачно.

— Мъжът ми — заговори му през рамо Соръл — казваше, че бухалите са душите на свещеници, които никога не са отслужвали литургии.

— В такъв случай — отвърна й Корбет — горите трябва да са пълни с такива птици!

Соръл се засмя и продължи нататък.

— Какво можеш да ми кажеш за гражданите на Мелфорд?

— Много неща, писарю. Но тогава ще се досетят, че двамата сме си говорили. Според мен е най-добре сам да откриеш тайните им. Ще ти покажа какво имам и ще те накарам да се замислиш. Но — тя замълча и го зачака да я настигне — ти каза, че се луташ като в мъгла, затова нека да ти помогна. Тлъстият Блайдскот е продажен. Девърел има доста неща за криене, а Риптън — кралският наместник — е хладнокръвен и суров. Но работата не е там, нали, мастър писарю? Ако тези мъже бяха пред теб сега, или пък техните съпруги или любими, и те щяха да ти разправят лоши работи за мен.

— Ами старата Крауфорд? — попита Корбет. — Какво ще кажеш за Йеремия от Мелфорд?

— Тя ли? И онзи Питъркин! Да започнем оттук, писарю: Маскирания може да крие лицето си, но и тия като Крауфорд и Питъркин не падат по-долу. Не са това, за което се представят, но истинската им природа ми се изплъзва. Тя все мърмори и се вайка. Той се прави на побъркан, тича да изпълнява заръките на този и онзи, дава всяка припечелена пара за захаросани плодове.

— А какво ще кажеш за историята на Мелфорд?

Жената спря и удари с тоягата си по земята.

— Както ти казах, не съм от Мелфорд. Преди двайсет години бях скитница и тогава срещнах Фъръл. Той беше много мил, научи ме как се живее на село. Мислех си, какво му е пък толкова лошото? По-добре да съм сред Божиите треви и дървета, отколкото на вмирисаните улички на…

Корбет предположи, че се канеше да каже: „Норич“ — най-близкият голям град, но тя прехапа устни.

— Фъръл казваше, че Мелфорд е странно място. Тук е имало селище, още преди да дойдат римляните. Знаеш ли кои са били римляните, писарю? С крал Уилям[1] ли са дошли?

Корбет се засмя и поклати глава отрицателно.

— Не, не. Живели са в други времена.

— Както и да е — продължи Соръл. — Фъръл вярваше, че тук са живели диви племена. Принасяли в жертви живи хора — посочи към отдалечена горичка. — На грамадни каменни плочи. Или са ги бесили на дъбовите дървета.

— Мислиш ли, че затова старата Крауфорд твърди, че Мелфорд е място, пропито с кръв?

— Може би — измърмори Соръл. — Тази нощ ще ти покажа една тайна. Можеш и да се срещнеш с моите приятели.

— Приятели?

— Скитниците — поясни тя. — Могат да ти разкажат любопитни истории. Но искам да ти покажа нещо, писарю, нещо, което ме озадачава.

И тя закрачи още по-решително. Вече се спускаха по хълма. Корбет съгледа реката и тъмните развалини на Бийчъм Плейс с неговите порутени стени и празни прозорци, които ясно се очертаваха на звездното небе. Връхлетяха го спомени от детството за една къща с призраци от родното му село. Спомни си как искаше да прекара там една нощ и гнева на майка му, когато откри, че леглото му е празно.

Накрая стигнаха до временен мост, издигнат над тесен ров, от който се носеше отвратителна воня.

Корбет се притесняваше за коня си, който се изплаши, когато копитата му затропаха по дъските. Най-после пресякоха, преминаха през стара порта и влязоха в покрит с калдъръм вътрешен двор. По някаква случайност — а беше възможно строителят да го е направил и умишлено — вътрешният двор сякаш събираше като в чаша цялата лунна светлина, от което имението ставаше още по-призрачно.

— Тук сякаш има духове! — възкликна Корбет. — Не те ли безпокоят?

— О, хората казват, че има духове — ухили се Соръл. — И за да ги държа далеч оттук, измислям разни истории.

— Не се ли страхуваш?

— От призраците ли? — възкликна тя. — Вярно е, че нощем се чуват странни звуци. Често се чудя, дали Фъръл не идва да ме наглежда, но живите ме притесняват повече. И ако ме питаш, писарю, чак да съм уплашена от странници и разбойници, не съм. Защо им е на тях да вредят на такива като мен? А и най-вече — провикна се тя, когато прекоси двора — имам си яка тояга, кама, без да броим арбалета и стрелите.

Въведе Корбет в едно разрушено помещение. По-голямата част от покрива го нямаше и гредите му стърчаха голи. Соръл запали факлата и на трепкащата им светлина Корбет различи избелели рисунки на стената в другия край на помещението. Някога покритият с каменни плочи подиум сега беше оголен.

— Можеш да завържеш коня си тук — рече му Соръл.

Корбет я послуша, а после тръгна след нея по подиума. Вратата в стената отзад беше поправяна и отново закачена на кожените си панти. Зад нея се разкри просторно помещение, някога вероятно служило за дневна стая на цялото семейство на стопанина на имението. Покривът над него беше все още здрав, а мазилката подновявана. Корбет се изненада от чистотата и подредбата. Имаше столове, пейка, скована от дъски маса, два широки сандъка, шкаф, а в насрещния ъгъл — и легло с балдахин от овехтели червени завеси. Из стаята имаше поставени свещи в железни свещници, по стените имаше и факли, които Соръл веднага запали.

— Настанявай се — покани го тя.

Корбет се огледа и подсвирна тихичко.

— Много е удобно.

— Разбира се, че е — подвикна Соръл.

Влезе в съседната стаичка и домъкна железен мангал. Корбет наблюдаваше как умело разпалва въглищата и ги поръсва отгоре с благоуханни треви, държани в малка торбичка.

— Кой направи всичко това? — попита Корбет.

— Ами Фъръл. Разбираш ли, сър Хю, никой не е собственик на Бийчъм Плейс. Хората много се боят от призраци и освен това, ако реката заприижда, може да стане опасно. Но залата, дневната и моят склад са на сигурно място — гордо добави тя. — Фъръл си го биваше като бракониер. По-рано днес отнесох в Мелфорд три фазана за „Златното руно“. Хората плащат щедро за хубаво, прясно месо от дивеч, добре изкормен и почистен. Фъръл купи леглото от някакъв търговец, който заминаваше да живее в Лондон. Другите неща ги донесоха такива като Девърел. Така плащаха на Фъръл.

Корбет се загледа в рисунките по стената в другия край на стаята. Стана и се доближи да ги разгледа. Бяха направени с въглен, рисунъкът беше груб и представяше сцени от селския живот. На повечето от тях бяха изобразени мъже и жени, които ловяха диви зайци. Някои рисунки бяха по-грубовати: излитащ от прещипа фазан, с извърната назад глава, сякаш ударен с прашка; или сръндак с високи рога, паднал със забита дълбоко във врата му стрела.

— Кой ги нарисува? — попита Корбет.

— Фъръл. Ако ти работиш денем, не забравяй, че той работеше нощем.

Корбет продължи да разглежда грубоватите рисунки. Соръл взе две метални канчета. Напълни ги с вино, после грабна ръжена и го пъхна в нагорещения вече мангал. После го измъкна, загря виното в канчетата с него, а сетне поръси подправки. Обви едното канче с кърпа и го подаде на Корбет.

— Бива си го виното, нали? — рече му тя и седна на пейката срещу него, блестящите й очи бяха пълни с очакване.

Корбет усети леко неудобство.

— Кажи ми — запита я той, — наистина ли вярваш, че мога да разкрия истината?

— Трябва да я разкриеш! — И Соръл посочи към малка ниша, в която стоеше фигурката на Девата, с поставена пред нея восъчна свещ. — Всеки ден й се моля. Господ те праща като отговор на молитвите ми.

Корбет отпи от виното. Беше приятно топло и с мек вкус. Стана му по-леко, пък и в известен смисъл се чувстваше малко поласкан. Повечето хора не издържаха на острия му поглед и отбягваха присъствието му. Кралският писар, човекът, който държеше Тайния печат, беше смятан за опасен човек, човек, с когото и кралят се съобразява.

— И така — отпи пак от виното Корбет, — сър Роджър Чапълс е обесен преди пет години. Фъръл се е явил на процеса и е свидетелствал в негова полза, нали?

— Така е, казах ти вече.

— И какво се случи после?

— Ами — Соръл се намръщи, — сър Роджър остана за кратко в затвора. Сър Луис изпрати молба за помилване до Лондон, но кралят върна молбата. Съдебните заседатели обявиха сър Роджър за виновен — Соръл отпи от своето вино. — Горкият човек даже предложи да очисти името си чрез изпитание в бой[2]. Но му отказаха. Смъртната присъда беше потвърдена и го обесиха.

— Ти беше ли на екзекуцията?

— Не. Нито пък Фъръл.

— А кога изчезна съпруга ти?

Соръл притвори очи.

— Около месец след екзекуцията на сър Роджър. Фъръл си беше чудак. Имаше си трески за дялане. Понякога съм се питала дали ме е мамил с други жени, но така или иначе по свой начин ми беше верен. Както ти казах вече, дадохме си клетва под тисовото дърво и той се грижеше за мен. Беше мил и нежен, дори и да е пийнал, не е вдигал ръка срещу мен. Понякога беше сладкодумен, друг път сядаше и се умисляше, крясваше по някоя и друга дума, като онзи път, когато спомена Маскирания — тя посочи към стената. — Мисля, че затова му харесваше да рисува. Фъръл много се боеше, че един ден умът му ще отслабне и самотата ще размъти разсъдъка му.

— Да се върнем към екзекуцията на сър Роджър — Корбет внимателно насочи мислите й обратно на въпроса.

— А, да — и Соръл отметна с опакото на ръката косата от лицето си, после опря топлото канче до загрубялата си буза. — След обесването на сър Роджър на моя мъж много не му се радваха в Мелфорд. Посрещаха го с натежали погледи в „Златното руно“, бутаха го с рамене из пазара. Фъръл обаче не обичаше да изпуска следата, а умът му беше обсебен от невинността на сър Роджър. Ще ми се — въздъхна тя — да бях слушала по-внимателно какви ги бръщолеви. Все едно и също повтаряше: „Сър Роджър не е убил вдовицата Уолмър. Той си тръгна от къщата й тихо и кротко, преситен от любов и вино, а тя си беше здрава и читава.“

— И? — попита Корбет.

— След време Фъръл пак отиде до къщата на вдовицата. Можеш да се сетиш какво стана след смъртта й. Градският съвет си присвои собствеността й, уж за данъци. След нощта на убийството, съветът сложи стража пред имота й. Обаче знаеш как става: уж вратата и прозорците са заковани, но хората не се спират от такива неща — разграбиха кокошките й и отмъкнаха всичкия й добитък. Само смъртта — горестно додаде тя — може така да разгори людската алчност. Фъръл много внимателно проучи всичко — внезапно тя посочи към вратата на своята спалня. — Каквито и да ти ги дърдоря за моя арбалет и за камата, за през нощта спускам резетата. Както и ти, нали, мастър писарю?

Корбет кимна.

— Е — разпалено продължи Соръл, като остави канчето на пода и размаха ръце, за да подсили думите си, — в нощта, в която е умряла, вдовицата Уолмър е забавлявала сър Роджър, нали така?

Корбет я гледаше внимателно.

— А когато той си е тръгнал, какво е трябвало да направи тя? Била е пила вино, била се е любила, значи е била уморена. Ако бях на нейно място, щях да загася огъня и свещите…

— … да затвориш капаците на прозорците и да пуснеш резето на вратата — довърши думите й Корбет.

— Точно така! Още повече, че е останала сама. А какво би било, ако някой е дошъл да я нападне, насили и убие?

— Вратата щеше да бъде разбита?

— Да, но Фъръл откри, че няма такова нещо. И вратата, и капаците на прозорците си били съвсем здрави. Значи нашата вдовица трябва да е познавала посетителя си.

— Не съм правник — отвърна Корбет, — но тук щях да възразя, че може би сър Роджър се е върнал при нея. По някаква причина. И вдовицата Уолмър щеше да го пусне да влезе.

— Така е — съгласи се тя, — но защо му е трябвало да си тръгва? И ако е искал да я убива, защо не го е сторил още първия път?

Корбет разклати канчето в ръката си.

— Хайде, нека аз бъда правникът, мистрес. В името на спора, да приемем, че сър Роджър си е тръгнал и не се е връщал повече. Убиецът е дошъл отгоре по пътя — той замълча. — И какво става? Убиецът чука на вратата, вдовицата Уолмър трябва да се е чувствала в пълна безопасност и е пуснала убиеца си. Толкова е била спокойна в негово присъствие, че вероятно се е обърнала с гръб към него и тогава той е обвил въжето около шията й. Виждал съм такива убийства в Лондон. Не трябва много време, за да се научиш да използваш въже, то е безшумно и нещата свършват бързо. Не знам — разтърка лицето си той — дали първо не е направил така, че тя да загуби съзнание, после я е изнасилил. А може би е осквернил вече мъртвото й тяло. Но съм сигурен в едно: не е носил маска. Вдовицата Уолмър никога не би пуснала подобно създание в къщата си. Кого тогава е поканила да влезе?

— Списъкът е безкраен — отвърна Соръл. — Сър Луис, кръчмарят Матю, Риптън, кралският наместник, който беше влюбен в нея. Отец Гримстоун, Бъргес, куратът Белън. Дори Торкъл и Молкин не могат да бъдат изключени.

Корбет се позалюля напред-назад на стола си. Защо наистина, питаше се той, една вдовица ще отвори вратата на къщата си посред нощ? Да не забравяме, че се е радвала на почит. Била е под закрилата на мъж като сър Роджър. А ако посетителят е бил някой състоятелен гражданин или свещеник от Мелфорд?

— Убиецът — замислено рече Корбет — трябва да е използвал някакъв претекст, за да влезе в къщата й.

— Което не е било трудно — усмихна се Соръл. — Вдовицата Уолмър е била пияна от вино и любов. Посетителят й може да е казал каквото си иска, например, че носи съобщение от сър Роджър, нали? — Тя улови косия поглед на Корбет. — Знам какво си мислиш, писарю.

— Какво си мисля, мистрес?

— Фъръл е бил бракониер, нали? И по тази причина се е радвал благоразположението на вдовицата Уолмър. Онази нощ е бил близо до къщата й. Вдовицата не би се изплашила от него. Фъръл беше опасен само за живота на безчет фазани и яребици.

— Така мисля — потвърди Корбет. — И ти си мислила същото в дните след обесването на сър Роджър.

— Затова рекох на Фъръл да си държи устата затворена. Казах му, че мислите на хората могат да се обърнат, може би от съжаление заради смъртта на сър Роджър — и да нарочат него. Рекох му, че не искам да чувам нищо повече за тая работа, така че каквото има да казва, да го запази за себе си.

— Намеквал ли е, че знае каква е истината?

— Веднъж спомена Риптън, кралския наместник, но както казах, после стана потаен.

— Ходеше ли някъде? Срещаше ли се с някого?

— И да е, не ми е казвал.

Откъм залата долетя шум и Корбет застана нащрек. Конят му процвили. Ръката на Корбет се плъзна към камата в колана.

— На сигурно място си — успокои го Соръл. — Прекарала съм тук много нощи, писарю. Различавам звуците. Сами сме — ухили се хитро, — без да броим призраците.

— А нощта, в която Фъръл изчезна? Каза, че една нощ излязъл, нали?

— Фъръл вече не споделяше с мен. О, приказвахме за обичайните неща — за времето, за това какво ще лови, какво да си купим. Вече не ходеше и в „Златното руно“, пиеше в други кръчми. Стана много напрегнат и предпазлив. Все по-често мърмореше за дявола. Една нощ излезе, загърнат в плаща си.

— Беше ли с оръжие?

— И той като мен беше въоръжен с кама и тояга. На сутринта не се прибра. Зачудих се дали не се е напил и не се е проснал да спи някъде. А можеше да са го задържали. Отидох долу до Мелфорд, но никой не го беше виждал. Измина седмица. Една нощ се молех пред статуята. Есента беше настъпила по-рано. Помня, че в къщата се стелеше мъгла. Знаеш ли, писарю — сълзи изпълниха очите й, — просто изведнъж разбрах, че Фъръл е мъртъв и е заровен някъде, така започнах да кръстосвам из полето. Не вярвам на слуховете. Фъръл не беше човек да избяга и да остави дома си и мен — тя примигна бързо. — Не съм побъркана. Не вярвам много във видения и сънища, но имах кошмари, в които виждах тялото на Фъръл в плитък, кален гроб, цялото в белези и неопято. Помня какво казваше той. Как, когато умре, иска тялото му да бъде опято в църква и помазано, а за душата му да се отслужи литургия.

— Отиде ли при отец Гримстоун?

— Отидох. Той и мастър Бъргес бяха много отзивчиви. Свещеникът рече, че ще отслужи литургия за Фъръл и отказа монетата, която му предложих. Но аз все пак искам да открия гроба му. Открих много неща, които искам да ти покажа, но не и Фъръл.

— Много неща ли? — заинтересува се Корбет.

— Ела с мен.

Соръл остави канчето си на пода. Взе факла от стената, подаде я на Корбет и взе една за себе си. Поведе го към залата, през двора и прекрачи през малка, обрамчена с каменни плочи врата.

— Внимавай — предупреди го тя и го поведе по някакви разрушени от времето, разкривени стъпала.

Корбет я последва предпазливо. Стъпалата бяха тесни и хлъзгави. Корбет се опита да не обръща внимание на подскачащите наоколо изплашени плъхове. Най-сетне стигнаха дълго, тясно помещение, подобно на предишното. Покривът беше паднал, а мазилката по стените беше съсипана от вятъра и дъжда. По формата на покрива, на празните прозорци, по издигнатия под в отсрещния край и по нишите в стените, Корбет предположи, че това е бил параклисът на имението.

— Искам да ти покажа нещо.

Една изплашена от стъпките им птица изведнъж изхвръкна от гнездото си между гредите и полетя към нощното небе. Писарят затвори очи и си пое дълбоко дъх. Потисна връхлитащата го умора. Трябваше да се върне в „Златното руно“, да отдъхне, но на идване към Мелфорд Корбет непрекъснато беше повтарял на Ранулф и Чансън как трябва да действат бързо.

— Трябва да действаме изненадващо — беше им казал, — за да нямат време хората да си съчиняват измислици.

— Мастър писарю, спиш ли?

Корбет отвори очи. Факлата му натежа, отпусна я и се усмихна извинително.

— Какво има? — попита той.

Соръл се бе заела да измъква тухли от стената. Корбет се приближи и видя, че зад тях има ниша. Соръл му каза да се дръпне малко назад — и измъкна от нишата парче дърво, което служеше като преградка.

Онемял от изненада, Корбет се втренчи в скелета, който се показа. Наведе факлата си. Костите бяха пожълтели от времето. Челюстта беше хлътнала, почернелите зъби бяха изпочупени, загубили цвят кичури коса все още стояха по черепа. Замърмори някаква молитва, леко размести костите и съгледа евтината, позеленяла гривна под тях.

— Какво е това? — шепнешком попита той. — Някогашен обитател на Бийчъм Плейс ли?

— Не, не — отвърна му тя. — Всичките му обитатели са погребани в енорийското гробище. Аз го сложих тук.

— Казала ли си на някого?

— Я стига, мастър писарю — Соръл взе гривната от ръката му. — Знаеш закона. Който и да е открил трупа, веднага става заподозрян. Знаеш какво ще започнат да питат, нали? Имаш ли пръст в това, Соръл? Да не е работа на мъжа ти, Фъръл? Затова ли е избягал?

— Ще кажат същото и ако дойдат тук и намерят костите…

Соръл поклати глава.

— Ще хитрувам. Ще кажа, че не знам нищо. Може да са на някоя лейди, а може и да са на някоя слугиня, която е живяла тук.

— Значи знаеш, че са на жена?

Соръл затвори очи.

— Разбира се, че са на жена, нали е с гривна. Открих и пръстен, останки от пояс. Пазя ги като съкровище.

Корбет продължаваше да държи факлата, но сега седна на мръсния студен под.

— Обясни ми, Соръл! Какво прави тук скелетът?

Тя взе факлата от ръката му и я закрепи на стената, закрепи и своята факла, после удобно се настани до него.

— Няма да казваш на никого за това — предупреди го тя. — Не искам да ме тормозят. Съвестта ми е чиста като на пеленаче.

— Разкажи ми — настоя Корбет.

Соръл потри с ръце лицето си.

— Фъръл го биваше много в лова. Познаваше горите и всички пътеки. Когато тръгвах на лов с него, той винаги ми казваше да стоя далече ту от едно, ту от друго място. Питах го защо. И той ми разказваше за жертвоприношенията, ставали едно време в Мелфорд. Опитваше се да ме плаши с разни приказки за мъртъвци, които ходят из горите — внезапно се засмя тя. — Искаше в тъмните нощи да съм на сигурно място, вкъщи до огнището.

Корбет се вгледа в нея с любопитство. Седеше в някакво греховно свърталище на призраци, небето се провиждаше през гредите отгоре му, студеният вятър люлееше пламъка на факлите. Пред него стояха останките на някоя клетница, а тази вдовица му разказваше злокобни истории от тъмното минало на Мелфорд.

— Та тогава — продължи Соръл — изобщо не му обърнах внимание. Хората говореха за убийства, вълнуваха се за изчезването на други жени. Аз обаче мислех, че това не ме засяга.

— Докато Фъръл не изчезна, така ли?

— Да. Осъзнах, че оная нощ Фъръл не е ходил в ничия къща, не е ходил и до „Златното руно“, нито в някоя от другите кръчми из Мелфорд. Осъзнах, че е бил убит някъде из полетата, а трупът му е бил заровен. Започнах да търся — тя прехапа устни и замълча. — Да приберем ли костите?

— След малко — кротко й отвърна Корбет. — Довърши историята си, мистрес.

— Ще ме обвинят ли?

— Няма да те обвинят — потвърди Корбет и додаде с ирония: — Но ми се ще да добавим и плът към костите.

Мрачната шега я разсмя.

— Някога Фъръл е бил разбойник. Знаеше всичко за Шърууд[3] и останалите просторни лесове на север от Трент. Разказвал ми е как разбойниците, ако убият пътник, го заравят близо до пътя или пътеката, където са го причакали. Местата, от които ми казваше да стоя далече, бяха близо до пътища и пътеки. Вече видя Дяволския дъб, нали — тя притвори очи. — Представи си сега, че си сокол и летиш над ливадите и полята около Мелфорд. Хайде, затвори очи!

Корбет я послуша.

— Странно — измърмори той, — денят не е ясен, а сив и мрачен.

— Добре — съгласи се Соръл. — Сега си припомни полята от двете страни на Фалмър Лейн — неравни и стръмни, нали? Пътищата и пътеките изглеждат като издълбани ровове из полето. Така им казваше Фъръл.

— Да, да, мина ми и на мен през ума — съгласи се Корбет. — Така изглеждат, заради оградите от жив плет.

— Те са направени от овчарите.

Корбет отвори очи.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна я той.

— Бракониерът винаги стои в скривалище — отвърна му тя. — Когато се налага, ще бяга покрай вадите или оградите от жив плет. Така би постъпил всеки разумен човек. Ще е защитен от едната страна, а и няма да позволи да го заловят на открито. Зайците и фазаните постъпват по същия начин. В нощта, когато изчезна, Фъръл трябва да е отивал да се срещне с някой покрай някоя от оградите. Вероятно там е бил и убит — тя си наложи гласът й да не трепне, — а тялото му заровено. Мислех, че оттам трябва да започна.

— Но аз те видях в една горичка, доста далеч от Дяволския дъб?

— Търпение — измърмори Соръл. — Споменах за пътеката, по която би тръгнал Фъръл, но той обичаше и закътаните и потайни горички. Претърсвах и двете места. Открих този скелет тук, сър Хю — и тя почука с пръст по черепа, — още първата седмица. Беше под една ограда близо до Хамдън Миър, място, до което Фъръл много държеше да не припарвам. Бях любопитна. Изкопах дупка, дълбока не повече от две педи, и се натъкнах на гроба — просто трап в земята, в който бяха нахвърляни останките. Забелязах пръстена, гривната и парче от пояс. Щях да го оставя, където си беше, но съвестта ми не ми позволи. Наистина, търсех трупа на Фъръл, а ето че не можех да дам на тия жалки останки достойно погребение. Не вярвам на Блайдскот, нито на друг от богатите граждани. Мислех да ида до отец Гримстоун, но кой щеше да ми повярва? Взех пръстена като отплата, омотах скелета в парче кожа и го домъкнах тук.

— Тук някога е било параклис, нали? — попита Корбет. — Считаш го за свято място, така ли?

— Да. По-късно обаче съжалих за състраданието си.

— Защо?

— Открих други два гроба — призна тя.

— Какво!

— Казах, че открих други два гроба. Затова сравнявам убиеца на онези млади жени с невестулка, но… — тя замълча.

— Какво? — подкани я Корбет.

— Не знаех дали клетите жени са били убити. Огледах костите. Няма следи от удар по главата. Нито по ребрата. Нищо!

Корбет се изправи. Пръстите му бяха измръзнали и ги протегна към пламъка на факлата. „С какво разполагаме тук?“, помисли си той и се загледа в пламъка на факлата. Соръл очевидно беше опитен бракониер. Познаваше околностите на Мелфорд. Беше срещал такива хора и из своите имоти. По следите, оставени на земята, можеха да кажат какво животно през кои пътеки е минало. Фъръл трябва да е открил пръснати из полето гробове. Какъвто е бил умен и проницателен, трябва да ги е поразгледал, дал си е сметка какво е открил, покрил ги е отново и се е опитал да държи Соръл далеч от тях със силата на разни суеверия. На свой ред тя, докато е търсела гроба му, тъй като има набито око и с наученото от него е открила единия гроб: от почит или заради суеверие, тя е пренесла жалките останки в разрушения параклис. Но на жертви на убийства ли принадлежаха тези останки?

— Какво се замисли, мастър писарю?

— Може да са на жертви на убийства — изговори на глас мислите си Корбет. — Може да са жертви на убиеца на Елизабет и на другите момичета, но може и да са убити по-отдавна, от друг убиец. Погледни скелета. Плътта и дрехите са се разложили напълно — останали са само крехки, пожълтели кости. Впрочем гробовете може изобщо да не са свързани с убийства — Корбет седна пак на пода. — В Лондон, мистрес Соръл, всеки ден умират просяци по улиците, особено през зимата. Заравят телата им в калните равни места, в ливадите покрай Темза, понякога и в нечия градина. Мелфорд е процъфтяващ град — продължи той, — но помисли за младите момичета от Норич и Ипсуич, за скитниците и за пътниците. Някоя жена може да се разболее и да умре от треска или да пострада при нещастен случай. Какво правят другите тогава? Излизат от пътеката, но без да се отдалечават много, и изкопават плитък гроб. Може и да положат тялото на жената в някоя усамотена горичка. При всички случаи обаче скелетът не доказва убийство — заключи той. — Дори не знаем къде е умряла горката жена. Още ли пазиш пръстена й?

Тя поклати глава.

— Дадох го на един търговец срещу игли и конци.

Корбет разгледа гривната.

— Медна е, позеленяла заради престоя си във влажната земя — повдигна я срещу пламъка. — Но струва ми се…

— Какво, писарю?

Корбет извади камата си и почука с нея по гривната.

— Не е чиста мед — вече убедено каза той. — Във всеки случай е евтина дрънкулка. Такива вероятно са били и дрехите, и пояса.

Приклекна до скелета и внимателно го заоглежда. Соръл имаше право. Ребрата наистина бяха здрави, не видя да има счупване на черепа, ръцете или краката. Огледа гърдите, линията на гръбначния стълб — нямаше и следа от нараняване.

— Следите от въже обаче — измърмори той — изчезват с разлагането на трупа. Колко са тия гробове, казваш?

— Още два и телата са разложени колкото и това тук.

Все така озадачен, Корбет върна гривната на мястото й. Подреди костите отново в нишата, покри ги с парчето плат. Помогна на Соръл да върне обратно на място тухлите. Опитваше се да си припомни част от разговорите с приятеля си — лекар в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Лондон.

— Не откри ли някаква връв? Нищо ли нямаше около врата? — попита той.

— Нямаше.

Корбет тъкмо се канеше да попита още нещо, когато дочу шум. Изправи се и отиде до прозореца.

— Имаш остър слух, писарю — запази спокойствие Соръл.

— Мисля, че чух кон, ездачът…

— Рекох ти, че ми се ще да се видиш с едни хора — обясни тя.

Корбет стоеше до прозореца, поставил ръка на дръжката на камата си. Дочу звънтене на сбруя. Който и да беше дошъл, вече беше прекосил моста. Избуха бухал, но бухането дойде някъде отдолу. Соръл се приближи до прозореца и отговори също с бухане. Сграбчи ръката на Корбет.

— Онези, които чакахме, дойдоха.

— Скитниците?

— Чакането им е досадило — обясни Соръл. — Гледат кое време е, както монасите гледат дали е час за литургия!

Корбет вдигна очи към обсипаното със звезди небе. Да, аз също трябва да гледам кое време е! Кое ли време е? Беше излязъл от църквата със сър Луис и сър Морис час преди смрачаване. Трябва да има, запресмята той, три часа до полунощ, а го чакаше още работа. Най-напред да говори с вдовицата на Молкин… Чу шум. С факлата в ръка, Соръл стоеше на входа.

— Хайде! — подкани го тя.

Излязоха на калдъръмения двор, посетителят на Соръл ги чакаше, застанал в средата. Корбет различи тъмния му силует.

— Нарочно застанах тук — обади се силуетът; изговорът му издаваше, че не е тукашен. Корбет разпозна говора от югозападните краища. — Не исках да ви плаша.

Мъжът пристъпи към светлината. Беше висок. Гарвановочерната му коса, разделена на път по средата, падаше по раменете му, имаше зорки като на птица очи, крив нос, а устата и брадичката му бяха скрити под гъсти, черни мустаци и брада. Кожата му беше мургава и Корбет забеляза, че на ушите носи сребърни обици. От него се носеше мирис на дим и щавена кожа. Странникът беше облечен в животински кожи от горе до долу: предницата на коженото му яке беше от кожа от къртица, панталоните му за езда от щавена еленова кожа бяха натъпкани в здрави черни ботуши. Носеше боен пояс с нож и още една тънка остра кама. По китките му проблясваха гривни, а по двете му ръце — пръстени.

Странникът измери от глава до пети Корбет.

— Ти си значи писарят на краля?

— Трябваше да изчакаш — нахвърли му се Соръл. — Щях да го доведа.

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

— Не искам да се срещам с него — отвърна той непочтително. — Не харесвам кралските служители, нито кралските писари. Само казах, че може и да го видя, защото ти искаш. Нямам много неща за казване.

Корбет погледна Соръл и се усмихна. Беше любопитен — какво беше замислила тя да се случи тази вечер?

— Смешен ли ти изглеждам? — попита заплашително мъжът.

— Не, сър — уморено отвърна Корбет. — Не те намирам смешен. Ти си водачът на скитащите цигани, нали?

— На един от техните родове.

— И не си дошъл тук, защото си се уморил да чакаш, а защото не си искал да дойда при вас, така ли е?

Очите на мъжа проблеснаха.

— Не харесваш дворцовите служители — продължи Корбет, — защото високомерно минават край каруците ви като всесилни богове. Крадат стоките ви, пребиват мъжете ви, тормозят жените ви. Вземат конете ви и ви обвиняват за престъпления, които не сте извършили. Тръгват си само когато им дадете сребро или злато. За такъв ли ме мислиш? Не съм, уверявам те! — Корбет развърза кесията си и извади две сребърни монети. — Дошъл си тук, заради приятелството ти със Соръл. Хайде, вземи двете монети като обезщетение за притесненията си!

Мъжът взе монетите.

— Невъзпитан грубиян! — възкликна Соръл. — Писарят не е Блайдскот.

Мургавият мъж протегна ръка.

— Името ми е Брануей. Дойдох, за да ти кажа нещо.

Корбет улови ръката му.

— Ще ти кажа, каквото имам да ти казвам, тук, под небето Божие. Така ще знаеш, че ти говоря истината. Аз съм от скитащите цигани. Пътуваме от Корнуол към старата римска стена на север. Имаме си каруци и коне. Ние сме калайджии, шивачи, дърводелци, бояджии. Купуваме и продаваме и, да, понякога, когато са гладни децата ни — крадем. По-добре и от самия крал познаваме земите му. Пристигнахме преди два дни и утре сутрин потегляме.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита Корбет.

— Не можем да минем от другаде — продължи Брануей — и да избегнем Мелфорд по пътя ни към морето. Но никога няма да видиш някоя от жените ни да се скита по пътищата. В последните години изчезнаха няколко.

Корбет пристъпи към него.

— Казваш изчезнали, а не избягали, така ли?

— О, знам какво си мислиш, писарю. Вземали сме с нас, под наша закрила, някои от клетите жени, които бягат от градовете ви. Нашите жени обаче не бягат. Вече не ни учудва, когато някоя от тях изчезне. През последните години шест или седем жени изчезнаха, главно момичета — достатъчно глупави, за да се скитат сами. Излезли са и не са се върнали. Ние ги търсихме, но не ги намерихме. Чувал съм същото и от други пътуващи племена. Само това мога да ти кажа.

— Но не си ли се оплакал в общината?

Брануей нахлупи отново шапката си и се изсмя.

— И да отнеса един бой заради усърдието си ли? Не, мастър писарю, просто избягваме Мелфорд. И докато сме тъдява, жените ни са в стана.

— Да си забелязал нещо странно?

— Казах ти каквото знам: ни повече, ни по-малко.

Мъжът кимна на Корбет, целуна Соръл по двете страни и си тръгна в мрака.

Корбет известно време го наблюдаваше как се отдалечава.

— И аз трябва да тръгвам. Благодаря ти за всичко, което ми разказа.

Той кимна на Соръл, пожела й лека нощ, взе коня си и нагази в ливадата до реката. Поспря и погледна към небето, замислен над онова, което научи тази нощ.

— Точно така — прошепна в тъмнината, — това място е сцена на отвратителни убийства.

Бележки

[1] Уилям Завоевателя — крал на Англия (1066–1087 г.). — Бел.прев.

[2] Съдът чрез изпитание се практикувал в Европа през Средните векове, но има сведения за подобно съдопроизводство приблизително до 16 век. Той представлява на практика съдебно оправдан дуел и е останка от старо германското право — предвижда се за случаи, в които отсъстват свидетели и няма самопризнание на обвиняемия. Спорът се разрешава в двубой. Предполага се, че правото е на страната на спечелилия двубоя. — Бел.прев.

[3] Според преданията Робин Худ и неговата дружина са живеели в Шъруудския лес. — Бел.прев.