Серия
Средновековни загадки (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Treason of the Ghosts, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Глава четиринадесета

Соръл плъзгаше разсеян поглед по рисунките на стените в Бийчъм Плейс. Вслушваше се внимателно и в шумовете, които се чуваха отвън. От време на време някои хора идваха да си купят прясно месо. До нея бяха стигнали слухове за важна и тържествена гощавка в общината тази вечер.

— Няма по-подходящо време за малко незаконен лов — промърмори си тя.

Соръл отиде до нишата със статуята на Светата Дева. Мушна ръка зад нея и измъкна мазен свитък, парче велен, което беше купила от пазара в Мелфорд. Отнесе го на масата, приглади го и зачете надрасканите на него имена. Соръл познаваше буквите. В края на краищата, тя беше дъщеря на търговец и беше начетена, но за нейно нещастие се беше влюбила и се бе оказала отхвърлена и от възлюбения, и от семейството си. Имената не бяха изписани правилно, буквите бяха разкривени, но Соръл ги разпознаваше. Прокара пръсти по списъка: Тресилиън, Молкин, Торкъл, Девърел, Риптън…

— Да — прошепна — и още неколцина други.

Взе камата си и до имената на вече убитите проряза разкривени кръстчета. Вдигна велена. Едно име привлече вниманието й.

— Уолтър Блайдскот! — каза тя. — И твоето време ще дойде!

Соръл тържествуваше при вестта за смъртта на Девърел и се чудеше докъде е стигнал в разплитането на загадката писарят. Не му каза всичко. О, не! Върна обратно пергамента и повдигна окачения на стената гоблен. Издълбаната недодялана рисунка под него не беше на Фъръл, а нейна: груба карта на полетата.

В центъра, заобиколен от гори, бе изобразен Мелфорд. По границата на кръга имаше издълбани кръстове, които бележеха местата, където Соръл беше открила поне седем-осем други тела. Тя съсредоточено ги разгледа. Вече си даваше сметка защо скитащите цигани страняха от града и от пътищата, които водеха към него. Не можеше да разкрие тайната си на писаря. Понякога съмнения обземаха и нея самата. Ами ако Фъръл е жив? Може да се промъква сред дърветата като призрак. Беше по-тих и от бухал, излязъл на лов. Нагласи обратно гоблена, погледът й се спря на покритото с червен балдахин легло. Фъръл не би извършил подобни злодеяния! В любовта му нямаше нищо извратено. Припомни си любовните им игри в леглото. Фъръл беше страстен като разгонен жребец. Защо ще му е да погубва самотни момичета? Да се беше вслушвала повече в приказките на Фъръл в седмиците след екзекуцията на сър Роджър…

Тя дочу шум и замръзна. От залата ли дойде? Имаше ли тук друг човек? Взе арбалета от стената, където висеше. Отвори сандъка и извади малък колчан със стрели. Постави една в арбалета и несръчно опъна тетивата. Може да е било само вятър и да няма причина да се страхува. Соръл излезе от дневната. В залата се процеждаха струйки мъгла.

— Има ли някой тук?

Гълъб запляска с криле и излетя шумно от гнездото си в една цепнатина на стената. Соръл се поуспокои. Гълъбът би се подплашил по-рано, ако вече имаше някой в залата. Тръгна през залата към калдъръмения двор. Всичко изглеждаше наред. Обърна се и влезе през портата, огледа дървения мост и застина. От часове не беше излизала: едно скорошно мокро петно привлече погледа й. Някой или нещо беше минало преди малко от там. Завъртя се. Натрапник ли се беше вмъкнал в Бийчъм Плейс? Според обичая, новодошлият трябваше отдалеч да извика за поздрав, за да разсее всякакъв страх или подозрение у домакините. Соръл осъзна, че ръцете й треперят. Върна се обратно през портата и вдигна поглед към отбранителните процепи — тесни отвори в стената, направени така, че защитниците да засипват с огън и стрели преминалите през главната порта нападатели. Около плета не се виждаше никой. Слабото място на Бийчъм Плейс, разсъди Соръл, беше, че е омагьосан кръг от порутени стени и паянтови стъпала. Цяла шайка можеше да се вмъкне тук, и ако разбойниците стъпваха тихо, никой нямаше да ги усети.

Соръл вдигна арбалета на прицел, но рамото му не беше добре смазано и тя едва опъна тетивата. Прекоси калдъръмения двор. Шум ли чу, стъпки ли? Соръл се затича. Обхваната от страх, не тръгна към залата, а по стъпалата към параклиса. Стигна до стълбата и се обърна, не влезе, ами се качи още по-нагоре, към помещението за провизии. Фъръл го наричаше наблюдателницата. Втурна се, хлопна разбитата врата и облегна гръб на нея, сърцето й биеше лудо, въздухът не й достигаше. Опита да се овладее, избърса потните си длани и се заслуша в шумовете отвън. Зачака да чуе стъпки, да се блъска по вратата, но нищо не се случи.

Бързо отиде до един от прозорците и заоглежда полето по посока на Мелфорд. Погледът й улови някакво движение, по Фалмър Лейн се спускаше ездач. Кой ли можеше да бъде? Отдалечи се от разкривения перваз на прозореца и, напрегнала слух, се върна до вратата. След време си отдъхна и прокле глупостта си. Предпазливо отвори вратата и слезе по стъпалата. Не виждаше никаква следа от преследвач. Нямаше никой в параклиса. Притисна по-здраво арбалета и излезе на калдъръмения двор. Никой. Забърза към залата.

После Соръл не разбра добре какво точно се случи. Докато бързаше към залата, от дясната й страна се отдели някаква сянка. Нападателят й я беше причакал скрит зад колоната. Пред погледа й се мерна въже, преметнато над главата й и тя инстинктивно посегна с ръка към гърлото си, за да не може нападателят да стегне здраво примката. Тънкото въже се впи остро в ръката й. Соръл се опита да се измъкне, но нападателят й я дърпаше. С тялото си усети, че трябва да му се остави, за да разхлаби хватката от въжето, а със свободната си ръка заудря назад. Тънкото въже вече се врязваше в ръката й, болката беше неистова. Не можеше да диша, но си даде сметка, че е повече от ужас, отколкото от въжето около шията й. Залюля се напред-назад. Долови учестеното дишане зад себе си, почувства коляното, което я притискаше в кръста. Събрала всички сили, Соръл се отблъсна назад, нападателят й политна към ъгъла на каменната колона. Със свободната си ръка сграбчи неговата. Хватката на въжето се разхлаби. Соръл се освободи. Залитна напред и погледна през рамо: нападателят й се беше ударил в каменния ръб и бе наранил раменете и тила си. Беше облечен като странстващите монаси — тъмен плащ, качулка и платнена маска на лицето си.

Без да губи миг, Соръл хукна към залата. Стигна до стъпалата на подиума и залитна. Чу, че онзи я преследва, но успя да се вмъкне през вратата на дневната, затвори я с трясък и дръпна резетата. Рухна на пода, а болката пулсираше в цялото й тяло. Имаше дълбока рана от лявата страна на врата си, дланта й кървеше, кръстът я болеше, сякаш са я ударили с тояга, а ръцете й тежаха като оловни. Чу как нападателят й се опитва да разбие вратата, но тя не поддаваше.

— Махай се, кучи сине! — изпищя Соръл.

Думкането спря, вместо него тя чу дращене, сякаш животно драска по вратата с остри нокти. Соръл се изправи на колене. Именно това се опитваше да направи! Нападателят й беше извадил камата си и търсеше процеп във вратата, като се опитваше да разхлаби кожените панти. Соръл се огледа, хвърли арбалета. Изтича към раклата, измъкна от там дълга тънка уелска кама и сграбчи тоягата си. Дращенето продължаваше. Соръл се върна до вратата и заразглежда пантите — дебели кожени каишки. Щеше да отнеме известно време, за да ги поразхлаби. Погледна през прозореца. Можеше да се опита да избяга. Ако стигнеше до дърветата, сигурно щеше да успее да се отскубне от нападателя си. Пое си въздух и тръгна на пръсти.

Отвори капаците на прозорците, огледа се наляво и надясно. Тъкмо щеше да провре главата си, когато видя тъмна сянка да се промушва през един голям отвор в стената на залата. Нападателят й добре беше проучил мястото. Бързо се отдръпна, затвори капаците и ги залости. Постоя неподвижно, напрегнала слух. Дращенето беше спряло. Чу шум и скочи, когато капаците започнаха да пукат. Сега се опитваше да влезе през тях. Соръл побягна. Капаците бяха от як дъб, пантите им бяха здрави, но между тях имаше пролука. Видя как камата се плъзва в нея. Нападателят й се опитваше да махне резето. Замахна с тоягата и камата се отдръпна.

Беше подгизнала от пот. Ами ако нападателят й зачака нощта? Тогава чу някой отдалеч да вика за поздрав. Викът отекна из целия Бийчъм Плейс, чу и името си.

— Тук съм! — изпищя Соръл.

Свлече се на един стол. Изглежда нападателят й беше изчезнал, но уплашената до смърт Соръл нямаше сили да се изправи. Седеше замаяна, чувстваше как болката разкъсва врата й и тупти в ръката й. Трябваше й известно време да осъзнае, че на вратата се тропа. Грабна тоягата и ножа.

— Кой е? — изнемощяло попита тя.

— Сър Хю Корбет.

— Не ти вярвам.

— Какво за Бога става, Соръл?

Соръл затвори очи и се опита да се съсредоточи. Гласът звучеше познато, но дали не беше клопка?

— Вдясно — каза тя — в залата, има голяма пролука в стената. Излез на открито.

— Соръл, какви са тия щуротии?

— Излез! — нареди тя.

Чу ругатня. Соръл се приближи предпазливо до капаците на прозорците.

— Приближи се до прозореца! — провикна се през пролуката. — Стой там!

Чу потракването от токове на ботуши за езда. Трябва да беше писарят. Присви очи и долепи лице до процепа в капака. Беше сър Хю Корбет, с отметнат назад плащ, поставил ръка на дръжката на меча си. Соръл дръпна резето и отвори капаците на прозорците.

— За Бога! — възкликна Корбет.

Затича обратно към залата и почти веднага, щом Соръл дръпна резетата, той полетя през вратата; Соръл падна в ръцете му. Корбет я вдигна, пренесе я до леглото, отметна с рамо завесите около него и внимателно я сложи върху избелялата покривка. Напълни от една кана чаша с вода и й я подаде; сетне опипа леко порязванията по ръката й и отстрани на врата й. Тя затрепери, и Корбет я загърна със завивката.

— Кой те нападна?

Тя сграбчи ръката му.

— Не ме оставяй — замоли го тя. — От теб ще се уплаши.

Корбет се мъчеше да я успокои. Според напътствията й, отиде до помещението за провизии, запали мангала и като проклинаше и кашляше от пушека, го довлече в дневната. После загря вино. Като привърши, Соръл вече седеше на ръба на леглото.

— От теб няма да стане добра домакиня — немощно се усмихна тя, — но ти благодаря, сър Хю.

Изпи на големи глътки виното.

— Видя ли кой беше нападателят? — попита Корбет.

— Не съм сигурна. Бях сама тук. Разбрах, че някой е влязъл в Бийчъм Плейс. Бях във вътрешния двор. Чух неясен шум, но не побягнах накъдето трябваше.

Разказваше насечено, а очите й гледаха диво Корбет.

— Откъде да знам, че не си бил ти?

— Не говори глупости — примъкна стол Корбет. — Поднесох ти вино, подгрято с подправки, не те заплаших с въже!

Отиде и пусна резетата на капаците на прозорците.

— Залости вратата след мен — нареди той и излезе към залата. Успя да различи в прахта по подиума и при входа на залата следите от схватката. Излезе до портата и огледа подвижния мост. През рамо погледна към мястото, където беше вързал коня си. Нападателят вероятно е дошъл пеша. Чул е, че Корбет приближава, пуснал го е да влезе и се е измъкнал по моста. Високите треви и дърветата са го скрили. Вече можеше да е в Мелфорд.

Корбет се върна в дневната при Соръл. Беше се посъвзела вече, пред нея на масата имаше малко гърне. Старателно натриваше с някаква смес ръката и врата си.

— Отвара от мъх — обясни тя — смесена с паяжини и пресечено мляко. Лекува много неща.

Корбет се сети за получената преди време в гърдите рана. Беше изцерена, но се случваше, както и в този миг, да го присвива стара болка в мускулите и костите.

— Имаш повече късмет от мен.

— Видях те — усмихна се Соръл, — когато се скрих в стаята над параклиса. Зърнах ездач, който се спускаше по Фалмър Лейн. Ако не беше дошъл…

— Успя ли да видиш нападателя? Имаше ли у него нещо, което да разпознаеш?

Соръл поклати глава.

— Сигурен ли си, че си е отишъл? — попита тя.

— Като истински убиец, който избягва шумотевицата, вече си е отишъл. По-скоро се учудвам, защо е дошъл тук.

— Ти защо дойде?

— Ами причините, мистрес, са две. Колкото са според мен и убийците в Мелфорд. Да, имаме си работа с двама убийци. Единият е Удушвача, или Маскирания, насилникът и убиецът на жени. Както ти ми каза, той върлува из тия пътища и пътеки като невестулка. Понякога напада скитащи момичета, които като теб бродят от град на град и търсят нов живот, работа, къшей хляб и някоя и друга пара. Те са лесни жертви — Корбет спря, за да избере подходящите думи. — Понякога обаче — продължи той — този убиец не може да овладее похотта си. По някакъв начин примамва момичета от града в полето, където ги насилва и ги удушава с въже.

— А вторият убиец?

— О, вторият няма нищо общо с изнасилванията. Странно е, но той търси справедливост. Очевидно смята, че са обесили не когото трябва. Че сър Роджър Чапълс е невинен, а процесът е бил подигравка. Затова той — Корбет замълча — или тя… е започнал кърваво отмъщение срещу виновниците. На път за Мелфорд е нападнат Тресилиън. Девърел е получил стрела от арбалет в главата. Мозъкът на Торкъл е направен на пихтия. Главата на Молкин е отрязана. Странно, нали — замлъкна той — как и тримата са получили наранявания по главата? И така — продължи Корбет — двама са вярвали в невинността на Чапълс: сър Роджър, който сега отговаря пред Божия съд…

— И моят мъж, Фъръл.

— Да, Соръл, и твоят мъж, Фъръл.

— Но той също е при Бог.

— Така ли е? — попита Корбет. — Или още се крие, промъква се тихо като ангел на отмъщението между дърветата? Стреля по сър Луис, посещава Девърел посред нощ, да не говорим за старите му врагове, Молкин и Торкъл. Хайде — потупа я Корбет по коляното, — възможно е. Пък и кой ти оставя парите? Не е ли Фъръл, обзет от вина, че те е изоставил?

— Не, не би го направил. Мисля, че парите ги праща младият Чапълс, като благодарност за онова, което се опитахме да сторим за баща му. Казвам ти, писарю, Фъръл е мъртъв. — Соръл потупа гърдите си. — Да, понякога и аз имам колебания, но знам, че е мъртъв и погребан в безименен гроб.

— Нека заради спора — намести се на стола си Корбет, — да приемем, че е така — той замълча. — Между другото виждала ли си Блайдскот? Ранулф го търси. Фъръл не е харесвал Блайдскот, нали?

— Никой не харесва Блайдскот — озъби се Соръл. — Най-вече калайджиите, които имат малки синове. Казвам ти, писарю, ако Фъръл е искал да убие Блайдскот, още преди години да го е сторил. Може би трябваше да го направи. Нашият помощник-шериф е нищожество — Соръл помести глава и потръпна от болката във врата си. — Но Фъръл е мъртъв.

— Тогава стигаме до теб, Соръл.

Тя зяпна насреща му.

— Не се преструвай на невинна — измърмори Корбет. — Умна и способна жена си, Соръл. Познаваш околностите на Мелфорд. Служиш си с лък, достатъчно силна си да въртиш меч или прът за вършеене на жито. Можеш дебнешком да се промъкваш из полето, без да те забележат. Мразила си Молкин и останалите, защото са се подиграли с Фъръл, пренебрегнали са свидетелските му показания. Заради тях е бил обесен сър Роджър, а по-късно Фъръл е изчезнал. Задоволството ти от смъртта на Девърел беше очевидно — погледът му беше настойчив. — Чудя се дали някой от тях не е убил Фъръл? Чак толкова ли е започнал да ги притеснява, че са го убили? Дали трупът му не лежи заровен под воденицата на Молкин? Или пък някъде из имотите на Торкъл?

Соръл сведе глава.

— Погледни фактите — настойчиво продължаваше Корбет. — Когато сър Луис Тресилиън е яздел на път за Мелфорд, за да се срещнем, е бил нападнат. С изключение на теб, Соръл, всички други бяха в криптата на църквата.

— Риптън не беше там.

— Но защо му е на Риптън да напада кралския съдия? — Корбет посочи износените й кожени ботуши. — По-вероятно е ти да си смъкнала ботушите си, да си взела лъка и колчан стрели и да си направила опит да убиеш Тресилиън.

— Защо? Аз не тая обида към него.

— Но той е отговорен за обесването на Чапълс и следователно за изчезването на Фъръл. Може да си го подозирала и в убийството на Фъръл, нали? Мъжът ти настояваше ли, че сър Луис е допуснал грешка с присъдата?

— Огледах мястото на засадата — ядно му отвърна Соръл. — Ако аз бях насочила стрела към сър Луис, нямаше да пропусна. С първата може би, но със сигурност не и с втората.

Корбет се втренчи някъде над главата й. Не му беше минавало през ум. Пък и не беше ли сър Луис споменал за мъжки глас…

— Но си скитосвала из ливадите и горите същия следобед. Трябва да си видяла някого. Тайнственият стрелец вероятно е същият човек, който нескопосано е изписал съобщението върху надгробния камък на сър Роджър, както и на другите места.

— Никъде не съм скитосвала, писарю. Ходих до Мелфорд, за да присъствам на пристигането ти. Посетих и Девърел — тя прехапа устни.

— И до това ще стигнем — кимна Корбет.

— После си тръгнах и зачаках в покрайнините — продължи Соръл. — Щом ти излезе от църквата, започнах да те следя отблизо, но, ако ме питаш, изобщо не съм срещала никакви тайнствени стрелци. Макар да няма спор, че сър Луис е бил нападнат.

— Ходила си при Девърел, така ли? Знаеше ли за нишата до входната порта и за процепа за наблюдение?

— Знаех.

— Беше ли там, когато правех оглед на трупа?

— Половината Мелфорд беше там. Това не ме прави убийца. Да не искаш да кажеш, че съм убила Торкъл и Молкин?

— Възможно е — отвърна й Корбет. — Може би си успяла да ги изненадаш и двамата. Един удар би бил достатъчен и в двата случая.

— Не съм — извика тя. Скочи на крака. — И защо ме обвиняваш?

— Както вече казах, убийците в Мелфорд са двама. Сега да поговорим за днешното нападение над теб. Може би вмешателството ти в кървавото му дело е ядосало Маскирания, и той е дошъл да ти затвори устата завинаги.

— Не мога да докажа невинността си — Соръл отиде до прозореца и блъсна навън капаците, за да поеме жадно свеж въздух. — Никого не съм убивала, писарю.

— Не си ли, Соръл? Никога не си вдигала ръка срещу някого?

Тя стоеше до прозореца, раменете й трепереха.

— Затова ли избяга от Норич? — безжалостно продължи Корбет. — Твърде груб ли стана клиентът? Защо е цялата тая потайност, смяната на името?

— Да, убих човек!… Отбранявах се — Соръл се обърна и се облегна на перваза на прозореца. — Искаше да ме нарани, да реже с нож тялото ми и да ме гледа как пищя от болка. Беше пиян. В боричкането взех ножа му и го забих в сърцето му. Не знам кой е бил, нито откъде е идвал, случи се в някаква мръсна уличка. Бях проститутка, той беше клиент. Час след смъртта му напуснах Норич и повече не се върнах. Е, мастър писарю, ще ме арестуваш ли?

Корбет поклати глава.

— Някои мъже сами си изпросват смъртта. Повече ме интересува настоящето.

— Мен също, писарю! Никого не съм убила. О, минавало ми е неведнъж през ума. Но да вземем например сър Луис Тресилиън. Наистина ли мислиш, мастър писарю, че не бих го улучила? И защо да убивам Девърел, Торкъл или Молкин? — тя се приближи и се изправи пред него. — Молех се за деня, в който ще се появиш. Щях да съм доволна хора като тях да се изправят пред съда и да бъдат разпитвани, както ти сега ме разпитваш!

Корбет съсредоточено се вгледа в жената. Открай време се гордееше с логиката и здравия си разум, но Мейв често го съветваше: „Слушай сърцето си, Хю, истината понякога има своя собствена логика“.

— Добре — Корбет улови ръката й. Разтвори пръстите й и огледа белия ленен плат, увит около ранената й ръка. — Вярвам ти, Соръл. Въпросът, който ще продължи да ме гложди, е, защо Маскирания — мисля, че е бил тъкмо той — е дошъл в Бийчъм Плейс, за да те убие?

— И какъв е отговорът според теб?

Корбет прехапа устни.

— Когато те срещнах за първи път, ми каза, че имаш да ми разкажеш много неща за Мелфорд, но ще ме оставиш сам да си направя заключенията. Може убиецът също да си е дал сметка, че знаеш много. Може да си мисли, че знаеш повече, отколкото трябва и да иска да те накара да замълчиш — Корбет щракна с пръсти. — Или пък — той стана на крака — може Фъръл да ти е казал нещо? Да ти е доверил онова, което е довело до тайнственото му изчезване?

Соръл поклати глава.

— Ако беше така, нямаше да го забравя.

— Не — настоя Корбет. — Говорих с един от съдебните заседатели. Веднъж срещнал Молкин пиян. Воденичарят му доверил как Фъръл разправял, че истината за убиеца е ясна като картина. Знаеш ли какво е имал предвид?

— Много неща ми е разправял Фъръл — кротко отговори тя, — но не и това. Ако го е казал, не съм му обърнала внимание. Искам да ти покажа нещо, писарю.

Отиде, свали гоблена и откри грубо нарисуваната си на стената карта.

— Не ти казах всичко — обясни тя. — Но това е Мелфорд. Тук е Фалмър Лейн — посочи тя едно ъгълче от картата. — Дяволския дъб. Тия кръстове отбелязват местата, от които Фъръл държеше да стоя настрана.

Корбет се вгледа в рисунката. Толкова несръчно беше нарисувана, че ако не му беше обяснила всеки знак, нямаше нищо да разбере. Поклати глава.

— Не мисля, че Фъръл е говорел за някаква карта!

Отиде до другите рисунки и започна съсредоточено да ги разглежда. Соръл също се приближи.

— Нищо не разбирам — Корбет поклати глава, — нищичко! Къде другаде може да има рисунки, Соръл?

— В църквата, макар че Фъръл рядко стъпваше там. Може би в „Златното руно“? Или в имението на Чапълс, в общината или при сър Луис Тресилиън? — Соръл разпери ръце. — Фъръл скиташе навсякъде из околностите. Понякога изпълняваше поръчки на сър Роджър и ходеше чак до Ипсуич и градовете по крайбрежието.

Корбет огледа стаята.

— Фъръл имаше ли молитвеник?

— Не — Соръл се изсмя. — Познаваше буквите, колкото мен, но не беше от учените.

Корбет тръгна към вратата.

— Да идем пак до параклиса — помоли той. — Искам отново да видя скелета.

Соръл сви рамене и го поведе през двора. Корбет се спря да нагледа коня си. Докато се качваше по стълбите, Соръл вече беше извадила тухлите и бе измъкнала навън скелета.

— Какво търсиш? — попита тя.

Корбет взе черепа и се съсредоточи върху усещането от допира.

— Имам приятел — каза — свещеник, а също и много способен лекар в голямата болница „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд, в Лондон. Често си говорим за скритата същност на нещата.

Корбет видя озадаченото лице на Соръл.

— За начина, по който нещата съществуват и се променят. Костите на този скелет са сухи и жълтеникави, което означава, че са лежали в земята повече от пет или шест години — почука по черепа. — Крехък е, плътта вече я няма, костите са сухи. Ако са останали да лежат, където са били, в края на краищата са щели да станат на прах. Моят приятел — продължи Корбет — се ползва със специално позволение от Църквата да изучава трупове на хора, обесени на близкия ешафод — Корбет вдигна черепа. Приближи се до прозореца и както го държеше надзърна в кухината му. — Ако осъденият има късмет — обясняваше Корбет, — при опъването на въжето вратът му ще се счупи. Смъртта е мигновена. Ако ли не, бавно ще се задушава.

— Както е при душенето с въже ли?

— Да, Соръл. Както е при душенето с въже. Според този лекар, течностите в мозъка спират да се движат и черепът се изпълва с кръв, като при вътрешна рана — Корбет почука по черепа. — На допир усещането е като заседнала кръв в набито място, разлагащата се кръв оставя следа. — Корбет се взря отблизо. Успя да различи едно бледо червеникавокафяво петно.

— А при този? — попита Соръл.

— Има някаква следа тук, но не знам дали е от кръв или е следствие на разлагането.

— Какво се опитваш да докажеш?

— Старата Крауфорд има право. Мелфорд е пропито с кръв място. Подозирам, че от много години из тези околности са убивани момичета. Някои тела са открити, други все още са скрити из полето. Но въпросът е кой ги убива и защо? — и той постави черепа много внимателно на мястото му. — Сега трябва да се връщам, мистрес. Ти ще дойдеш с мен.

— Тук съм на сигурно място — отвърна му Соръл. — Убиецът няма да ме нападне втори път.

— Трябва да дойдеш с мен — настоя той.

— Имам приятели, при които да отседна — каза тя, но в края на краищата се съгласи. Измъкна чифт овехтели дисаги от раклата и припряно започна да ги пълни. Корбет седна и за да наруши тишината, си затананика „Ave Maria Stella“.

— Имаш хубав глас — Соръл пусна дисагите. — Готово! — възкликна тя. — Мъжът ми, Фъръл, непрекъснато пееше, е, понякога и неприлични песнички — внезапно застина на място, сякаш я връхлетяха спомени. — През седмиците след екзекуцията на сър Роджър Чапълс, си напяваше все едни и същи думи, сякаш за да не ги забрави.

— Какво си е пеел? — изгледа я Корбет с интерес.

Соръл, сложила пръст на устните си, стоеше, загледана в статуята на Светата Дева в нишата. Няма да я вземе, помисли си тя, защото само да я помръдне, и зорките очи на писаря ще видят парчето пергамент зад нея. Соръл не искаше да подклажда подозренията му.

— Сетих се! — възкликна. — Беше нещо за раздвоението между дявола и ангела. Не го попитах какво има предвид.

Корбет тръгна към вратата.

— Да побързаме — каза той. — Денят преваля. Тази вечер ще има гощавка с важните хора от града.

Върна се на двора и отвърза коня си. Все още беше ранен следобед, но мъглата вече започваше да се сгъстява, а вятърът ставаше по-студен. Някаква птица изпищя и литна в небето. Хванал поводите, Корбет огледа реката, която криволичеше сред гъсти и високи треви. Слава Богу, че беше дошъл навреме тук — иначе Соръл със сигурност вече нямаше да е сред живите. Двама убийци вършееха из Мелфорд, и не беше ясно дали по някакъв начин се доближава до разрешението на загадката… Дано Ранулф е успял да открие Блайдскот. За последен път бяха видели помощник-шерифа в къщата на Девърел, но преди Корбет да тръгне към Бийчъм Плейс, Ранулф му каза, че не може да го намери. Корбет потри брадичката си. Може би трябва да разпита Соръл по-подробно? Почувства се виновен. Беше лесно да се разпитват такива като Соръл — но Блайдскот? Едва ли помощник-шерифът щеше да си признае, че е погазил клетвата си и е избрал подкупни съдебни заседатели. Ами двамата свещеници? Ако Корбет започнеше да ги разпитва и ги попритиснеше по някои въпроси, щяха да се съпротивляват и да се скрият зад правата, дадени им от каноничното право. Английската корона все още беше гузна заради мъченичеството на Томас Бекет, като следствие Църквата ставаше все по-непреклонна в защитата на правата на свещениците. Дали Бъргес щеше да склони да бъде разпитан?

— Не, едва ли — прошепна си Корбет. — Няма да предаде приятелите си.

Усети, че Соръл е зад него.

— Заприличваш на мен — усмихна се тя, — започваш да си говориш сам. Можем да направим добър селянин от теб, кралски писарю.

— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Исках да те питам още нещо, но ще отложа за по-късно.

Минаха по моста, тропотът от копитата на коня отекваше в тишината. Корбет погледна към разкаляния ров. Соръл пусна ръката му и тръгна пред него. Едва стигнала обаче до края на моста, тя изведнъж се препъна и се просна в тревата. Изправи се, като разтриваше глезена си и ругаеше.

— Тоя проклет убиец! — изохка от болка тя.

Конят на Корбет трепна.

— Тихо, тихо — потупа го по шията писарят.

Почака малко, докато конят се усмири.

Соръл извади нож от торбата си и сряза нещо в края на моста.

— Давай, вече е безопасно! — извика тя.

Корбет поведе коня напред.

— Стара бракониерска клопка — обясни Соръл, в ръцете си държеше здрава връв.

Корбет коленичи до нея. Мястото бе прикрито от тревата, израсла от двете страни на моста, така че от старата господарска къща не можеше да се види.

— Наистина, стара бракониерска клопка, в случая доста смъртоносна — поклати глава той. — Връвта е корава и много здрава.

— Дали е била заложена за мен? — попита Соръл.

— Мисля, че е била по-скоро за мен — отвърна й Корбет. — Убиецът ме е видял, че идвам в Бийчъм Плейс, измъкнал се е през рова, но е очаквал да се втурна да го преследвам. И — той леко се усмихна — преди години точно това щях да направя. Щях да извадя меча си и с все сили щях да препусна насам по моста. Конят ми щеше да се спъне и да ме хвърли, да ме нарани, може би дори да ме убие. Убиецът е заложил този капан, за да защити себе си, а се е надявал и да се отърве от мен, ако се случи злополука.

Соръл се изправи на крака като накуцваше. Корбет я подхвана под ръка.

— Ела, милейди, ще влезеш в Мелфорд като принцеса, ще те въведе личният писар на краля!

Соръл се остави да й помогне да се качи на коня. Корбет улови поводите и двамата продължиха през ливадата.

Кой можеше да бъде убиецът? Въпреки че Бийчъм Плейс беше уединено място, Мелфорд беше съвсем близо. Корбет огледа полето и си спомни думите на Соръл, че убиецът би могъл да се промъква неуловим по пътищата и покрай живите плетове. Можеше да стигне до Бийчъм Плейс, без изобщо някой да го забележи.

— Умислен си, писарю?

— Да, мисля си — отвърна Корбет. — Ти си отваряй очите на четири. Щом убиецът веднъж е нападнал, може да нападне и втори път.