Добри Жотев
Шестдесетте селски къщи

Ето ги шестдесетте селски къщи от моето детство, като че образувани едновременно с хълмовете още в праисторически времена.

Зеленясалите турски керемиди подлагат гръб на изгрева, спастрили в корена на лишеите си зимна влага. Саксии с цветя надзъртат през тесните прозорчета и претворяват небесната дъга. Трънени огради със забити по тях конски черепи тулят в бодливия си гъсталак зелени гущери и тънки усойници. По бродирани с троскот дворове гащати петли коткат качулати кокошки. Престарели песове с налепени по опашките чички лежат лениво и от време на време чаткат зъби срещу рояците мухи.

Каменисти коловози се спускат по ридовете, хлътват в ниското и пак възлизат към седловините им. По припеците овчи стада люлеят ясногласи звънци. В зелените ливади моми с бели забрадки берат киселец и пеят. Край тях шкембести кобили пасат трева и пъдят с глави дългоногите си жребчета.

Тревясали синори кървят от макове. Неузрелите пролетници, възрадвани от слънцето, палят зелени пожари. Небесното синьо се полюшва, натрошено в огледалата на събудени вирове. Над бели стада се реят белите руна на облаците.

Моминските песни се разтварят в съзвучието на звънците, на овчето проблейване и металически кучи лай, в плакнещата мелодия на пролетните потоци.

Хълмистият кър мирише на треви, на житен восък, мента и събудена мъзга, на измокрени от росата шаячни крачоли, на раждаща пръст, щавени опинци, на облаци, бременни с тежки градушки…

Под високите небеса ликуват чучулиги. От чудотворните им гърла бълбука мелодия, безкрайна като годините. Някъде над тях, подпрял синевата, кръжи орел, спокоен и за себе си, и за света.

Пролетта, пищна и весела, влюбена и лекомислена, живее своя свръхживот с усещането за нескончаемост. Ни за миг не й идва на ум, че съществува смърт. Ослепяла е от слънце, оглушала е от звуци. Тя е светло настояще без спомени за минало и мечти за бъдеще. Защото всяко щедро настояще не мисли ни за вчера, ни за утре.

Пролетта умира в своя апогей, без да разбере това.

Ето ги пак шестдесетте селски къщи. Зеленясалите турски керемиди горят запалени от прозрачните пламъци на лятната мараня. От осите на претоварени със снопи волски коли покапва катранена пот.

По хълмовете белокърпи жетварки огъват мокри половини, дърпат назъбени сърпове и пеят. Песента им прилича на опело. Безмилостното слънце запушва с длани устата им, но те пак пеят.

Незрими пъдпъдъци се силят да поддържат ритъма на песента, но жегата притяга гърлата им.

Сиво-жълтите ниви не трепват, примирени с огъня на своята жертвена клада. В мътнозелени кории пърхат птици с отворени човки и отпуснати крила. Стада мержелеят под вълните на маранята, като да са на дъното на горещо езеро.

Под нагорещения до бяло небесен връшник се преливат една в друга миризми на солени гърбове и ризи, на спарена шума и опалени скали, на стрит осил и паламида, на спечена пръст и напукани опинци, на прашни листа. Слънцето, слязло ниско, топи зенита. Всичко под него е убита багра, приглушен звук.

Лятото, себевлюбено, препълнено с мощ и самонадеяност, живее своя свръхживот и както пролетта гори от усещане за нескончаемост. И как иначе? В него набъбва сила, зад него сила, пред него пак сила. И то е настояще, незапомнило никакво минало, нито пък помисляло за бъдеще. Защото всяко силно настояще не мисли ни за вчера, ни за утре.

И лятото умира в своя апогей, без да разбере това.

Ето ги пак шестдесетте селски къщи. В есенния приказно прозрачен въздух турските керемиди зеленеят видими като под лупа. Конските черепи върху трънените огради показват чак напуканите дъна на очните си кухини.

По обистрените ридове стадата са по-ясно бели от себе си. Всичко е обистрена багра, удвоен звук и мирис.

Кориите раздухват многоцветни жарави. Прелитат жерави и ясният им плач докосва всеки дол, камъче и лист.

Мирише на ланска шума, на паяжина, на царевичак, на далечен дим, на втасали джибри, на зрели тикви. Слънцето е отдалечено, добро и замислено.

Есента, вдадена в себе си, доживява своя живот. За разлика от лекомислената пролет и самонадеяното лято тя знае края си, макар да крие това, и по пищност на багри надминава дори пролетта.

Северният вятър в един миг разпокъсва и захвърля в калта цялото й гордо и обречено многоцветие.

Ето ги пак шестдесетте селски къщи. Зимата ги е погребала под себе си. И тя като пролетта и лятото смъртува своята самоуверена смърт, без да подозира, че в самия й бял гроб ще покълне животът, ще наедрее, ще разпука…

Шестдесетте селски къщи вече ги няма — построени са нови. Но те останаха в моето детство! Завинаги!