Трейси Шевалие
Жива жар (47)

6

Все още на улицата пред къщата на мистър Блейк, Мейси също гледаше към небето, сега потъмняло до мастилено синьо. Беше време да се появят първите звезди. Тя откри една, която светеше ярко точно над нея. После започна да рецитира:

Вървя в свободен с харта град,

де Темза с харта е свободна,

и виждам по лицата глад

и горест, сякаш в преизподня.

Въпреки че беше прекарала последните два месеца на легло или седнала край огъня, гласът й беше силен и се носеше сред тълпата на улицата. Хората се отдръпнаха от нея и сега тя стоеше сама. Гласът й достигна мъжете, обсадили входа на мистър Блейк, сред тях и Чарли Батърфийлд, който се сепна, като видя кой рецитира. Достигна и до родителите й в градината на тяхната къща, и до мис Пелам, разтреперана от нерви на прага си. Достигна и до мистър Блейк — той отправи благославящ поглед към Мейси и кимна леко, което я окуражи да си поеме дълбоко въздух и да започне втория куплет:

В псувните на отчаян мъж

и в детски ужас от плесници,

в забраните на шир и длъж

съзирам мисъл в белезници.

Сега гласът й достигна до Джем и Маги, които се бяха отделили от тълпата и бяха клекнали зад плета срещу № 13. Маги скочи да погледне.

— Божичко! Какво прави тя?

Джем се изправи до нея и видя сестра си.

— Бог да й е на помощ — промърмори той.

— Какво е това? Млъкни, момиче! Някой да я спре! — крещеше Джон Робъртс.

— Оставете я на мира! — противопостави се един мъж.

— Бързо! — прошепна Маги. — Най-добре е да го направим сега. Внимавай кого удряш и бъди готов да бягаш.

Тя се наведе и започна да рови наоколо, докато намери буца замръзнали конски фъшкии. Уличните метачи често хвърляха изметеното зад плета. Тя се прицели внимателно и после я метна силно, така че тя прелетя над главите на тълпата и над Мейси и се приземи в групата, обградила мистър Блейк.

— Ох! — извика един от мъжете. Наоколо се разнесе подигравателен кикот.

Джем също запрати със замах ледена буца и удари друг мъж в гърба.

— Ей! Кой хвърля?

Макар че не виждаха лицето на мъжа, знаеха, че са предизвикали смут, защото от групата долетя ропот. Хвърлиха още замръзнали фъшкии и моркови с пръст, ала те не улучиха никого и паднаха в празното пространство между мъжете и улицата, а една буца, запратена прекалено силно, удари прозореца на мистър Блейк, но той не се счупи.

— По-внимателно! — прошепна Джем.

Сега мистър Блейк извиси глас, подемайки стиховете от Мейси, и накара мъжете на входа му да замръзнат.

А коминочистачът с вик

катранни храмове тревожи,

въздишка на ранен войник

кърви в дворците на велможи.

 

И млада блудница среднощ

оплаква рожбата си клета —

кълне родените в разкош,

заплюва тайнството, обета…

Маги извади късмет, като вдигна от земята една полуизгнила зелка и фрасна Джон Робъртс по главата точно когато мистър Блейк изричаше последния стих. При тази гледка от тълпата се разнесоха гръмки смехове и викове „Ураа!“. Джон Робъртс залитна от удара и кресна:

— Хванете ги!

Една групичка от Сдружението започна да си пробива път през тълпата към плета. Други обаче объркаха посоката, от която идваше въздушната атака, и се нахвърлиха срещу тълпата. Чарли Батърфийлд например грабна една от буците фъшкии и я хвърли по плешив едър човек, който изрева радостно в отговор и премина през предната ограда на Блейк, като я риташе, сякаш беше от слама. Избирайки Джон Робъртс като най-гласовития и оттам най-върлия праг, той моментално го блъсна с главата си. Това беше сигналът за всички, които се бяха събрали с надеждата за масов бой, да започнат да хвърлят каквото им попадне и да използват юмруците си, ако не намереха нищо. Скоро прозорците на Блейк бяха разбити и тези на съседите също — на Джон Астли и на мис Пелам. Мъжете крещяха и се боричкаха на улицата.

В средата на мелето стоеше Мейси, която се люлееше от ужас и замайване. Тя се свлече на колене точно когато Чарли Батърфийлд стигна до нея. Той я хвана през кръста и почти я извлече до вратата на мистър Блейк. Той все още стоеше там и наблюдаваше размириците, които поне се бяха изместили от неговата градина. Мейси се усмихна плахо.

— Благодаря ти, Чарли — промълви тя. Чарли кимна смутено и после изчезна, като се ругаеше за проявената слабост.

Когато Маги видя групата мъже да приближават плета, тя сграбчи Джем за ръката.

— Бягай! — прошепна тя. — Следвай ме!

Маги се втурна през тъмното поле зад тях, като се спъваше в замръзнали буци и разорани бразди, минаваше през изоставени зеленчукови лехи, газеше през почерняла коприва и къпинак, удряше се в тухлени зидове, заплиташе се в мрежи против птици и зайци. Чуваше Джем да пъхти зад нея и още по-далеч крясъците на разбунената тълпа. Маги хем се смееше, хем плачеше.

— Улучихме ги, а? — прошепна му тя. — Улучихме ги.

— Да, но дано не ни хванат! — Джем я настигна, сграбчи ръката й и я затегли напред.

Те стигнаха Карлайл Хаус, къщата на края на полето, заобиколена с желязна ограда. Шмугнаха се покрай нея и излязоха на уличката, която минаваше отпред и водеше до Роял Роуд, осветена от къщите и „Гербът на Кентърбъри“.

— Не бива да ходим там, ще ни видят — рече Маги задъхана. Тя се огледа и в двете посоки, после прескочи плета, като проклинаше драскотините и убожданията от глог и къпини. Двамата с Джем се изстреляха през пътя и скочиха зад следващия плет. Чуваха пръхтенето и виковете на мъжете, които ги преследваха, сега по-близо, и това ги пришпори да тичат по-бързо. Тук беше по-тъмно. Нямаше я Карлайл Хаус да осветява пътя. Само голо поле чак до складовете покрай реката.

Позабавиха крачка, за да не се препъват в мрака и да не вдигат шум. Звездите над главите им пробиваха все повече дупки в синьо-черното небе. Джем дишаше учестено в ледения въздух, който прорязваше като нож гърлото му. Ако не беше така ужасен от тълпата зад гърба си, би се наслаждавал на красотата на нощното небе.

Маги отново водеше, но напредваше все по-бавно. Когато внезапно спря, Джем се блъсна в нея.

— Какво става? Къде сме?

Маги се закашля и звукът прокънтя в мрака.

— Близо до Улицата на главорезите. Търся нещо.

— Какво?

Тя се поколеба и каза тихо:

— Някъде тук има стара тухларна, в нея печаха тухли. Можем да се пъхнем в пещта. Знам я… добро място за криене е. Ето я.

Те се блъснаха в четвъртит зид от груби тухли, висок до кръста, който беше разрушен от единия край.

— Давай, можем и двамата да се вмъкнем вътре. — Маги се наведе и пролази в тъмния квадрат, образуван от тухлите.

Джем клекна, но не я последва.

— Ами ако ни намерят тук? Ще сме заклещени като лисици в дупка. Ако останем навън, поне можем да бягаме.

— Ако бягаме, ще ни хванат. По-големи са и са много.

Най-накрая тежките стъпки на преследвачите им го накараха да я послуша. Той се промъкна в тясното тъмно пространство и се притисна до Маги. Пещта миришеше на глина и пушек и на едва доловим дъх на оцет от кожата на Маги.

Клечаха сгушени един до друг, запъхтени и премръзнали. След минута дишането им се поуспокои и стана равномерно.

— Надявам се на Мейси да й се е разминало — рече той тихо.

— Мистър Блейк няма да позволи да й се случи нещо.

— Какво според теб ще ни направят, ако ни хванат?

— Няма да ни хванат.

Ослушаха се. Стъпките на мъжете се чуваха по-отдалеч, като че ли бяха се бяха отправили към Ламбет Палас. Маги се изкикоти и каза:

— Зелката.

— Да — усмихна се Джем, — беше добро попадение.

— Благодаря ви, господине от Дорсет. — Маги загърна по-плътно шала си и се притисна към него. Той усети как тя още трепери.

— Ела, гушни се да те стопля. — Той сложи ръка на рамото й. Когато я притисна към себе си, тя посегна и притегли другото му рамо, така че двамата се обърнаха един към друг, и зарови лице във врата му. Джем възкликна:

— Носът ти е замръзнал!

Маги отдръпна лице и се засмя. Когато погледна нагоре към него, Джем зърна блясъка на зъбите й. Тогава устните им се срещнаха и при този топъл нежен допир целият леден ужас на вечерта се стопи.