Трейси Шевалие
Жива жар (4)

4

Маги Батърфийлд веднага забеляза новодошлите. Малко неща в квартала се изплъзваха от погледа и — ако някой се изнасяше или пристигаше, Маги се навърташе около багажа му, задаваше въпроси и отсяваше информацията, за да я предаде на баща си. Тя насочи вниманието си към каруцата на мистър Смарт, спряла пред „Херкулес“ № 12, и заоглежда семейството, което разтоварваше покъщнината си.

Комплексът „Херкулес“ представляваше редица от двайсет и две тухлени къщи с по една кръчма в двата края — „Ананасът“ и „Херкулес“. Всяка къща се състоеше от три етажа, сутерен, малка градинка отпред и много по-голям заден двор. Самата улица беше оживена, защото жителите на Ламбет минаваха по нея, когато искаха да прекосят Темза — не смееха да минат през бордеите покрай реката, за да стигнат до Уестминстърския мост.

Сградата на „Херкулес“ № 12 се открояваше с високата си желязна ограда, боядисана в черно, с остри шипове отгоре. Градинката отпред беше гладко посипана с камъчета, сред които имаше висок три-четири педи чемшир, образуващ кръг. В средата на кръга имаше храст, подрязан във формата на топка. Оранжевите завеси на предния прозорец бяха спуснати наполовина. Докато Маги приближи, новодошлите — мъж, жена, момче на нейната възраст и малко по-голямо момиче — вече носеха по един стол към къщата, а една дребна женица в избелял жълт пеньоар се суетеше около тях и крещеше:

— Това е безобразие! Не може така! Мистър Астли много добре знае, че аз си избирам наемателите, и толкова. Няма право да ми натрапва никого. Чувате ли какво ви казвам, мистър Фокс? Няма никакво право!

Беше препречила пътя на Джон Фокс, който излезе от къщата с навити ръкави, последван от няколко помощници в цирка.

— Съжалявам, мис Пелам — каза той и я заобиколи. — Просто изпълнявам това, което ми е наредено. Мисля, че ще намине да ви обясни лично решението си.

— Това е моята къща! — крещеше мис Пелам. — Аз я стопанисвам. Той може да е собственикът, но няма нищо общо с това, което се случва вътре.

Джон Фокс вдигна една щайга с триони и, изглежда, съжали, че изобщо е казал нещо. Тонът на мис Пелам, изглежда, обезпокои и оставения без надзор кон, чийто собственик също помагаше за пренасянето на вещите. Досега животното кротуваше, изнемощяло от едноседмичното пътуване, но когато гласът на мис Пелам се извиси пискливо, нервно зачатка с копита.

— Ей, момиче — извика Джон Фокс към Маги, — получаваш едно пени, ако наглеждаш коня. — И той забърза към къщата, сподирен от мис Пелам, която продължаваше да роптае.

Маги мигом застана до каруцата и хвана юздите, доволна, че ще й платят за възможността да наблюдава събитията отблизо. Погали носа на коня.

— Кротко, момче, кротко, ти май идваш отдалече — замърмори тя. — Откъде си, а? От Йоркшър ли? Или от Линкълншър?

Спомена двете графства, за които беше чувала нещичко, макар и съвсем малко. Знаеше само, че родителите й са родени там, макар да живееха в Лондон вече двайсет години. Маги никога не беше напускала града. Дори и реката прекосяваше рядко, за да отиде до центъра, и никога не беше нощувала извън дома си.

— От Дорсетшър — долетя глас зад нея.

Маги се обърна и се усмихна на напевните гласни на момичето, което беше отнесло стола си вътре и сега стоеше до каруцата. Имаше симпатично розово лице с големи сини очи, макар че носеше смешна шапчица с къдрички, сигурно защото си мислеше, че гражданките се носят така. От пръв поглед разбра историята на това семейство: селяни, дошли в Лондон поради обичайната причина — да си осигурят по-сносен живот. Понякога хората от провинцията наистина успяваха. Друг път обаче…

— Откъде по-точно? — полюбопитства Маги.

— От Пидълтрентайд — отвърна момичето, като провлачи последната сричка.

— Боже мили, какво каза?

— Пидълтрентайд.

— Пидъл-дрън-дий — рече Маги и се изхили. — Ама че име! Не съм го чувала.

— Това са трийсетина къщи покрай реката Пидъл. Близо е до град Дорчестър. Чудесно място.

Момичето се усмихваше, зареяло поглед през улицата, сякаш виждаше там графство Дорсетшър.

— А ти как се казваш, мис… Пидъл?

— Мейси. Мейси Келауей.

Вратата на къщата се отвори и на прага отново се появи майката на Мейси. Ан Келауей беше висока и костелива, а запуснатата й кестенява коса беше прибрана в кок на тила. Тя изгледа Маги подозрително, както търговка, която се съмнява, че клиентката е откраднала нещо от магазина й. Маги познаваше добре тези погледи.

— Не говори с непознати, Мейси — провикна се Ан Келауей. — Не те ли предупредих за Лондон?

Маги разклати юздите на коня.

— Госпожо, Мейси може да ми се довери най-спокойно. Много повече, отколкото на някои други.

Ан Келауей се вторачи в Маги и кимна.

— Чуваш ли, Мейси? Дори местните казват, че наоколо има опасни хора.

— Така е. Лондон е опасно място, повярвайте ми — не можа да се сдържи Маги.

— Какво? Как така опасно? — настръхна Ан Келауей.

Хваната натясно, Маги сви рамене. Не знаеше какво да отговори. Имаше едно нещо, разбира се, което непременно щеше да шокира Ан Келауей, но Маги никога нямаше да й го каже.

— Знаете ли оная уличка, която почва от реката и сече през поляните чак до Роял Роу?

Мейси и Ан Келауей я погледнаха недоумяващо.

— Не е далече от тук — продължи Маги. — Ей там е.

Тя посочи към поляните, които се простираха до реката. В далечината се виждаха червените кули на Ламбет Палас.

— Току-що пристигнахме — рече Ан Келауей. — Не сме видели почти нищо.

Маги въздъхна. Този факт отнемаше солта на разказа й.

— Тясна уличка, много полезна като пряк път. По едно време я наричаха Улицата на влюбените, защото… — Тя млъкна, като видя как Ан Келауей взе да върти глава заплашително и да мята погледи към Мейси.

— Добре де, така й казваха — продължи Маги, — но знаете ли как й викат сега? — Тук тя помълча по-дълго. — Улицата на главорезите!

Майка и дъщеря потрепериха, което накара Маги да се усмихне мрачно.

— Това не е кой знае какво — намеси се един глас. — При нас пък има Улица на умрялата котка.

Момчето, което носеше един стол към къщата, сега бе спряло на входа. Маги завъртя очи.

— Умрялата котка? Сигурно ти си я намерил.

Той кимна.

— А пък аз намерих умрелия — заяви победоносно Маги, но още докато го изричаше, усети как червата й се преобръщат. Искаше й се да не беше проговаряла, особено когато момчето я наблюдаваше зорко, сякаш знаеше какво мисли. Но то не можеше да знае.

От необходимостта да каже още нещо я спаси Ан Келауей, която се хвана за вратата и извика:

— Знаех си, че не трябва да идваме в Лондон!

— Ти пък, мамо, няма страшно — измърмори Мейси, сякаш успокояваше дете. — Дай да внесем някои неща. Тези тенджери?

Джем остави Мейси да успокоява майка им. По време на пътуването се бе наслушал на опасенията й относно Лондон. В Дорсетшър тя никога не беше проявявала такава нервност и бързата й промяна го изненада. Ако й обръщаше много внимание, самият той започваше да се тревожи. Затова предпочете да огледа момичето, което държеше коня. Излъчваше жизнерадост, имаше буйна черна коса, кестеняви очи с дълги мигли и сияйна усмивка, от която брадичката й изглеждаше заострена. Това, което го заинтригува най-много обаче, беше ужасът, който се изписа на лицето й, щом спомена за умрелия. Когато тя преглътна, беше сигурен, че в устата й горчи. Независимо от нахакаността й Джем й съчувстваше. В края на краищата беше по-ужасно да намериш умрял човек, отколкото умряла котка. Макар че котката беше неговата и той я обичаше. Но не той намери брат си Томи. Това злощастие се падна на майка му, която влетя в работилницата, бяла като платно. Вероятно това обясняваше вечните й притеснения оттогава насам.

— Е, и какво правите в комплекса „Херкулес“? — попита Маги.

— Мистър Астли ни изпрати тук — отвърна Джем.

— Той ни покани в Лондон — намеси се Мейси. — Татко поправи един негов стол, а сега ще работи в Лондон.

— Да не чувам името на този човек! — изсъска Ан Келауей.

Маги я зяпна. Много малко хора имаха да кажат нещо против Филип Астли. Той беше едър, шумен и самонадеян човек, но в същото време и щедър, и доброжелателен към всички. Ако се скараше с някого, минута по-късно забравяше кавгата. Маги безброй пъти беше получавала пенита от него, обикновено за лесни задачи като да подържи за малко юздите на коня; пускаше я да гледа безплатно представленията. Беше човек със замах.

— Какво му е на мистър Астли? — попита тя, готова да го защити.

Ан Келауей поклати глава, грабна тенджерите от каруцата и закрачи към къщата, като че ли самото споменаване на този мъж я караше да побегне.

— Той е един от най-добрите хора в Ламбет! — извика Маги след нея.

Но Ан Келауей се беше скрила в къщата.

— Всички тия неща ваши ли са? — кимна Маги към каруцата.

— Повечето — отвърна Мейси. — Закарахме някои вещи при Сам, най-големия ни брат. Той остана там. И… имахме и друг брат, но той умря неотдавна. Така че аз имам само братя, макар че винаги съм искала сестра. Ти имаш ли сестри?

— Не, само брат.

— Най-големият ни брат скоро ще се жени, нали така, Джем? За Лизи Милър. Харесват се от години.

— Стига, Мейси — прекъсна я Джем, защото не желаеше семейните им работи да излизат наяве. — Трябва да внесем тия неща.

Той вдигна един дървен обръч.

— Това за какво служи? — попита Маги.

— За правене на столове. Извиваме дървото за облегалката около него, за да се заобли.

— Значи помагаш на баща си да прави столове?

— Да — отвърна Джем с гордост.

— Аха, гъзоловец.

Джем се намръщи и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Че ловиш задници със столовете си.

Маги прихна, когато Джем стана тъмночервен. Не помогна това, че и Мейси се присъедини със звънливия си смях.

Всъщност сестра му насърчи Маги да остане, когато двамата с Джем стигнаха вратата, нанизали на ръцете си обръчи.

— Как се казваш? — извика Мейси.

— Маги Батърфийлд.

— О, значи и ти си Маргарет! Не е ли забавно, Джем? Първото момиче, което срещам в Лондон, носи моето име!

Джем се зачуди как едно име може да принадлежи на две толкова различни момичета. Макар че още не носеше корсет като Мейси, Маги имаше по-пълна и оформена фигура, която му приличаше на бонбон, докато Мейси беше слабичка, с тънки глезени и китки. Колкото и да му беше интересно това момиче от Ламбет, Джем му нямаше доверие. Може дори да открадне нещо, помисли си той. Трябва да я наблюдавам.

Веднага се засрами от подозренията си, което не му попречи няколко минути по-късно да надникне през отворения прозорец на новата им квартира, за да се увери, че Маги не тършува из каруцата им.

Не, не тършуваше. Държеше здраво коня на мистър Смарт и го потупа по шията, когато край тях мина една карета. После се подхилкваше зад гърба на мис Пелам, която отново беше излязла на улицата и обсъждаше новите си квартиранти на висок глас. Маги, изглежда, не я свърташе на едно място, та подскачаше от крак на крак и очите й се спираха на минувачите: една старица мина наблизо, викайки: „Старо желязо и счупени бутилки! Донесете ми ги!“; едно момиче вървеше в обратна посока с кошница иглики; някакъв мъж търкаше два ножа един о друг и се надвикваше с шумотевицата: „Точа ножове, стават като бръснач!“ Доближи остриетата до лицето на Маги, която уплашено отскочи, а мъжът се разхили и отмина. Тя трепереше така, че конят наведе глава към нея и зацвили.

— Джем, отвори по-широко прозореца — каза майка му зад него. — Миризмата от последните наематели ме задушава.

Джем повдигна плъзгащия се нагоре прозорец и срещна погледа на Маги. Известно време се гледаха втренчено, като че ли всеки предизвикваше другия пръв да отмести очи. Накрая Джем си наложи да се отдръпне от прозореца.

След като всичките им вещи бяха качени горе, семейство Келауей слязоха на улицата да се сбогуват с мистър Смарт, който бързаше да се върне в Дорсетшър. Вече беше видял достатъчно неща от Лондон, за да си осигури шеги в кръчмата за седмици напред, и не желаеше да остава през нощта, когато тук несъмнено идваше дяволът. Но не каза това на семейство Келауей. Никой от тях не искаше да се сбогува с него — последната им връзка с техния край, — затова го бавеха с въпроси и предложения.

Най-накрая мистър Смарт си тръгна с пожелания „Късмет“ и „Бог да ви благослови!“, но докато се отдалечаваше от „Херкулес“ № 12, мърмореше под нос:

— Е, Господ да ви е на помощ.

Мейси му помаха с кърпичка, макар че той не се обърна назад. Когато каруцата зави надясно в края на пътя и се изгуби от поглед, стомахът на Джем се сви. Той подритна няколкото фъшкии, останали от коня, и макар да усещаше погледа на Маги върху себе си, не вдигна очи.

Не след дълго уличната гълчава позатихна. Въпреки че още беше шумно от тропота на конете, каретите и каруците, от честите провиквания на продавачите на риба, метли и кибрит, на ваксаджиите и калайджиите, сякаш настъпи момент на покой и вглъбение. Дори мис Пелам замлъкна, а Маги спря да зяпа Джем. Тогава той вдигна очи и видя, че се е взряла в един мъж, който минаваше край тях. Беше среден на ръст и набит, с кръгло широко лице, високо чело, изпъкнали сиви очи и бледа кожа. Облечен в бяла риза, черни бричове и малко старомодно тъмно палто, той се набиваше на очи заради червената си шапка. Джем никога не беше виждал такава — с прегънат мек връх, завит нагоре ръб и розетка в червено, бяло и синьо, забодена от едната страна. Беше от вълнен плат и в необичайната за март горещина по челото на мъжа се стичаше пот. Беше вирнал главата си самоуверено, сякаш шапката беше много ценна и той държеше да привлича хорските погледи. И успява, помисли си Джем.

Мъжът мина през портата на съседната къща и тръгна по пътеката, като затвори след себе си, без да се оглежда. Когато се скри, улицата заприлича на куче, което се оживява след дрямка.

— Видя ли? Ето защо трябва да говоря веднага с мистър Астли — заяви мис Пелам на Джон Фокс. — Не стига, че имам съсед бунтовник, ами и ме принуждават да приемам непознати от Дорсетшър. Това наистина е прекалено.

Маги се обади:

— Няма страшно, Дорсетшър не е Париж, мис Пелам. Обзалагам се, че тия хора дори не знаят какво е bonnet rouge, нали така, Джем, нали, Мейси?

Те поклатиха глави. Макар да беше благодарен на Маги, че ги защити, Джем не искаше тя да им изтъква непрестанно колко са невежи.

— Ах, ти, малка разбойнице! — изкрещя мис Пелам, която чак сега забеляза Маги. — Не желая да те виждам наоколо. Проклета си като баща си. Остави на мира наемателите ми!

Веднъж бащата на Маги беше продал на мис Пелам дантела, като я увери, че е брюкселска. Но се оказа, че я е изплела една старица, която живееше наблизо. Макар че мис Пелам не накара да го арестуват от страх съседите да не разберат, че е била измамена от Дик Батърфийлд, при удобен случай винаги го хулеше.

Маги се изсмя. Беше свикнала хората да навикват баща й.

— Ще предам на татко, че му пращате поздрави — каза тя театрално, след което се обърна към Джем и Мейси: — Засега довиждане.

— Довиждане — отвърна Джем и я проследи с поглед как тича надолу и изчезва в тясната уличка между две къщи. Искаше му се тя да дойде отново.

— Извинете, господине — каза Мейси на Джон Фокс, който тъкмо си тръгваше с момчетата от цирка. — Какво е bonet rouge?

Джон Фокс спря.

— Червена шапка като на съседа ви, госпожице. Носят ги тези, които подкрепят революцията във Франция.

— О, чухме за тях, нали, Джем? Те освободили всички затворници от Бастилията, вярно ли?

— Точно така, госпожице. Това нас не ни засяга много, но някои хора обичат да показват какво мислят по въпроса.

— А кой е съседът ни? Французин ли е?

— Не, госпожице. Това е Уилям Блейк, роден и израснал в Лондон.

— Хич не ви трябва да знаете, деца! — намеси се мис Пелам. — Не бива да се забърквате с него.

— Защо не? — попита Мейси.

— Той печата памфлети с глупави бунтарски призиви, ето защо. Тоя човек е подстрекател, казвам ви. Не искам да виждам никакви bonnets rouges в къщата ми. Чувате ли ме?