Люк Бесон
Артур и забранения град (16)

Глава 16

Артур прибира сламката и поглежда дали Мино не е още вътре.

— Ура! — извиква той, виждайки, че сламката е празна. После пъхва едно дребно камъче в дупката, за да я запуши, и грабва чинийката с рубини.

Време е тази чинийка със съкровището да се появи, защото Арчибалд вече не знае какво да измисли, за да спечели време. Ръцете му целите са в мастило и той върти в пръсти писалката си, която е разглобил на три части.

— Не е за вярване! Тази писалка никога не ме е предавала! И ето че в най-критичния момент, когато трябва да подпиша толкова важни документи, тя ми прави номера! — обяснява дядото, бъбрив като никога. — Един приятел, швейцарец, ми я подари. А навярно знаете, че швейцарците са специалисти не само по часовниците и шоколадите, но произвеждат и чудесни писалки.

Давидо, изнервен, пъхва своя „Монблан“ под носа му.

— Ето, вземете! Тази също е швейцарска. А сега ми подпишете! Достатъчно време изгубихме!

Собственикът няма повече да търпи и най-малкото отклонение. Вижда се в очите му.

— А!… Хм!… Да, разбира се! — мънка Арчибалд, изчерпал идеите си.

Той печели още няколко секунди, възхищавайки се от писалката.

— Чудесна е! И… леко ли пише? — добавя той.

— Опитайте сам! — отвръща му Давидо, този път находчив.

Арчибалд няма никакъв избор и подписва последния документ.

Собственикът светкавично го грабва от ръцете му и го пъхва в папката.

— Ето! Сега вие сте собственикът! — казва Давидо с кисела физиономия.

— Чудесно! — отвръща Арчибалд, но знае, че нещата не стоят толкова просто. Подписа всички документи, но не е уредил най-важното.

— Парите! — настоява Давидо, протягайки ръка.

Той знае, че това е последният му шанс. Договорът за собственост влиза в сила от момента, в който Арчибалд изплати дължимата сума, а до момента той я няма. Възрастният човек се усмихва на двамата полицаи, застанали до Давидо, сякаш търси помощ. За беда двамата представители на закона не могат да направят нищо.

Давидо усеща как везните се накланят в негова полза. Цяло чудо беше, че тоя старец изникна изневиделица в последния момент. А две чудеса в един ден не стават! Давидо отваря папката, грабва договорите и понечва да ги скъса.

— Няма пари… няма и договор! — заявява подлият собственик, като разчита, че имотът ще остане негов.

Входната врата се открехва и всички извръщат глави натам — естествено любопитство на хора, очакващи чудо.

В дадения случай това малко чудо е много възпитано. То влиза през вратата и добре изтрива краката си, преди да прекрачи прага.

Артур прекосява салона, нахлузвайки пантофите си, и отива до масата, където присъстващите го чакат като месия. Момчето много внимателно слага пълната с рубини чинийка пред дядо си.

Бабата сдържа вълнението си, дядото — възхищението си. А Давидо — дъха си.

Артур само се усмихва. Щастлив е.

Арчибалд ликува. Най-после ще може да се позабавлява.

— И тъй… добри сметки, добри приятели, петдесетото правило — казва той, загледан в рубините, после избира най-малкото камъче и го слага пред вцепенения Давидо. — Ето че ви се издължих! До шушка! — добавя той.

Двамата полицаи облекчено въздъхват. Толкова се радват на тази щастлива развръзка!

Бабата слага едно ковчеже за бижута на масата. Взема чинийката и изсипва в него съдържанието й.

— Вътре ще са на по-сигурно място, а и тази чинийка ми трябва, вече четири години я търся! — казва тя с хумор, прибирайки празната чинийка от сервиза за чай.

Арчибалд и Артур се засмиват. Не и Давидо. На него изобщо не му е до смях.

— Господине, време е да се сбогуваме! — изправя се Арчибалд, като му посочва вратата, за да си тръгне.

Краката на Давидо са като отсечени. Не може да се надигне от стола.

Двамата полицаи, за да не утежняват обстановката, допират пръсти до фуражките си за поздрав и тръгват към вратата, давайки пример как се върви към изхода.

Давидо, сразен, поставен натясно, чувства как изпуска нервите си. Нервен тик се появява в ъгъла на клепача му и окото започва да мига като мигач на кола, която иска да изпревари. Сякаш пияница на волана е обзет от лудост.

Пътят от омразата до лудостта не е дълъг и Давидо като че ли е готов да го измине. Той разтваря сакото си и изважда пистолет от Втората световна война и като се има предвид, че живеят в мирно време, никой не се усъмнява в смисъла на този жест.

— Никой да не мърда! — извиква той.

Двамата полицаи посягат към оръжията си, но лудостта прави Давидо много бърз.

— Казах никой! — отново изревава той, по-убедително от преди.

Присъстващите онемяват. Никой не бе предполагал, че този подлец ще стигне дотам. Давидо се възползва от всеобщото изумление и грабва ковчежето с рубините под мишница.

— Затова ли искахте на всяка цена градината ни? — пита Арчибалд, който започва да разбира.

— Ами да. Богатството винаги привлича! — смее се нападателят, с безумен поглед.

— От къде знаехте, че това съкровище е скрито в градината? — пита дядото, в желанието да си изясни въпроса.

— Вие ми казахте, глупак такъв! — нервничи Давидо, все така с насочен пистолет. — Една вечер, бяхме двамата в бар „Две реки“! — крещи той, сякаш да се освободи от дълго потискано напрежение. — Празнувахме примирието и вие се отнесохте с вашите истории за мостове и тунели, за големи и малки африканци, и най-вече за съкровището! За рубините, които сте донесли от Африка и старателно сте заровили в градината. Толкова старателно, че вече не си спомняхте точно къде. Това ви караше да се смеете, а аз плачех всяка нощ. Сън не ме хващаше, като знаех, че спокойно спите върху цяло съкровище, без да знаете къде е.

— Съжалявам, че до такава степен съм нарушил съня ви — отвръща му Арчибалд, студен като връх на глетчер.

— Няма страшно. Сега, когато съкровището е у мен, ще си наваксам! Вие няма да спите! — заявява Давидо и бавно започва да отстъпва към изхода.

— Знаете ли, Давидо, не съкровището ви е пречило да спите, а алчността ви.

— Моята алчност днес е задоволена и ви обещавам да спя като къпан. Ще отида на Карибите. Африка не ми допада — отвръща подлецът, който не забелязва петте копия, насочени в гърба му от петимата матасалаи.

— Щастието не е в парите, Давидо. Това е едно от най-важните правила и вие скоро ще го разберете — казва Арчибалд, натъжен, като вижда как този нещастен луд пада в собствения си капан.

Петте остриета почесват гърба на беглеца и той разбира, че късметът му се преобръща, както времето от слънчево се обръща в буреносно. Давидо не смее да помръдне и полицаите се възползват, за да го обезоръжат.

Африканският вожд взема обратно ковчежето, а полицаите щракват безпощадно белезниците на ръцете на Давидо и го избутват към вратата. Не му оставят възможност да добави нито дума, нито дори едно „сбогом“.

Матасалайският вожд се доближава до Арчибалд и му връчва кутията за бижута.

— Следващия път прибирай по-внимателно подаръците, които ти се правят — казва вождът с невероятно широка усмивка.

— Обещавам! — отвръща също усмихнат Арчибалд, но си е взел поука.

Артур най-после се хвърля в прегръдките на баба си и изцяло се наслаждава на тази заслужена ласка.

През това време майката на Артур получава плесница, не много силна, но все пак… Само така може да се свести. Мъжът й пъхва ръка под гърба й, за да я повдигне. Щом отваря очи, първото нещо, което вижда, е Давидо с белезници на ръцете, когото двамата полицаи набутват на задната седалка в колата. Майката бърчи вежди, убедена, че отново вижда лош сън.

— По-добре ли си, скъпа? — нежно пита мъжът й.

Тя не отговаря веднага. Навярно, за да види дали полицейската кола, пуснала сирените, ще литне към небето, или не. Колата вдига много прах, но си остава твърдо на земята и следва прилежно пътя.

Значи не е сън.

— Съвсем добре съм — отговаря съпругата със закъснение, преди да стане и да приглади роклята си. Поглежда всички дупки, които мъжът й е изкопал около нея. — Всичко е наред! — продължава тя, сякаш нищо не се е случило.

Жената явно не се е свестила напълно и при многобройните падания навярно си е понатъртила тиквата.

— Ще пооправя малко — казва тя, сякаш става дума за кухнята й. Грабва лопатата си и започва да заравя дупките. Мъжът й безпомощно я гледа. Накрая въздъхва и сяда на ръба на една дупка. Не му остава друго, освен да чака и да се надява, че състоянието на жена му е временно.

А дотогава… „Много е удобно“ — мисли си той, виждайки как тя отъпква пръстта над първата дупка, която гордо е запълнила.