Константин Циолковски
На Луната (3)

III

Върнахме се в къщи.

— Ще сипя барут на осветения от Слънцето перваз — казах аз. — Насочи към него фокуса на лупата… Виждаш ли, има и светлина, и взрив, макар и безшумен. — Позната миризма, която мигновено изчезва…

— Можеш да стреляш. Само не забравяй да сложиш капсулата: лупата и Слънцето ще заменят удара на спусъка.

— Ще сложим пушката вертикално, за да можем да намерим куршума след взрива някъде наблизо…

Огън, слаб звук и леко сътресение на почвата.

— Но къде е шомполът? — възкликнах аз. — Трябва да е някъде наоколо, макар че няма да започне да дими!

— Шомполът е отлетял заедно с куршума и едва ли ще изостане от него, тъй като на Земята само атмосферата му пречи да се движи след оловото, а тук пухът пада и лети нагоре така стремително, както и камъкът… Ти вземи перушинка, която стърчи от възглавницата, а аз ще взема чугунено топче: ти можеш да хвърляш своята перушинка и да улучваш цел дори когато тя е отдалечена, така лесно, както и аз с топчето. При тази тежест аз мога да хвърля топчето на двеста сажена; на същото разстояние и ти можеш да хвърлиш перушинката; но с нея ти никого няма да убиеш и дори няма да почувствуваш, че хвърляш нещо. Нека хвърлим нашите метателни снаряди с всичка сила, която при нас не е много различна, и нека целта бъде една и съща: например онзи червен гранит…

Виждаме, че перушинката малко изпреварва чугуненото топче, сякаш се увлича от силен вихър…

— Но какво е това: от изстрела изминаха три минути, а куршума все още го няма? — казах аз.

— Почакай две минути още и вероятно той ще се върне — отговори физикът.

И наистина почти след толкова време ние усещаме леко сътресение на почвата и виждаме недалеч от нас подскачащия шомпол.

— А къде е куршумът? Нали не кълчищата предизвикаха сътресението? — учудих се аз.

— Вероятно от удара куршумът се е нажежил до разтопяване и пръските му са полетели на различни страни.

Като се поогледахме наоколо, ние наистина намерихме няколко много малки сачми, които очевидно представляваха частици от нашия изчезнал куршум.

Колко дълго летя куршумът!…

— На каква височина би трябвало да се издигне? — попитах аз.

— На около 70 версти. Тази височина е резултат на малката тежест и липсата на въздушно съпротивление.

* * *

Тялото и умът се умориха и трябваше да си починат. Луната си е Луна, а скачането без мярка дава своето отражение. Поради продължителността на полетите, които извършвахме, не винаги падахме на краката си и затова се натъртвахме. При полет, продължаващ от 4 до 6 секунди, имахме възможност не само да разгледаме околността от значителна височина, но и да извършим някои движения с ръцете и краката си; но не ни се удаваше да се премятаме в пространството. След това свикнахме да си придаваме едновременно въртеливо и постъпателно движение; при тези случаи се преобръщахме в пространството до три пъти. Интересно е да се изпита това движение, а интересно е и да се наблюдава отстрани. Дълго наблюдавах движенията на моя физик, който извършваше без опора и без почва под краката си много опити. За да се опишат, трябва да се напише цяла книга.

* * *

Спахме осем часа.

Ставаше по-топло. Слънцето се издигна по-високо и печеше дори по-слабо, при това огряваше по-малка част от повърхността на тялото, но почвата вече се беше затоплила и от нея не лъхаше студ, изобщо благодарение на Слънцето и почвата беше топло, почти горещо.

Но беше време да вземем предпазни мерки, защото ни стана ясно, че още преди да настъпи пладне, ще се изпържим.

Какво да се прави?

Имахме различни планове.

— Няколко дни можем да поживеем в мазето, но не може да се гарантира, че довечера, т.е. след 250 часа, горещината няма да проникне там, защото мазето не е достатъчно дълбоко. Освен това в затворено помещение, при това без каквито и да е удобства, ще ни стане скучно.

Да приемем, че скуката и неудобството са за предпочитане пред пърженето.

Но не е ли по-добре да изберем някой по-дълбок дол? Ще се вмъкнем в него и ще прекараме там при приятна прохлада остатъка от деня и част от нощта.

Това е много по-весело и по-поетично. Няма да е като в мазето!…

Къде ли не може да те натика нуждата!…

И тъй нека бъде дълбок дол. Колкото по-силно пече Слънцето, толкова по-дълбоко ще се спускаме. Впрочем достатъчна е дълбочина и от няколко сажена.

Ще вземем чадъри, провизии в затворени сандъци и бъчви; на раменете си ще метнем шуби, които могат да ни бъдат полезни и при излишна топлина, и при излишен студ, при това тук те няма да тежат на раменете ни.

Изминаха още няколко часа, по време на които успяхме да се нахраним, да си починем и да си поговорим още малко за гимнастиката на Луната и за това, какви чудеса биха могли да направят тук земните акробати.

Повече не можехме да се бавим: горещината беше адска; навън, на огрените от Слънцето места каменната почва толкова се нагорещи, че се наложи да завързваме под ботушите си доста дебели дървени дъсчици.

В бързината изтървавахме стъклени и глинени съдове, но те не се чупеха — толкова малка беше тук силата на тежестта.

Едва не забравих да кажа за съдбата на нашия кон, който бяхме довели тук. Това нещастно животно, когато искахме да го впрегнем в каруцата, някак се изтръгна от ръцете ни и отначало се понесе по-бързо от вятъра, като се премяташе през глава и удряше, а след това, като не можа да се съобрази със силата на инерцията и не успя да заобиколи изпречилия се на пътя му каменен блок, блъсна се в него и стана на парчета. Месото и кръвта му отначало замръзнаха, а след това изсъхнаха.

Да кажа нещо и за мухите. Те не можеха да летят, а само подскачаха най-малко на половин аршин…

* * *

И тъй, като взехме всичко необходимо, с огромен товар на раменете, което доста ни забавляваше, защото всичко, което носехме, ни се струваше празно или тънко, след като затворихме вратите, прозорците и капаците на къщата, за да се нагорещи по-малко и да не пострада от високата температура, тръгнахме да търсим подходяща клисура или пещера.

По време на търсенето бяхме поразени от резките промени на температурата: от местата, отдавна осветени от Слънцето, лъхаше горещина като от нажежена печка; стараехме се бързо да минаваме през тях, като се освежавахме и почивахме някъде на сянка, хвърляна от голям камък или скала; там толкова се освежавахме, че още малко и шубите щяха да влязат в работа. Но и тези места не бяха сигурни: Слънцето трябваше да премине на другата страна и да огрее мястото, което е било на сянка и студ. Ние знаехме това и търсехме място, което Слънцето ще огрява кратко време и няма да успее да нажежи камъните.

Ето и дол с почти отвесни стени. Виждаше се само началото на стените — то беше черно и изглеждаше бездънно. Обиколихме теснината и открихме един полегат склон, който сякаш водеше в самия пъкъл. Първите няколко крачки бяха сполучливи, но тъмнината се сгъсти и напред нищо не се виждаше; да се върви нататък изглеждаше ужасно и рискувано… Спомнихме си, че взехме със себе си електрическа лампа: свещи и факли тук не могат да се използуват… Блесна светлината и моментално освети дола на 20 сажена дълбочина; склонът се оказа удобен.

Ето ти тебе бездънна клисура, ето ти ад! Мизерността й ни разочарова.

Тъмнината й може да се обясни, първо, с това, че се намира в сянка, че е тясна и дълбока, поради което лъчите от осветените околности и високи планини не могат да проникнат в нея; второ, с това, че отгоре не я осветява атмосфера, както би било на Земята, където в нито един кладенец не можете да срещнете такава силна тъмнина.

Колкото повече се спускахме, като понякога се хващахме за стените, толкова повече температурата се понижаваше, но никъде не достигна под 15°С. Изглежда, че това беше средната температура на ширината, на която се намирахме… Избираме си удобно, равно местенце, постиламе шубите си и се разполагаме комфортно.

Но какво е това? Не настъпи ли нощ? Като закриваме лампата с ръка, гледаме късчето тъмно небе и многобройните звезди, сияещи доста ярко над главите ни.

Но хронометърът показва, че не е изминало много време, а Слънцето не би могло внезапно да залезе.

Ах! Едно неловко движение и лампата е счупена, въпреки че графитовата ивичка продължава да свети и дори по-силно; ако това се беше случило на Земята, тя веднага би изгоряла във въздуха и би изгаснала.

С любопитство се докосвам до нея: тя се счупва и всичко потъва в мрак; вече не се виждаме, само високо горе едва се забелязват ръбовете на клисурата, а дългата и тясна ивица на черния свод заблестя с още повече звезди.

Не ми се вярва, че денят е в разгара си. Не мога да се стърпя: с мъка намирам запасната лампа, включвам електрическия ток и тръгвам нагоре… Все по-светло и по-топло… Светлината ме ослепи; електрическата лампа сякаш изгасна.

Да, ден е: и Слънцето, и сенките са си все там.

Горещо е! По-скоро назад!