Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
essop (2010)
Корекция
Mandor (2010)

Издание:

Константин Циолковски. Пътят към звездите

Издателство „Наука и изкуство“, София, 1971

Издательство Академии наук СССР, Москва, 1960

 

 

Издание:

Константин Циолковски. Пътят към звездите

Издателство „Наука и изкуство“, София, 1971

Издательство Академии наук СССР, Москва, 1960

История

  1. — Добавяне

II

Колко съм изморен, и то не толкова физически, колкото душевно! Страшно ми се спи… Какво ще каже часовникът?… Станахме в шест, сега е пет…, изминали са единадесет часа; а Слънцето, ако съдим по сенките, почти не се е помръднало: ето сянката на стръмната планина малко не достигаше до къщи и сега толкова не достига; ето сянката на ветропоказателя се опира в същия камък…

Това е ново доказателство, че се намираме на Луната…

И наистина въртенето й около оста е толкова бавно… Тук денят трябва да продължава около 15 наши денонощия, или 360 часа, и също толкова — нощта. Не е съвсем удобно… Слънцето пречи да се спи! Спомням си, че изпитвах същото чувство, когато трябваше да прекарам няколко летни седмици в полярните страни: Слънцето не слизаше от небосклона и ужасно ми дотягаше! Но разликата между едното и другото е голяма. Тук Слънцето се движи бавно, но по същия начин; там то се движеше бързо и всеки 24 часа описваше кръг ниско над хоризонта…

И там, и тук може да се употреби едно и също средство: да се затворят капаците на прозорците…

Но дали е верен часовникът? Защо има такова несъответствие между джобния часовник и стенния часовник с махало? Първият показва пет часа, а стенният — едва десет… Кой от тях е верен? Защо така мързеливо се люлее махалото?

Очевидно този часовник изостава!

Джобният часовник не може да лъже, тъй като неговото махало се люлее не от тежестта, а от еластичността на металната пружинка, която е една и съща — както на Земята, така и на Луната.

Това може да се провери, като си измерим пулса. Аз имах 70 удара в минута… Сега са 75… Малко повече, но това може да се обясни с нервната възбуда в резултат на необичайната обстановка и силните впечатления.

Впрочем съществува още една възможност за проверка на времето: през нощта ще видим Земята, която прави една обиколка за 24 часа. Това е най-добрият и непогрешим часовник!

Въпреки дрямката, която ни надвиваше, моят физик не се стърпя да не поправи стенния часовник. Виждам как той снема дългото махало, точно го измерва и го скъсява шест пъти или приблизително толкова. Важният часовник се превръща в обикновен часовник. Но тук той вече не е обикновен часовник, защото и късото махало се държи солидно, макар и не така, както дългото. Благодарение на тази метаморфоза стенният часовник се съгласува с джобния.

Накрая си лягаме и се завиваме с леки одеяла, които тук изглеждат въздушни.

Почти не използуваме дюшеците и възглавниците. По всичко изглежда, че тук би могло да се спи дори направо на дъски.

Не мога да се отърва от мисълта, че е още рано за лягане. Ах, това Слънце, това време! Замръзнали сте, както и цялата лунна природа!

Моят приятел престана да ми отговаря; заспах и аз.

Весело пробуждане… Бодрост и вълчи апетит… Досега вълнението ни беше лишило от обикновеното чувство на глад.

Жаден съм! Изваждам тапата… Какво е това — водата закипява… Слабо, но кипи. Докосвам с ръка гарафата. Само да не се изгоря… Не, водата е само топла. Толкова е неприятна за пиене!

— Какво ще кажеш, физико?

— Тук е абсолютен вакуум, затова и водата кипи. Нали няма атмосферно налягане, което да я задържи. Нека покипи още, не слагай тапата! Във вакуум кипенето завършва със замръзване… Но няма да я оставим да замръзне… Достатъчно! Налей вода в чашата и запуши шишето, защото иначе много ще изкипи.

Бавно се излива течността на Луната!…

Водата в шишето се успокои, а в чашата продължава бавно да се вълнува — колкото повече време минава, толкова по-слабо.

Останалата в чашата вода се превърна в лед, а ледът започна да се изпарява и масата му ставаше все по-малка.

А сега как да се наобядваме?

Можехме да ядем спокойно хляб и друга повече или по-малко твърда храна, макар че в незатворен херметически съд тя съхнеше бързо: хлябът се превърна в камък, а плодовете се свиха и също станаха доста твърди. Впрочем кожицата им все още задържаше влагата.

— Ох, този навик да ядем топла храна! Какво да се прави? Нали тук не може да се запали огън: нито дървата, нито въглищата, дори кибритените клечки не могат тук да горят!

— Не можем ли за тази цел да използуваме Слънцето?… Нали в нажежения пясък на Сахара пекат яйца!…

И гърнетата, и тенджерите, и другите съдове преправихме така, че капаците им да се затварят плътно и здраво. Напълнихме всички с каквото трябва по правилата на кулинарното изкуство и ги поставихме на слънце върху една купчина. След това събрахме всички огледала, намиращи се в къщи, и ги поставихме по такъв начин, че отразената от тях слънчева светлина да пада върху гърнетата и тенджерите.

След по-малко от час можехме вече да ядем добре сварени и изпържени ястия.

Какво да ви разправяме!… Чували ли сте за Мушо[1]? Неговото съвършено готвене на слънце остана далеч зад нашето!… Хвалба, самохвалство? Както искате… Можете да си обясните тези наши самонадеяни приказки с вълчия ни апетит, при който всяка гадост би трябвало да ни се струва истинска прелест.

Само едно беше лошо: трябваше да бързаме. Признавам, че неведнъж се задавяхме и задушавахме. Това ще ви стане ясно, като ви кажа, че супата кипеше и изстиваше не само в чиниите, но дори в гърлото, хранопровода и стомаха ни; зазяпаш ли се — супата се превръща в парче лед…

Чудно как стомасите ни са още цели! Налягането на парата доста ги разтягаше…

Във всеки случай бяхме сити и доста спокойни. Не ни беше ясно как живеем без въздух, по какъв начин и ние, и нашата къща, и дворът, и градината, и хранителните и питейните запаси в зимниците и хамбарите бяха пренесени от Земята на Луната. Дори ни обхващаше съмнение и си мислехме: не е ли това сън, мечта или дяволско привидение? И след всичко това свикнахме със своето положение и се отнасяхме към него отчасти с любопитство, отчасти равнодушно: необяснимото не ни учудваше, а мисълта, че ни заплашва опасност да умрем от глад самотни и нещастни дори не ни минаваше през ум.

Какво е обяснението на този наш невъзможен оптимизъм, ще разберете от развръзката на нашите похождения.

Добре би било да се поразходим след ядене… Не се решавам да спя дълго — страхувам се от удар.

Замъквам и приятеля си.

Намираме се в обширен двор, в центъра на който се издига гимнастически уред, а по краищата му — оградата и селскостопанските помещения.

Защо е тук този камък? В него човек може да се удари. Почвата на двора е обикновена земна, мека. Да се изхвърли навън, през оградата!… Залавяй се смело! Не се плаши от големината му. И ето че шестдесетпудовият камък с общи усилия е повдигнат и прехвърлен през оградата. Чухме как той се удари глухо в каменната почва на Луната. Звукът достигна до нас не по въздушен път, а по подземен: ударът разтърси почвата, а след това нашето тяло и ушни кости. По такъв начин нерядко можехме да чуем собствените си удари.

— Дали не се чуваме по този начин?

— Едва ли! Звукът не би се чувал, както във въздуха.

Лекотата на движенията ни караше да изпитваме най-силно желание да се катерим и скачаме.

Сладостни детски години! Помня как се катерех по покриви и дървета, като подражавах било на котките, било на птиците. Толкова приятно беше…

А състезателните скокове през въже и ровове! А бягането за награда! С такава страст се отдавах на това…

Защо да не си припомня старото време? Аз не бях силен, особено в ръцете. Скачах и тичах доста добре, но по въже и прът се изкачвах трудно.

Мечтаех за голяма физическа сила: бих се отплатил на враговете си и бих наградил приятелите си!… Дете и дивак е едно и също нещо. Сега тези мечти за силни мускули ми са смешни… Все пак горещото ми детско желание тук се осъществява: благодарение на незначителното лунно привличане силите ми като че ли са станали шест пъти повече.

Освен това сега трябва да преодолявам теглото на собственото си тяло, което още повече увеличава ефекта на силата. Какво е за мен тук оградата? Не повече от праг или табуретка, която на Земята мога да прекрача. И ето сякаш за потвърждаване на тази моя мисъл ние се издигаме и без засилване прелитаме оградата. Ето подскачаме и дори прескачаме плевника, но за тази цел се налага да се засилим. А колко е приятно да се тича: не чувствуваш краката си… Хайде…, кой кого? В галоп!…

При всеки удар с пета в земята ние прелитахме сажени, особено в хоризонтално положение. Стой! За една минута — целия двор; 500 сажена е скоростта на състезателен кон…[2]

Вашите „гигантски крачки“ не ви дават възможност да правите такива скокове!

Правихме измервания: при доста лек галоп се издигахме на четири аршина над почвата, а на дължина прелитахме пет и повече сажени в зависимост от скоростта на тичането.

— Към гимнастическия уред!…

С едва напрегнати мускули, дори за смях с помощта само на лявата ръка ние се изкачваме по въжето на площадката му.

Страшно: до земята има четири сажена!… Все ти се струва, че се намираш на тромавата Земя! Вие ми се свят…

Със замряло сърце пръв се решавам да се хвърля надолу. Летя… Ох! Натъртих си леко петите!

Трябваше да предупредя за това приятеля си, но аз коварно го подтиквам да скочи. Вдигнал глава, аз му викам:

— Скачай, нищо — няма да се удариш!

— Напразно ме уговаряш: отлично зная, че скокът оттук се равнява на скок от двуаршинова височина на Земята. Естествено петите малко ще си изпатят!

Лети и моят приятел. Лети бавно, особено отначало. Полетът продължава около пет секунди.

В такъв интервал за много неща може да се помисли.

— Какво ще кажеш, физико?

— Сърцето бие, повече нищо.

— В градината!… Да се катерим по дърветата, да тичаме по алеите!…

— Защо там не са изсъхнали листата?

Свежа зеленина… Защита от Слънцето… Високи липи и брези! Като катерички скачахме и се катерехме по тънките клони и те не се чупеха. И естествено — нали тук сме не по-тежки от тлъсти пуйки!

Плъзгахме се над храстите и между дърветата и движението ни напомняше летене. Колко беше весело! Колко лесно тук се пази равновесие! Залюлееш се на клончето, готов си да паднеш, но склонността към падане е толкова слаба и самото отклоняване от равновесието е толкова бавно, че и най-незначителното движение с ръка или крак може да го възстанови.

На простор!… Огромният двор и градина приличат на клетка. Отначало тичаме по равна местност. Срещат се недълбоки ровове, широки до десет сажена.

Засилим ли се, прелитаме ги като птици. Но ето че започва нагорнище: отначало слабо, а след това все по-стръмно и по-стръмно. Каква стръмнина! Боя се от задъхване.

Напразен страх: изкачваме се леко, с големи и бързи крачки по стръмнината. Планината е висока — и леката Луна уморява. Сядаме. Но защо тук е така меко? Да не са се размекнали камъните?

Вземам голям камък и го удрям в друг: изскачат искри.

Починахме си. А сега назад…

— Колко има до дома?

— Сега не е много, около двеста сажена…

— Можеш ли да запратиш камък на такова разстояние?

— Не зная, ще опитам.

Всеки от нас взе по един малък ъгловат камък… Кой ще го запрати по-далеч?

Моят камък премина над жилището. Отлично. Като следях полета му, много се страхувах, че ще счупи стъклата на прозорците.

— А твоят?… Твоят отиде още по-далеч!

Тук стрелбата ще е интересна: куршумите и снарядите ще прелитат в хоризонтална и вертикална посока стотици версти.

— Но ще действува ли тук барутът?

— Във вакуум взривните вещества ще се проявяват с още по-голяма сила, отколкото във въздуха, защото последният само пречи на разширяването им; що се отнася до кислорода, те нямат нужда от него, тъй като необходимото за тих количество се съдържа в самите тях.

Бележки

[1] Автор на научно-фантастични разкази по астрономия от 90-те години на миналия век. — Бел.рус.ред.

[2] Скоростта е малко преувеличена. — Бел.рус.ред.