Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (5)

Трета глава

Мъдрите винаги са се отличавали от множеството.

 

Роджър Бейкън, Opus Maius

Всеки трябва да знае езици, да ги изучава и разбира тяхното мълчание.

Роджър Бейкън, Opus Tertium

Прислужничката Алуша, дъщеря на Гилбърт — заместник-управителя в склада за провизии в замъка Корф, се движеше между надгробните плочи и кръстовете в голямото гробище на „Сейнт Питър ин дъ Ууд“. Алуша, ниска и пухкава, с къдрава черна коса и шарещи очи, беше много доволна от себе си. Пристигането на кралските люде в замъка беше предизвикало голямо вълнение. Хората се преструваха, че търчат по обичайните си задължения, но както отбеляза баща й — „странникът си е странник“, и всички се заплесваха по тези властни мъже от далечния Лондон. Алуша се уплаши от писаря с мрачно лице, черна коса и меч със сребърна дръжка, но момичетата вече разпалено обсъждаха червенокосия — как наперено ходеше, пък и тези зелени очи, които се стрелкаха насам-натам и подсказваха, че е готов за пакости.

На Алуша много й се искаше да остане и послуша клюките, но мистрес Фейнър бе заявила, че ще тръгне точно по обяд, а тя изискваше безпрекословно подчинение. Момичетата от замъка наричаха мистрес Фейнър „дъртата кукумявка“, защото никога нищо не пропускаше. С неумолимо лице и строги очи, яки ръце и остър ум, мистрес Фейнър бе главната перачка. Тя си знаеше положението и властта, както всяка друга важна дама. Пък и нещата се бяха влошили, откак Филипа, дъщерята на мистрес Фейнър, бе изчезнала в последната неделя от прибирането на реколтата. Изчезна като листо, понесено от вятъра и никой не знаеше къде е отишла. Разбира се, тя не липсваше особено на никое от момичетата. Филипа също имаше своите превземки и капризи, особено откакто отец Матю взе да ги събира в нефа в събота следобед, за да научи всички момичета от околността на азбуката и колко важни са числата. Странен човек беше отец Матю, толкова учен…

Алуша погледна към оловносивото небе. Дали щеше да завали сняг? Надяваше се, че не, но ако завалеше, поне беше дошла на именния ден на Мериън да почете паметта на приятелката си. Алуша духна върху замръзналите си пръсти и погледа как се изпарява горещият й дъх. Ребека трябваше да дойде с нея, но мистрес Фейнър настоя, че ако иска да се повози в каруцата с прането до църквата, трябва да потеглят незабавно. Мистрес Фейнър трябваше да достави спално бельо на мастър Реджиналд в Горския хан и на Ребека щеше да й се наложи да тича, ако искаше да ги настигне. Алуша нямаше как да възрази на това, но сега в пустото гробище си помисли, че май трябваше да изчака. „Ох, почуди се тя, къде ли се беше запиляла Ребека? Кога ли щеше да дойде?“

Алуша се спря до надгробния камък на баба си и се загледа в църквата — стара постройка от древни камъни. Нефът беше дълъг като хамбар. Наистина сър Едмънд наскоро подмени керемидите по покрива и направи каквото можа да се изгладят камъните по извисяващата се квадратна кула. През един от тесните прозорци на кулата се процеждаше светлина от свещ. Отец Матю винаги я палеше, за да служи като фар, когато морската мъгла се стелеше и обвиваше околността с плътното си сиво наметало. Само светлините на свещите, както и на факлите от замъка, можеха да ориентират хората, а Корф беше опасно място. На север, изток и запад се простираха гъсти древни гори, пълни с тресавища, мочурища и разни други коварни местности. Момичетата си шушукаха за елфите и таласъмите, които живеят под листата или се крият в хралупите на старите дъбови дървета, за странните звуци и гледки, за блуждаещите огньове, които всъщност бяха духовете на умрелите, реещи се из мочурищата.

Алуша се огледа из мрачния църковен двор — започваше да пада мъгла, макар да бе още рано през деня, тя вече протягаше студени пръсти от морето. Тя уви около себе си наметалото, което бе взела назаем от баща си — войнишко наметало от чиста вълна, поръбено с дребни вълнени фъндъци и с голяма качулка за главата. Зачуди се дали отец Матю беше в църквата и дали ще се покаже. Можеше да се престори, че събира билки, но разбира се, истинските билки не разцъфваха преди май, а до пролетта имаше цяла вечност.

Алуша търсеше надгробната могила на Мериън — малката купчинка черна пръст, която отбелязваше последната обител на близката й приятелка. Мериън с веселите очи, вечно усмихната, чийто труп бе намерен под лепкавата тиня на сметището във външния двор на замъка. Тя беше първата убита от стрела — и то от много близко разстояние. Бащата на Алуша разправяше, че стрелата пронизала почти цялото тяло на бедната Мериън. Докторът на замъка, заедно с отец Матю и стария отец Андрю, подпомагани от мистрес Фейнър, бяха подготвили тялото за погребението. Алуша и останалите момичета не бяха допуснати, но тя беше успяла да се измъкне онзи следобед и се бе шмугнала през вратата. Сега й се искаше да не го беше сторила. Лицето на Мериън беше ужасяващо бледо, имаше тъмни кръгове около изцъклените очи, а монетите се бяха изтърколили от тях. Все още имаше петна от кръв около устата и бяха увили раната с толкова много парцали, че гръдта й изглеждаше подута.

Алуша откри гроба, отбелязан от простичък кръст с надпис „Мериън, почивай в мир“, изрязан от ковача в замъка. Тя коленичи и извади изпод наметалото стрък бодлива зеленика, който бе откъснала сама — листата бяха яркозелени, а зрънцата блестяха. Постави зелениката близо до кръста. Искаше й се да бе донесла цветя, но беше средата на зимата. Не беше ли казал ли отец Матю, че зелениката символизира Христа — вечния, неизменен Бог, а зрънцата представляват свещената Му кръв? Алуша се почеса по носа и се опита да си спомни някоя молитва. Отец Матю ги беше научил на „Отче наш“ на латински. Опита се да я каже. Латинският беше по-силен, защото беше езикът на Бог. Запъна се на думите Qui est in caelo — „Който си на небесата“ и се отказа, като се задоволи само да се прекръсти. После подгъна крака и седна. Защо му е било на някой да убива бедната Мериън и другите? Една след друга, по един и същи начин, със стрела, пронизваща сърцето или в случая със Сибил — пронизваща гърлото и разкъсваща плътта от двете страни. Кой беше отговорен за това? За какво бяха виновни жертвите? Невинните момичета от замъка все си клюкарстваха за момчета и с нетърпение чакаха ту този, ту онзи църковен празник: дали Коледа с големия бъдник, пукащ в огнището, или Първи май, когато издигаха украсения с цветя и панделки кол под синьото небе. Но нима в това имаше нещо лошо?

Алуша вдигна глава и се загледа в портата на гробището. За момент й се стори, че видя някого. Църковната камбана започна да бие сигнала за обедната молитва, макар че не много хора се вслушваха в него. Алуша се прекръсти отново и стана на крака. Другите момичета бяха погребани наблизо. Защо умряха? Според слуха не са били изнасилени, така че за какво е било това? Бяха все бедни момичета без пукнат грош, без дори едно евтино пръстенче на ръцете си.

Алуша мина бавно през гробищната порта и пое по тясната пътека към замъка. Дърветата се издигаха нагъсто от двете й страни и мъглата ставаше все по-плътна. Алуша се забърза, после спря, защото чу шум зад себе си. Бързо се обърна, но нямаше никой. Продължи да върви, докато не забеляза някакво цветно петно на тревата до пътеката. Заинтригувана, тя се завтече към него. Видя купчина тъмнозелени и кафяви дрехи и снопче червеникава коса. Алуша спря, онемяла от страх. Не беше ли такава косата на Ребека? Не бяха ли това нейните дрехи? Дъхът й заседна в гърлото, тя спря и разрови купчината. Трупът се показа — безизразни очи, окървавена уста и точно под брадичката — ужасната кървава рана, от която стърчеше краят на стрелата. Наистина беше Ребека и беше мъртва. Алуша нададе ужасен писък.

 

 

Дискусията в заседателната зала на двореца се разгорещяваше, Болингбрук се разхождаше нагоре-надолу, видимо вбесен, че той и Ъфорд бяха рискували живота си, а Ъфорд плати най-високата цена само за да откраднат някакво си копие.

— Налагаше се — извика Корбет. — Негово величество кралят много се заинтересува от писанията на отец Роджър. Трябваше да сме сигурни, че книгата, която притежаваме, нашето копие на Secret us Secretorum, е точен препис на оригинала. Аз сравних двете и доколкото мога да преценя въпреки странните символи и шифри, те съвпадат.

Сър Едмънд седеше и наблюдаваше стълкновението, а Ранулф тихо се наслаждаваше на ставащото. Не обичаше нищо повече от това да наблюдава как господарят „Кисела физиономия“ спори с някого. Още повече, че познаваше отдавна Болингбрук и знаеше, че е човек на горещите страсти, а Ранулф, който знаеше какво е да бягаш от хора, които ти желаят смъртта, разбираше защо се гневи.

— Това, върху което трябва да се съсредоточим, Уилям — гласът на Корбет оставаше спокоен, — е логиката на положението.

— „Логиката“? — Болингбрук зае отново мястото си. — Сър Хю, знам за логиката, колкото и ти, сега не сме дошли да се учим.

— Напротив.

Корбет се усмихна, после поспря, когато повиканият от сър Едмънд прислужник донесе нова кана с ейл и топъл хляб от пещите на замъка. Той се зарадва на малката почивка, наложена от наливането на напитките и раздаването на хляба.

— Нека помислим логично — той заговори бързо, докато Болингбрук тъпчеше хляб и сирене в устата си. — Мен не ме интересува копието, нито какво стана, когато го откраднахте, а защо магистър Тибо е слязъл в избата в нощта на пира. Защо е взел със себе си момичето?

— Ъфорд нямаше друг избор, освен да ги убие!

— Не казвам, че е имал. Уолтър си беше изцяло човек на камата. Но аз подозирам някаква коварна измама. Нека ви обясня хипотезата си. Имаме двама писари на английския Таен съвет, учени от Оксфордския университет, представящи се за учащи в Сорбоната. Дава се заповедта — нашият благороден крал иска френското копие на Бейкъновата „Тайна на Тайните“. Вие с Ъфорд започвате отчаяно да я търсите навсякъде. Появява се предател измежду французите — този мистериозен непознат, който ви предлага ръкописа.

— Не го е предложил — отвърна Болингбрук с уста, пълна със сирене. — Просто ни каза къде се намира и ни обеща покани за пиршеството на магистър Тибо.

— Знаеш ли кой е този човек? — попита Ранулф.

Болингбрук поклати глава:

— Не, никога не сме се срещали. Той общуваше с нас чрез бележки, оставени в квартирата ни. Вече ти показах онези, които запазих. Останалите са унищожени.

Корбет кимна. Той старателно бе разгледал надрасканите бележки. Бяха написани на нормански френски с почерк, който не му беше познат, и съдържаха полезни сведения за двамата му пратеници.

— Това, което знам обаче — продължи Болингбрук, като отпиваше от ейла си, — е, че месец преди пиршеството на магистър Тибо този французин е разкрил какво всъщност търсим и в замяна на злато ни каза къде се намира то и как можем да го вземем. Мисля, че по един или друг начин той е предупредил магистър Тибо и го е довел до онази изба. Там е трябвало да ни уловят в капан, но магистър Тибо си беше стар пияница, прогнил от вино и похот, и може би е отказал да повярва на чутото или не е осъзнал важността му. И което е още по-важно, този предател ни е издал и на сеньор дьо Краон и на кралските копои. Извадихме късмет. Трябваше да ни заловят или в къщата на магистър Тибо, или в жилището ни на улицата на Кармелитите, но ние успяхме да избягаме. Разделихме се, те вероятно са счели, че Ъфорд е по-важен и са хукнали да преследват него…

— Видя ли го да умира? — прекъсна го Ранулф.

— Бях близо до кея Мадлен, когато чух суматохата. Един просяк ми каза, че кралските войници обикалят из квартала от ранните часове. Реших да напусна Париж по друг път. Присъединих се към група поклонници, запътили се към „Нотр Дам“ в Булон — Болингбрук направи гримаса. — Беше лесно. Престорих се на френски писар. Трябваше само да стигна до пристанището и да си осигуря пътуването на някоя английска лодка.

— Кой мислиш, че е предателят? — запита Корбет.

— Може да е самият дьо Краон или някой от неговите хора.

— И защо мислиш, че ги води със себе си в Англия?

— По две причини — отвърна Болингбрук. — Мислих сериозно върху това. Първо, сигурен съм, че Филип Френски умира да научи тайните на Роджър Бейкън. Наистина се интересува и иска да разбере какъв напредък имат англичаните, ако изобщо имат.

— И второ?

— Второ, сър Хю, ами ако… — Болингбрук спря и прокара пръсти по ръба на бокала. — Ами ако играта се обърне? Ами ако Филип Френски е разгадал тайнописа на отец Бейкън и е открил скритите знания? Как да построи система от стъкла за виждане на мили разстояние или да превръща прост метал в злато?

— И? — попита Корбет.

— Ами ако дьо Краон води парижките учени, за да разберат дали и ние правим същото? И ако не сме — да ни обърка още повече, да попречи на нашия напредък?

— Има и друга причина, нали?

— Да, сър Хю. Филип Френски не обича учените на Сорбоната. О, ако са съгласни с него, той направо се разтапя от любезности, но ако не са — яростта на Филип не познава граници. Чудя се дали вече не е разгадал тайнописа и дали не изпраща тези мъже в Англия, за да бъдат убити и вината да се стовари на нашия праг.

— Глупости! — Лаундж размаха празния бокал като меч.

— Не, не — Корбет вдигна ръка. — Следя логиката ти, Уилям — той се усмихна. — Ами ако Филип е разбрал тайнописа и сега иска да се отърве от хората, които също знаят тайните? Последното нещо, което Филип би искал, е един от тези професори да докопа познанията за себе си и да напише собствена книга, жаден за слава из университетите и школите в Европа. Всички познаваме докторите по божественото и теологията — че обичат славата колкото златото, и наистина, те двете често вървят ръка за ръка — той спря за момент. — Сериозно погледнато, Филип иска да предизвика криза. Обвърза краля ни с договор и сега иска да представи Едуард Английски като клетвопрестъпник, тази лукава змия. Знае, че девизът на Едуард е „Винаги истината“, и все пак осъзнава, че Едуард ще щурмува и портите на ада, ако така ще се освободи от Парижкия договор. Да кажем в името на спора, че нещо може и да се случи по време на престоя на френските посланици в Англия. Филип веднага ще поиска защита от папата, който още повече ще притисне нашия крал с тежки наказания и последни предупреждения.

— Но ти трябва да си обмислил всичко това, преди да се съгласиш да приемеш френските посланици? — попита Болингбрук.

— О, да, разбира се — отвърна Корбет. — Споделих с краля подобна теория, но без да навлизам в такива подробности. Бог ми е свидетел, Филип и Едуард напълно се заслужават един друг — двама изкусни фехтовачи, обикалящи се един друг в тъмнината, всеки дебнещ момента на предимство — изсмя се сухо. — Знаете ли, господа, не е ли нелепо — или както биха казали в Оксфорд, mirabile dictu — не е ли чудно, че единственото нещо, което обединява Едуард Английски, Филип Френски, Амори дьо Краон и мен, е убеждението, че нещо ще се случи по време на престоя на дьо Краон тук в Корф. И само милостивият Бог знае какво.

— И какво предлагаш? — попита сър Едмънд.

— На французите да се дадат добре охранявани стаи.

— Но те няма да пожелаят охрана, никога не искат — отвърна управителят. — Само ще ни обвинят, че ги шпионираме и че се отнасяме с тях като със затворници.

— Увери се, че ще получат ключовете от стаите си — потропа Корбет върху масата. — И да се хранят заедно в залата. Колкото до замъка, оставете ги да се разхождат където поискат — той бутна стола си назад в знак, че срещата е приключила. — Но ако решат да напускат замъка, трябва да им бъде осигурен ескорт.

Сър Едмънд стана, поклони се и излезе. Болингбрук попита има ли нещо друго. Корбет поклати глава. Писарят се оттегли, като каза, че трябва да се преоблече, изкъпе и поспи.

— Сега какво? — попита Ранулф.

Той се изтегна на стола, като си играеше с ножницата на камата на колана си. Сложи я на масата пред себе си и се загледа в Корбет.

— Ти наистина очакваш неприятности, нали?

Корбет отиде до врата, която Болингбрук бе оставил полуоткрехната. Притокът на свеж въздух бе добре дошъл, но докато затваряше вратата, той видя да валят първите снежинки.

— Не знам какво да очаквам, Ранулф. Познаваш Едуард Английски, доволен е, когато го наричат Велик английски учен, има страст към науката. Веднъж погълнат от нещо, направо се пристрастява. Сто пъти е преглеждал трудовете на Бейкън като теолог, разучаващ Светото писание, и настоява и аз да върша същото. В ковчежето ми е неговото копие на ръкописа на Бейкън.

— Монахът бил ли е магьосник? — попита Ранулф.

Корбет придърпа кошничката с хляб към себе си, отчупи си парче, натопи го в съда с масло и го сложи в устата си:

— Ранулф, пак опираме до логиката. Лежал ли си някога в тревата — усмихна се той, — имам предвид сам, да гледаш небето и полета на птиците? Чудил ли си се някога какво е да летиш, да бъдеш птица? Ами излягал ли си се някога на корабна палуба, замислен какво ли наистина става под вълните?

— Разбира се — отвърна Ранулф. — Умът ти се рее.

— Хора като Роджър Бейкън са една крачка напред. Възможно ли е? Може ли да се постигне? Отдават се на размисъл — продължи Корбет, — заинтригуват се и започват с експериментите.

— Ти вярваш ли в разни скрити познания?

— Не, не вярвам — Корбет разклати ейла в чашата си. — Вярвам в логиката и дедукцията. Ако нещо е възможно, дали става вероятно? Каква е връзката между една идея и един факт? Ако построим машина, подобна на катапулт, която да изстрелва камъни към крепостните стени, дали е възможно да конструираме друга машина, която да ги хвърля още по-силно и по-надалече? Слез долу в двора на замъка, Ранулф, и наблюдавай уелските стрелци. Те не използват арбалет, а лък от тисово дърво, който изстрелва стрелата на един ярд разстояние. В Уелс наблюдавах как един майстор на лъка изстреля шест такива стрели за няколко мига, докато стрелецът с арбалета още опъваше тетивата на оръжието си.

— Когато дойдат французите… — Ранулф реши да смени темата. От предишен опит знаеше, че темата за военната служба на Корбет в Уелс винаги му променяше настроението. Сър Хю още страдаше от кошмари при спомена за тесните криволичещи долини и заради жестокостите, които и двете страни си бяха причинили една на друга. — Когато дойдат французите — повтори той, — дьо Краон ще обвини ли Болингбрук в кражба и убийство?

— Имат сериозни подозрения, но нямат почти никакви доказателства — сухо се изсмя Корбет. — О, той ще знае за това и ще знае, че аз знам, което прави и двама ни много знаещи, но дьо Краон е прекалено лукав, за да обвини някого. Може да намекне за това, но няма да отправи открити обвинения. Може да разкаже, че един учен англичанин — Ъфорд, е бил убит, когато е извършвал кражба, но само дотам. Мъртвите не интересуват дьо Краон. Както при лисицата, когато убие ярка, апетитът му само се изостря…

Корбет се сепна, когато чу виковете отвън.

— Проклет да си ти, който извърши това! Син на сатаната, изчадие адово, невинната кръв вика за отмъщение и правосъдие! Проклет да си и в мислите, и в делата си!

Остатъкът от тирадата бе удавен в смразяващ кръвта писък, последван от крясъци и викове. Корбет и Ранулф се втурнаха към вратата. Хапещият вятър бе образувал снежна вихрушка, но обитателите на замъка не забелязваха яростта на зимата — мъже, жени и деца тичаха към висок оплешивяващ мъж с лице, покрито от гъсто растящи брада и мустаци, облечен целия в черно, който стоеше до малка ръчна количка. Корбет изтича надолу по стълбите и си проби път през тълпата. На носилката лежеше трупът на млада жена, а платното, което го покриваше, бе дръпнато назад, разкривайки безкръвно лице, изцъклени очи и стрела, забита високо в гърдите, разкъсала плътта и костта. Струйка кръв се стичаше от разтворената уста на момичето. Една жена коленичи до количката, впи пръсти в косата си, отметна назад глава и изкрещя към схлупеното сиво небе. Един мъж до нея, облечен в кожена дреха, се опитваше да я успокои. И други се насъбраха, като се опитваха да я успокоят и утешат. Друга девойка, обезумяла от мъка и страх, се вкопчи в носилката, а няколко души се опитаха да освободят пръстите й и да я отведат. Тълпата беше побесняла, крещеше и проклинаше, а Корбет подразбра, че обвиненията падаха главно върху шайка разбойници и предводителя им — Хорхаунд.

Сър Едмънд пристигна заедно с жена си и дъщеря си. Констанс, скрила красивото си лице под качулката на наметалото, се зае с обезумялата майка, вдигна я и я прегърна, отвеждайки я надалеч. Лейди Катрин побърза да й помогне. Сър Едмънд нареди на войниците си да усмирят тълпата и заповядваше всички да се върнат към задълженията си. След малко заповедта беше изпълнена. Отведоха скърбящите родители в голямата зала. Тялото на младото момиче бе прегледано от суховатия доктор на замъка, който се представи просто като мастър Саймън. Той внимателно прегледа тялото и тръсна глава.

— Няма натъртвания, няма следи от насилие — смъртта трябва да е настъпила мигновено. Сър Едмънд, няма какво да се направи — той посочи към стрелата, забита дълбоко в плътта, — освен да я извадим и да подготвим тялото за погребение.

Той се отдалечи, като клатеше глава и мърмореше, че смъртта на момичето приличала на останалите.

Корбет приклекна до количката, а сър Едмънд доведе облечения в черно свещеник и го представи на Корбет като отец Матю, енорийски свещеник на „Сейнт Питър ин дъ Ууд“. Лицето на отец Матю беше волево, но набраздено от бръчки и пепеляво на цвят, а под хлътналите му очи имаше тъмни кръгове от недоспиване. Той трепереше леко и промърмори извинение за състоянието си, като го отдаде на ужаса от видяното. Сър Едмънд извика един прислужник да донесе чаша с горещо питие от мляко, вино и подправки. Снегът вече валеше плътно и покриваше пребелялото лице на убитото момиче. Една снежинка кацна на полуотвореното й око, други се смесиха със засъхналата кръв. Корбет бръсна с пръст окрайчената с пера стрела, която бе тъй дълбоко забита, че перата се смесваха с разкъсаната плът. Когато погледна нагоре, видя, че свещеникът се е върнал и го гледа.

— Значи ти си кралският служител? — Корбет забеляза страха в очите на свещеника. — Извинявам се още веднъж, но… — отец Матю се запъна, докато посочваше тялото. — Беше в алеята до църквата, свита като купчина парцали. Аз бях в ризницата на църквата, когато чух смразяващия писък на Алуша. Тя намери трупа. Решила да отиде на гробището, за да посети гроба на една от другите жертви — приятелката й Мериън. Това девойче — посочи той към тялото — трябвало да отиде заедно с нея. Бедната Ребека! Но тъй де, Алуша потеглила с каруцата на мистрес Фейнър с мисълта, че Ребека ще се присъедини към нея по-късно. Но тя, разбира се, не го сторила. Когато Алуша си тръгнала от гробището, се натъкнала на трупа — свещеникът поклати глава. — Такъв ужас! Бях забравил предупреждението на древните: Praeparetur animus contra omnia.

— „Подготви душата си за неочакваното“ — преведе Корбет. — Ти си изучавал Сенека, така ли, отче?

— Преди много години — Божият служител изглеждаше доволен от пристигането на стария свещеник отец Андрю, който куцукаше към тях, почти изцяло скрит под наметалото, с бастун в едната ръка и малка тръстикова кошничка в другата.

— Дадохте ли причастие? — попита старият свещеник.

— Не, отче, не съм. Забравих.

Отец Матю коленичи в снежната вихрушка и прошепна думите на опрощение: Absolvo te a peccatis tuis — „Опрощавам греховете ти“.

— А сега помазването — кудкудякаше отец Андрю. — За Бога, човече, не забравяй помазването. Последното причастие е едно от тайнствата на църквата. Няма да мога да се справя сам — светлосините очи на отец Андрю се спряха на Корбет. — Заради ревматизма в краката, нали разбирате.

Отец Матю грабна стъкленицата с миро от кошницата и започна да помазва дланите на мъртвата девойка, после и краката, като изу твърдите кожени сандали, преди да помаже очите, ушите и устата й. Корбет погледна през рамо. Ранулф ги наблюдаваше с жив интерес. Корбет си спомни амбицията, за която верният му другар споменаваше от време на време, че ако пътят на повишението изисква от него да бъде ръкоположен за свещеник, щял сериозно да си помисли.

След като приключиха с помазването, сър Едмънд нареди на няколко войници да отнесат тялото до малкия навес зад параклиса на замъка, „Сейнт Джон“, намиращ се близо до входа към първия двор на замъка. После погледна към небето — оловносиво море, в което снежинките се рееха от острия вятър.

— Моите извинения, сър Хю, все още не си ял, е, поне не както трябва.

Той покани свещениците да се присъединят към тях, но старият свещеник на крепостта обясни, че ще остане край тялото на бедната девойка и ще се моли. Те го изпратиха с поглед, после се забързаха към жилището на управителя. Да бъдат в залата бе истинско облекчение, след пронизващия студ и негостоприемната мрачна заседателна зала. Беше дълго, сводесто помещение с боядисани в черно греди по тавана; стените бяха покрити с бяла мазилка като фон за поредица красиви стенописи, на които се виждаха ангели, свирещи на различни инструменти — лютни, арфи, виоли, гайди, тръби и обои. За да намали напрежението, сър Едмънд обясни, че лейди Катрин най-много обича ангелите и добави, че гоблените и разноцветните тъкани в залата са подбрани на подобни теми.

— Наричаме я „Залата с ангелите“ — той посочи с жест наоколо.

Залата наистина беше уютна и подредена с вкус, твърдият дървен под бе полиран, вместо да бъде покрит с тръстика, която събираше мръсотия и понякога вонеше на бунище. В далечния край се намираше галерията на менестрелите, в дъното от двете страни имаше дълги масивни маси от отличен здрав орех, полирани до такава степен, че блестяха от светлината на факлите и свещите. В центъра на залата, почти срещу главния вход, имаше голямо огнище, зейнала подобно на пещера камина, защитена с решетка, зад която весело горяха купчина дърва. В другия край на залата, под знамената, извезани с хералдически знаци, стоеше висока маса на подиум, а в центъра на масата беше поставена красива голяма сребърна солница с формата на замък. След като сър Едмънд им показа различните забележителности на залата, той ги поведе към масата и ги покани да седнат. Слугите се забързаха от кухнята зад подиума и взеха да носят горещи купи с ечемичена супа, последвани от подноси с вкусно телешко, хляб с масло и поднос с нарязани зеленчуци. Сър Едмънд наля искрящото бяло вино, внесено специално от рейнските изби. На масата бяха поставени малки украсени съдове, пълни с въглени и поръсени с мащерка, с които да топлят пръстите си. Отец Матю заяви, че умира от глад, нахрани се набързо, но накрая не отказа и ястие от доста тлъсти агнешки котлети с ментова заливка.

— Постиш ли, отче? — подразни го Ранулф.

— Не съм ял от вчера — отец Матю кимна към управителя. — Сър Едмънд настоява да се храня с него тук — усмихна се той, — а аз му се отплащам с молитви, добра работа и пост до следващото хранене.

— Отче — Корбет почака, докато хихикането утихне, — докарахте шестата жертва.

— Да, така е, общо са шест. Пет вече са погребани в моето гробище, пет заупокойни служби, пет поръсвания със светена вода, пет кръста, пет майки и петима бащи, които трябва да се утешат.

— И нямате никакви предположения кой и защо убива невинни момичета?

Свещеникът поклати глава:

— Това е първото убито момиче, което намирам. Останалите? Е, за тях ще ви разправи сър Едмънд. А тя просто си лежеше там. Свита, като подхвърлена купчина парцали. Но защо? — свещеникът като че ли говореше на себе си. — Беше само една обикновена прислужничка, нямаше си нищо освен хубостта си.

— Чувам, че хората обвиняват разбойниците.

— Разбойници! — прекъсна ги сър Едмънд. — Ще си помисли човек, че са Уилям Уолъс. Те са една жалка шайка мъже и жени — обясни той на Корбет, като се наклони през масата. — Бракониери и дребни крадци. Наистина, сторили са достатъчно, за да увиснат на бесилката, но защо им е да убиват млади жени? Три от седемте жертви бяха намерени на територията на замъка.

— Не бяха ли шест?

— Една е изчезнала — обясни сър Едмънд. — Филипа, дъщерята на мистрес Фейнър — тя отговаря за прането. Преди десет седмици, точно след като прибрахме реколтата, Филипа изчезна след неделната служба. Казала, че отива на разходка, но не се върнала. Изпратих войници и конници да претърсят околността, влязоха навътре в гората, колкото можаха. Помолих рибарите по крайбрежието да следят приливите, но изобщо не намерихме тялото й.

— Аз организирах енориашите си — допълни отец Матю. — Претърсихме всяка долинка, горичка и ров, дори пещерите на остров Пърбек, но не открихме нищо. Мистрес Фейнър смята, че дъщеря й е мъртва, че е първата жертва на ужасните убийства. Скръбни времена, най-лошите, откакто дойдох в енорията.

— А кога беше това? — попита Корбет, докато набождаше на костената си вилица парче месо.

— Преди около единайсет години. Аз съм от Дърам, но там не можах да си намеря служба — свещеникът върна темата обратно към убийствата. — Наистина, това са времена на страх. Както казва Овидий: Omnibus ignotae mortis timor — „Във всички създания се крие страха от непозната смърт“. Никой не проумява защо младите девойки са убити по такъв жесток начин.

Корбет се наведе напред и зашепна на сър Едмънд, а управителят извърна глава, за да чува по-добре.

— Има ли нещо, което да свързва всички тези жертви? — попита Ранулф.

Свещеникът побутна настрани подноса си и придърпа чашата с вино. Корбет забеляза, че въпреки едрото му тяло, пръстите на отец Матю са дълги и нежни като на жена.

— Какво е общото между тях ли? Разбирам логиката ти — той повдигна вежди, — но не знам името ти.

— Ранулф, Ранулф-ат-Нюгейт, Главен писар в канцеларията на Зеления печат.

— Нещата, които са равни на едно и също, са равни и помежду си — отвърна свещеникът. — Същото логическо съждение може да се приложи към всичките тези жертви. Те са бедни, млади са, живеят в замъка, всичките си търсят работа или в крепостта, или…

— Това е голямата награда — да са твоето училище — допълни сър Едмънд.

— Да, и моето училище — усмихна се свещеникът. — Всяка събота следобед събирам всички девойки в нефа на църквата и ги уча на основни познания по четене и писане. Общо трябва да са около трийсет момичета. Някои са много схватливи, например младата Филипа. Давам им сметана и прясно изпечен хляб и през лятото — най-добрия мед от кошерите ми. В неделя е ред на младите момци. Много се гордея с училището си — додаде той.

— И аз бих се гордял — отвърна Корбет. — Оттам тръгнах и аз, от нефа на църквата „Сейнт Дънстън“, после отидох в катедралното училище, а след това — в Оксфордския университет. Понякога малки пламъчета се разгарят в буен огън.

Той спря, защото в залата влезе един прислужник с кожена торба, после се наведе и зашепна в ухото на сър Едмънд:

— Ще пристигнат след малко, но междувременно…

Управителят побутна кожената торба. Корбет взе пъклената стрела, която докторът бе извадил от гърдите на Ребека. В единия й край имаше остри зъбци като на рибарска кука, а в другия — сноп вкоравени пера. Беше почистена, но Корбет забеляза как ударът е изкривил един от зъбците и дори грозният връх бе леко затъпен.

— Разпознаваш ли я, сър Едмънд?

— Има хиляди като тази из замъка.

Корбет премери с ръка тежестта на стрелата.

— Ребека е била намерена на пътека, убиецът й е стоял приблизително на около един ярд разстояние. Била е млада жена, с чевръсти крака и остър слух. Ако се е почувствала заплашена, е щяла да избяга, но не го е сторила. Била е с лице към убиеца си, трябва да му е позволила да се приближи много близо. А сега ми кажете, господа — на самотна мъглива пътека в студена декемврийска утрин, във време и на място, където стават ужасяващи убийства, защо тази девойка не се е изплашила?

— Нека го кажа преди теб — гласът на отец Матю бе твърд. — Тя би разрешила на свещеника да се приближи, но аз си бях в църквата.

— Кротко, кротко — промърмори Корбет. — Никой не те обвинява, отче, камо ли да те подозира. На кой друг би позволила същото?

— На приятел — заяви Ранулф. — На друга девойка или на някой немощен старец? Ребека не е била уплашена.

Той замълча, като чу суматохата пред вратата на залата. Сър Едмънд извика на пазачите да ги пусне и група мъже и жени се дотътриха в стаята и се заоглеждаха слисано, преди да се обърнат и поклонят на сър Едмънд.

— Това са родителите на мъртвите момичета — прошепна сър Едмънд. — Извиках ги, както пожела.

Корбет почака, докато всички се съберат до вратата и отиде да ги поздрави. Останалите от групата на централната маса го последваха. Сър Хю покани родителите да седнат, после се представи.

— Нарочно ли си изпратен тук? — една ниска стройна жена с права сива коса, свиреп поглед и плувнало в пот червендалесто лице погледна настойчиво Корбет. — Самият крал ли те прати тук да потърсиш възмездие за нашите дъщери?

— Да, да — отвърна Корбет бързо. — Това е една от моите задачи. Сър Едмънд, дали ще можем да поднесем на нашите гости по чаша мляко и вино с подправки, ръцете им са премръзнали, а устните — посинели от студ.

Молбата му бе посрещната радушно и за момент настана суетня, докато готвачите и кухненските прислужници носеха купи със затоплено вино и си мърмореха под носа нещо за нахални писари, докато раздаваха неохотно горещата напитка. Корбет също си взе чаша и я вдигна за наздравица към гостите, стоящи от двете страни на високата маса. Обърна се към жената, която бе задала въпроса.

— А ти си…?

— Мистрес Фейнър, главната перачка на замъка.

Тя подръпна шала около раменете си. Корбет забеляза, че ризата отдолу, макар и разнищена, бе безупречно чиста, а червените загрубели ръце на жената бяха намазани с дървено масло.

— Аз съм вдовица, господине, а единствената ми дъщеря — Филипа, беше първата от жертвите, въпреки че така и не намериха тялото й.

— Чух за това — отговори Корбет. — Има ли нещо, което можете да ми кажете относно причината за убийствата на дъщерите ви?

Първоначално всички се смълчаха, после един през друг започнаха да валят отговори. Корбет ги изслуша внимателно, сетне вдигна ръка и ги помоли да замълчат:

— Но наоколо няма странници.

— Има разбойници — извика мистрес Фейнър. — Хорхаунд и неговата пасмина.

Другите веднага възразиха и Корбет усети, че не са склонни да подкрепят тази версия.

— Но това е нелепо — отговори един мъж, представил се като Осуалд. — Хорхаунд е бракониер, крадец на дребно, той е човек като нас, само че преживява трудни времена. Защо ще убива дъщерите ни?

— Трябва да е някой, когото познаваме — чу се глас. — Някой тук — в замъка.

Корбет хвърли поглед към старицата, облечена в прашна черна дреха; дългата й бяла коса се стелеше по раменете, Корбет забеляза, че говори с лек акцент и я попита откъде е.

— Имаш остър слух, писарю. Не съм оттук, идвам от Гаскония.

— А как се казваш?

— За теб и всички тук съм Джулиана, викат ми мистрес Джулиана, писарю. Моята внучка беше убита близо до крепостния ров, но другите ги намериха до бунището. Как може да е Хорхаунд? Той никога не влиза в замъка.

Корбет остави останалите да говорят. Наблюдаваше сбръчканите им сурови лица, гнева и отчаянието в тъжните им очи, начина, по който повдигаха загрубелите си ръце, понякога сключени като за молитва. Гледаха го с очакване — Кралският писар, готов да въздаде справедливост. Той се върна назад във времето, когато гледаше лицата на собствените си майка, баща, лели и чичовци. Мъже и жени земеделци, майка му ги наричаше „земни червеи“.

Въпреки мърморенето на Ранулф и сритването в глезена, Корбет публично обеща това, което тайно се молеше да успее да направи: да хване убиеца на техните дъщери и да го прати на бесилката. Групата бавно започна да се разотива. Отец Матю увери Корбет, че е винаги добре дошъл в църквата и си тръгна. Сър Едмънд поклати глава и тихичко прошепна, че се надява Корбет да удържи на обещанието си, но и че той самият не можел да остане повече, тъй като очаквал французите да пристигнат преди падането на нощта.

— Ще можеш ли да се справиш? — попита Ранулф, следвайки Корбет през двора на крепостта, извърнал леко глава заради хапещия вятър. Снегът вече валеше плътно и покриваше всичко в бяло. Корбет изруга, когато се подхлъзна на калдъръма, но успя да не падне.

— Налага се, Ранулф. Не усещаш ли морето от нещастие тук?

Влязоха в Солт Тауър и отидоха до стаята на Корбет.

— Няма ли да си починеш? — попита Ранулф, когато забеляза, че господарят му слага оръжейния си колан и вдига дебелото си сиво наметало.

— Французите ще пристигнат скоро, а и вали сняг — Корбет потупа Ранулф по рамото. — Може да се окажем затворници в Корф и аз искам да огледам наоколо. Няма нужда да идваш и ти.

И преди Ранулф да може да отговори, сър Хю, звънтейки с шпорите си, бе вече на половината път надолу по стълбите.

Ранулф затвори очи. В продължение на няколко мига той проклина Корбет. Старият господар Кисела физиономия очакваше Ранулф да го последва, затова не бе заключил стаята. Ранулф се загледа в железния сандък в долния край на леглото. Изглеждаше достатъчно надежден да съхрани това, което Корбет наричаше „Съкровища на Съвета“ — сборници от тайни ръкописи със символи. Те съдържаха шифрите и тайните писания на Пазителя на тайния печат, чрез които той обикновено общуваше с шпионите си: от Бърик-он-Туийд в Шотландия до владенията на рицарите от тевтонския орден — далече на изток от река Рейн. Както винаги, Корбет носеше тези, че и други тайни книги със себе си, за да може ежедневната работа на Съвета да продължава, а и за да се опита да разчете тайнствената загадка на отец Роджър.

— А аз съм свидетел — прошепна Ранулф.

Той бе стоял рамо до рамо с Корбет чак докато свещите съвсем се стопяха в стаите на Съвета в Уестминстър, в Тауър и дори в имението Лейтън. Корбет пренебрегваше лейди Мейв и децата, напълно погълнат от задачата си, но само се разочароваше все повече и повече.

Ранулф отиде до сандъка, приклекна и провери трите здрави ключалки, изработени от истински майстор. После духна свещта, заключи вратата отвън, взе ключа и се затича по стълбите към собствената си стая. По му се искаше да се разходи из замъка и случайно, разбира се, да срещне лейди Констанс. Може би щеше да успее да я убеди да поседне с него на някоя от пейките под прозорците? Умът му жужеше от всевъзможни галантни изрази, късчета поезия, подходящи усмивки и тънки комплименти, които всеки благородник би трябвало да отправя към една дама. Но сега имаше по-належаща работа за вършене. Ранулф не можеше да забрави последното съвещание на Тайния съвет в Уестминстър. Гневният Едуард Английски риташе като уличен побойник столове и табуретки и удряше по масата като разглезено дете, докато Корбет обясняваше как тайнописът на монаха не може да бъде разгадан и как може би ще научат повече след срещата с дьо Краон. Щом съвещанието приключи, кралят придърпа Ранулф настрани, както правеше все по-често, и го притисна към стената, забил пръст в гърдите на писаря, докато му шепнеше в ухото. Предупреждението беше просто: кралят обичаше Корбет като брат, а дьо Краон бе по-опасен и от най-отровната змия из тревата. Едуард накара Ранулф да се закълне в живота си, че ако дьо Краон заплаши Корбет или нещо по-лошо — го нарани, Ранулф ще му вземе главата.

— Но той е дипломатически пратеник! — възкликна Ранулф, хем уплашен, хем поласкан от вниманието на краля.

— Ами тогава ще стане мъртъв дипломатически пратеник — усмихна се сухо кралят. — Не ти казвам буквално да му вземеш главата. Ще се задоволя и само да умре при някаква злополука. Знаеш ли какво е „злополука“, мастър Ранулф?

— Да, твое величество.

— Браво — кралят се усмихна и заби още по-надълбоко пръста си. — Защото, ако се провалиш, може и на теб да ти се случи някоя злополука.