Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (3)

Първа глава

Кралят бил в Оксфордшир, в дома на един благородник, и много искал да научи за този именит францисканец.

 

Прочутата история на отец Бейкън

Париж, август 1303

Уолтър Ъфорд много го биваше да наднича през ключалки. Твърдеше, че има природна дарба за това и в този петък, в навечерието на празника на света Моника, майката на свети Августин, той използваше таланта си по заръка на своя господар, сър Хю Корбет, Пазител на тайния печат на Едуард I Английски. Ъфорд си прекарваше добре. Всъщност, когато посетеше изповедалнята, за да признае греховете си в началото на коледните пости, щеше да си признае и този. Уолтър Ъфорд бе зает да шпионира магистър Тибо, преподавател по теология и ректор на Сорбоната, парижкия университет. Ъфорд се озърна в двете посоки на галерията. Беше пусто. Само скърцащите дъски на пода и шумоленето на разни дребни гадинки отекваха в тъмния коридор. Магистър Тибо не би желал нищо да го разсейва. Все пак, това беше неговият дом — висока триетажна постройка на улица Сен Вьов, на една крачка от зловонната, бурна Сена. Ъфорд наостри уши. Отдолу се чуваше шумът на пиршеството и музиката на ребека, флейта и тамбура. Танците бяха започнали. Тъмнооките циганки щяха да лудуват като Саломе, да привличат похотливи погледи и да разбуждат горещи страсти у зрителите.

— Няма да има много учене довечера — прошепна си Ъфорд.

Той долепи око до ключалката. Беше доволен, че магистър Тибо е махнал ключа. Дупката беше голяма и Уолтър ясно можеше да разгледа спалнята на стария развратник — голяма стая с под от полирано дърво, с вълнени килими, а стените — покрити с пищни драперии. В огнището весело пращеше огън, а пръснатите из стаята свещи осветяваха живата картина, която се разиграваше на драпираното в синьо легло с четири колони. Магистър Тибо, гол както майка го е родила, палуваше с Люсиен, fille de joie^[1], една от най-добрите в Къщата на Удоволствията. Ъфорд тихо изстена. Люсиен бе наистина красива — с блестяща червеникава коса и снежнобяла кожа. Тя притежаваше фигурата на Венера и лицето на Афродита. Уолтър ги наблюдаваше, удивен от подвижността на стария ректор. Чуваше го как стене от удоволствие, чуваше и виковете на наслада на Люсиен.

— Зает ли е?

Уолтър бързо се завъртя, ръката му се плъзна към дръжката на камата, после се отпусна. Въпреки алената роба и позлатената маска, покриваща лицето, той разпозна своя другар, Уилям Болингбрук, който, също като Ъфорд, бе вечен студент в Парижкия университет, отдал се на scientia naturalis — естествените науки.

— Той наистина си прекарва добре — прошепна Ъфорд.

— Сложи си маската!

Ъфорд побърза да се подчини, въпреки че не я харесваше. Предполагаше се, че е на лисица. Бе уловил отражението си в излъскана месингова кана и беше решил, че маската твърде много прилича на истинска. Същото се отнасяше и за тази на Болингбрук — зловеща животинска маска с полегати очи, свирепа муцуна и извити рога от двете страни.

— Толкова е горещо — промърмори Ъфорд. — Потен съм като свиня.

Болингбрук го сграбчи за лакътя и го поведе надолу в галерията към малка пейка под прозореца. Покачи се, отвори резето и свали маската си, подканвайки Ъфорд да стори същото. Двамата постояха малко така, наслаждавайки се на хладния нощен въздух.

— Той ще дойде ли?

— Дано дойде — Болингбрук извърна лице от прозореца. Беше бледен и изпит, под хлътналите му очи имаше сенки, а под ниско подстриганата пясъчноруса коса широкото му чело лъщеше от пот.

Ъфорд се сви от страх и се хвана за корема. Не биваше да пие толкова много вино, но както беше казал Болингбрук, трябваше да се впишат в духа на вечерта. Преподавателите в университета бяха организирали празненство, за да отпразнуват началото на семестъра — да ядат, пият и да се повеселят, преди да се завърнат към строгостта на учението.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — прошепна Ъфорд.

— Всички долу са пияни като прасета. Магистър Тибо се е отдал на удоволствия, а останалите не могат да различат Алфа от Омега.

Ъфорд тихо се подсмихна. Болингбрук, ученият, винаги готов да се изперчи със знанията си в най-неподходящите моменти.

— Най-добре да тръгваме.

Ъфорд чу сигнала — звънът на камбаните от близката църква, отбелязващ часа на вечернята. Сложи си маската и последва Болингбрук в галерията. Поспряха се на върха на стълбите.

— Внимавай — настойчиво помоли Болингбрук.

Слязоха по дървеното стълбище до втората галерия. Минаваха покрай стаи, от които ясно се чуваха звуците на любовта, сетне се спуснаха по стълбище от другата страна, през настлан с каменни плочи коридор — тъмен, но сладостно ухаещ на разлято вино, и влязоха в така наречената Голяма зала на магистър Тибо. Дългото помещение с дървена ламперия изглеждаше променено заради тазвечерното празненство. Грубите маси от двете страни бяха отрупани с остатъци от храна, локви вино, ейл и бира. Чаши, бокали, стакани и подноси бяха разпръснати наоколо и отразяваха блясъка на множество свещи и факли, които осветяваха стаята, но и осигуряваха достатъчно дълбоки сенки за желаещите да продължат удоволствията си насаме. Пейките бяха избутани назад. Гостите на магистър Тибо стояха в кръг и наблюдаваха как трите млади жени с маслинена кожа и гарвановочерни коси, облечени в разноцветни пъстри дрипи, танцуват и се въртят в ритъма на кастанетите и звънтенето на малки сребърни звънчета. Циганките се движеха под разпалващата свирня на музикантите, а те пък следваха такта, подаван от малкото момче с тамбур, голям почти колкото него, с който сечеше ритъма и забързваше стъпката. Повечето от зрителите бяха пияни. Щом Ъфорд и Болингбрук влязоха, един се отдели от кръга и се заклатушка към сенките, за да повърне, като риташе настрани големите хрътки, които обикаляха залата и скачаха по масите в търсене на останки от храна.

Болингбрук и Ъфорд си пробиха път през тълпата. Ъфорд се чувстваше като в някой от кръговете на ада, заобиколен от мъже и жени в натруфени роби, въздухът вонеше от евтините им парфюми, лицата им бяха скрити зад маски на кучета, язовци, ястреби, грифони и дракони. Очите блестяха, пръстите се заплитаха в дрехите му, блъскаха се в него, нетърпеливи да наблюдават танца и да се присъединят към останалите, настъпващи все по-близо и по-близо до трите танцуващи подобия на Саломе. Когато танцът приключеше, тези, които спечелеха благоволението на жените, щяха да се насладят на телата им.

Ъфорд усети, че му се гади и се опита да укроти бурята, надигаща се отвътре. Това бяха доктори по правото, светила на логиката, професори по теология, които в тази карнавална нощ се отдаваха на всеки каприз на възприятията и страстта. Със сигурност разпозна Дестапл и Вервен, които лесно се отличаваха заради ръста си. В другия край на залата, като че ли за да се разграничи от оргията, стоеше Луи Кротоа, а дебелият Пиер Сансон задърпа ръкава на Болингбрук, но след миг бе повлечен в друга посока. Най-накрая успяха да преминат, прекосиха галерията на менестрелите и влязоха в кухните. Пируващите се бяха промъкнали тук да задоволят жаждата си и да видят колко още вино могат да задигнат от прислужниците и слугите в кухнята. Около тях слугите бяха заети да търкат просмуканите с кръв маси за рязане на месо или да си похапват от остатъците от пира. Никой не обърна особено внимание на Ъфорд и Болингбрук, докато те се измъкваха към калдъръмения двор — тъмно, усойно място, просмукано с миризми от конюшните. Болингбрук се промъкна през двора, а Ъфорд плътно го следваше в сенките; отвори страничната порта във високата укрепена стена и тихо подсвирна в мрака. Някой отвърна на подсвиркването. Ъфорд, надничайки в мрака, видя една сянка да се движи и Le Roi des Clefs, Краля на ключовете, се приближи. Болингбрук залости отново вратата и тримата мъже се спотаиха в сенките.

Краля на ключовете бе слаб като магьоснически жезъл. Преждевременно побелялата му коса, разделена на път по средата, се спускаше току до под ушите. Чудатото му лице заинтригува Ъфорд — беше много изпито, а брадичката много издадена, напомняше на буквата V; имаше приближени очи и заострен нос над малка уста. Ъфорд подуши уханието и си спомни коментара на Болингбрук, че този разбивач на ключалки не понасял окосмяване както по своето лице, така и по лицето на всеки, с когото си имаше вземане-даване. Разбира се, по-рано тази вечер както той, така и Болингбрук се бяха избръснали добре.

— Готов ли си? — попита Болингбрук.

Краля на ключовете се озърна.

— Сами ли сте? — английският му беше добър, а мекият му глас наблягаше на всяка дума.

— Разбира се, че сме сами!

— Една жълтица — Краля на ключовете протегна ръка, връхчетата на пръстите му се подаваха от тъмните кожени ръкавици. Болингбрук му подаде златната монета. Краля на ключовете я хвана между палеца и показалеца си, захапа я, остана доволен и отиде обратно до портата. Върна се с две кожени торби. Връчи по-голямата на Болингбрук, а другата завърза за колана си, закопчан над кожения му елек. Болингбрук развърза своята торба и извади два колана, всеки с по меч и кама, затъкнати в тях. Той и Ъфорд си ги сложиха, а след като отново бръкна в торбата, Болингбрук извади два малки арбалета и здрав кожен колчан със стрели.

— Готови сме.

Те се промъкнаха през двора и влязоха в кухнята. Наметалата им плътно прикриваха и коланите, и арбалетите. Слугите се бяха сбили за сочно парче агнешко, а в далечния ъгъл една хрътка стоеше, вторачена в мястото, където обикновено спеше и на което в момента един от гуляйджиите бе зает да вдига полите на една повлекана от кухнята. Никой не забеляза тримата новодошли, докато се промъкваха през избата и слизаха по зле осветените каменни стъпала. Спряха се в дъното и се скупчиха. Болингбрук взе една от факлите от скобата на стената и ги поведе навътре в тъмнината. От двете страни бяха наредени бурета, бъчви и каци, повечето от които бяха пробити заради вечерното празненство, затова подът беше хлъзгав. В другия край на избата стигнаха до яка дървена врата, подсилена с метални гвоздеи. Краля на ключовете се наведе, прошепвайки на Болингбрук да приближи факлата, докато изпразваше торбата си, пълна с малки пръчици и ключоподобни инструменти. За известно време той ту клякаше, ту се навеждаше, шепнеше си и ругаеше на жаргон, широко разпространен из бордеите на Сен Антоан.

— Ще се справиш ли? — прошепна Болингбрук.

Краля на ключовете спря да се суети и се ухили, разкривайки изпочупените си зъби:

— Дали ще е мощехранителницата в „Сен Дени“, или съкровищницата на крал Филип, няма ключалка в Париж, която да не мога да разбия — той хвана един от инструментите. — Няма ключалка, която да устои на ей това тук, само лошата светлина ми пречи — като че да докаже правотата си, той пъхна малката пръчица, а Ъфорд облекчено въздъхна при успокоителното изщракване.

Вратата се отвори. Стаята вътре бе просто една варосана кутия, а таванът с тежки черни греди бе само на няколко инча от главите им. В стаята бяха наредени скринове, ракли и ковчежета: съкровищата на магистър Тибо. Болингбрук ги отмина и се насочи към тежко, опасано с желязо ковчеже, тъмносиньо на цвят и украсено с лилии. Ковчежето имаше три ключалки отпред и по една от двете страни. Краля на ключовете го придърпа и се взря любопитно в него.

— Какво има вътре? Кралски откуп?

— Secretus Secretorum — Тайната на Тайните — отвърна Ъфорд.

— Се… какво?

— Гласът Божи — дръзко отговори Ъфорд.

Краля на ключовете се отдръпна.

— Това не е някоя черна магия, нали? Не съдържа някакви зловредни корени или книга със заклинания? Господа, мен ме е страх от магии.

— Не е магия — успокои го Ъфорд, — а знание. Съдържа тайните писания на монаха Роджър Бейкън, който навремето е учил в Сорбоната.

— Какво? — изсмя се Краля на ключовете. — Наехте мен — Повелителя на ключалките, Краля на ключовете, да открадна ръкописа на някакъв францисканец?

Ръката на Ъфорд се стрелна към камата му.

— Беше ти заплатено добре, мосю, който и да си. Една жълтица за наемането, две за отварянето на ковчежето и още две, когато се разделим. В момента горе магистър Тибо яха своята млада кобилка, докато гостите му се запознават с всички грехове на плътта. Трябва да побързаш.

Краля на ключовете се обърна към ковчежето. Болингбрук се върна, за да затвори вратите, и да се увери, че всичко е наред. Ъфорд се сви до стената. Искаше му се стомахът му да се успокои и да спре да се поти. През цялото време наблюдаваше как Краля на ключовете, чиито ръце вече не бяха в кожени ръкавици, милваше ключалките, както би го правил с косите на любимата, смеейки се под мустак.

— Мосю, това е дело на истински майстор — обяви той, като се запъти към Ъфорд.

— Domine Miserere! Смили се, Господи — прошепна Ъфорд. — Винаги врънкат за още пари — той се взря намръщено в Краля на ключовете, забелязвайки колко тънки и дълги бяха краката му в тъмните вълнени панталони и как ходилата му сякаш плуваха в ниските ботуши.

— Още две жълтици.

Повелителят на Ключалките протегна ръка.

Ъфорд хвърли поглед към Болингбрук, който отвори кесията си и подаде монетите. Ъфорд вдигна арбалета, отмести капачето на колчана, извади една от стрелите и я постави в полирания прорез. Но Краля на ключовете просто прибра златото в кесията си, намигна им и се върна към задачата си.

— Надявам се, че ще го отвориш — каза Ъфорд. — Или ще го отвориш и ние ще си тръгнем с ръкописа, или…

— Не ме заплашвай! — просъска Краля на ключовете, зает с поредната ключалка.

Ъфорд замълча. Стиснал арбалета, той се облегна назад и се загледа в тавана. Щеше наистина да си отдъхне, когато нощта изтечеше. Би било хубаво да се завърне в Англия и да получи почести и награди от сър Хю Корбет, Пазителя на кралските тайни! Той се усмихна на себе си. Той харесваше Корбет — пестелив на думи, добър господар, който не си правеше излишни илюзии относно великия Едуард Английски. Припомни си последния път, когато той и Болингбрук се срещнаха с Корбет. Кога беше това? Преди осем седмици, около празника Тяло Господне? Корбет бе дошъл в Париж, използвайки за претекст някакъв дипломатически инцидент и се срещна с двамата си служители в малка странноприемница отвъд градските стени, на пътя към Фонтенбло. Не им каза много, но нямаше и нужда, тъй като и Ъфорд, и Болингбрук изучаваха естествени науки, както и тривиума^[2] и квадривиума^[3], логика, метафизика, философия и етика в университета. Те бяха в Париж от три години, събирайки сведения за английската корона. Сега задачата им се беше променила…

Корбет бе наел стая в странноприемницата и те бяха насядали около масата, докато верният му другар, Ранулф-ат-Нюгейт, облечен в черни кожени дрехи, вардеше на вратата. Ъфорд постоянно се изненадваше от контраста между Корбет и Ранулф. Гладко избръснатото мургаво лице на сър Хю, с правилни черти и хлътнали очи, бе винаги спокойно. „Човек с чисто сърце и чисти ръце“, така го наричаше в мислите си Ъфорд. Рижият Ранулф с бледото лице бе различен, присвитите му зелени очи бяха винаги нащрек. Беше истински боец, майстор на меча, камата и примката. Ъфорд бе чувал слухове, че някога Ранулф бил престъпник, луда глава, върлувал из тесните, вонящи лондонски улички, а Корбет го спасил от бесилката. Ранулф бе самоук, за разлика от Корбет, който беше учил в Оксфорд. Тъй като бе човек с големи амбиции и нужния талант за тях, сега Ранулф бе главен писар в канцеларията на Зеления печат.

— Почти е готово! — възкликна Краля на ключовете.

При изщракването Ъфорд се откъсна от мислите си. Краля на ключовете бе отворил двете странични ключалки и усилено работеше по трите отпред.

— Побързай! — подкани го Болингбрук и се облегна на вратата.

Ъфорд се взря в другаря си. Болингбрук обикновено бе ведър човек, сдържан, възпитан и с доста изискани маниери, но тази вечер бе видимо неспокоен. Един от онези magistri горе бе предател. Нито Болингбрук, нито Ъфорд знаеха кой точно, но след всичките им безрезултатни проучвания, някой им бе изпратил писмо, в което се казваше, че Сорбоната наистина притежава копие на Secretus Secretorum на Роджър Бейкън и че учените там се опитвали да го разшифроват. Мистериозният осведомител бе предложил да продаде ръкописа на английската корона. В началото Болингбрук и Ъфорд бяха предпазливи, знаеха, че ги наблюдават, че подозират, че работят за Пазителя на тайния печат. Но все пак имаха само предположения и никакви доказателства. Сега всичко бе различно. Някой беше разбрал за тайната им среща с Корбет и как Пазителят на тайния печат им бе възложил да намерят ръкописа или поне копие от него, да го откраднат и незабавно да го отнесат в Англия…

Ъфорд вдигна ръка в успокоителен жест, Болингбрук му се усмихна леко в отговор и се загледа как Краля на ключовете работи по ковчежето. Нито Болингбрук, нито Ъфорд знаеха кой им изпращаше писмата; те просто бяха оставяни в тяхната квартира на улицата на Кармелитите, над кръчмата „При железния чук“ и в тях се описваше как Secretus Secretorum е бил даден на магистър Тибо, който го държал в ковчеже в здраво укрепена стая в къщата си.

— Готово!

Чу се още едно изщракване. Краля на ключовете се обърна и тържествено вдигна закопчалката.

— О, за Бога! — дрезгаво прошепна Ъфорд и посочи към другите две ключалки. Времето течеше, пируващите горе можеше да поискат още вино, а не биваше да ги прекъсват. Ако ги заловяха… Ъфорд затвори очи. Не можеше да понесе тази мисъл.

През последните няколко дни, докато планираха обира, и двамата с Болингбрук бяха забелязали, че тъмни фигури в околните улички наблюдават квартирата им. Корбет ги бе предупредил да внимават със сеньор Амори дьо Краон, Пазителя на тайните на негово Кралско Величество Филип IV Френски. Той бе смъртният враг на Корбет, посветил се на провалянето на плановете на английската корона и имаше легион от шпиони и осведомители на свое разположение, наричани „кралските копои“. Ъфорд и Болингбрук бяха обсъдили опасността, но нямаха избор. Но ако все пак ги хванеха? Ъфорд стисна арбалета още по-силно. Щяха да ги отведат в Chambre Ardente, Горящата зала под Лувъра, да бъдат разпитани от инквизитора, завързани за колелото за изтезания в тъмницата Монфокон и разчекнати, докато палачът троши с чук крайниците им, преди да бъдат обесени на една от бесилките, издигащи се близо до портите на Сен Дени. Ъфорд затвори очи и започна да се моли. Бе посетил Нотр Дам тази сутрин, запалил три свещички в параклиса на Богородица и бе коленичил на твърдия каменен под, редейки молитва след молитва.

За да намали напрежението, Ъфорд стана и отиде при другаря си.

— Защо? — попита той. — Защо ръкописът е толкова ценен?

Болингбрук отмести поглед и долепи пръст до устните си.

— Бейкън е бил магьосник — прошепна Болингбрук. — Разкривал е тайни, скритите знания на Древните. Твърдял е, че… — замълча за момент, когато Краля на ключовете отвори още една ключалка и се насочи към последната — Ти знаеш за съперничеството между Филип Френски и Едуард Английски — всеки от тях би направил всичко възможно да провали другия.

— Но Роджър Бейкън е бил монах — изтъкна Ъфорд. — Те винаги споменават разни загадки в писанията си.

— Знаеше ли, че… — Болингбрук млъкна, отмествайки се от вратата.

Ъфорд също беше чул шума от стъпки. В другия край на стаята Краля на ключовете също усети опасността. Ъфорд вдигна арбалета. Болингбрук грабна факлата, бързо обиколи стаята, за да духне свещите и изсъска на другарите си да го последват в ъгъла. С бясно биещо сърце, облян в пот, Ъфорд застана до другите, а светлината от факлата танцуваше около тях. Помоли се това да е някой от пируващите, слязъл за още вино или ейл. Тогава стъпките се приближиха, чу се женски смях и за ужас на Ъфорд вратата се отвори, нахлу светлина и в стаята влязоха мъж и жена. И двамата бяха много пияни. Ъфорд чу остър глас, говорещ бързо на френски. Някой се чудеше защо вратата на укрепената стая е отворена. Сърцето на Ъфорд блъскаше лудо в гърдите му, защото разбра какво е станало. Магистър Тибо, заедно с хубавата Люсиен, бяха слезли да разгледат съкровищата. Дъртият козел искаше да се поперчи, нетърпелив да впечатли красивата куртизанка, но беше твърде пиян, за да осъзнае какво всъщност се е случило. Вместо да отстъпи, той затвори вратата след себе си и се заклатушка през стаята, вдигнал високо лоената свещ.

— Qu’est-ce que c’est? — Какво е това? — Той се олюля в кръга от светлина, като изруга силно, когато капка горещ восък падна на ръката му.

— Убий го — прошепна Болингбрук. — Убий го веднага!

Магистър Тибо се запъти към тях.

— Кой е там? — изкрещя той.

Ъфорд се показа на светлината, като все още криеше арбалета под наметалото си.

— Добър вечер, магистър Тибо. Аз и приятелите ми се изгубихме и се озовахме тук долу.

Пияният и зачервен от креватните удоволствия Тибо примигна с блуждаещи очи.

— Я гледай ти, че това е Ъфорд англичанина, дето все ме разпитва за Албертус Магнус^[4].

Ъфорд се приближи още малко. Магистърът го изгледа набързо от горе до долу. Настроението на Тибо се променяше.

— Какво правите тук? — Тибо отстъпи предпазливо назад. Жената, облегнала се на стената, започваше да се унася. Изглежда изобщо не забелязваше опасността, беше пъхнала палец в устата си и тихичко се смееше на някаква си нейна тайна шега.

— Нямате работа тук — Тибо отстъпи още малко.

Ъфорд вдигна арбалета и пусна стрелата, която се заби дълбоко в гърдите на Тибо и го блъсна назад. Свещта падна от ръцете му, когато понечи да хване края на забитата стрела. Той отвори уста да извика, но Ъфорд скочи към него и го удари с арбалета по главата. Магистърът се свлече на колене, стенещ от болка, и започна да се дави от кръвта, бликаща от устата му. Ъфорд го бутна на една страна и се завтече към Люсиен, която все още стоеше с ръце до устата и гледаше втренчено, сякаш всичко това бе някакъв сън. Ъфорд изпита съжаление при вида на това красиво лице, прелестните устни и бледата кожа с цвят на слонова кост. Той сграбчи младата жена за шията и заби дълбоко камата си под сърцето й, като я притисна към острието, докато наблюдаваше как светлината на живота постепенно угасва в прекрасните й очи.

— Съжалявам — промълви Ъфорд.

— Аз… — Люсиен обърна очи, изкашля се и въздъхна. Ъфорд положи тялото й на пода.

— Ще увиснем на бесилката! — Краля на ключовете се взираше с ужас в двата трупа. Кръвта се процеждаше, образуваше локви и се стичаше в процепите между каменните плочи.

Ъфорд не спираше да трепери.

— Нямах избор — задъхано каза той. — Ако не го бях сторил, щяха да ни обесят. Хайде, приключвай! — изръмжа към Краля на ключовете и се втурна да залости вратата.

Разбивачът на ключалки се завърна към задачата си. Ъфорд закрачи нагоре-надолу, докато Болингбрук просто се свлече до стената, загледан във вкочанясващите се тела. Ъфорд трепна, когато тялото на Тибо помръдна и стомахът му изпусна въздух. Прогизнал от пот, Краля на ключовете се зае с последната ключалка. Извика победоносно при изщракването, отметна назад капака, бръкна вътре и изпищя ужасяващо. Ъфорд се обърна. Болингбрук изстена зашеметен. Краля на ключовете се обърна и Ъфорд се втренчи в него ужасено. Малки топки с остри като бръснач и дълги като ками шипове бяха пронизали дланта и китката му. Той залитна към Ъфорд с протегната ръка, гледайки умолително, а кръвта му бликаше от китката като вода от водосточна тръба.

— Ръката ми — стенеше Краля на ключовете, — ръката ми. Вече никога… — лицето му бе съвсем пребеляло от шока от случилото се. — Да ви вземат дяволите! — прошепна той.

Внезапният ужас от скритото устройство му бе попречило да осъзнае сериозността на раната си, но Ъфорд имаше достатъчно познания по медицина, за да осъзнае, че е била прерязана голяма вена.

— Помогнете ми! — молеше се раненият — За Бога!

Той се свлече на колене и започна да дърпа шиповете от китката си, но болката го събори на пода. Ъфорд изтича и заедно с Болингбрук се опитаха да извадят шиповете, ала те се бяха забили твърде дълбоко. Краля на ключовете трепереше, кръвта бликаше от раната бързо и Ъфорд разбра, че няма да може да я спре.

— Моля ви, помогнете ми! — повтори Краля на ключовете.

— Разбира се, разбира се. Трябва да нарежем парцали.

Ъфорд извади камата си, с едната ръка покри очите на Краля на ключовете, а с другата прекара надълбоко острието по шията на мъжа.

— Нищо друго не можем да направим — докато грабваше торбата на крадеца, той погледна към Болингбрук, който като че ли сега се разбуждаше от някакъв сън.

— Така е — и бездруго щеше да умре.

Отправиха се към ковчежето и сграбчвайки го за капака, изсипаха на пода съдържанието му. То падна с трясък. Още смъртоносни топки заподскачаха върху каменните плочи като някакви опасни гадинки, бягащи от дупката си. Болингбрук въздъхна облекчено при вида на завързаната кожена торба, която изпадна с останалото. Той я вдигна, развърза възела и измъкна отвътре подвързана книга. Освети я с факлата, откопча кожената закопчалка и набързо прелисти страниците.

— Тя ли е? — поиска да знае Ъфорд.

— Тя е — отвърна Болингбрук. — Secretus Secretorum на монаха Роджър Бейкън!

Напуснаха укрепената стая, вземайки със себе си оръжията си и кожената торба. Ъфорд се спря в избата, потупа с пръсти устните си, загледан в малките бурета над винените бъчви. Той се покачи, взе едно, освободи канелката с помощта на камата си и разля маслото по пода, докато двамата с Болингбрук се отправяха към стълбите. Когато бурето се изпразни, той го хвърли долу и се затича към стъпалата. Стигнал горе, грабна факлата, погледна надолу към блещукащото масло, хвърли факлата и затвори с трясък вратата.

Изтичаха през кухнята покрай сънливите кухненски слуги. На двора двама от пируващите повръщаха в конската хранилка. Болингбрук и Ъфорд ги избутаха настрани и се забързаха към портата, сетне излязоха на една от тъмните криви улички на Париж. Когато стигнаха края на уличката, дочуха зад гърба си далечна суматоха. Поглеждайки назад, Ъфорд видя зарево в небето. Огънят, който бе запалил, сега бе истинска стихия.

— Защо? — попита Болингбрук.

— Защо не? — задъхано отвърна Ъфорд. — Той ще създаде онова, което французите наричат divertissement^[5]. Хайде, да вървим.

Вървяха бързо, но не тичаха. Наизлезли бяха стражите — групи от въоръжени с алебарди войници, облечени в униформи с герба на града, но писарите носеха пропуски и преминаха необезпокоени. Избягваха главните оживени пътища, които бяха преградени с вериги, както и голите площади, осветени от факли и свещи, наредени около статуите на местни светци покровители. В сенките се спотайваха стрелци и пристави, готови да арестуват всеки нарушител на закона. Ъфорд си пое дълбоко въздух. Съжаляваше за убийствата, но какво можеше да направи? Краля на ключовете така или иначе щеше да умре. А пък магистър Тибо? Ъфорд сви устни. Магистърът беше един глупав старчок, който трябваше да си гледа молитвите. Лицето на Люсиен бе онова, което той не можеше да забрави: тези прекрасни очи, прелестната уста, бореща се за въздух, уханието на парфюма й, докосването на топлото й нежно тяло. По някакъв начин му напомняше Еделина, дъщеря на лондонски търговец, която му изпращаше такива хубави писма и с такова нетърпение очакваше завръщането му.

Сега приближаваха портата „Сен Дени“ и прочутите бесилки на Монфокон. Дълги извисяващи се бесилки, покачени на петнайсетфутова могила — мястото за екзекуции, кланицата на Париж, с висящите примки и голите стълби под звездното небе, а в центъра — голямата яма, която поглъщаше труповете. Ъфорд потръпна и извърна глава. Щеше да се постарае да не го хванат жив, да го хвърлят в каруцата на смъртниците, пребит и ранен, а след това да го принудят да танцува във въздуха за разтуха на тълпата. Сграбчи кожената торба още по-силно. Беше доволен, че никога вече няма да се върнат в Париж. Щяха да им възложат други задачи, макар че Корбет нямаше да е доволен, че е омърсил ръцете си с кръв.

— Уолтър?

Ъфорд се сепна и осъзна, че са стигнали завоя към уличката, водеща към Улицата на Кармелитите. Болингбрук го дръпна в сянката на близката къща.

— За Бога, човече, стой нащрек!

Ъфорд преглътна мъчително. Надзърна в уличката и усети колко студена бе нощта. Съборетините се извисяваха една над друга и почти затулваха небето. Тук-там се виждаше някоя свещица по прозорците. Тънка речна мъгла се виеше във въздуха, замъглявайки светлината на фенерите пред някои от жилищата. Присви очи. Улицата беше същата — със смрадливата канавка по средата. Виждаше входът към един тесен проход — място, където обикновено се спотайваха разбойници, но сега то изглеждаше пусто.

— Не виждам нищо нередно.

Като се придържаха плътно до къщите, те се промъкнаха до кръчмата, известна като „При железния чук“, над която се намираше тяхната стая. Кръчмата беше спуснала капаците за през нощта, както и малкото аптекарско магазинче отсреща. Ъфорд се загледа, търсейки издайническа светлинка, но всичко беше обвито в мрак. Те се качиха по външните стълби и влязоха в тясната мърлява стая, където боята се лющеше от стените и въздухът бе пропит с миризмата на гранясали, евтини лоени свещи. Дори когато Болингбрук ги запали с огнивото, пак се чуваше топуркането на мишките. Да, много щеше да бъде доволен, когато успееше да напусне тази дупка. На светлината на свещите Ъфорд разгледа коравите легла, очуканите скринове, разнебитените маса и столове. На стената, току до прозореца, тесен като процеп, висеше разпятие, на което измъчената бяла фигура на Христос се гърчеше в предсмъртна агония. Ъфорд извърна глава. Не можеше да забрави Люсиен.

Той сложи кожената торба под леглото, запали мангала и започна да унищожава купища хартия, които извади от тайника под един от скриновете — писма и бележки, получени от Англия. Болингбрук вършеше същото. После свалиха кожените дисаги от куките на стената и започнаха да ги пълнят с жалките си вещи, като си поделиха златото и среброто, което им бе дал английският посланик при срещата им между гробовете в „Сен Жан“. Измиха ръцете и лицата си и си поделиха останалата им храна — самун хляб, малко сирене и парче шунка, докато изпиваха каната кларет, купена от кръчмата долу. Най-накрая всичко беше готово.

— Трябва да тръгваме — Ъфорд вдигна кожената торба. — Кой ще я носи?

Болингбрук извади зарове от кесията си.

— Три хвърляния?

— Не, само едно.

Болингбрук се ухили, наведе се и търкулна заровете на пода:

— Две шестици.

Ъфорд вдигна заровете.

— Искаш ли да хвърляш? — попита Болингбрук.

Ъфорд поклати глава и му подаде торбата. Болингбрук извади ръкописа и започна да прелиства страниците.

— Шифровано е! — възкликна той. — Какво ли съдържа, Уолтър? Струваше живота на трима души, а може и нас да изпрати на смърт. О, сещам се — той вдигна ръка. — И аз съм учен като теб. Чел съм „За чудодейната сила на изкуството и природата“ на Бейкън — усмихна се. — Или както би казал магистър Тибо — De Mirabile Potestate Artis et Naturae.

— Знаеш ли какво пише вътре, Уилям?

— Мога да предположа — отвърна Болингбрук. Затвори очи, за да си спомни цитата. — „Възможно е да се построят кораби и мореплавателни съдове, които ще се управляват само от един човек и ще се движат с по-голяма бързина, отколкото ако бяха пълни с гребци“ — той отвори очи.

— Какво ли е имал предвид с това? — поинтересува се Ъфорд.

Болингбрук направи гримаса, затвори книгата, затегна закопчалката и я постави внимателно обратно в кожената торба.

— Трябва да тръгваме — повтори Ъфорд.

— Не бива да ходим на кея Мадлен, докато не зазвънят камбаните за утринната молитва — Болингбрук надигна глава при далечните звуци на биещи камбани. — Бият тревога, сигурно огънят у магистър Тибо се е разпространил. Но все пак, Уолтър, трябва да останем тук, поне за малко.

Ъфорд легна на леглото с очи, вперени във вратата, следейки подвижните сенки, танцуващи на трептящия от въздушното течение пламък. Мислеше си как ще се завърне в Лондон, как ще приседне в гостната на Еделина, където ще пращи силен огън, а въздухът ще ухае на билки и подправки; мислеше си как ще почисти устните си със снежнобяла кърпа, след като забие зъби в сочното говеждо и ще отпие от ароматния кларет, който внасяше баща й.

Очите на Ъфорд натежаха, но той се сепна от унеса си, стреснат от някакъв шум от улицата долу. Скочи от леглото и се втурна към тесния процеп, внимателно отмести гредата, която го покриваше, и се взря навън. Студеният нощен въздух го блъсна, а страхът го прониза в сърцето. В тъмнината на улицата се придвижваха тъмни сенки, а от аптеката се процеждаше светлина. Беше сигурен, че чу звън на метал в уличката и приглушено цвилене на кон. Краката му натежаха като олово. Долу имаше хора — той усети движение и зърна проблясването на доспехи. Бързо се завъртя:

— Те са тук! — каза той задъхано и забеляза, че е потънал в пот, а ръцете му лепнат.

— Глупости!

— Тук са! — повтори Ъфорд. — Кралските копои — дьо Краон и останалите.

Вдигна бойния си колан и го опаса около кръста. Сетне, грабвайки наметалото и дисагите, отвори вратата и застана на върха на стълбите. Усещаше как Болингбрук диша тежко зад него. Уличката долу беше пуста.

— Давай бързо по стълбите! — подтикна го Болингбрук. — Ще се разделим. Ако ме хванат, ще унищожа ръкописа. Помни — кея Мадлен, лодкаря с алената качулка — той ще те откара надолу по реката до „Славата на Уестминстър“, английски рибарски кораб. Нейният капитан се казва Чандлър.

Ъфорд кимна и се затича по стълбите. Когато стигна до долу, зави наляво и се затича по уличката, заобиколен от двете страни от слепи стени. Не знаеше по кой път е поел Болингбрук, но той винаги се шляеше сам и познаваше града като петте си пръста, дори по-добре от Ъфорд. Ъфорд тичаше като луд. Виждаше бледите мършави лица на просяците, свити във входовете, а ръмжащите кучета се разбягваха, щом ги ритнеше с ботуша си. Мина покрай малка църква, земята хрущеше под краката му. Мерна един водоливник и му стори, че това е магистър Тибо, който му се надсмива. Придържаше се към бедните квартали, които бяха зле осветени и излъчваха всевъзможни зловония; стражите и градските пазачи рядко минаваха през бордеите. Помнеше едно-единствено нещо: картата, която бе наизустил. Стигна до Улицата на Капуцините и спря да си поеме дъх и да успокои пронизващата болка в тялото си. Прибра отново камата в ножницата, приклекна, потършува в гънките на дрехите си и намери парче сирене. Опита се да го сдъвче, но устата му бе твърде суха и той го изплю.

Ъфорд се опита да проумее какво всъщност ставаше. Бяха откраднали пъкления ръкопис — Болингбрук го взе и сега от безопасността ги деляха само няколко часа. Веднъж да се качат на рибарската лодка, колкото и дьо Краон и неговите копои да виеха като адски хрътки, те щяха да са в безопасност. Но как се бе случило все пак? Ъфорд дишаше тежко и напрягаше уши да чуе дали го преследват. Беше ли направил грешка, или копоите преследваха бедния Болингбрук? Опита се да се успокои, като си представи лицето на Еделина, но вместо това видя лицето на Люсиен — с отворена прелестна уста, от която бликаше кръв. Ъфорд се унесе. Спомни си въпроса към Болингбрук. Какво беше толкова ценното в този ръкопис? Лондон и Париж бяха пълни с магьосници. Брат Роджър бе направил забележителни предсказания, но не бяха ли те просто мъгляви измислици? Болката понамаля и Ъфорд се опита да се съсредоточи върху собственото си опасно положение. Болингбрук беше този, който откри ръкописа, влизайки във връзка с мистериозния предател, но после какво? Дали този изменник ги е предал? В капан ли бяха попаднали? Ръкописът, който носеше Болингбрук, истински ли беше или фалшификат?

Ъфорд надзърна в Улицата на Капуцините. От мястото, където бе клекнал, успя да види отблясъците на реката и светлината на факлите по кея. Може би лодкарят ще дойде рано. Той се изправи на крака и тръгна бавно по улицата. От някакъв прозорец се чу плач на дете — остър звук, пронизващ нощта. Чу вой на куче и се сепна от вихрушката прилепи във въздуха над него. Бухал забуха в една градина по-надолу и той си припомни поверието, че бухалът е предвестник на смъртта. Беше извървял половината Улица на Капуцините, когато чу зад гърба си звъна на метал. Ръката му се стрелна към дръжката на камата и той се обърна. Редица от облечени в ризници мъже се бяха появили от уличката. Главите им бяха покрити с качулки. Те стояха безмълвно като легион духове, изпратени от ада.

— О, не! — задъхано извика Ъфорд.

— Мосю — обади се глас, — свалете оръжието и върнете ръкописа.

Ъфорд се втренчи в тъмното. Можеше да различи униформите и сребърните лилии на син фон: кралските копои! Той извади меча и камата си и се обърна да побегне. Свършено бе с него. Втора редица мъже се появи, пресичаща всяка възможност за бягство към кея. Отново се обади същият глас, силен и ясен:

— Мосю, свалете оръжието си, искаме да поговорим за онова, което откраднахте.

Ъфорд си припомни бесилките на Монфокон, черни и зловещи, трополенето на каруцата за екзекуции, завъртането на колелото, докато мъчителите чупеха ръце и крака с дървените си чукове.

— Не мога да сваля оръжието и не нося никакъв ръкопис — той разтвори ръце. — Настоявам да премина необезпокояван.

Редицата мъже от тази му страна, облечени също като другите, започна да се приближава към него — зловещи образи на смъртта. Ъфорд прошепна молитва на покаяние, наведе се и извади меча и камата. Тишината на улицата се наруши от сблъсъка на оръжия и ужасяващите писъци на умиращия англичанин.

В тясна зловонна канавка на няма и миля разстояние оттам Уилям Болингбрук се бе свил в един мръсен ъгъл, стиснал кожената торба между краката си. В началото на уличката клечеше просяк, който му каза, че кралските копои се трупат по брега. И как трябваше да постъпи сега? И дума не можеше да става за лодката, която ги чакаше. Опита се да не мисли за Ъфорд и да се съсредоточи върху техния господар, сър Хю Корбет. Какво ли би очаквал от Болингбрук? Кой е разумният начин да се измъкне от това положение? Като че ли бе открил най-добрия начин да се предпази, сигурна защита срещу всякакви опасности, сега и за в бъдеще. Болингбрук прехапа устни и внимателно започна да планира пътя си през лабиринта пред него.

Корф, октомври 1303

Древните вярвали, че замъкът Корф в графство Дорсет бил построен от великани — мрачна, масивна постройка, извисяваща се до небесата. Кулите, бойниците, назъбените стени и високите порти надвисваха над нивите, полята и гъстите мрачни гори, които се простираха чак до брега. В тази мразовита нощ, празника на светците Саймън и Джуд, замъкът бе обвит в мрак и само от време на време проблясваха светлини на факли и пукащите мангали, разположени на бойниците да светят и топлят на часовите.

Разбойникът, познат под името Хорхаунд^[6], се радваше на мразовития студ. Отрядите нямаше да напуснат замъка и управителят нямаше да преследва него и другарите му. Разбойникът се скри дълбоко в сенките на величествено дъбово дърво. Гладът бе по-належащ проблем. Сърните бяха твърде пъргави, а и такъв вид лов винаги би събудил подозрения. Затова Хорхаунд бе заложил капани за зайци и сега, преметнал на рамо кожена торба, възнамеряваше да провери плячката за тази вечер. Грабна арбалета си и потърси увереност, докосвайки ножа, затъкнат в кожения колан около кръста. Чувстваше се удобно в дрехите, откраднати от търговеца, който доставяше вино на замъка — глупав мошеник, който си мислеше, че само ще си седи в каручката и ще си трополи по пътеката през гората, без да даде обичайната такса; скръндза, не пожелал да плати за охрана. Хорхаунд му бе взел дрехите и кесията, но му остави виното, коня и каручката. Разбойникът потърка признателно вълнената дреха и придърпа по-плътно тежкото черно наметало. Ослуша се за звуци в мрака. Понякога управителят на замъка разпращаше наоколо лесничеите и ловците, но този път Хорхаунд не чуваше нищо в тъмнината на нощта.

Хорхаунд се надигна и реши да продължи. Познаваше добре пътечките и използваше светлините на замъка, както моряците се ориентират по звездите в непознатите морета. Движеше се с лекота, защото знаеше, че тази нощ в гората нямаше да има никого. Не го дебнеше никаква опасност. Тръгна напред с големи крачки, без да бърза, като хрътка, сигурна в плячката си. Истинската опасност беше на откритите места, из нивите и пасбищата, и в широкото пространство пред замъка. Пътят пред него закриволичи. От време на време Хорхаунд се спираше да приклекне и подуши въздуха, преди да продължи. Стигна до мястото, където беше заложил капаните, но остана горчиво разочарован: уловените зайци вече бяха изядени от дребните горски животни — лисици, невестулки или белки. Нищо не беше останало, освен остатъци по мрежата и насмоленото въже. Хорхаунд тихичко изруга. Ами той? Имаше осемнайсет — двайсет гърла за хранене, от които трима старци, пет жени и две деца.

Той продължи напред и стигна до широкия път, който водеше до главната порта на замъка. Горската пътека, обляна в мека лунна светлина, беше безлюдна, нямаше никаква опасност. Хорхаунд вървеше все по края, готов да се шмугне пак сред дърветата, ако възникнеше опасност. Колкото по-нататък вървеше, толкова повече нови миризми усещаше, но не на влажно дърво или есенни листа, а на пушек и апетитно ухание на печено месо. Приближаваше се до Горския хан, любимото място за срещи на местните селяни и на всички, които имаха вземане-даване със замъка, но това обикновено ставаше в по-хубавото време, а не когато студената зима потропваше на вратата. Хорхаунд се шмугна обратно в гората и приближи хана изотзад. Внимаваше за собственика му, любезния домакин мастър Реджиналд, който гледаше свирепи кучета. Разбойникът се придържаше на разстояние от хана и подмина задната стена. Ароматите от кухнята бяха многообразни и възбуждащи апетита и Хорхаунд се загледа с копнеж по далечните светлинки от прозорците и по дима от комините. Понякога мастър Реджиналд се смиляваше над него и неколцина от другарите му и ги пускаше да седнат до огнището да се постоплят, да изгълтат по една заешка яхния, в замяна на каквото бяха уловили в гората.

Хорхаунд продължи напред. От време на време дърветата отстъпваха място на влажни полянки и коварни тресавища. Както обикновено, той ги заобиколи и продължи пътя си. Дърветата се разредиха. Хорхаунд вече бе на откритото и се изкачваше по малкия насип, зад който замъкът се издигаше в небето. Това беше любимо място на зайците. Корф си имаше собствен развъдник и някои от зайците, отглеждани там, често бягаха, за да основат собствени колонии. Предната нощ Хорхаунд бе заложил капани близо до рова. Надяваше се, че острият студ и тъмнината ще притъпят бдителността на стражите. С приближаването си усети вонята на застоялата вода и благодарен на падащата мъгла, потърси капаните си. Зарадва се на меките пухкави телца, които го очакваха.

Почти беше напълнил торбата си, когато се натъкна на трупа. Младата жена бе просната до рова, скрита зад туфа прещип срещу една от тесните задни порти на замъка Хорхаунд едва не извика от уплаха. Щом приближи, той видя лицето и дългата коса на момичето. Докосна студената й шия и почувства смъртта, после напипа и стрелата от арбалет, забита в гърдите й. Хвърли поглед към светлинките по бойниците. Не можеше да направи нищо и отстъпвайки в нощта, се завърна в гората по друг път, заобикаляйки близкото село.

Стигна до гробището на църквата „Сейнт Питър ин дъ Ууд“ и спря пред покритата порта на църковния двор. Дали да влезе и потърси отец Матю, почтения, състрадателен свещеник? Сигурно и той беше разтревожен от събитията. Колко станаха вече? Две или три млади жени, с днешната жертва ставаха сигурно четири, всички безмилостно убити. Две от телата бяха открити в самия замък, а третото, също както днешното, току пред портите. Хорхаунд бе силно разтревожен. Не му се мислеше за другия кошмар, който наричаше „ужасът в гората“: самотната поляна, мрачния дъб и увисналия труп, сякаш жертва на някакво варварско жертвоприношение. Разбойникът се взря в гробището. От къщата на свещеника не се виждаше светлина, а църквата беше мрачна каменна грамада, чернееща в нощта. Тия работи трябваше да почакат. Хорхаунд продължи напред.

Вътре в църквата отец Матю коленичи, обгърнат от мрака. Беше се свил пред олтара с гръб към преградата и с лице към малкия светилник, който висеше до дарохранителницата над олтара. Прекръсти се още веднъж и тихо прошепна Confiteor — молитвата за опрощение, изброи греховете си, покая се и поиска опрощение. Едно и също ставаше всяка вечер. Винаги когато можеше, отец Матю изгасяше светлините в дома си и идваше да се моли в студения мрак. Така се пречистваше и се доближаваше до страданията на Христа в Гетсиманската градина. Припомни си думите от Псалм 50: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“. Сухите му устни и език се оплетоха на думата „правия“.

Отец Матю горчиво се засмя на себе си. Вече не можеше да се моли. Студената тъмнина също му напомняше за онази килия и най-вече за онзи глас, шепнещ тайните си в мрака. Тези спомени го караха да плаче, защото напомняха тъмното му минало. Отпуснал глава на ръцете си, той зарони горчиви сълзи за онова, което беше извършил и за онова, което трябваше да свърши, но не бе успял.