Мики Спилейн
Дългото очакване (3)

Глава трета

Местенцето представляваше една къща покрай трасето на магистралата север-юг. Не блестеше с нещо особено, освен ако не се броеше гръмката му реклама ПЪРЖОЛИ И КОТЛЕТИ ПРИ ЛУИ ДИНЕРО. Беше солидна сграда от истински борови трупи с голяма камина от пясъчник откъм страната на бара. Бизнесът му явно процъфтяваше, съдейки по многобройните паркирали коли.

— Не е ли малко далеч от града?

— А, това няма никакво значение. Само тук можеш да си хапнеш както трябва. Тука се отбиват всички, които се прибират в града.

Вътре шумът беше доста силен, което се дължеше на оркестъра, който свиреше румба, и след малко се усили благодарение на голяма част от клиентите, започнали бурно да аплодират ставащото на дансинга. Татенцето поздрави няколко души, беше поздравен на италиански диалект от самия Луи и ме представи с полусърдечен жест. Мисля, че и аз го поздравих. Беше ми трудно едновременно да разговарям и да наблюдавам блондинката увита около микрофона. Беше съвсем автентична блондинка в зелена рокля която се развяваше като при силен вятър и не падаше само благодарение на едно последно копче в средата. Без особени старания човек можеше да се наслаждава на бронзовия тен от вътрешната страна на бедрата и. Тя съпровождаше началото на песента със ситни стъпки, които ставаха все по-дълги и по-разкриващи близостта до съкровеното място. Зрителите бяха буквално погълнати от представлението и забравяха, че имат ястия по масите си.

За съжаление обаче песента не и достигнаха три тона и съкровеното място си остана скрито. Вместо да остави клиентите без дъх, тя започна да си играе с горната част на роклята си и за минута си помислих, че така или иначе ще се свлече. Но и тази песен свърши прекалено бързо. Получи ураган от аплодисменти и се скри зад завесата до оркестъра.

— Хареса ли ви? — запита Луи.

— Бива. — казах аз.

Той ме озари с голямата си усмивка и потупа самодоволно шкембето си.

— А-а, тая вечер Уенди беше върхът. Направо върхът. Скоро ще направи голяма кариера.

Аз изгрухтях:

— Като я гледам, тая работа я е свършила доста отдавна.

— Вярно, така е. Но тук и харесва и не мисли да си тръгва. Аз плащам добре. Много хубаво момиче. А сега, Ник, ти и твоят млад приятел какво ще ядете?

— Разбира се, че ще хапнем, нали за това сме тук. Донеси ни две пържоли, но преди това по едно аперитивче. Ще седнем хей там на оная маса в ъгъла.

Той имаше предвид една действително забутана маса, свряна в ъгъла зад палмата и зад някакви драперии, която беше останала свободна, защото никой не подозираше за съществуването и Напитките пристигнаха едновременно с нас на масата и ни стигнаха точно за времето докато келнерът успее да се върне с новите.

— Тук ли обичаш да киснеш, татенце?

— Човек търпи, търпи, па накрая му писне от готвеното в пансиона.

— Бизнесът ти си го бива. Сигурно притежаваш някоя друга автобусна линия.

— По дяволите, Джони, тук ми е по джоба. Един приятел кара свинското на Луи на нищожни цени и той ми се отплаща. Пържолите са нещо наистина чудни.

За последното наистина не се шегуваше. Пържолите бяха действително превъзходни. Разбрах колко съм бил гладен едва когато ножът и вилицата ми образуваха едно сребърно Т над лъснатата чиния. Извадих цигара и я запалих, като се отпуснах щастлив на стола. В същия миг се появи и блондинката иззад палмата и седна до мен на масата. Съвзех се едва когато клечката изгори палеца ми.

Беше сменила зелената рокля с друга, но разликата им беше само в цвета. След като я изучавах известно време малко по-отблизо, стигнах до извода, че роклята я правеше това, което беше под нея.

— Здравей, Ник. — каза тя с плътен и дрезгав глас и набърчи нослето си към мен.

— Здравей, Уенди. Запознай се с Джони.

Харесвам жени които протягат ръка и стискат твоята като мъж. Така разбирате от какъв материал са направени. При тая материалът беше действително екстра качество.

— Здравей, Уенди. Номерът ти ми хареса.

Тя се изсмя с дълбок гръден глас.

— Не си разочарован?

— Мъничко. Все ми се ще да вярвам, че някой ден конците на копчето ще изтънеят съвсем и…

— Ще пипна някоя жестока настинка. — засмя се тя.

Аз и се ухилих.

— Не се безпокой. Ще те стопля.

— Ще трябва да имаш под ръка тояга да прогонваш и другите мераклии. — изгрухтя татенцето. — Приключи ли за тая вечер, Уенди?

— Да. Мога да си ходя в къщи. Ти ли ще ме откараш?

— Разбира се. Ще те закарам до гарата и от там ще те поеме Джони.

Беше много мила от негова страна.

Уенди произнесе:

— Чудесно, но да не ми се наложи да се отбранявам?

— Не се възбуждай толкова. — посъветвах я аз. — Когато ми се наложи да се бия с дама, за да получа нещо от нея, аз ще се обеся.

Тя подпря брадичката си в дланта на изправената си ръка и усмивката и разцъфна по цялото и лице. Беше много красиво, с очи и уста от които бликаше пола и. Изглеждаше чудесно даже и когато изпълняваше номерата от безцветната програма, а това едва ли се удаваше на всеки.

— Само питах. — каза тя. — Тия дни е трудно да кажеш кой на какво е способен, а доколкото виждам, днес не си седял мирен.

— Имаш предвид главата ми ли?

— Да, плюс сакото ти.

Татенцето отмести чинията си и вдигна чашата си с последната глътка от питието.

— Това му е подарък от ченгетата, сладур.

Усмивката и избледня.

— От ченгетата?

— Казва се Джони Макбрайд.

Чудесната и уста оформи едно нямо „О“ което стана част от уплашена гримаса.

— Искаш да кажеш, че…

— … че полицията иска да докаже че съм убил някой си. — довърших аз.

— Но те… те го доказаха!

— Би трябвало да поговориш с тях и да провериш.

Очите и се преместиха от мен на татенцето. Той я върна с палец към мен.

— Погледни му пръстите, Уенди!

Обърнах дланите си към нея и и позволих да погали гладката повърхност на пръстите ми. Изобщо нямаха противен вид. Годините на тежък труд по нефтените кули бяха премахнали по-голямата част от обезцветяването и щяха да си изглеждат съвсем нормални пръсти, стига да не бяха толкова гладки.

Тя понечи да каже нещо, но татенцето я спря.

— Той е луд.

Прибрах си ръцете и вдигнах цигарата.

— Ще се изненадаш много, ако разбереш колко съм нормален.

В гласа ми застърга стомана.

Татенцето едва сега я улови.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо ме доведе тук, татенце? Наоколо има толкова много кръчми.

Той не отговори.

— Преди да тръгнем, ти се обади по телефона. На русата хубавица тук. Защо?

Ченето му увисна. Мина цяла секунда докато го затвори овчедушно.

— Ти си подслушвал. — обвини ме той.

— Подслушвал съм, дрън-дрън! Просто гадаех, и както виждам, съм познал.

— Прав си, Джони. Обади ми се.

Ухилих се на русокосата красавица и я оставих да подхвърли топката на стария изкуфелник.

— Окей, Джони. — каза той. — Обадих и се. Сега ще ти обясня защо. Мисля че съвсем си откачил за да се разхождаш тука, но в крайна това си е твоя работа и аз няма да ти се бъркам в нея. Ти се появи на най-оживеното място, където всеки може да те види, и по тоя начин си търсиш белята. Уенди има голяма и хубава къща, където може да те приюти.

— Това ли е всичко? — запитах аз.

— Това е, Джони. — Той спря и се загледа в чинията си. — Не можеш ли да ми кажеш какво те безпокои?

— Не. Нищо не ме безпокои.

— А, не знам. Предполагам, че от стар човек няма голяма полза. Когато беше малко момче и се навърташе около гарата, аз бях този който ти поправяше хвърчилата и ти оправях възлите по кордата на въдицата. И откакто изпадна в беда загубих сън и покой. Хайде, да си тръгваме оттука.

Още едно късче от миналото ми преди двайсет години. Също както и останалите момчета, и аз съм се навъртал редовно около гарата. Бях готов дори да се обзаложа, че съм знаел наизуст и разписанието на влаковете. Имаше нещо трогателно в тия неща, особено когато идваха от човек, когото виждах за пръв път в живота си.

Уенди взе шапката и чантичката си, махна за довиждане на Луи и тълпата в бара и се присъедини към нас отвън. На предната седалка на форда имаше място само за двама така че се пъхнах примирено отзад. Никой не пророни дума по целия път до гарата, където старият юнак слезе и ми каза да заема мястото му отпред на кормилото.

— Разбира се, татенце. — казах аз.

Той засука войнствено мустака си и ме изгледа злобно:

— И спри, по дяволите, да ме наричаш повече „татенце“. И двамата знаем много добре как се казвам!

— Окей, мистър Хендерсън!

— Доста нахакан си станал през тия пет години, Джони. — и той затропа наперено напред. След секунда обаче гневът му поотмина и той се обърна и ни махна за лека нощ.

И ние му махнахме в отговор и той изчезна вътре.

Гарата беше все така опустяла.

— Къде си отседнал, Джони?

— Хатъуей Хауз.

Русокосата красавица кимна, направи завой и се включихме в главния път.

— Отиваме направо при мен и после сутринта ще се обадиш някой да докара багажа ти.

— Нямам никакъв багаж, нито пък имам намерение да ти идвам на гости, поне тази вечер. Може би утре.

Нямаше намерение да ме убеждава.

— Това си е твоя работа. Правя го само заради Ник.

Изчаках я да спре на един червен светофар и се ухилих така, че да ме види.

— Виж, Уенди, ти си едно чудесно малко сладурче и всичко останало, но си точно от този пол, с който не искам да си имам работа точно сега, защото ме чакат много задачи.

Веждите и се повдигнаха надменно.

— Не се тревожи, няма да те изнасиля.

— Случвало ми се е. — казах аз.

— Какво его, господи!

Зеленото светна и тя тръгна направо на втора.

— Не се заблуждавай, детето ми, аз съм точно толкова мъж, колкото и ти жена, и както казва Фройд, нагонът движи света.

— Какво образовано копеле!

— Точно така.

Слаба усмивка се стаи в ъгълчето на устата и.

— Изглежда наистина трябва да коригирам малко номера.

— Точно така. Или им покажи всичко, или дори не им го загатвай. Страшно мразя да ме дразнят по този начин.

Тя си отметна главата назад в буен смях и аз се разсмях заедно с нея. После изведнъж млъкнахме и двамата и не проговорихме чак докато остана един квартал до хотела. Неоновият надпис се показа в далечината и аз и казах да спре. Слязох от колата, хлопнах вратата и се облакътих на прозореца.

— Ако предложението ти продължава да е в сила, как да те намеря?

Лицето и беше блед овал в светлината от арматурното табло на колата.

— Понтиел Роуд 4014, Джони. Бяла къща на върха на хълма. Ще оставя ключ в голямата саксия на входа.

В гласа и имаше нещо, което ме привлече неудържимо към нея, нещо толкова сладостно и в премала, също както в песента и, която изпя в зелената си рокля, разкриваща загорялата и атлазена плът. Протегнах се и я привлякох към себе си, докато усетих вкуса на устните и, пълни и зрели, и ги вкусих жадно, като почувствувах горещото и остро връхче на езика и миг преди да се стегне и издърпа.

— По дяволите! Сега трябва да се обесиш!

— Хей, та това беше само един лек спаринг. — казах аз. После се разсмях и тя включи толкова бързо на скорост, че малко остана да ме обезглави. Лицето ми остана ухилено, беше такова малко сладурче, което много обичаше да дразни, но подлудяваше само някой да я докоснеше. Не го знаеше, но от това следваше че бях длъжен да я просветя с няколко урока за учението на Фройд в тая голяма бяла къща на хълма.

Използувах страничната врата вместо главния вход на хотела и видях едрото ченге преди той да ме зърне. Беше се разплул в едно кресло, като се мъчеше едновременно да чете и да наблюдава главния вход, без особен успех, разбира се.

Потупах го по рамото и ако не беше толкова грамаден, сигурно нямаше да се заклещи при паническия си опит да се изправи от креслото.

— Свободно, курсант. Току-що се връщам от разходка, така че за тая вечер приключих. Ако ти потрябвам за нещо, обади ми се в стаята.

Той седна отново и ме изгледа мръсно, след което се увери дали наистина се качвам на асансьора. След това отново взе вестника и възобнови четенето. Слязох на моя етаж, тръгнах по коридора и пъхнах ключа в ключалката на стаята си.

Разбрах, че някой е бил вътре още докато си смъкна дрехите. Из стаята се носеше мирис, който съвсем не му беше тук мястото. Познавах го много отскоро и не можех да го сбъркам. Сетих се откъде е, макар и не веднага. Беше на дезинфекционно средство. Като в болниците. Като от лицето на Тъкър под превръзките.

Каквото и да беше търсил, не беше го намерил, по простата причина че тук нямаше нищо скрито. Захвърлих новото си сако с разпрания ръкав в куфара заедно с другите парцали и влязох под душа. Студената вода буквално ме разтърси и болката запулсира в главата ми. Бавно усилих горещата докато можех а търпя и болката отшумя.

Тъкмо се подсушавах и нечии пръсти почукаха на вратата. Изревах им да влизат и заметнах хавлията около кръста си. На прага застана пиколото Джак, с едно ухо заслушан към коридора. Очевидно беше доволен от чутото.

— Знаеш ли че долу има един копой?

— Аха. Опита се да ме проследи.

— И ти го изпързаля, нали?

— Ами, избягах му. Не е от много бързите.

— Вярно ли е, дето се говори че си пречукал областния прокурор?

— Изглежда доста хора споделят това мнение.

— А ти какво мислиш?

Хвърлих му един изпълнен с болка поглед и облякох шортите си.

— Че за какво ми е да пречуквам областния прокурор?

Ухили ми се сякаш го бях посветил в цялата тайна.

— Днес имаше посетител. Една мумия.

— Да, знам. Подушвам го.

— Това беше Тъкър. Мръсен кучи син. Потанцувахте малко, така ли?

— Успях да изгоня само малкия дявол от него. Но защо ми изцеждаш тая хубава информация?

Той отново се захили.

— Ти ми даде петарка, а той не ми даде нищо. А и освен това ми виси на врата от сума ти време. Копелето се натиска да гуши процент от всяка моя сделка. Но няма да му стане играта. — добави той. — Всеки който му изкарва ангелите е мой авер.

— Здравей, авер. Какъв ти е рекетът? В тоя град изглежда всеки си има рекет, та какъв е твоят?

— Жени.

— Добре, изпрати ми две. Една червенокоса и една брюнетка.

— Окей, помниш какво ти казах. Каквото поискаш, имаш го. Умирам от радост като гледам как си обработил онова копеле Тъкър. Само да се появи още някой и веднага ще ти звънна. Има авариен изход и служебен асансьор долу във фоайето. Ще го оставя на твоя етаж, за да го използуваш, ако ти се наложи.

Той отново нададе ухо към коридора и се стрелна в него. Вмъкнах се в леглото и притворих очи. Беше станало страшно късно, но от шума на улицата човек можеше да заключи че е най-оживеното време на деня.

Бях се унесъл не повече от пет минути, когато вратата внезапно се отвори и лампите се запалиха.

На прага стояха две жени. Червенокоса и брюнетка.

— Джак ни изпрати. — обади се червенокосата.

Нададох силен стон.

— Много те моля, поздрави Джак от мен и му кажи да върви по дяволите.

— Но той каза…

— Само се помайтапих. Господи, как съм каталясал.

— Е, не чак толкова. — усмихна се брюнетката.

Тя се приближи и ми отметна завивката.

— Такъв го и предполагах. — съобщи тя на червенокосата.

Те се засмяха и излязоха, а аз се опитах да задрямам.