Сидни Шелдън
Голо лице (6)

Глава шеста

Първата му пациентка вече чакаше в коридора. Тери Уошбърн. Преди двайсет години Тери била една от най-големите звезди в съзвездието Холивуд. Шеметната й кариера угаснала за една нощ, тя се омъжила за един търговец на дървен материал от Орегон и изчезнала напълно. Оттогава насам Тери се беше омъжвала поне пет или шест пъти и понастоящем живееше в Ню Йорк с поредния си съпруг, някакъв вносител. Тя изгледа гневно Джад при появата му в коридора.

— Е… — започна тя и млъкна, като видя лицето му. — Какво е станало с вас? — запита тя. — Сякаш са ви заклещили нейде две надървени нимфоманки.

— Малка злополука. Извинявам се за закъснението.

Той отключи вратата и пропусна Тери в приемната. Празният стол и бюро на Керъл убодоха очите му.

— Четох за Керъл — каза Тери. В гласа й се беше промъкнала възбудена нотка. — Да не е сексуално убийство?

— Не — каза кратко Джад. Отвори вратата към кабинета си. — Бъдете така добра да ме изчакате десет минути.

Той влезе в кабинета, направи справка с календарния си план и започна да набира пациентите си, отменяйки останалите си ангажименти за деня. Не успя да се свърже само с трима от тях. Остра болка пронизваше гърба и раменете му при всяко движение, а главата му отново взе да бучи. Измъкна два аспирина от чекмеджето и ги глътна с чаша вода. Отиде до вратата към приемната и извика Тери. Наложи си да изхвърли всичко останало от ума си през следващите петдесет минути, освен проблемите на пациентката си. Тери се изтегна на кушетката, с пола набрана високо над коленете й и се разприказва.

Преди двайсет години Тери Уошбърн явно е била истинска фурия — следи от предишна красота още личаха върху лицето й. Тя имаше най-големите, най-меките и най-невинните очи, които някога беше виждал Джад. Щедрата й уста беше прибавила по няколко твърди линии от двете си страни, но въпреки това си оставаше разкошна, а гърдите й бяха кръгли и твърди под копринената рокля, последен хит на сезона. Джад подозираше, че е минала курс със силиконови инжекции, но искаше тя първа да го спомене. Останалата част от тялото й беше със същите качества, а краката надминаваха всякакво въображение.

По-голямата част от пациентките на Джад рано или късно се влюбваха в него, естественото развитие на отношенията пациент — доктор преминаваше в пациент-защитник-любовник. Но случаят с Тери беше по-различен. Още от първия момент, в който беше влязла в кабинета му, тя си беше поставила за цел да го направи свой любовник. Малко неща не беше опитала и от още по-малко би се опитала в старанията си да го възбуди по всякакъв начин, за който можеше да се сети — а тя наистина владееше доста. Джад накрая се видя принуден да я предупреди, че ако не престане, ще й се наложи да си търси друг психоаналитик. От този момент тя взе да се държи разумно; започна да го изучава, търсейки ахилесовата му пета. Бележит английски лекар му я беше изпратил след грандиозен международен скандал на Антилските острови. Един френски майстор на клюкарските рубрики беше обвинил Тери, че е прекарала уикенд на яхтата на знаменит гръцки корабовладелец, за когото била сгодена, като изчукала и тримата му братя, докато собственикът бил по бизнес в Рим. Историята беше заглушена още в зародиш и майсторът публикува собственоръчно опровержение, след което напусна вестника по взаимно съгласие. Още при първия сеанс с Джад Тери се беше похвалила, че изнесеното във вестника е вярно.

— Ужас — беше му казала тя. — И секунда не мога без секс. Никога не ми стига. — Беше потъркала ръце по бедрата си, издърпвайки полата си нагоре, и бе погледнала невинно Джад в очите. — Разбираш ли какво ми е на ума, сладур?

След първата й визита Джад вече знаеше достатъчно за Тери. Била родена в малко миньорско градче в Пенсилвания.

— Дъртият беше един тъп поляк. Даваше густо на душата си като се наливаше всяка събота вечер в миньорската кръчма и после насираше от бой дъртата.

На тринайсет години Тери вече притежавала тяло на жена и лице на ангел. Бързо се научила да изкарва по някой долар зад гърба на миньорските бараки. Денят, в който баща й разбрал за това, се втурнал, крещейки нещо неразбрано на полски и изритал майка й навън. После заключил, свалил тежкия си колан и изкарал ангелите й през задника. След като капнал от това занятие я изнасилил.

През цялото време, докато траеше разказът, той я беше наблюдавал как описва сцената без нещо да помръдне върху лицето й.

— Тогава за последен път видях майка и татко.

— Защото избяга — каза Джад.

Тери се изви изненадана върху кушетката.

— Какво?

— След като баща ви ви е изнасилил…

— Да съм избягала? — повтори изумено Тери. Тя отметна глава назад във весел смях. — Та аз се късах от кеф. Оная дърта кучка майка ми ме изхвърли!

В този момент Джад включи магнетофона.

— За какво бихте искали да разговаряме? — запита я той.

— За ебане — отговори тя. — Защо да не попсихоанализираме малко и вас, та да разберем защо сте толкова напрегнат?

Той го пропусна край ушите си.

— Кое ви кара да мислите, че смъртта на Керъл е била свързана със сексуално нападение?

— Защото всичко ми напомня за секс, сладур. — Тя се изви и роклята й се повдигна още малко.

— Смъкни си полата, Тери.

Тя го изгледа с невинен поглед.

— Съжалявам… Пропуснахте един вълшебен рожден ден в събота вечер, докторе.

— Разкажете ми.

Тя се поколеба; непривично изражение на загриженост се появи върху лицето й.

— Нали няма да ме намразите за това?

— Казвал съм ви, че не ви трябва моето одобрение. Единственият човек, от чието одобрение се нуждаете, сте вие самата. Морално и неморално са правила, които ние си измисляме, за да можем да участваме в играта „взаимоотношения с другите хора“. Без правила не може да има игра. Но не забравяйте — правилата винаги са условни.

Последва мълчание. След малко тя проговори.

— Беше парти с танци. Съпругът ми беше наел оркестър от шестима мъже.

Той зачака да чуе продължението.

Тя се изви да го погледне в очите.

— Сигурен ли сте, че после ще продължавате да ме уважавате?

— Аз искам да ви помогна. Всички сме вършили неща, от които после сме се срамували, но това не означава, че трябва да продължаваме да ги вършим.

Тя го изучава известно време, после отново се отпусна върху кушетката.

— Споменавах ли ви, че подозирам съпруга си Хенри в импотентност?

— Да. — Не беше спирала да му пълни ушите за това още от самото начало.

— В действителност изобщо не е спал с мен, откакто се оженихме. Винаги си намираше някакво педалско оправдание… Е… — Устата й се изкриви горчиво. — … Е… в събота вечер се чуках с всеки от състава, докато през това време Хенри гледаше. — И тя заплака.

Джад й подаде някаква салфетка и зачака, без да отделя погледа си от нея.

Никой никога не беше давал нещо на Тери през живота й, без после да й измъкне двойна и тройна цена за него. В началото на кариерата си в Холивуд беше започнала като сервитьорка в един крайпътен ресторант, като си харчеше по-голямата част от заработката по един треторазреден театрален репетитор. След една седмица репетиторът я прибра при себе си, като обучението му се сведе да я научи как се върши цялата домакинска работа плюс непрекъснатите репетиции в спалнята. След няколко седмици, когато разбра, че той не е в състояние да я вкара в Холивуд дори и при най-добро желание от негова страна, тя му би шута и започна работа като касиерка в една дрогерия в хотел в Бевърли Хилс. На връх Коледа се появи един филмов продуцент, за да избере някакъв подарък за жена си. Беше й оставил визитната си картичка с молбата да му позвъни. Още на следващата седмица Тери направи филмовите проби. Беше доста неловка и скована, но имаше три неоценими преимущества. Притежаваше изумително лице и фигура, изключително фотогенични, плюс поддръжката на продуцента.

Тери Уошбърн се появи в незначителни роли из цяла дузина филми през първата година. Започна да получава купища писма. Ролите й взеха да се увеличават. В края на годината неочаквано се помина нейният благодетел и тя се уплаши, че могат да я изгонят. Вместо това новият шеф на студиото я извика при себе си и й каза, че има големи планове за нея. Тя получи нов договор, повишение и по-голям апартамент със спалня, пълна с огледала. Ролите на Тери постепенно се издигнаха до главни във второстепенни филми, а накрая, след като публиката полудя по изпълненията й и започнала да обсажда касите на кинотеатрите, където се прожектираха филми с нейно участие, започна да се появява и в първокласни продукции.

Всичко това принадлежеше на миналото и Джад усети жал към нея, като я гледаше легнала на кушетката и опитваща се да приглуши подсмърчанията си.

— Да ви донеса ли малко вода? — запита той.

— Н-не, благодаря — отказа тя. — Д-добре съм. — Извади кърпичка от чантичката си и си издуха носа. — Простете ми, че се държах като идиотка — каза тя. Изправи се и седна на кушетката.

Джад седеше спокойно, като я чакаше да се овладее.

— Защо се омъжвам все за мъже като Хенри?

— Това е един много важен въпрос. Имате ли някаква представа защо?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? — извика тя. — Вие сте психиатърът. Да не смятате, че щях да се омъжвам за тия отрепки, ако ги знаех що за стока са?

— Вие как мислите?

Тя го изгледа шокирана.

— Искате да кажете, че аз въпреки всичко пак бих се омъжила за тях? — Тя гневно скочи на крака. — Ти, мръсен кучи сине! Мислиш, че на мен ми е правело удоволствие да се чукам с тях ли?

— Не ви ли правеше?

Тя сграбчи в гнева си една ваза и я запрати върху него. Вазата се разби върху една маса.

— Този отговор достатъчен ли ви е?

— Не. Тази ваза струваше двеста долара. Ще я запиша към сметката ви.

Тя се втренчи безпомощно в него.

— Дали наистина съм ги харесвала? — прошепна тя отпаднало.

— Това вие ще ми кажете.

Шепотът й се снижи още повече.

— Сигурно съм болна — прошепна тя. — О, Господи, аз съм болна. Моля те, помогни ми, Джад. Помогни ми!

Джад я приближи.

— Първо трябва ти да ми помогнеш, за да мога после и аз да направя същото за теб.

Тя кимна вяло с глава.

— Искам да си отидеш и да си дадеш отчет как се чувстваш, Тери. Не когато вършиш тия неща, а преди това. Помисли си добре защо искаш да ги правиш. И когато го проумееш, това ще означава, че си разбрала много за себе си.

Тя остана взряна в него за миг, но след малко лицето й се отпусна. Извади кърпичката си и отново се изсекна.

— Голяма работа си, докторе — каза тя. Вдигна чантичката и ръкавиците си. — Какво ще кажеш за следващата седмица?

— Добре — каза той. — Ще се видим отново следващата седмица.

Отвори вратата към коридора и Тери излезе.

Той знаеше добре отговора на проблемите й, но тя беше длъжна сама да стигне до него. Трябваше да се научи, че любовта не се купува, а се дарява. А тя не би могла да възприеме факта, че може да получава свободно любовта, докато не разбереше, че я заслужава. До този момент, през цялото изминало време Тери не беше преставала с опитите си да я купува, разполагайки с единствената валута за нея — собственото тяло. Той добре съзнаваше агонията, която тя изживява, бездънното отчаяние на самоунижението; сърцето му я разбираше толкова добре. Но единственият начин, по който можеше да й помогне, беше да се държи хладно и дистанцирано. Знаеше, че в очите на клиентите си изглежда безразличен и равнодушен към проблемите им, небрежно подхвърлящ им зрънца от олимпийската си мъдрост. Но това беше най-важната част от методиката му на терапия. В действителност той преживяваше дълбоко техните драми. Щяха да се изумят, ако само разберяха колко често незримите чудовища, които се опитваха да разбият емоционалните им устои, превръщаха сънищата му в кошмари.

През първите шест месеца от работата му като психиатър, когато караше задължителния двегодишен стаж по анализа, необходим за оформянето му като психоаналитик, Джад беше започнал да развива отвратително главоболие. Той се вживяваше в симптомите на всичките си пациенти, преживявайки ги като свои, и му беше потребна повече от година, за да се научи да канализира и контролира емоционалните си реакции.

И сега, докато поставяше лентата със записа на беседата му с Тери на мястото й, разумът му не спираше да се блъска над собствената му дилема. Върна се при телефона и набра номера за повикване на Деветнадесети полицейски участък.

Телефонистката го свърза с детективския отдел. В слушалката се разнесе дълбокият бас на Макгрийви.

— Лейтенант Макгрийви слуша.

— Детектив Анджели, моля.

— Почакайте.

Той дочу изтракването на слушалката, оставяна върху бюрото. След няколко секунди се обади Анджели.

— Слушам, детектив Анджели.

— Тук Джад Стивънс. Бих искал да разбера дали сте научили нещо за онова, което говорихме с вас.

Последва моментно колебание.

— Проверих — изрече внимателно Анджели.

— Трябва само да кажете „да“ или „не“. — Сърцето на Джад сякаш щеше да изскочи от гърдите. Следващият въпрос му струваше огромно усилие. — Зифрен още ли се намира в Матеауан?

Измина сякаш цяла вечност преди Анджели да отговори.

— Да. Още е там.

Вълна от разочарование премина през Джад.

— О, разбирам.

— Съжалявам.

— Благодаря ви — каза Джад и бавно окачи слушалката.

Значи оставаше Харисън Бърк. Харисън Бърк, безнадеждният параноик, убеден, че всички искат да го убият. Дали беше решил да нанесе пръв удара? Джон Хансън беше напуснал кабинета му в единайсет без десет понеделник сутринта и го бяха убили само няколко минути след това. Джад трябваше на всяка цена да установи дали Бърк е бил в офиса си по това време. Намери служебния му номер и го набра.

— Интернешънъл Стийл. — Гласът от другата страна притежаваше дистанцираният и безличен тембър на робот.

— Ако обичате, мистър Харисън Бърк.

— Мистър Харисън Бърк… Един момент, моля…

Джад стискаше палци на телефона да се окаже секретарката на Бърк. Но ако беше отскочила за минутка някъде и вместо нея се обадеше самият Бърк…

— Тук офисът на мистър Бърк — разнесе се девичи глас.

— Обажда се доктор Джад Стивънс. Ще ви бъда много задължен, ако ми дадете една информация.

— О, да, доктор Стивънс! — В гласа й се появи нотка на облекчение, примесена с разбиране. Тя сигурно знаеше, че Джад е психоаналитикът на шефа й. Дали не разчиташе на него за помощ? Как ли я беше тормозил до този момент Бърк?

— Става въпрос за сметката на мистър Бърк… — започна Джад.

— За неговата сметка? — Тя не направи опит да прикрие разочарованието в гласа си.

Джад бързо продължи:

— Секретарката ми вече не е… вече не е при мен, и аз се опитвам да приведа в ред дневниците. Доколкото разбирам, тя е записала за мистър Бърк приемен час в девет и половина сутринта в понеделник тази седмица, и ще ви бъда много задължен, ако надзърнете в програмата му за този ден.

— Един момент, ако обичате — каза тя.

В гласа й вече присъстваше определено неодобрение. Направо можеше да прочете мислите й. Нейният работодател откачаше, а лекуващият го психиатър се грижеше единствено за парите си. След няколко минути вдигна слушалката. — Страхувам се, че вашата секретарка е сбъркала, доктор Стивънс — произнесе тя грубо. — Невъзможно е мистър Бърк да е бил във вашия кабинет понеделник сутринта.

— Сигурна ли сте? — настоя Джад. — Записано е в дневника й — от девет и половина до…

— Пет пари не давам какво е записано в дневника й, докторе. — Вече не полагаше усилия да скрие гнева си, породен от безочието му. — В понеделник сутринта мистър Бърк беше на събрание на ръководството на компанията. То започна в осем часа.

— Дали не е възможно да се е изплъзнал за час?

— Не, докторе — каза тя. — Мистър Бърк никога не напуска офиса си през работно време.

Гласът й този път беше направо обвинителен. Не виждате ли, че е болен? Така ли се опитвате да му помогнете?

— Да му съобщя ли, че се обаждате?

— Не, не е необходимо — каза Джад. — Благодаря ви.

Искаше му се да добави нещо за успокоение, за сигурност, но не успя да намери думи за това. Затвори телефона.

Значи такава беше работата. Изстрелът му беше попаднал нахалост. Щом нито Зифрен, нито Харисън Бърк се бяха опитали да го убият… тогава не съществуваше никой друг с такъв мотив! Беше се върнал там, откъдето тръгна. Някой — или някои — бяха убили секретарката му и един от пациентите му. Злополуката с автомобила можеше да е случайна или преднамерена. Часът, в който се беше случила, навеждаше мисълта към преднамереност. Но при един безпристрастен поглед, незамъглен от предшестващите събития Джад беше длъжен да признае пред себе си, че е възможно и да греши. При своето силно възбудено емоционално състояние той лесно можеше да изтълкува случая като нечий зъл умисъл. Простата истина беше, че не съществува човек, който има някакъв мотив да го премахва. Взаимоотношенията с клиентите му бяха повече от добри, а с приятелите — повече от сърдечни. Не беше причинил никому зло, поне доколкото си спомняше. Телефонът иззвъня. Мигновено разпозна ниския и гърлен глас на Ан.

— Зает ли сте?

— Не. Можем да разговаряме.

В гласа й се прокрадваше загриженост.

— Четох, че сте бил блъснат от кола. Имах желание да се свържа веднага с вас, но не знаех къде да ви намеря.

Той придаде безгрижност на гласа си.

— О, нищо сериозно. Това ще ми е обица за ухото да не пресичам повече улиците на нерегулирани места.

— Вестниците писаха, че сте били блъснат от кола, чийто шофьор не спрял и избягал.

— Да.

— Откриха ли извършителя?

— Не. Вероятно е бил някой хлапак, откраднал колата на баща си.

В черна лимузина със загасени фарове.

— Сигурен ли сте? — запита Ан.

Въпросът го свари неподготвен.

— Какво имате предвид?

— Всъщност не знам. — Гласът й беше неуверен. — Просто… убиха Керъл… а сега и това.

Значи и тя беше стигнала до същия извод като него.

— Изглежда така, сякаш са изтървали някой маниак убиец от лудницата.

— Ако случаят е такъв — увери я Джад, — полицията ще го залови.

— Не сте ли в опасност?

Сърцето му в миг се обля в силен огън.

— Разбира се, че не.

Настъпи неловка тишина. Имаше да й казва толкова много неща, а не можеше. Нямаше право да тълкува едно такова дружелюбно обаждане по телефона като нещо повече от естествената загриженост на пациента към лекуващия го лекар. Ан беше от тези хора, които щяха да се обадят на всеки в беда. Но нищо повече от това.

— Остава ли в сила уговорката ни за петък? — запита я той.

— Разбира се.

В гласа й се прокрадна странна нотка. Дали се канеше да промени решението си?

— Това е среща — каза бързо той.

Разбира се, че не беше среща. Беше делово посещение.

— Да. Довиждане, доктор Стивънс.

— Довиждане, мисис Блейк. Благодаря ви, че се обадихте. Много ви благодаря.

Той затвори телефона и се замисли за Ан. Зачуди се дали съпругът й има представа за това какъв невероятен късметлия е.

Какво ли представляваше той? От малкото, което Ан бе споменавала за него, Джад си беше изградил образа на привлекателен и интелигентен мъж. Спортсмен, блестящ, успешен бизнесмен, меценат. Изглеждаше съвсем като човек, когото Джад би бил щастлив да има за приятел. При малко по-други обстоятелства.

Какъв ли можеше да бъда проблемът на Ан, който тя се боеше да разисква със съпруга си? Или с психоаналитика си? При личност като Ан с нейния характер вероятно чувството за вина беше изключително голямо поради някоя любовна връзка, която тя беше имала или преди да се омъжи, или след това. Но той просто не можеше да си я представи участница в нещо толкова пошло като тривиална изневяра. Може би щеше да му каже в петък? Когато я видеше за последен път.

Остатъкът от следобеда изтече бързо. Джад прие останалите няколко пациенти, с които не беше успял да се свърже по телефона. След като отпрати и последния, той извади лентата със записа от последния сеанс с Харисън Бърк и я пусна, като си водеше от време на време бележки.

След като свърши, изключи магнетофона. Нямаше избор. Беше длъжен да се свърже с шефа на Бърк още сутринта и да го информира за състоянието, в което се намираше неговия подчинен. Погледна през прозореца и с изненада установи, че нощта бе настъпила. Наближаваше осем. Изведнъж се почувства отпаднал и изтощен след всичкото това напрежение, с което се беше нахвърлил върху работата си. Ребрата го срязваха при всяко по-рязко движение, а ръката му бе започнала да изпитва пулсираща болка. Веднъж да се прибереше у дома, щеше да се гмурне в горещата си вана!

Постави на местата им всички ленти, с изключение на тази със записа на Бърк, които заключи в чекмеджето на масичката. Щеше да я предостави на определения от съда психиатър. Облече палтото си и тъкмо протягаше ръка към дръжката на вратата, когато телефонът иззвъня. Отиде до него и вдигна слушалката.

— Доктор Стивънс.

Никой не се обади. Дочу тежко носово дишане.

— Ало?

Никой не се обади. Джад затвори. Остана за момент до телефона с озадачено лице. Някой е избрал погрешно номера, реши той. Изгаси лампите в кабинета, заключи вратите и тръгна към площадката с асансьорите. Всички наематели си бяха заминали отдавна. Беше още рано за чистачите, които работеха нощна смяна и с изключение на Бигелоу, нощният пазач, в сградата нямаше жива душа.

Джад доближи асансьора и натисна бутона за повикване. Сигналният индикатор обаче остана безмълвен. Натисна повторно бутона. Отново нищо.

И в този момент цялото осветление в коридора угасна.