Сидни Шелдън
Голо лице (3)

Глава трета

Мери Хансън беше същинска кукличка: дребничка, красива, от изключително добра направа. Отвън беше мека и безпомощна южнячка, а отвътре желязна кучка. Джад се запозна с нея седмица след като започна да лекува съпруга й. Тя бясно се беше съпротивлявала на това и Джад я беше помолил за кратък разговор.

— Защо сте против лечението му с психоанализа?

— Не искам приятелите ми да се подиграват, че съм се омъжила за откачалка — обясни тя на Джад. — Убедете го да ми даде развод; после е свободен да прави каквото си ще.

Джад й беше обяснил, че на този етап един развод би съсипал окончателно съпруга й.

— Едва ли е останало нещо за досъсипване — беше изкрещяла тя. — Само да го знаех, че е врътнат… Мислите ли, че щях да се омъжа за един педал, ако го познавах? Та той е жена!

— Във всеки мъж има и по малко женски елемент — обясни й тогава Джад. — Точно както и всяка жена си има по нещо мъжко. Вашият съпруг е изправен пред няколко много трудни психологически проблема за разрешаване. И той полага всички усилия, мисис Хансън. Мисля, че вие сте длъжна да му помогнете заради него и децата ви.

Беше я уговарял в продължение на повече от три часа и накрая тя неохотно се съгласи да отложи временно развода. През следващите месеци дори прояви интерес към процеса на лечение и после се включи активно в битката за оздравяването му. Джад имаше за правило никога да не се захваща със семейни двойки, но Мери го беше помолила да я вземе за пациентка и той откри, че това е от полза. От момента, в който беше проумяла себе си и в какво се е провалила като съпруга, прогресът в лечението на Джон стана видим.

А сега Джад трябваше да й обясни, че съпругът й беше загинал по най-нелеп начин. Тя го изгледа, неспособна да възприеме казаното; о, вероятно това беше част от неговата дяволска лечебна методика! Внезапно смисълът на думите му си проби път до съзнанието й.

— Той няма да се върне при мен! — извика тя. — Никога няма да се върне!

Хвана роклята си и започна да я дере като някакво ранено животно. В стаята влязоха и двете шестгодишни близначета. От този момент настъпи същински пандемониум. Джад успя да умири децата и ги отведе при съседите. Даде на мисис Хансън успокоително и повика семейния лекар. Тръгна си чак когато се убеди, че не може да направи нищо повече. Качи се в колата и подкара безцелно, дълбоко потънал в мисли. Хансън се беше добрал до спасителния бряг, прекосявайки целия ад и точно в момента на най-щастливия си миг… Беше възможно най-идиотската смърт, която можеше да си представи човек. Възможно ли беше да го е атакувал някой хомосексуалист? Някой бивш любовник, изпаднал в депресия, че приятелят му го напуска безвъзвратно? Беше възможно, но Джад не го вярваше. Лейтенант Макгрийви му беше казал, че Хансън е бил убит само през една пресечка от кабинета му. Ако убиецът е бил някой хомосексуалист преливащ от ненавист, той е щял да си уговори срещата им да се състои в някое закътано местенце, или пък е щял да се опита да го убеди да се върне при него. А може би е щял да излее горчилката си право в лицето му, преди да го убие. А не да забие нож в гърба му сред оживената тълпа и после да духне.

Зърна телефонна будка на ъгъла, към който приближаваше, и изведнъж си спомни, че беше обещал на доктор Питър Хадли да вечеря с него и съпругата му Нора. Те бяха най-близките му приятели, но в този момент той нямаше настроение да се вижда с когото и да било. Спря колата до тротоара, влезе в телефонната кабина и набра номера на Хадли. Обади се Нора.

— Закъсняваш. Къде си?

— Нора — изрече Джад, — страхувам се, че тази вечер няма да се видим.

— Няма да стане — заяви тя, — намерила съм ти една жестока блондинка, която съхне и вехне по теб на дивана до мен.

— Ще се съберем някоя друга вечер — каза Джад. — Просто не съм в състояние в момента. Моля те да ме извиниш пред нея.

— Докторя! — изсумтя Нора. — Почакай малко, сега ще ти дам аверчето.

Питър се обади.

— Нещо се е случило ли, Джад?

Джад се поколеба.

— Днес имах тежък ден, Пит. Ще ти разкажа утре, като се видим.

— Ти наистина изпускаш една фантастична скандинавска богиня! Ама наистина фантастична!

— Следващият път ще се запознаем — обеща Джад. Дочу забързан шепот и после Нора пое отново слушалката.

— Ще ни гостува за Коледа, Джад. Ще дойдеш ли?

Той се поколеба.

— Ще поговорим и за това, но не сега, Нора. Съжалявам много за тази вечер.

Той окачи слушалката. Доста отдавна се чудеше как да откаже Нора от сватовническите й мераци.

Джад се беше оженил през последната си година в колежа. Елизабет специализираше социални науки. Беше топла, мека и свежа; и двамата бяха много млади, лудо влюбени един в друг и изпълнени с бурни планове да направят света по-добър за всичките си деца, които се канеха да имат. И на първата Коледа от брака им Елизабет и тяхното неродено дете бяха загинали в автомобилна катастрофа при сблъскване. Джад се беше хвърлил през глава в работата си и за кратко време се превърна в един от най-добрите психоаналитици в страната. Но от тогава не можеше дори и да си помисли, че някога ще празнува Коледа с когото и да било. Можеше и да греши, но на този ден принадлежеше изцяло на Елизабет и тяхното дете.

На излизане от телефонната кабина блъсна вратата. Изведнъж осъзна, че до кабината е застанало момиче, което чакаше за телефона. Беше младо и красиво, облечено в плътно прилепнал пуловер и минипола с дъждобран в ярък цвят.

— Простете — извини се той.

Тя го дари с топла усмивка.

— Няма защо.

Лицето й беше изпълнено с копнеж. Беше срещал и преди такова изражение. Чуждата самота, полагаща усилия да разбие стената, която беше издигнал около себе си.

Очевидно подсъзнанието му криеше кое беше това у него, с което привличаше жените. Никога не се беше опитвал да го анализира. В неговия случай то беше по-скоро недостатък, отколкото предимство, защото влюбващите се непрестанно в него пациентки едва ли помагаха на работата му. А понякога това усложняваше и живота му.

Зави по Ийст Ривър Драйв и се насочи към Мерит Паркуей. След час и половина беше на шосето за Кънектикът. Снегът в Ню Йорк се беше превърнал в мръсна киша, но същата буря беше преобразила пейзажа на Кънектикът в картинка от пощенска картичка.

Прекоси Уестпорт и Данбъри, като съзнателно се концентрираше в лентата на пътя и зимния пейзаж, който го заобикаляше. Всеки път, когато съзнанието му отскачаше към Джон Хансън, той насила го връщаше в друго русло. Караше в мрака през околността на Кънектикът и няколко часа по-късно с разтоварени вече емоции обърна колата и подкара към дома си.

Този път червенобузестият портиер Майк, който обикновено го посрещаше с широката си усмивка, изглеждаше замислен и отчужден. Семейни проблеми, обясни си го Джад. Често се спираше и разговаряше с него за малкия му син и омъжените му щерки, но специално тази вечер Джад нямаше никаква охота за подобни разговори. Помоли Майк да закарат колата му в гаража.

— Веднага, доктор Стивънс.

Майк беше готов да добави още нещо, но очевидно размисли и се отказа.

Джад влезе в сградата. Домоуправителят Бен Кац тъкмо прекосяваше фоайето. Той видя Джад, махна нервно с ръка и забързано изчезна в апартамента си.

„Какво им става на всички тази вечер? — помисли си Джад. Или за всичко са виновни нервите ми?“ Той прекрачи в асансьора.

Пиколото Еди му кимна.

— Добър вечер, доктор Стивънс.

— Добър вечер, Еди.

Еди преглътна с усилие и извърна виновно глава.

— Какво се е случило? — запита Джад.

Еди бързо поклати глава и пак отклони погледа си.

Господи, помисли Джад. Още един пациент за кушетката ми. Сградата изведнъж се беше напълнила с тях.

Еди отвори вратата и той излезе от асансьора. Запъти се към апартамента си. Не чу да се затваря вратата на асансьора и се обърна да види какво става. Еди го гледаше втренчено. Джад понечи да го заговори, но той панически затвори вратата. Джад отключи вратата на апартамента си и влезе вътре.

Лампите светеха всички до една. Лейтенант Макгрийви тъкмо издърпваше едно чекмедже във всекидневната, а Анджели излизаше от спалнята. Джад усети как страните му пламнаха от ярост.

— Какво правите в дома ми?

— Чакаме ви, доктор Стивънс — отвърна Макгрийви.

Джад се приближи и със замах прибра чекмеджето, като на косъм пропусна пръстите на лейтенанта.

— Как влязохте?

— Имаме разрешение за обиск — обясни Анджели.

Джад го изгледа, без да вярва на ушите си.

— Разрешение за обиск?!

— Струва ми се, че тук ние задаваме въпросите, докторе — прекъсна го Макгрийви.

— Не сте длъжен да отговаряте — вмъкна се Анджели, — без присъствието на адвокат. Освен това трябва да знаете, че всяко нещо, казано от вас, може да се използува срещу вас.

— Желаете ли да извикаме адвокат? — запита Макгрийви.

— Нямам нужда от адвокат. Казах ви, че дадох дъждобрана назаем на Джон Хансън тази сутрин и не съм го виждал до момента, в който вие го донесохте в кабинета ми днес следобед. Не е възможно да съм го убил. Цял ден имах пациенти. Попитайте мис Робъртс, тя ще го потвърди.

Макгрийви и Анджели се спогледаха мълчаливо.

— Къде отидохте, след като излязохте от кабинета си този следобед? — запита Анджели.

— Отидох да видя мисис Хансън.

— Това ни е известно — каза Макгрийви. — А после?

Джад се поколеба, преди да отговори.

— Карах из околността.

— Къде по-точно?

— Из Кънектикът.

— Къде спирахте да вечеряте? — запита Макгрийви.

— Никъде. Не бях гладен.

— И никой не ви видя?

Джад размисли за секунда.

— Предполагам, че не.

— Може би сте спирали на някоя бензиностанция да заредите колата? — предположи Анджели.

— Не — каза Джад. — Никъде не съм спирал да зареждам. Какво значение има къде съм ходил вечерта? Хансън е бил убит днес преди обяд.

— Връщахте ли се после в кабинета си, след като излязохте следобед? — запита Макгрийви с небрежен глас.

— Не. Защо? — запита Джад.

— Някой е влизал.

— Какво? Кой?

— Не знаем — каза Макгрийви. — Искам да дойдете с нас и да хвърлите едно око. Тъкмо ще ни кажете дали нещо липсва.

— Разбира се — каза Джад. — Кой се обади за това?

— Нощният пазач — каза Анджели. — Държите ли нещо ценно в кабинета си, докторе? Пари? Лекарства? Нещо от този род?

— Съвсем дребна сума пари — каза Джад. — Но наркотични средства не държа. Там няма абсолютно нищо за крадене. Това е някаква нелепост.

— Добре — каза Макгрийви. — Да тръгваме.

В асансьора Еди погледна умолително. Джад срещна очите му и кимна с глава в знак, че го разбира.

Разбира се, помисли си Джад, полицията едва ли ще ме подозира, че съм се вмъкнал с взлом в собствения си кабинет. По-скоро изглеждаше, че Макгрийви иска да го натопи заради загиналия си партньор. Но оттогава бяха минали пет години! Беше ли възможно Макгрийви да е изгарял от ненавист през цялото това време в очакване някой ден докторчето да му падне в ръчичките?

На няколко крачки от входа беше паркирана полицейска кола без опознавателни знаци. Качиха се в нея и потеглиха мълчаливо към кабинета му.

На влизане в сградата Джад се разписа във входната книга. Бигелоу пазачът го изгледа някак странно. Или си го бе въобразил?…

Качиха се с асансьор до петнадесетия етаж и тръгнаха по коридора. Пред вратата на кабинета му стоеше униформен полицай. Той кимна на Макгрийви и отстъпи встрани. Джад понечи да бръкне в джоба си за ключа.

— Вратата е отключена — каза Анджели.

Той я отвори и тримата влязоха вътре.

Приемната беше обърната с главата надолу. Всички чекмеджета бяха измъкнати, а съдържанието им — изсипано и разхвърляно по пода. Джад не вярваше на очите си; беше направо разтърсен от шока.

— Какво мислите, че са търсили, докторе? — запита Макгрийви.

— Нямам представа — каза Джад.

Отиде до вратата към кабинета си и я отвори. Макгрийви се движеше плътно зад гърба му.

И двете ъглови масички лежаха прекатурени, някаква лампа се беше разбила на парчета, а килимът беше облян и просмукан от кръв.

В дъното на стаята лежеше гротескно разчекнатото тяло на Керъл Робъртс. Беше гола. Ръцете й бяха вързани зад гърба със струна от пиано. Лицето, гърдите и половите й органи бяха залени с киселина. Пръстите на дясната й ръка бяха счупени. Лицето й — разбито и отекло, а устата й беше затъкната с мръсна кърпичка.

Двамата детективи следяха с внимателни погледи втренченото изражение на Джад.

— Побледнели сте — отбеляза Анджели. — Седнете.

Джад поклати глава и направи няколко стъпки. Когато проговори гласът му беше изпълнен с гняв.

— Кой… кой може да го е направил?

— А-а, това ще ни го кажете вие, докторе — каза Макгрийви.

Джад го изгледа.

— Никой не би могъл да й направи това. Тя не е сторила зло никому през живота си.

— Мисля, че е крайно време да смените плочата, докторе — каза Макгрийви. — Никой не искал да засегне Хансън, а го намерихме с наръган в гърба нож. Никой не искал да причини зло на Керъл, но я залял с киселина и я измъчвал до смърт. — Гласът му изведнъж стана метален. — И вие ми дрънкате врели-некипели, че никой не им мислил злото. Какво, да не сте глух, ням и сляп, по дяволите? Момичето е работило при вас в продължение на четири години. Вие сте психоаналитик. Да не седнете сега да ми ги разправяте, че хал хабер сте си нямали от личния й живот?

— Разбира се, че си имах хабер — каза със свити устни Джад. — Тя имаше приятел, с който щяха да се женят…

— Чик. Вече разговаряхме и с него.

— Но той никога не би направил това. Той е порядъчно момче и обичаше Керъл.

— Кога за последен път я видяхте жива? — запита Анджели.

— Вече ви казах. Когато излязох оттук, за да отида при мисис Хансън. Помолих я да затвори кабинета. — Гласът му се пречупи и той преглътна с усилие, като си пое дълбоко дъх.

— Имахте ли планирани и други пациенти за деня?

— Не.

— Мислите ли, че това може да е било извършено от маниак? — запита Анджели.

— Трябва да е бил маниак, но дори и един маниак би трябвало да има мотив, за да го направи.

— Така мисля и аз — каза Макгрийви.

Джад се вгледа в тялото на Керъл. То напомняше на обезформена кукла, ненужна и захвърлена.

— Колко време още ще я държите така? — запита гневно той.

— Сега ще я изнесат — каза Анджели. — Коронерът^[1] и момчетата от отдела по убийствата са вече тук.

Джад се обърна към Макгрийви.

— Специално заради мен ли я оставихте така? — обърна се той към Макгрийви.

— Да-а — проточи тежко агентът. — Ще ви задам пак същия въпрос. Има ли нещо в кабинета ви, заради което биха направили това? — запита той, като посочи към тялото на Керъл.

— Не.

— А картоните на пациентите ви?

Джад поклати уморено глава.

— Не.

— Май не ни оказвате голямо съдействие, докторе — каза Макгрийви.

— Да не мислите, че не искам да заловите тоя злодей? — сопна се Джад. — Ако имах нещо в архивите си, което да ви е от полза, щях да ви го кажа. Познавам всичките си пациенти. Сред тях няма и един, който би бил способен да го извърши. Това е направено от външен човек.

— Откъде сте толкова сигурен, че някой не е търсил нещо от документацията ви?

— Никой не е ровил там.

Макгрийви го изгледа с явен интерес.

— Откъде сте толкова сигурен? — повтори той. — Та вие дори и не сте погледнали.

Джад се приближи до стената в дъното. Под зорките погледи на двамата мъже той натисна долната част на панела и стената се плъзна встрани, откривайки ниша с вградени рафтове, отрупани с магнетофонни ролки.

— Записвам всеки сеанс с пациентите си — обясни Джад. — А записите държа тук.

— Не е ли възможно да са я изтезавали, за да каже къде се намират записите?

— В тия ленти няма нищо, което би представлявало някаква ценност за когото и да било. Мотивът за убийството й е бил съвсем друг.

Джад се вгледа отново в разбитото тяло на Керъл и усети как го изпълва непосилна и сляпа ярост.

— На всяка цена трябва да пипнете това чудовище.

— Това и възнамерявам да направя — каза Макгрийви, без да отделя погледа си от Джад.

Излязоха на ветровитата и опустяла улица пред сградата и Макгрийви нареди на Анджели да откара доктора до дома му.

— Трябва да изпълня едно задължение — каза Макгрийви. Той се обърна към Джад. — Лека нощ, докторе.

Джад проследи мечешката му фигура да се отдалечава по улицата.

— Да тръгваме, че ще замръзнем — подкани го Анджели.

Джад се вмъкна на предната седалка до него и колата се отдели от бордюра.

— Ще трябва да съобщя на семейството на Керъл — каза Джад.

— Ние свършихме тая работа.

Джад кимна уморено. Искаше да отиде сам при тях, но това можеше да почака.

Настана тишина. Джад се зачуди какво ли задължение трябва да изпълнява Макгрийви толкова рано сутринта.

Анджели сякаш прочете мислите му.

— Макгрийви е много добър полицай. Убеден е, че Зифрен заслужаваше електрическия стол за убийството на партньора му.

— Зифрен беше невменяем.

Анджели повдигна рамене.

— Вярвам ви, докторе.

„Но Макгрийви не ми повярва“, помисли си Джад. Той насочи мислите си към Керъл и си спомни нейната жизненост, възторженост и дълбоката гордост от това, което върши. Анджели през това време му говореше нещо и по едно време той видя, че са стигнали пред блока.

Пет минути по-късно беше вече в апартамента си. И дума не можеше да става за сън. Наля си бренди и го отнесе в кабинета. Спомни си нощта, когато Керъл се беше вмъкнала при него гола и вълшебна, търкайки топлото си и гладко тяло в неговото. Беше се държал хладно и дистанцирано, защото съзнаваше, че това е единственият начин да й помогне. Но тя никога не узна каква сила на волята му бе потребна, за да устои на изкушението, което тя представляваше. А може би се беше досетила? Той повдигна чашата с брендито и я изгълта до дъно.

Градската морга приличаше на всички останали градски морги в три часа сутринта, с тая разлика само, дето някой беше окачил венче от имел на вратата. Някой, помисли си Макгрийви, или с излишък от предпразнично настроение, или със сатанинско чувство за хумор.

Той беше чакал нетърпеливо в коридора докато привърши аутопсията. След време коронерът се показа на вратата и му махна с ръка да влиза. Вече си миеше ръцете над голямата бяла мивка. Беше дребен, птицеподобен мъж с тънък и чуруликащ гласец и бързи, нервни движения. Отговаряше на всичките въпроси на Макгрийви в картечен ритъм и после изчезна. Макгрийви остана вътре няколко минути, докато осмисли чутото. После излезе в мразовитата декемврийска нощ и потърси такси. Нямаше даже и признак за такова. Кучите синове сигурно си печаха задниците всичките на Бермудските острови. Можеше да си чака до второ пришествие, докато му замръзнеше дирникът. Забеляза полицейска патрулна кола и замаха лудо към нея, показа удостоверението си на младия полицай зад кормилото и му заповяда да го откара в деветнадесети полицейски участък. Правеше нарушение по този начин, но какво пък, по дяволите! Предстоеше му дълга нощ.

Анджели вече го чакаше в участъка.

— Току-що приключиха с аутопсията на Керъл Робъртс — съобщи Макгрийви.

— И?

— Била е бременна.

Анджели го изгледа изненадан.

— Била е бременна в третия месец. Малко късно за аборт и малко рано, за да й личи.

— Мислите ли, че това може да има нещо общо с убийството?

— Това е хубав въпрос — отбеляза Макгрийви. — Ако приятелчето й я е изчукало и напълнило корема, а са щели да се женят така или иначе, какво от това? Женят се и детето им се ражда след шест вместо след девет месеца. Това се случва седем дни в седмицата. От друга страна пък, ако е надул корема й и не е искал да се женят, какво от това? Ражда си бебето без съпруг. Това се случва два пъти на ден всяка седмица.

— Нали говорихме с Чик. Той каза, че искал да се оженят.

— Знам — отвърна Макгрийви. — Така че трябва да си зададем въпроса с какво разполагаме. Разполагаме с едно цветнокожо момиче с тримесечна бременност. Отива при таткото и му казва, а той я убива.

— Трябва да е луд, за да го направи.

— Или пък дяволски хитър. Повече съм склонен да мисля, че е второто. Хайде да погледнем нещата от този ъгъл: Керъл отива при бащата и му съобщава лошата новина, че не възнамерява да прави аборт, а има намерение да роди. Може да е постъпила така, за да го изнуди да се ожени за нея. Но да предположим, че той е бил в невъзможност да се ожени за нея, защото вече е женен. Или пък е бял. Да кажем, един много известен лекар с голяма клиентела. Ако нещо такова се разчуе, с кариерата му е свършено. Та кой ще отиде да се лекува при такъв психиатър, който чука чернокожата си медицинска сестра и после се жени за нея?

— Стивънс е лекар — каза Анджели. — Знае поне половин дузина начини да я убие, без да предизвиква подозрения.

— Може би — каза Макгрийви, — а може би не. Ако върху него падне и най-малкото подозрение, което може да се проследи, то тогава душа да му е яка. Ако си купи отрова, то продавачът й я води на отчет. Купи ли си пък нож или въже, пак можем да се доберем до магазините, които са му ги продали. Погледни обаче колко добре е изпипано всичко. Някакъв си маниак идва, ей тъй, за нищо, и умъртвява секретарката му, а след това нашият човек е разтърсен от покруса работодател, който настоява най-енергично да заловим убиеца.

— Звучи ми доста кухо.

— Почакай, не съм свършил още. Нека да вземем пациента му, Джон Хансън. Още едно безсмислено убийство, извършено от неизвестен маниак. Ще ти призная нещо, Анджели. Не вярвам в никакви случайности. А вчера имахме две и направо ме втриса. Така че си зададох въпроса може ли да има връзка между убийствата на Джон Хансън и Керъл Робъртс и ако има, то каква. Изведнъж всичко ми се видя съвсем не толкова случайно. Да предположим, че Керъл влиза в кабинета му с вестта, че ще става татко. Последвала е голяма кавга и тя се е опитала да го шантажира. Казва му, че той трябва да се ожени за нея, да й даде пари, или нещо от този род. Джон Хансън е чакал в приемната и е слушал. Може би Стивънс не е бил сигурен дали другият е чул нещо до момента, в който го е сложил да легне на кушетката. Тогава Хансън го заплашва, че ще го издаде. Или се опитва да го принуди да легне с него.

— Звучи доста нагласено.

— Но пасва. След като Хансън си тръгва, докторчето го проследява и му пъха нож между ребрата, за да му запуши устата. После се връща и си разчиства сметките с Керъл. Прави цялата работа да изглежда като дело на някой маниак, после се отбива при мисис Хансън, след което се разхожда из Кънектикът. Край на проблемите. Той е железен, пък нека тъпите ченгета да си разпарят задниците от търчане и слухтене за някаква си откачалка.

— Не мога да го приема — каза Анджели. — Опитваш се да пришиеш обвинение в убийство на човек, без да имаш нищо насреща.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо насреща“? — запита Макгрийви. — Разполагаме с два трупа. Единият от тях е на жена, бременна в третия месец, работила за Стивънс. Другият е един от пациентите, убит само през една пресечка от кабинета му. Идвал е при него да се лекува, защото е бил хомосексуалист. Когато поисках да прослушаме лентите, той ми отказа. Защо? Кого защитава доктор Стивънс? Попитах дали е възможно взломаджията да е търсил нещо ценно в кабинета му. А той излезе с номера, че уж Керъл ги е заварила и те са я измъчвали да им каже къде се намират въпросните мистериозни скъпоценности. Само че такива мистерии не се случват. Лентите му не представлявали интерес за никого. Не държал наркотици в кабинета си. Нямал и стотинка даже в офиса. И какво излиза? Разбира се, че някакъв маниак. Нали така? Само че номерата му няма да минат. Сигурен съм, че именно доктор Джад Стивънс е точно човекът, когото търсим.

— Мисля, че се опитваш да му окачиш въжето на врата — изрече спокойно Анджели.

Лицето на Макгрийви се наля с кръв.

— Защото ръцете му са оцапани с кръв.

— Ще го арестуваш ли?

— Мисля да му подам едно спасително въже — каза Макгрийви. — И докато той си напъхва врата в него, ще изровя всичките му кирливи ризи на показ. И когато го сложа да стъпи върху стола, той ще си получи заслуженото.

Макгрийви се обърна и излезе.

Анджели го проследи със замислен поглед. Ако останеше бездеен, имаше голяма вероятност Макгрийви да осъществи заплахата си. Не можеше да позволи това да се случи. Отбеляза си наум да поговори за това с капитан Бертели на другата сутрин.