Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (2)

5:35

Понякога, когато се събудя както сега, благодарение на току-що отишлия си сън се усещам по-силна. Не мога да си спомня нищо конкретно, но остава чувството от нещо хубаво. Как да го кажа по-разбрано? Отварям очи и знам съвсем точно коя съм. Но също така знам и коя бих могла да бъда.

Имам добър характер и лоша фигура. Кълна се във всичко свято, което имам — четката ми за лице „Шисейдо“, баба ми Амели Чупик и двойното CD на Уитни Хюстьн — ще се променя. Да, непременно ще се променя. Днес, ако си с добър характер, се оправяш в живота също толкова зле, колкото и ако си със свръхдебели бедра. Всичко е въпрос на дисциплина.

Навън постепенно се развиделява. Обичам лятно време да се събуждам заедно с деня. Това е най-прекрасното време за покълнване на мечтите. Няколко двойки ранни птички влизат в диалог, скринът пред леглото бавно се вмества във формите си, чаршафите отново стават цветни. Розови и светлосиви, с цветчета по ръба.

В кратките мигове между нощта и деня понякога имам чувството, че мога да започна живота си отначало. Бих могла да стана безшумно, да напусна безшумно досегашното си съществуване и безшумно да вляза в някое друго.

Има само две други ситуации, в които се чувствам така безтегловна и се опитвам да започна нещо съвсем ново. Когато в „Закуска в Тифани“ Одри Хепбърн седи до прозореца и пее „Лунна река“:

„There’s such a lot of world to see“,

копнежът застава точно пред лицето ми. Да стоиш в Ню Йорк с китара в ръка до някой прозорец, съвсем слабичка, и да не се кахъриш заради оплакванията на съседите: „Мис Гоулайтли!“ Да обичаш котката и неподходящ мъж и въпреки това да можеш да пееш. Да, това е.

Или пък: да пътувам с кола. По прав като конец път. Сама. Като Телма и Луиз. Само че без Луиз.

Аз съм много добра шофьорка. Това ме различава от повечето жени. За съжаление няма нищо друго, което да ме различава от повечето жени. Често се извинявам, при което не съм сигурна дали изобщо имам някаква вина за каквото и да било. Често враждувам с прическата си, с чупливите нокти на ръцете си и с дебеличките части от тялото си. Изслушвам десет различни чужди мнения, преди да реша какво да правя, и намирам всеки ден за хубав, ако тежа триста грама по-малко, отколкото съм била предната вечер.

Обаче, сестрички, вие, които на всяко кръстовище взимате завоите с петнайсет километра в час, които сте се впили в кормилото като отчаян каубой в своя колт и извън града трийсет минути се влачите след някой камион, тъй като ви е шубе да го изпреварите: АЗ МОГА ДА КАРАМ ПРЕКРАСНО КОЛА. И не само това: мога дори чудесно да паркирам.

Шофирането е свобода. По всяко време можеш да отбиеш. Когато видя табела, на която пише Квакенбрюк, тутакси мога да реша, че Квакенбрюк е мястото, където ще намеря щастието си. Тогава давам мигач, свивам в отбивката и започвам нов живот. Всичко е така просто. В мечтите ми.

Събота сутрин е. Малко след пет и половина. Аз се казвам Амели Кукличката Щурм, утре ставам на трийсет и две — това е единственото, което със сигурност мога да твърдя за себе си.

Ще променя живота си още преди този проклет скрин да е влязъл във формите си и преди спалното ми бельо да е приело обичайния си цвят. Нищо няма да остане такова, каквото е било. Ще се изхлузя от стария си живот и ще се откажа от привичките си. С леко сърце ще се сбогувам с всички — с изключение, разбира се, на фризьора ми Бурджи, най-близката ми приятелка Ибо, кучето ми Марпьл и спрея ми за крака „Сикстувол“. Жена на моята възраст трябва да знае какво е необходимо да вземе със себе си, когато се отправя към нов живот, и какво да остави зад гърба си. Със сигурност не се нуждая повече от…

Започвам да превъртам.

Филип фон Бюлов винаги има вид на човек, който очаква ей сега да го фотографират. Дори и като спи, можеш да си помислиш, че се прави на заспал, само за да изглежда възможно най-убедително и добре.

Сигурна съм, че ако някой ден Филип бъде избран да живее в къщата на „Биг брадър“, би предпочел три месеца да се откаже от сън, за да не се случи така някой път цялата нация да го чуе как хърка.

Филип винаги ухае приятно. По принцип не хълца, а също така и никога не се оригва — нямам представа как се справя с всичко това. На лицето му няма дори и една-единствена заблудена пъпчица, а тъмнорусата му коса по слепоочията е облагородена с онези сребристи коси, които направиха от Ричард Гиър сериозен мъж и впечатлиха силно, но уви, не за особено дълго време дори Синди Крофорд.

Но аз съм благодарна и на кратките мигове, в които Филип фон Бюлов изглежда като напълно нормален човек.

Например ето сега: леко, астматично закашляне. Всяко издишване носи миризми, които напомнят за последната нощ, разказват за дъха на пурета „Кохиба“, за водка с тоник и чашка грапа. Устата на Филип е полуотворена, а едното й крайче сочи надолу. Като врата, закачена на криви панти. В такива моменти Филип фон Бюлов изглежда тъй, сякаш му хлопа дъската. Но това са миговете, в които безмерно го обичам.

Липсата на перфектност ме разчувства. Пребледняло лице. Чорлави коси. Гледам го и знам, че би умрял от срам, ако сега можеше да види себе си и мен, докато го наблюдавам. Рядко успявам така да се приближа до него, както сега, като спи. Сякаш най-после съм успяла да уловя същинския му вид. Искам да прекарам връхчетата на пръстите си леко по веждите му, а след това да нацелувам тънките му устни.

Между другото забелязала съм, че добрите, интересни и тежки за понасяне мъже, които могат да достигат висоти при измъчването на жените, винаги са с тънки устни. Пичовете с плътни устни сякаш са от онзи тип мъже, които с удоволствие биха създали извънбрачни деца с която и да е любима под средна възраст.