Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (5) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eaters of the Dead [=The 13th Warrior], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Тринадесетият воин

ИК „Селекта“, 1999

ISBN 954-8371-56-1

История

  1. — Добавяне

Нравите и животът на Огузките турци

Огузите са номади и къщите им са от кече. Живеят известно време на едно място и после продължават към друго. Поселищата им са доста разхвърляни, съгласно номадските обичаи. Въпреки че водят трудно съществувание, те са като заблудени магарета и не се уповават на Аллах. Наместо да се молят, наричат Господ главатарите си. Когато някой от тях се съветва с главатаря си за нещо, той казва: „Господи, какво да направя за това или онова?“

Съветват се за делата си само помежду си. Чувал съм ги да казват: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“, но го казват само за да се доближат до правоверните, а не защото го вярват.

Огузите наричат владетеля си Ябгу и всеки, който заеме тази длъжност, приема това име. Неговият пръв подчинен се нарича Кударкин и така всеки пръв подчинен на всеки главатар също се нарича с това име.

Огузите не се мият нито след голяма, нито след малка нужда, нито след като изпразнят семето си, нито при други случаи. Гледат да не се докосват до вода, особено през зимата. Никой търговец или друг мохамеданин не може да се умие както повелява Коранът в тяхно присъствие, освен през нощта, когато не го виждат. Щом видят някого да се мие, обзема ги гняв и казват: „Този човек иска да ни прати проклятие, защото потапя тялото си във вода“, и го карат да плаща глоба.

Никой мохамеданин не може да влезе в земите им без някой Огуз да се съгласи да му стане домакин, в чийто дом да живее и комуто да носи дрехи от ислямските земи и за съпругата му пипер, просо, стафиди и ядки. Когато мюсюлманин пристигне при домакина си, същият издига шатра за него и му докарва овце, за да може правоверният сам да си ги коли. Турците никога не колят; те бият овцете по главата, докато ги умъртвят.

Жените на огузите не се забулват нито пред собствените си, нито пред чуждите мъже, нито прикриват тялото си пред когото и да било. Веднъж спряхме при един турчин и бяхме насядали в шатрата му. Жена му също беше при нас. Както си говорехме, тя вдигна полата си и се почеса по срамните части, без изобщо да се крие. Ние забулихме лицата си и казахме: „Боже прости“. Съпругът се засмя и рече на преводача: „Кажи, че им ги показваме, за да ги видят и се засрамят, но не могат да ги получат. Така е по-добре, отколкото да бъдат скрити, но въпреки това достижими.“

Прелюбодеянието е непознато между тях. Когото хванат в прелюбодеяние, разкъсват го на две. Това се прави така: събират клоните на две дървета и го връзват за тях, след което освобождават дърветата и човекът, завързан за клоните, бива разкъсан на две.

Педерастията се смята от турците за ужасен грях. Веднъж пристигнал един търговец и негов домакин бил Кударкин. Търговецът останал за по-дълго време, защото щял да купува овце. Домакинът имал младо момче, още безбрадо, и гостът все гледал да го дръпне настрана, докато накрая го убедил да удовлетвори мерака му. Домакинът обаче точно в този момент влязъл в стаята и ги хванал да вършат най-забраненото. Турците искали да убият и търговеца, и момчето за това престъпление. Но след дълги молби на търговеца му позволили да се откупи. Той платил на домакина си четиристотин овце за това, което направил на сина му, и побързал да напусне земите им.

Всички турци скубят космите на лицето си, без мустаците.

Брачните им обичаи са такива: мъжът поисква ръката на жена от друго семейство срещу такава и такава цена. Цената обикновено се плаща в камили, впрегатни животни и други неща. Никой не може да вземе жена, без да изпълни задължението, за което се е договорил с мъжете от семейството. Ако си е платил, идва без много шум, влиза в дома й и я взема в присъствието на баща й, майка й и братята й, без те да му пречат. Ако умре мъж с жена и деца, тогава най-възрастният от синовете му взима за съпруга жената, стига тя да не му е майка.

Ако турчин се разболее и има роби, то те се грижат за него и никой от семейството му не го доближава. За него се разпъва отделна шатра, настрани от другите, и той не я напуща, докато не оздравее или умре. Ако е роб или беден човек, те просто го оставят в пустинята и продължават пътя си.

Ако умре някой от знатните им люде, изкопават за него голяма дупка във вид на къща и отиват при него и го обличат в куртак, и слагат колана и лъка му до него, и дървена чаша с упойващо питие в ръката му. После вземат всичките му вещи и ги поставят в изкопаната къща. Тогава спущат и мъртвия и построяват друга къща над него и отгоре правят нещо като купол от кал.

После, до гроба, убиват конете, сто или двеста, всичките, които е притежавал. После изяждат месото, а главата, копитата, кожата и опашката ги окачват на дървени колове и казват: „Това са му атовете, на които той язди към Рая.“

Ако е бил герой и убивал врагове, правят толкова дървени статуи, колкото са на брой убитите врагове, слагат ги на гроба и казват: „Това са му слугите, които му прислужват в Рая.“ И ако някой път забавят избиването на конете с един-два дни, тогава по-старите започват да ги подканят със следните думи: „Сънувах мъртвия и той ми каза така: «Виждаш ме, че тук съм останал. Моите другари ме изпревариха и краката ми са твърде слаби, за да ги следвам, не мога да ги настигна и затова останах сам.»“ Тогава заколват конете и ги окачват на гроба му. След ден-два някой от по-старите идва и казва: „Сънувах мъртвия и той рече: «Кажете на семейството ми, че превъзмогнах премеждията си.»“

Така старите поддържат огузките обичаи, защото иначе у живите може да се появи желание да запазят конете за себе си.[1]

Нашето пътуване из турските владения продължаваше. Една сутрин някакъв турчин ни пресрещна. С крива осанка, мръсен, с отвратителни обноски и примитивна природа, той извика: „Спри!“. Целият керван се подчини и спря. Той отново извика: „Никой да не мърда!“ Ние му отговорихме, че сме приятели на Кударкин. Той започна да се смее и каза: „Кой е този Кударкин? Да му сера на брадата!“ Ние онемяхме при тези думи и никой от нас не знаеше какво да направи, но в това време турчинът извика: „Бекенд“, което ще рече „хляб“ на езика на Шварезм. Аз му подадох няколко питки[2], той ги взе и каза: „Можете да продължите. Смилявам се над вас.“

Достигнахме до вилаета, който се управляваше от военачалника, наречен Етрек ибн-ал-Катаган. Той заповяда да издигнат шатри за нас и ни покани да останем в тях. Той самият имаше обширни владения, много слуги и живееше нашироко. Докараха ни овце за колене и коне за яздене. Турците го имат за своя най-добър воин и наистина един ден видях, докато се надбягвахме на конете, как той забеляза над нас да прелита гъска. Без да спира, като направляваше коня само с крака, той опъна лъка си, стреля и я свали.

Аз му поднесох дарове — одежди, изработени в Мерв, чифт ботуши от червена кожа, едно палто от брокат и пет други от коприна. Той ги прие с благодарствени думи и свали брокатеното си палто, за да облече почетните одежди, с които го бях дарил току-що. И тогава видях, че куртакът, с който беше облечен, е целият на парцали и мръсен, но съгласно обичаите им никой не бива да сваля дрехата, носена досами тялото, докато тя сама не се разпадне. И също е самата истина, че той скубеше всички косми по лицето си, дори и мустаците, и приличаше на голобрад евнух, но, както и сам се убедих, беше най-добрият им воин.

Вярвах, че с тези дарове съм спечелил приятелството му, но не беше така. Той се оказа коварен човек.

Един ден той изпрати да повикат най-приближените му главатари, които бяха Тархан, Янал и Глиз и най-влиятелният от тях, Тархан беше сакат в ръката и сляп, и им каза:

— Тези са пратеници на Султана на арабите до Султана на българите и аз не бива да ги пущам да минат, без да се посъветвам с вас.

И Тархан проговори:

— Такова нещо никога не сме виждали досега, пратеник на Султана да минава през нашите земи, откакто ние и нашите предци сме тука. Аз мисля, че Султанът иска да ни изиграе някакъв номер. Всъщност тези мъже са изпратени при хазарите да ги насъскат срещу нас. Най-добре да ги посечем и да вземем всичкото им имане.

А другият съветник каза:

— По-добре да вземем всичко и да ги оставим голи да си вървят откъдето са дошли.

А третият се обади:

— Не, имаме наши пленени при хазарите, по-добре да ги разменим с тези.

И те продължиха да обсъждат помежду си съдбата ни цели седем дни и ние чакахме, ни живи, ни умрели, докато най-сетне се съгласиха да отворят пътя и да ни пуснат да минем. Ние дадохме на Тархан почетни дарове — два кафтана от Мерв, а също пипер, просо и хляб.

И продължихме напред, докато стигнахме реката Багинди. Тук извадихме лодките от камилска кожа, разгънахме ги и прехвърлихме товара от камилите в тях. Всяка лодка, освен товара, носеше и по пет-шест души. Като използвахме брезови клони наместо гребла, ги спуснахме във водата, която въртеше лодките и ги влачеше надолу по течението, но накрая успяхме да прекосим. Конете и камилите просто преплуваха.

Абсолютно е наложително, когато се преминава река, да се изпрати въоръжен отряд преди останалия керван, за да се устрои отбранителен пост срещу нападенията на башкирите, докато преплува основната част.

Така преминахме реката Багинди, и после реката, наречена Гам, по същия начин. След това Одил, след това Адрън, след това Варс и после Ахти и Убна, и всички те са големи реки.

Тогава пристигнахме при печенегите, които бяха разположили лагера си край спокойно езеро, голямо като море. Те са силни, тъмнокестеняви хора, и мъжете им бръснат брадите си. Те са бедни, за разлика от огузите, между които съм виждал хора да имат до 10 000 коня и до 100 000 овце. Бяха толкова бедни, че останахме при тях само един ден.

Потеглихме и достигнахме реката Гаи. Това беше най-голямата, най-буйна и най-бърза река от всички досега. С очите си видях как една от кожените лодки се обърна и всички в нея се издавиха. Много от хората ми загинаха, както и част от конете и камилите. Това беше трудно преминаване. Продължихме, и няколко дни по-късно прехвърлихме реката Гаха, после Азн, после Багаг, после Смур, после Кнал, Су и накрая Киглу. След дълъг път достигнахме земята на башкирите.

Ръкописът от Якут съдържа кратко описание на престоя при башкирите. Много учени поставят под въпрос автентичността на тези пасажи. Разказът е мъгляв и отегчителен, състои се главно от списъци на срещнатите военачалници и благородници. Сам Ибн Фадлан добавя, че за башкирите не си заслужава да се пише, едно твърде нехарактерно твърдение от страна на такъв неуморимо любопитен пътешественик.

След известно време напуснахме земята на башкирите и прекосихме реките Гермсан, Урн, Урм, после Втиг, Нбаш, и после реката Гавсин. Реките, които споменавам, се намират на два, три, до четири дни път една от друга. И тогава достигнахме до земята на българите, която започва от брега на реката Волга.

Бележки

[1] Фарзан, непоправим почитател на Ибн Фадлан, вярва, че този параграф разкрива „чувствителността на съвременен антрополог, който не само отбелязва обичаите на хората, но и механизма, с който тези обичаи се налагат“. От икономическа гледна точка избиването на конете на номадския първенец е подходящият еквивалент на данъците върху наследството в наше време. То има свойството да забавя натрупването на унаследено богатство в семейството. Макар и изисквано от религията, това не може да е била популярна практика, не повече, отколкото би била днес. Ибн Фадлан доста точно показва начина, по който тя се налага на колебаещите се да я следват.

[2] Употребеният термин е „sheets of bread“ — листове хляб. Вероятно става въпрос за все още популярната по онова време практика хлябът да се приготвя от плоски кори, подобни на тези за баница, и да се пече на нагорещени плочи. — Бел.прев.