Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (3) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Въведение

Ръкописът на Ибн Фадлан представлява най-ранният познат документ, описващ от името на очевидец живота и обществените нрави на викингите. Той е изключителен писмен паметник, предаващ в най-живи подробности събития, случили се преди повече от хиляда години. Ръкописът, естествено, не е оцелял в първоначалния си вид през времето. Съдбата му сама по себе си представлява отделна история, не по-малко интересна от съдържанието на текста.

История на ръкописа

През юни 921 г. халифът на Багдад изпратил своя придворен, Ахмад Ибн Фадлан, като посланик при хана на българите. Ибн Фадлан отсъствал три години и фактически не успял да изпълни мисията си поради това, че пътьом попаднал на група нордмени и с тях преживял много премеждия.

Когато най-после се върнал в Багдад, Ибн Фадлан описал преживяванията си във вид на доклад до двора. Този първоначален ръкопис отдавна е загубен и за неговото възстановяване трябва да се разчита на отделни фрагменти, запазени в по-късни източници.

Най-познат от тях е Арабският географски сборник, съставен от Якут ибн-Абдала през тринадесети век. Якут цитира буквално дузина пасажи от доклада на Фадлан, който по това време вече е с тристагодишна давност. Логично е да се предположи, че Якут е използвал копие на оригинала. Въпреки това въпросните няколко абзаца са непрестанно превеждани и препревеждани от учените в по-късни времена.

Друг откъс, открит в Русия през 1817 г., е публикуван на немски от Санктпетербургската академия през 1823 година. Този материал включва няколко текста, публикувани преди това от Дж. Л. Расмусен през 1814 година. Расмусен е използвал ръкопис, открит в Копенхаген, по-късно загубен и от съмнителен произход. По това време съществуват също шведски, френски и английски преводи, но те са пословично неточни и определено не съдържат никакъв неизвестен материал.

През 1878 година са открити два нови ръкописа в частната антична колекция на сър Джон Емерсън, британския посланик в Истанбул. Сър Джон явно е бил от онези ентусиазирани колекционери, чиято страст към притежание чувствително надвишава интереса към самата придобивка. Ръкописите са открити след смъртта му и никой не би могъл да каже къде и кога са придобити.

Съществува и друг документ — география на арабски от Ахмад Тузи, надеждно датиран 1047 година, което го прави хронологически най-близък до оригинала на Ибн Фадлан, написан вероятно около 924–926 година. Въпреки това учените смятат ръкописа на Тузи за най-ненадежден от всички източници; текстът изобилства от явни грешки и противоречия и въпреки че нашироко цитира от „някой си Ибн Факи, пътешествал из Северния свят“, експертите все още приемат този материал с колебание.

Вторият ръкопис е този на Амин Рази, датиран приблизително 1585–1595. Написан е на латински и, според автора си, е пряк превод от арабския текст на Ибн Фадлан. Манускриптът на Рази съдържа известни сведения за огузките турци, както и няколко пасажа относно битки с „чудовищата на мъглата“, неоткрити никъде другаде.

През 1934 последно е открит текст на средновековен латински в манастира Ксимос, близо до Солун — североизточна Гърция. Ръкописът от Ксимос описва по-подробно отношенията на Ибн Фадлан с халифа и неговите преживявания със съществата от Севера. Както авторът, така и датирането на документа, са несигурни.

Задачата да се обединят многобройните версии и преводи, написани на арабски, латински, немски, френски, датски, шведски и английски и съставени за повече от хилядагодишен период, е начинание от значителна величина. Само личност, притежаваща огромна ерудиция и енергичност, би могла да предприеме подобна стъпка, и през 1951 година Пер Фраус-Долус, професор емеритус по сравнителна литература от университета в Осло, Норвегия, след събирането на всички известни източници, се заел с огромната задача да преведе всичко — начинание, на което той посветил останалата част от живота си до самата си смърт през 1957 година. Части от този нов превод са публикувани в „Научни съобщения на Националния музей на Осло: 1959-1960“, но те не предизвикват особен интерес сред научните среди, вероятно поради ограничения тираж на списанието.

Преводът на Фраус-Долус е дословен; в собствения си предговор към материала професорът отбелязва, че „… е в природата на езиците красивият превод да бъде неточен. Точният превод намира собствената си красота без чужда помощ.“

Подготвяйки тази пълна и анотирана версия на труда на професор Фраус-Долус, аз съм си позволил много малко изменения. Пропуснал съм някои повтарящи се пасажи; те са отбелязани в текста. Променил съм структурата на параграфиране, като поставих всяка пряка реч на нов ред, съгласно съвременните правила. Пропуснати са диакритичните знаци на арабските имена. Последно, в отделни изрази е променен оригиналният синтаксис, като обикновено са разместени подчинените изречения с цел значението на израза да се схваща по-лесно.

Викингите

Ибн Фадлановият портрет на викингите значително се отличава от традиционната европейска представа за този народ. Първите европейски автори, писали за тях, са духовници — единствените грамотни наблюдатели по това време и, естествено, езичните скандинавци са ги изпълвали с особен ужас. Абзацът по-долу, типичен с преувеличенията си, е цитат от ирландски автор от дванадесети век, отбелязан от Д. М. Уилсън.

Накратко, въпреки че на всяка шия имаше по сто глави от закалена стомана, и във всяка глава по сто остри, готови, хладни, неръждясващи, дръзки езика, и на всеки език по сто празнословещи, кресливи, несекващи гласа, и те не биха запомнили, разказали, изброили или изрекли това, което преживя ирландското племе в неговата цялост, били те мъже или жени, миряни или божи служители, млади или стари, благородни или простолюдни, за премеждията и раните, и за потисничеството във всеки клан, причинени от тези дръзки, гневливи, езични люде.

Съвременните учени съзнават, че подобни смразяващи кръвта разкази за викингски нападения са чувствително преувеличени. Въпреки това европейските автори имат склонността да определят скандинавците като кръвожадни варвари, оставащи извън и без принос в основното развитие на западната култура и идеи. Често това се прави по силата на определена логика. Например Дейвид Толбът Райс пише:

В периода между осми и единадесети век ролята на викингите е вероятно по-значителна от ролята на която и да е друга етническа група в Западна Европа… Тогава викингите са велики пътешественици, извършващи забележителни плавания по море, градовете им са големи търговски центрове, изкуството им е незаимствано, с творчески импулс и въздействащо, притежавали са изискана литература и развита култура. Било ли е това собствена цивилизация? Налага се, мисля, да приемем, че не е така… Искрата на хуманизма — същественият белег на всяка цивилизация, просто липсва.

Подобно отношение се усеща и в мнението на лорд Кларк:

Ако отправна точка са исландските саги, които са между най-великите световни творения, не можем да отречем, че народите на Севера са притежавали култура. Но била ли е тя цивилизация?… Цивилизацията означава нещо повече от енергия, воля и творчески сили, нещо, което викингите са нямали, но то е започвало да се появява отново в Западна Европа. Как би могло да се определи то? Накратко като усещане за постоянство. Пътешественици и завоеватели, викингите били в постоянно състояние на напрежение. Не са чувствали нужда да кроят планове за период, по-далеч от следващия март, от поредното пътешествие, от поредната битка. Поради тази причина не им е хрумнало да строят каменни къщи или да пишат книги.

Колкото по-внимателно човек анализира подобни възгледи, толкова по-нелогични изглеждат те. Наистина е удивително как високо образовани и интелигентни европейски учени са в състояние толкова леко да отрекат викингите само с махване на ръка. И защо толкова натрапчиво се занимават с чисто семантическото съображение дали викингите са имали „цивилизация“? Тази фикс идея е обяснима само ако се вземат предвид дълбоко вкоренените европейски предразсъдъци, чийто извор са традиционните възгледи относно предисторическото развитие на Европа.

Всяко западноевропейско дете е надлежно обучавано, че Близкият Изток е „люлката на цивилизацията“ и първите цивилизации са се зародили в Египет и Месопотамия, подхранвани от реките Нил или Тигър и Ефрат. Оттам цивилизацията се разпространила към Крит и Гърция, след това Рим и след това, най-сетне, към варварите на Северна Европа.

Какво са правили тези варвари в очакване на пристигането на цивилизацията, не се знае, а и рядко някой поставя този въпрос. Обикновено акцентът лежи върху процеса на разпространение, обобщен от покойния Гордън Чайлд като „просвещаването на европейското варварство от страна на цивилизования Ориент“. Съвременните учени подкрепят тези възгледи, както са ги подкрепяли римските и гръцките им предшественици. Джефри Биби заявява: „Учените от Запада и Юга преценят историята на Северна и Източна Европа с предразсъдъците на хора, определящи себе си като «цивилизовани» и високомерно наричащи другите «варвари».“

От подобна гледна точка скандинавците са, очевидно, най-отдалечени от извора на цивилизацията и, по силата на логиката, последни са я придобили. Това надлежно ги класифицира като последните останали варвари, дразнещия трън в хълбока на цяла Европа, която се опитва да попие разума и цивилизацията на Изтока.

Бедата е, че този общоприет поглед към европейската предистория до голяма степен беше опроверган през последните петнадесет години. Развитието на въглеродни методи за точно определяне на възрастта на археологическите находки направи на пух и прах традиционната хронология, подкрепяща старите възгледи за едностранния път на цивилизацията. Вече е безспорно, че в Европа са били издигани огромни каменни гробници още преди египтяните да построят пирамидите. Стоунхендж се оказва по-стар от Микенската цивилизация, а металургията в Европа може и да предшества развитието на металодобивни и металообработващи умения в Гърция и Троя.

Мястото на тези открития все още не е намерено в контекста на историята, но вече е напълно невъзможно да се гледа на жителите на предисторическа Европа като на диваци, лениво очакващи благата на източната цивилизация. Напротив, в Европа изглежда са притежавали организационните умения да обработват огромни каменни блокове, както и впечатляващи астрономически познания, способствали за построяването на Стоунхендж, първата обсерватория в света.

Това налага европейските предубеждения относно цивилизования Изток да се поставят под съмнение, както и цялостният възглед за „европейското варварство“. Предвид това тези „варварски отломки“ — викингите — придобиват ново значение и известните нам факти за скандинавците от десети век могат да бъдат преразгледани.

Преди всичко, тогавашните жители на Европа определяли пристигащите от Север мореплаватели с общото име „викинги“, но никой не осъзнавал, че те са от различни племена и принадлежат към различни феодални държави и княжества. Европейците просто ги приемали като обща маса кръвожадни варвари, дошли от мрачния, непознат, далечен и необятен Север — Скандинавия е по-обширна от Португалия, Испания и Франция, взети заедно. Освен това смесването на търговия и пиратство — викингите не правели съществена разлика — практикувано от тези дръзки мореплаватели и воини, фактически е било основно занимание на болшинството други мореплавателски народи — от древните гърци до британците от времето на Елизабет, нищо ново за историята.

Всъщност за народ, лишен от цивилизованост, чието „… усещане за бъдещето никога не се простира… отвъд следващата битка“, поведението на викингите е забележително постоянно и целенасочено. Те поддържат широко развити търговски отношения от най-ранното Средновековие — арабски монети са се появили в Скандинавия още през 692 г. и през следващите четири века викингските пиратстващи търговци или търгуващи пирати успели да стигнат на запад до Нюфаундленд, на юг до Сицилия и Гърция (където изрязали с чук и длето собствени знаци върху лъвовете от остров Делос) и на изток до Уралските планини в Русия, където се свързвали с керваните, пътуващи по Пътя на коприната към Китай. Викингите никога не са имали намерение да строят империя и, съгласно популярното мнение, влиянието им из тези обширни територии е мимолетно. И все пак не толкова мимолетно, за да има в Англия множество географски названия от скандинавски произход, а в случая с Русия да дадат самото име на нацията — от викингското племе Рус. Колкото до по-дълбокото отражение на тяхната езическа жажда за живот, неукротима енергия и система от ценности, ръкописът на Ибн Фадлан доказва до каква степен множество типични викингски принципи са се запазили и до днес. Между мисленето на нашите съвременници и това на викингите от края на миналото хилядолетие съществуват безброй поразителни прилики, а в техния начин на живот има нещо изключително привлекателно за нас.

Относно автора

Наложително е да кажем няколко думи за Ибн Фадлан, човека, чийто ясен глас достига до нас през бариерата на цяло хилядолетие и филтъра от интерпретатори и преводачи, принадлежащи към повече от дузина езикови и културни традиции.

За личността му не знаем почти нищо. Безспорно е бил образован и, съдейки по преживяванията му, не особено стар. Самият той подчертава, че познава лично халифа, без да бъде негов особен почитател. (Неговото отношение явно е било споделяно и от други хора, тъй като Халиф ал-Муктадир бил детрониран на два пъти и накрая заклан от един от собствените си офицери.)

Повече ни е известно за обществото, в което е живял. През десети век Багдад, Градът на Мира, бил най-цивилизованият град на земята. Зад прочутите му кръгли стени живеели повече от милион жители. Тук се събирал фокусът на интелектуалните и търговски усилия, в атмосфера на изключителна красота, елегантност и великолепие, между ухаещите на благовония градини, хладни и сенчести тераси, сред донесените от всички краища на огромната империя богатства.

Арабите в халифата, макар и фанатични последователи на мюсюлманската религия, били изложени също така на влиянието на народи, които изглеждали, постъпвали и вярвали различно от тях. Арабите били всъщност най-непровинциалните граждани на света по това време и това им давало изключителен наблюдателски усет към чуждите култури.

Самият Ибн Фадлан е определено интелигентен и наблюдателен човек. Той се интересува както от всекидневните подробности, така и от вярванията на срещаните от него хора. Много от нещата, на които става свидетел, му се струват вулгарни, неприлични и варварски, но фразите на възмущение са лаконични и кратки. Веднъж изказал неодобрението си, той отново се превръща в безпристрастен наблюдател, като описва видяното без излишно високомерие.

Вероятно маниерът му на предаване на фактите изглежда ексцентричен за чувствителността на човека от Запад. Той разказва историята по непривичен за нашите уши начин. Но ние имаме склонност да забравяме, че усещането ни за драматургия произхожда от чисто устна традиция — представление на живо, изпълнявано от бард пред публика, много често неспокойна и нетърпелива или клоняща към дрямка след обилно ядене. Най-старите ни разкази, „Илиада“, „Беоулф“, „Песен за Роланд“, са все предназначени да бъдат изпълнявани от певци, чиято основна роля е да забавляват.

Ибн Фадлан обаче е писател и основната му цел не е забавление, нито възхвала на слушащия патрон, нито утвърждаване на митовете на обществото, в което живее. Напротив, той е пратеник, докладващ за мисията си, тонът му е на данъчен чиновник, не на певец; на антрополог, а не на драматург. И наистина, той по-скоро би омаловажил елементите, предизвикващи емоции, отколкото да ги остави да повлияят на хладнокръвния му и изчистен доклад. Понякога хладнокръвието му е толкова дразнещо, че спираме да усещаме какъв изключителен наблюдател е той. Стотици години след Ибн Фадлан пътешествениците по правило са сътворявали очебийно измислени, изфантазирани хроники за чуждоземни чудеса — говорещи животни, летящи хора с пера, срещи с бегемоти и еднорози. Само преди двеста години иначе трезвомислещи европейци са пълнили списанията си с глупости за африкански бабуини, обявили война на фермери, и други такива дивотии.

Ибн Фадлан никога не съчинява. Всяка дума звучи като истина и ако се случи да цитира непотвърден слух, той винаги грижливо го отбелязва. Също така грижливо отбелязва и фактите, на които е бил непосредствен свидетел, по тази причина фразата „видях със собствените си очи“ се повтаря непрекъснато в ръкописа.

В заключение, именно това качество на неоспорима истинност прави настоящия разказ толкова ужасяващ. За срещата си с „чудовищата на мъглата“, така наречените „некрофаги“, той разказва със същата скрупульозност към детайла, същия предпазлив скептицизъм, с който са белязани всички части на ръкописа.

Оставям на читателя да прецени сам.