Дейвид Брин
Стълба към небето (30)

Емерсън

Когато осъзна, че не улучва нищо — и че никой не отвръща на огъня му, — Емерсън най-после изключи оръжейния пулт. Очевидно никой не го смяташе за опасен. Това пренебрежение го дразнеше, но поне никоя фракция като че ли нямаше намерение да му отмъщава за роботите, които беше свалил с първите си няколко случайни попадения.

Навсякъде около него се водеше бой. Нямаше как да проумее нещо от това хаотично сражение, в което едни машини, нападаха други.

Така или иначе, скоро му хрумна, че става още нещо. Нещо по-важно и лично от опустошението навън.

Вълни на объркване обливаха ума му.

В това нямаше нищо необичайно. Вече бе свикнал. Но точно такъв вид дезориентация не беше изпитвал никога. Все едно да гледа през тъмните облаци на делириум. Сякаш всичко до този момент бе само жив сън, изпълнен със странна логика. Подобно на измъчвано от треска дете, той дълго не можеше да осъзнае какво става наоколо му. Но за миг мъглата сякаш бе пронизана от лъч светлина, осветил ъгълчета, дотогава потъвали в мрак.

Като случайно подхвърлена дума или слаба миризма, това продължи само секунда и изчезна.

Сигурно бе нова пси-заблуда…

Но светлината трябва да беше нещо повече! Радостта, която му донесе, бе прекалено силна, а чувството за загуба след угасването й — прекалено опустошително.

После неочаквано отново се върна, много по-силна отпреди.

Нещо, което от толкова отдавна не притежаваше.

Нещо безценно, което никога не бе оценявал напълно, докато не му го бяха отнели.

„Аз… мога да мисля…

… Отново мога да мисля с думи?“

И не само с думи, но с цели изречения!

„Управлявам тенанински боен катер… „Стрийкър“ е зад мен… Виждам опустошената небесна дъга на Многоизмерния свят…“

Внезапно го изпълни непреодолим порой от разбиране. Нещата, които беше видял на Джиджо и след това. Концепции, които му бяха убягвали, защото не можеха да се оформят само с образи и чувства, а се нуждаеха от богатството на абстрактния език, за да бъдат вплетени в мрежа от символи. С тъга си помисли за всичко, което искаше да каже на Сара по време на дългото им пътуване по Склона. И на Джилиън, след като се завърна у дома с ужасния си недъг. Два различни вида обич, които до този момент не беше успявал да изрази, нито да проумее.

„Възможно ли е? Мозъкът ми… та те бяха унищожили центровете на речта ми!“

Кой знае защо, след свършването с разпита му, Старите бяха решили да го оставят жив, но ням. И го бяха постигнали с помощта на средства, открити в собствените му спомени за бедния ранен Крейдейки. След като му нанесоха същата рана, те го захвърлиха полумъртъв… и получовек.

Беше успял да проумее това още на Джиджо, дори без да го изразява с думи. Но отговорът вече не го задоволяваше.

Той не обясняваше логиката, криеща се зад тази жестокост. И тогава го чу.

Глас. Глас, за който до този момент бе забравил. Глас, който свързваше с ледени, немигащи очи.

— НЕТОЧНОСТ. НИЕ НЕ УНИЩОЖИХМЕ ТЕЗИ ЧАСТИ ОТ ОРГАНИЧНИЯ ТИ МОЗЪК. САМО ЗАЕХМЕ/ОТНЕХМЕ/ ПРИДОБИХМЕ НЯКОЛКО ГРАМА ТЪКАН, ЗА ДА Я ИЗПОЛЗВАМЕ ЗА ВЕЛИКА ЦЕЛ. НУЖДАЕХМЕ СЕ ОТ ТЯХ ПОВЕЧЕ ОТ ТЕБ.

Безочливостта на тези думи едва не го накара да завие от ярост. Единствено с огромно усилие на волята си успя да оформи отговор, като използваше отдавна забравени умения. Гласът му прозвуча дрезгаво, със странно носови нотки.

— Копелета, вие ме осакатихте, за да не мога никога да разкажа какво сте направили!

Отговорът бе придружен от усещане за безпристрастна развеселеност.

— ТОВА БЕШЕ САМО НЕЗНАЧИТЕЛНО СТРАНИЧНО ПРЕИМУЩЕСТВО/ ВСЪЩНОСТ НИЕ ИСКАХМЕ/НУЖДАЕХМЕ СЕ ОТ САМАТА ТЪКАН. ЧЕСТНО КАЗАНО, ТЯ ИЗГЛЕЖДАШЕ ДАЛЕЧ ПО-ЦЕННА ЗА НАС, ОТКОЛКОТО НЯКОГА ЩЕШЕ ДА Е ЗА ТЕБ КАТО СЪЩЕСТВО… МАКАР ЧЕ МОЖЕ БИ ЩЕШЕ ДА Е ПО-ДОБРЕ, АКО БЕ ОТ МАЛКО ПО-РАЗЛИЧЕН ВИД. НО НИЕ РАЗПОЛАГАХМЕ ФИЗИЧЕСКИ САМО С ЕДИН ЗЕМЯНИТ, ЗАТОВА ИЗБРАХМЕ ТЕБ ЗА СВОЙ ДОНОР.

Обяснението го озадачи повече от всякога.

— Тогава как така вече мога да говоря?

— ТОВА Е ВЪПРОС НА ВРЪЗКА И БЛИЗОСТ. НИЕ ПОКРИХМЕ КУХИНАТА ОТ ИЗРЯЗАНАТА ТИ МОЗЪЧНА ТЪКАН С КВАНТОВИ РЕЗОНАТОРИ. ТЕ ОСЪЩЕСТВЯВАТ СЛУЧАЕН КОНТАКТ С ДРУГИ РЕЗОНАТОРИ, ПОКРИВАЩИ ПРОБАТА, КОЯТО ВЗЕХМЕ. АКО СИ ДОСТАТЪЧНО БЛИЗО И ПРИ СЪОТВЕТНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА, СТАРИТЕ НЕВРАЛНИ ПЪТИЩА МОГАТ ДА ВЪЗОБНОВЯТ ПРЕДИШНАТА СИ ФУНКЦИЯ.

Емерсън премигна. Той се наведе напред към изпъкналия прозорец на кораба и погледна към тъмния звезден пейзаж, нарушаван от безмълвни експлозии.

— ДА, ЕДИН ОТ РОБОТИТЕ ДОБЛИЖИ КАПСУЛАТА ДО ТЕБ. ТОЙ ИЗГЛЕЖДА БЕЗОПАСЕН И ЗАТОВА НЕ ПРИВЛИЧА ВНИМАНИЕТО НА ФРАКЦИИТЕ, КОИТО СЕ СРАЖАВАТ НАОКОЛО.

ВСЪЩНОСТ РОБОТЪТ МОЖЕ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ДА СЕ ПРИБЛИЖИ. ПРИ ОПРЕДЕЛЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ТЪКАНТА ОТНОВО МОЖЕ ДА СТАНЕ ТВОЯ.

Искаше му се да изкрещи срещу някогашните си похитители, да им каже, че нямат право да правят сделки с него за нещо, което са му откраднали. Но те само щяха да се присмеят на вълконските му представи за справедливост. Във всеки случай, сега мислите на Емерсън препускаха, като използваха и старите логични пътеки, и новите методи, които бе усвоил по време на изгнанието си.

— Ако се съглася с вас, ще получа ли обратно центровете си на речта? За какво става дума? Провали ли се предишният ви план?

— НЯКОИ ОТ НАС ВСЕ ОЩЕ ИМАТ ВЯРА/УБЕДЕНОСТ В ТОЗИ ЗАМИСЪЛ. МАКАР ЧЕ ТОЙ В НАЙ-ДОБРИЯ СЛУЧАЙ ВИНАГИ Е БИЛ ОГРОМЕН РИСК — ОПИТ ЗА ПОДКУПВАНЕ НА НЯКОЙ, КОЙТО Е/БЕШЕ МНОГО ДАЛЕЧ ОТТУК.

НО СЕГА, ВЪПРЕКИ ВСИЧКИ ОЧАКВАНИЯ, ТИ ОТНОВО СИ БЛИЗО ДО НАС. ТОВА НИ ПРЕДЛАГА НОВА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА УСПЕХ.

— О, просто нямам търпение да я чуя — подхвърли Емерсън, но разбра, че при Старите сарказмът няма никакъв смисъл.

— ТАЗИ КОНЦЕПЦИЯ БИ ТРЯБВАЛО ДА Е ДОСТАТЪЧНО ПРОСТА ЗА СЪЩЕСТВО ОТ ТВОЕТО РАВНИЩЕ. АКО ПОБЪРЗАШ, МОЖЕШ ДА СЕ ВЪРНЕШ НА БОРДА НА ЗЕМЯНИТСКИЯ КОРАБ И ДА ОТКРИЕШ/ПОЛУЧИШ ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО НИ Е НУЖНА. ЩЕ ПОСЛЕДВА ОБИКНОВЕНА РАЗМЯНА И ОНОВА, КОЕТО НАЙ-СИЛНО ЖЕЛАЕШ, ОТНОВО ЩЕ Е ТВОЕ.

Емерсън с мъка се овладя да не оформи в думи някои от мислите, които проблясваха в дъното на ума му. Всичко, което изразяваше по този начин, трябваше да минава през парче протоплазма, носено от машина някъде там, сред огнените лъчи и избухващите мини. Част от самия него, в която можеха да бърникат други.

— Значи сега искате да сключим сделка. Но преди година смятахте, че вече не се нуждаете от безполезното ми тяло.

Защо тогава ме пратихте на Джиджо? Защо все още съм жив?

Гласът примирено въздъхна.

— УНИВЕРСАЛНАТА ВЪЛНОВА ФУНКЦИЯ ИМА ОГРАНИЧИТЕЛНИ УСЛОВИЯ, КОИТО ВЪЗДЕЙСТВАТ ВЪРХУ СВЕТОВНИ ЛИНИИ, РАЗПРОСТРАНЯВАЩИ СЕ ВЪВ ВСИЧКИ ПОСОКИ. ЕДНО ОТ ТЕЗИ ОГРАНИЧИТЕЛНИ УСЛОВИЯ Е ТВОЕТО ФИЗИЧЕСКО СЪЩЕСТВУВАНЕ. НАШИТЕ ДЕЙСТВИЯ ТРЯБВА ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ С ИЗВЕСТНИТЕ ФАКТИ.

В РАЗПРОСТРАНЯВАНЕТО НА СВЕТОВНИТЕ ЛИНИИ ОБАЧЕ СЕ НАБЛЮДАВА ИЗВЕСТНО ВАРИРАНЕ. ЦИФРОВИТЕ ИЗЧИСЛЕНИЯ ПОКАЗАХА, ЧЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СЕ ОЗОВЕШ БЛИЗО ДО ТВОИТЕ ДРУГАРИ НА ОПРЕДЕЛЕНО МЯСТО И В ОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ. ИЗГЛЕЖДАШЕ ПОДХОДЯЩО ДА ОСТАВИМ ТЯЛОТО ТИ НА ДЖИДЖО В ДОСТЪПНА БЛИЗОСТ ДО КОЛЕГИТЕ ТИ.

Емерсън зяпна, ужасен едновременно от могъществото и безчувствеността, излъчващи се от тези думи.

— Вие… наричате онова ужасно пътуване, на което бях подложен, „достъпна близост“?

Гласът не му отговори. Въпросът спокойно можеше да е реторичен.

Погледът му се плъзна по корабните дисплеи. Вече разбираше буквите и глифовете и те показваха, че „Стрийкър“ бързо набира скорост и се отдалечава. Очевидно Джилиън отново се насочваше към звездите.

— ТОЧНО ТАКА. ИМАШ САМО НЯКОЛКО ДУРИ. АКО НЕ СЕ ВЪРНЕШ НА БОРДА И ОТХВЪРЛИШ НАШЕТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ, ЩЕ БЪДЕМ ПРИНУДЕНИ ДА УНИЩОЖИМ ЗЕМЯНИТСКИЯ КОРАБ И ВСИЧКИТЕ ТИ ДРУГАРИ.

Емерсън се подсмихна.

— Ако вашите врагове ви го позволят! Преди да се намеси вашата фракция, те едва не откраднаха КЗП-архива на, „Стрийкър“. Може би ще имат нещо против плана ви. Освен това, нали съм важно ограничително условие? Трябва да ми помогнете да остана жив заедно с другарите си, иначе вашите причинно-следствени глупости ще отидат по дяволите!

— ИЗИСКВАНИЯТА НА ПРИЧИННОСТТА НЕ СА ТОЛКОВА СТРОГИ, КОЛКОТО СМЯТАШ, ЧОВЕЧЕ. НЕ ПОСТАВЯЙ НА ИЗПИТАНИЕ СЪМНИТЕЛНАТА СИ СТОЙНОСТ И НЕДЕЙ ДА СЕ ОТНАСЯШ КЪМ НАС С НЕУВАЖЕНИЕ.

Емерсън вече се засмя на глас.

— Какво ще ми направите? Ще ме накажете ли? Ще ми причините болка?

Предизвикателството му остана без отговор, но този път усещаше, че обидата му е оказала въздействие. Презрението бе слабо оръжие, но те не бяха свикнали с него. Думите ги бяха опарили.

От друга страна, Старите знаеха, че той няма голям избор. Ако можеше да го избегне, определено не би останал тук. Ръцете му сами взеха решение и издърпаха дросела на малкия кораб, насочвайки го след „Стрийкър“… макар че Емерсън изпитваше все по-силен страх.

Какво щеше да се случи, когато се отдалечеше от робота, носещ липсващата част от мозъка му? Щеше ли да го последва? Щеше ли да остане наблизо, така че да може да мисли?

Когато отново заговори, гласът звучеше студено и далечно.

— СЕГА ЩЕ ТИ ДАДЕМ КОДА, С КОЙТО ДА СЕ СВЪРЖЕШ С НАС, ЩОМ РЕШИШ ДА ПРИЕМЕШ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НИ.

Умът му се изпълни с поредица от различни цветове — проста последователност, която се отпечата в паметта му. Не би могъл да я забрави, даже да се опиташе.

Накрая някогашните му мъчители прибавиха:

— ОЧЕВИДНО СМЕ ПОДЦЕНИЛИ РАВНИЩЕТО ТИ НА РАЗУМНОСТ. СМЯТАХМЕ, ЧЕ ОБИКНОВЕНОТО ВТЪЛПЯВАНЕ НА ОТВРАЩЕНИЕ ЩЕ ТЕ ПРЕЧУПИ ПО-РАНО. ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ОЧЕВИДНАТА ТИ ИЗДРЪЖЛИВОСТ И СЪОБРАЗИТЕЛНОСТ.

ВЪПРЕКИ ТОВА, НИЕ СМЕ УБЕДЕНИ В РЕЗУЛТАТНОСТТА НА ПОСЛЕДНИЯ СИ СТИМУЛ.

С тези думи гласът замлъкна, макар Емерсън още да не беше свършил с тях.

— Ще ви кажа какво да направите с проклетото си предложение, слузести отрепки такива! Вървете да търсите изкупление в собствените си клоаки, тиноядци…

Пороят от ругатни продължи, докато ускоряваше след „Стрийкър“ покрай бойните роботи, които се биеха помежду си, но не закачаха малкия му катер. Той проклинаше ли, проклинаше и се наслаждаваше на богатия запас от думи, усещайки ги как безспирно се изливат от устата му. Всяка нова секунда му се струваше огромна победа.

Проклятията бяха неговия пробен камък. Изпълнил миниатюрната кабина с дрезгав шум, Емерсън се вкопчи в способността си да говори и яростно отказваше да позволи на разстоянието — или на врага, — да му я отнеме.

Скоро забеляза, че „Стрийкър“ понижава скорост, за да може да го настигне. Този приятелски жест изпълни душата му с топлина, докато херметичният шлюз се отваряше пред него и го огряваше с приветственото си сияние. Но Емерсън продължаваше шумно да изразява мнението си за Старите — за тяхното родословие, характер и вероятна съдба.

Едва когато улови насочващия лъч на земянитския кораб, той замълча за достатъчно време, за да си спомни нещо.

Проклятията нямаха значение.

Можеше да го прави още на Джиджо. Подобно на пеенето и рисуването, ругаенето не използваше онази част от мозъка, която му бяха откраднали.

Емерсън се опита да каже нещо друго — за битката, за небето, изпълнено с разбити останки или за собствения си усилващ се страх — и не успя.

Мислите му отчаяно закръжиха из измъчения му мозък в търсене на способността, която само допреди секунди му се струваше толкова естествена. Дарбата, от която го бяха лишили и която за кратко му върнаха, само за да му я отнемат повторно.

Все едно, че се опитваше да протегне ампутиран крайник. Призракът все още бе там. Загатване за воля. Значенията изпълваха ума му, придружавани от готовност да действа, да образува изречения. Да говори.

Но му липсваше някакъв ключов елемент, наред с всичко онова, което се беше надявал да каже на Сара. И на Джилиън.

Емерсън се отпусна на седалката, направена за много по-едър пилот, същество с огромна физическа сила, уважавано в Цивилизацията на Петте галактики. Ръцете му се изхлузиха от огромния волан и той опря брадичка в гърдите си. Сълзи започнаха да се стичат от очите му, които внезапно се оказаха прекалено замъглени, за да виждат. Почувства се безпомощен като загубено дете. Като невеж вълкон.

До този момент си бе мислил, че знае какво означава загуба. Но сега вече го разбираше. Страданието нямаше граници.