Жул Верн
Дунавският лодкар (18)

Глава осемнадесета
Дунавският кормчия

Когато Ладков се изгуби в мрака, Карл Драгош за момент се замисли какво да предприеме. Останал сам в нощта, някъде в делтата на Дунава, той се чувстваше затруднен от присъствието на пленника. Тъй като не можеше да очаква отникъде помощ, трябваше сам да я потърси. Времето летеше. Сега от всеки час, от всяка измината минута зависеше спасението на Ладков и залавянето на бандитите. Той остави здраво вързания Огул и бързо тръгна нагоре по брега. След като вървя половин час, най-после откри една къща край реката. Трябваше да изгуби доста време, докато успее да убеди стопаните да му отворят. Едва след два часа една каруца го върна обратно при пленника. Последният още лежеше в безсъзнание. Той не дойде на себе си и когато бе натоварен на каруцата. Минаваше полунощ, когато влезе в Килия. Градът спеше и никак не беше лесно по това време да се намери шефът на полицията. Най-после той успя да събуди последния и да го постави на свое разположение.

Якуб Огул, който бе започнал да отваря очи, беше оставен на сигурно място. Освободен от този товар, детективът вече можеше спокойно да се залови с арестуването на останалата част от бандата и със спасяването на Стефан Ладков, което най-много го вълнуваше.

Но още с първата стъпка, той се сблъска с непреодолими трудности. По това време в Килия нямаше никакъв кораб, а и шефът на полицията отказа да изпрати свои хора по Дунава, за да не предизвика подозрението на турците, настръхнали в навечерието на приближаващата се война между Русия и Турция. Той посъветва Драгош да отиде в Сулина и там да потърси помощ. Наближаваше пладне, когато Драгош пристигна в Сулина. Срокът, определен от Ладков изтичаше след няколко часа! Без да губи време, той побърза да влезе във връзка с местната полиция. Поради обтегнатите тогава отношения между високата Порта и Западните сили, Драгош не можеше да разчита на нейното благоволение, въпреки мисията от общ интерес, с която бе натоварен, защото беше унгарец. От полицията му казаха, че не притежават подходяща лодка. Той можеше да разчита само на митничарското корабче, но то кръстосваше в момента някъде в морето. Оставаше да наеме рибарска лодка.

В един и половина вятърът изду платната на лодката. Драгош разполагаше само с два часа, за да достигне навреме при Ладков.

Докато Карл Драгош се бореше с препятствията, лодкарят продължаваше да изпълнява методично своя план.

Скрил лодката в крайбрежната тръстика, той наблюдаваше цялата сутрин кораба, докато се убеди, че последният не се готви да замине. Както беше предвидил, Стригов не смееше да предприеме без кормчия едно толкова опасно плаване, което подводните пясъчници правят невъзможно за онзи, който не му е посветил целия си живот.

Към 11 часа Стефан Ладков изкара лодката от тръстиката и се приближи до кораба.

Достигнал на достатъчно разстояние от него, за да бъде чут, той извика. На мостика се появи човек. Това беше Иван Стригов.

Каква ярост избликна в гърдите на Стефан Ладков, когато видя заклетия си враг — подлецът, който от толкова месеци държеше Неша под своя власт! Но той беше подготвен за тази среща и, потиснал яростта си, каза със спокоен глас:

— Нямате ли нужда от кормчия?

Вместо да отговори, Стригов засенчи с ръка очи и изгледа продължително питащия. Впрочем още от пръв поглед той позна новодошлия. Но неговото появяване бе толкова неочаквано и тъй необикновено, че той не повярва на очите си.

— Вие не сте ли Стефан Ладков от Русчук? — запита той на свой ред.

— Да, аз съм — отговори лодкарят.

— Не ме ли познавате?

— Не съм сляп — възрази Ладков, — много добре ви познавам, Иван Стригов.

— И Вие ми предлагате услугите си?

— Защо не? Аз съм кормчия и това ми е професията — заяви студено Ладков.

Стригов се поколеба за момент. Човекът, когото най-много мразеше, сам да попадне в ръцете му! Но дали в това не се криеше някаква клопка… Но какво би могъл да направи сам човек срещу цял екипаж. Нека да заведе кораба до морето, щом има глупостта да го предлага сам. А веднъж стигнал до морето… после… лесно ще се справи!…

— Качвайте се! — предложи пиратът, изкривил устни в жестока насмешка, която Стефан Ладков ясно забеляза.

Последният не чака да му повторят. След като приближи лодката до кораба, той се изкатери на борда. Стригов го посрещна.

— Ще ми позволите ли — каза той — да изразя учудването си, че Ви виждам при устието на Дунава?

Лодкарят не отговори.

— Аз Ви мислех за умрял — подзе Стригов. — Къде се изгубихте?

— Не съм се отдалечавал от морето — отговори най-после Стефан Ладков.

— Толкова далече от Русчук! — възкликна Стригов.

Стефан Ладков се намръщи. Тези въпроси започнаха да го дразнят, но следвайки предначертания си план, той каза деловито:

— Когато има бъркотии, човек не може спокойно да върши работата си…

Стригов го изгледа подигравателно.

— А казваха, че сте патриот!

— Не се занимавам вече с политика — отговори сухо Ладков.

В този момент погледът на Стригов падна върху лодката, която течението беше откарало зад кораба. Това бе същата лодка, с която си бе служил той самият в продължение на осем дни и която намери закотвена в пристанището на Землин. Дали Стефан Ладков лъжеше, като казваше, че не е напускал делтата на Дунава?

— Никога ли не сте напускали тези места! — настоя Стригов, впивайки поглед в събеседника си.

— Не — отговори Ладков.

— Вие ме учудвате — каза Стригов.

— Защо? Да не Ви се струва, че сте ме срещали някъде!

— Вас не, но тази лодка… кълна се, че съм я виждал някъде по горното течение на реката.

— Твърде е възможно — отговори Ладков с подчертано безразличие. — Аз я купих преди три дни от някакъв човек, който казваше, че идвал от Виена.

— Как изглеждаше той? — попита живо Стригов, чиито подозрения се насочиха към Карл Драгош.

— Мургав, с очила.

— А! — промълви Стригов замислен.

Отговорите на лодкаря явно го бяха смутили. Той не знаеше вече какво да мисли. Но в края на краищата, това беше без значение. Важното е, че Ладков сам попадна в ръцете му. Глупак, сам да се хвърли в устата на вълка!… Веднъж влязъл в кораба, той нямаше да излезе жив от там… Повече от шест месеца Стригов лъжеше Неша, че е вдовица. Щом стигнат до морето, лъжата му щеше да стане истина.

— Да тръгваме! — каза той, сякаш в отговор на своите мисли.

— На обед — отговори спокойно Ладков, като извади от торбата си храна и започна да закусва.

Бандитът направи нетърпелив жест. Стефан Ладков се престори, че не го е забелязал.

— Трябва да ви предупредя — каза Стригов, — че трябва да пристигнем до морето преди свечеряване.

— Ще стане — отговори Ладков, без да покаже, че е изменил своето решение.

Стригов се отдалечи. Една мисъл обаче продължаваше да се върти в главата му: Дали мъжът на Неша знаеше за изчезването й?

— Не сте ли получавали известие от Русчук, след като го напуснахте? — попита той, като се върна към лодкаря, който продължаваше спокойно да се храни.

— Не — отговори последният.

— А не ви ли безпокои това мълчание?

— Защо ще ме безпокои? — попита Ладков, като вторачи поглед в питащия.

Въпреки твърдостта си, разбойникът се почувства смутен от този поглед.

— Аз мислех — промълви той, — че Вие оставихте там жена си.

— А аз мисля — каза студено Ладков, — че ще бъде по-добре да говорим за нещо друго.

На обяд лодкарят заповяда да вдигнат котвата, след това сам взе в ръце кормилото. В този момент Стригов се приближи до него.

— Трябва да ви предупредя — каза той, — че корабът трябва да потъне на седем стъпки под водата.

— Седем! — извика лодкарят, за когото само тази единствена дума бе достатъчна.

Ето как дунавската банда бе успяла да се измъкне от всичките преследвания. По-важната част на кораба се намираше под водата, а заграбеното се укриваше там. Това скривалище лесно можеше да се превърне в затвор, нещо, което Ладков знаеше от личен опит.

Все още несигурен, Стригов следеше първите моменти на потеглянето им. Но държането на Ладков го успокои. Вдаден в работата си, той очевидно не криеше лоши намерения и напълно оправдаваше името си на добър кормчия. Под неговата ръка корабът напредваше леко между невидимите подводни скали.

Малко по малко, бандитът се освободи от последните си страхове. Плаването вървеше спокойно. Скоро щяха да достигнат морето.

Беше около четири часа, когато достигнаха до него. Небето и водата се сливаха на хоризонта.

Стригов повика лодкаря.

— Мисля, че пристигнахме — каза той. — Можете да оставите кормилото в ръцете на нашия кормчия.

— Още не — отговори Ладков. — Най-трудното тепърва предстои.

Бандитът непрекъснато гледаше към морето. Изведнъж той взе бинокъла и го насочи към един малък четири-пет тонен параход, който се появи на хоризонта, после заповяда да вдигнат знаме на мачтата. От парахода отговориха с подобен сигнал. Минавайки от дясната страна на кораба, той започна да се приближава към устието на реката.

В този момент Стефан Ладков обърна кормилото крайно вляво и корабът се насочи към югоизток.

Стригов учудено погледна лодкаря, но неговото равнодушие го успокои. Сигурно някоя подводна скала го беше накарала да направи тази маневра. Той не се излъга. Един пясъчник се издигаше на дъното на реката, но откъм морето, и корабът отиваше право към него. Изведнъж стана страшно сблъскване. Корабът спря неподвижен. Мачтата се пречупи, а платното падна и покри с широките си гънки тези, които бяха на носа. На борда всички изпопадаха. Стригов се изправи, обезумял от гняв.

Погледът му се насочи светкавично към Ладков. Но лодкарят не изглеждаше развълнуван от станалото. Той беше оставил дръжката на кормилото и, пъхнал ръце в джобовете, следеше с внимателен поглед движенията на своя неприятел.

— Мръсник! — изрева Стригов, като изтича към задната част на кораба с револвер в ръка.

Като наближи на около три крачки, той стреля. Стефан Ладков се наведе мигновено. Куршумът изсвири над главата му, без да го засегне. Той веднага се изправи и с един скок се намери до своя враг. Острието на ножа потъна в сърцето на Стригов. Той се строполи като дърво. Всичко това стана толкова бързо, че петимата от екипажа не можаха изобщо да реагират. Оръжието им се намираше в каютите, докато срещу тях се беше изправил лодкарят с два револвера в ръцете.

— Само една думичка — подзе Ладков застрашително — и ще ви просна на палубата! В револверите имам единадесет куршума. Повече, отколкото е необходимо, за да ви очистя всички!

Бандитите се спогледаха нерешително. Стефан Ладков разбираше, че ако се хвърлеха всички наведнъж върху него, той щеше да убие един или двама, но останалите щяха да го убият.

— Внимавайте… ще броя до три — заяви той, за да не им остави време за размисъл. — Едно!

Разбойниците не мръднаха.

— Две! — произнесе лодкарят.

Групата се размърда. Трима от тях бяха готови да го нападнат, двама — да отстъпят.

— Три! — каза Ладков и натисна спусъка.

Един от бандитите падна пронизан, другите побързаха да избягат назад.

Без да напусне своето място, Ладков хвърли поглед към парахода, който се беше подчинил на сигнала на пиратите. Той сега се намираше на по-малко от една миля разстояние. Положението щеше да стане много по-лошо, когато двата кораба се доближат, защото нямаше съмнение, че другият кораб принадлежеше също на бандитите.

Двата кораба бързо се приближаваха. Но внезапно другият зави надясно и правейки голям кръг, се отдалечи към открито море. Какво означаваше тази маневра? Дали не беше обезпокоен от нещо, което Ладков не бе забелязал?

Той чакаше с разтуптяно сърце. След няколко минути един друг параход се появи на хоризонта. Насочен към пиратския кораб, той плаваше с пълна пара. Скоро Ладков успя да разпознае на носа фигурата на господин Йегер. Той беше спасен!

Малко след това на мостика нахълтаха полицаите и пиратите се предадоха без никаква съпротива. Стефан Ладков се спусна към каютите. Само на една от тях вратата беше заключена. Той връхлетя върху вратата с цялото си тяло и се спря на прага обезумял.

Освободената Неша се хвърли в обятията му!