Мария Семьонова
Право на двубой (8)

4. Къща край пътя

Това беше старото русло на реката, напуснато от водните бързеи. Приличаше на захвърлена стара дреха. Звор, по-малкият син на великата Светин, един ден намерил по-пряк път да се влее в матерното течение, като минал през гори и блата. Сега се отбиваше да посети напуснатото русло само през пролетта, по време на разлива, а понякога и след есенните дъждове. През останалото време старото корито дремеше, обрасло с шавар. Хлапетата на Борсуците и Петнистите елени чуваха вечер как нейде зад камъша шляпа с опашка в останали вирчета върлото рибище, за което се носеха легенди, мълвяха се небивалици. Някои го смятаха за любимия кон на Водния Господар. Други прекословеха, че не би държал Господарят своя Речен кон в мочурището на старото корито, далеч от главното русло. Трети допускаха, че под гористия вал, преградил реката, има проточна пещера…

Момчетата мечтаеха да уловят чудното рибострашилище и всяко лято скришом от възрастните спретваха сал, от който да го дебнат. Милозливите момичета обаче всеки път намираха недовършения сал и го разтурваха, а на вечния Рибокон хвърляха бучки засъхнала каша. Никой не бе зървал подводния обитател със собствените си очи, но децата обожават да подслушват какво си приказват възрастните и знаеха, че към глухите плисъци също като тях са се прислушвали техните майки и бащи — със затаен дъх и примряло сърце. А преди това — навярно бабите и дядовците…

Тринайсетгодишната Еленушка седеше на ствола на крива бреза, огънала се над водата. Дървото отдавна бе започнало да се навежда към реката заради подкопания от нея бряг, ала не падна и не загина. Вкопчи оцелели корени в здравата пръст, протегна ги навътре, поизправи дънера, вирна здрави кичести клони. Еленушка се беше настанила върху бялата кора, подвила едното си босо краче, а другото клатеше над водата. Рибището живееше в дълбоката част на старото русло, гъските навярно знаеха това и не напускаха плитчините. Пък и имаха достатъчно място да поплуват, да похапнат и поиграят. Еленушка с половин око наглеждаше ситите пъстри птици, като крепеше с лакът хурката, забодена в пояса й, изплетен от разноцветни шнурчета. Нейният род, Елените, изрязваха хурките си изящно, украсяваха ги с орнаменти и често изобразяваха върху тях сътворилите вселената Богове. От бащиния и род обаче се присмиваха на тези „глезотии“, твърдяха, че се придържат към по-древни приспособления за предене, които са им завещани от Боговете-прародители, и изобщо не е задължително да драскат ликовете Им върху дървото.

Ала и двата съседни рода ловко боравеха с рисувани или недодялани хурки, като се изхитряха да предат дори в движение, пък съвсем нищо работа — да го вършат наглеждайки гъски…

Еленушка предеше хубаво. Нишката й винаги ставаше тънка, равна и здрава. Само че днес й идеше да хвърли преждата във вира. Заедно с хурката, като й върже камък за по-сигурно. Днес Еленушка предеше вълна. Готовата прежда трябваше сетне да се боядиса в синьо и червено, а част от нея — щателно да се избели. И после се сяда на стана, хваща се кросното, за да се изтъче девическа премяна — понева. Вече не е момиченце, на тринайсет години е.

Тринайсетата годишнина е особена година в живота. Снагата съзрява, подготвя се да възприеме женското си предназначение. Търка очички пробудената за любов душа. На момичето се дава име като на възрастна, родът се сбира за свята трапеза, то е цял пир, и най-старата баба заедно с другите жени обличат порасналата девойка в първата в живота и понева. Вестта, че еди-кой си двор има мома за женене, ще се разпространи през близките до далечните съседи и още по-нататък, майка и ще вземе строго да гледа към младите момци, бленуващи да откраднат ясната перла или мънисто от плитката на девойката, за да се закичат с нея — белег за избран от момата жених…

Еленушка веднъж вече е дала своето мънисто, ясната си перличка. Още преди три години. И оттогава какво ли не чу от родата си. Че онази й перла не се брои. Че по недомислие я е подарила. Малко дете си била, казваха й вкъщи. С какъв акъл си могла да правиш такива неща? Срамота! По-добре е да забравим за тогава… Виж, сега — вече съвсем друга работа. Сега е редно да поискаш добър съвет от майка си и да дадеш надежда на момък от добро семейство, така че след три-четири години наистина да ти стане годеник. И момъкът да е такъв, че с гордост и чест да носи обещаващия дар…

А онзи Сив пес — що за стока е!? Появи се веднъж — и край, няма го, пропадна вдън земя. Слухове само долитат, стига наистина да говорят за него, а не за някой друг. Хората приказват, че уж служел той на самата владетелка, кнесинята солвянска. Съпровождал я бил до велиморската граница и там едва не погинал. После — върнал се и тутакси хукнал да бяга, накъдето му видят очите от престолния град. Бягал, защото имало за какво… Та този ли ще стане стопанин на къща?!

Понякога на Еленушка й се струваше, че възрастните право казват. Ето че и песът с мънистото на нашийника, толкова приличащо на подареното, отдавна не се е вясвал…

Девойчето си спомни славното скромно момче от рода на Кръсточовката, който заедно с родителите си бе идвал на гости у тях. Беше преди месец…

И внезапно устните й, изпълнени с неразбираемо отвращение, прошепнаха:

„Ще напусна рода!“

Изрече го и се уплаши от собствената си безразсъдна дързост, даже се озърна — дали не я е дочул някой?… Момичето, разбира се, бе закърмено със старинни приказки, в които девойки и момци бягали от вкъщи, за да не ги оженят за немил или немила. Ала едно е на приказка, а друго в живота. Не бива да се напуска родния дом. Лошо е. Всяка друга беда е за предпочитане пред отказа от рода. Търпимо е и съпруг да си вземе нелюбим и до бели коси да въздиша за несбъднатото — по-добро е от бягство. Да… Пък и — що за любов е това, на тринайсет години!… Какво разбира от любов на тринайсет години!…

На тринайсет трябва да слуша майка си. Туйто.

Вълненият конец се увиваше около гладкото брезово вретено, точеше се от къделята, равно и красиво усукан. Ръцете на девойчето вършеха привичната работа сами. Еленушка бе още в онази щастлива възраст, когато всичко се привижда като игра. Наужким. Поне наполовина всичко е наужким. Затова тя повтори, забавлявайки се сякаш с малка пакост, като призова призрака на най-страшната беля:

„Ще избягам пък!“

Сега вече не й прозвуча толкова тайнствено и стряскащо както одеве. Дълбоко в сърцето си Еленушка знаеше едно нещо, известно по неведом начин на всички деца, засега непопарени от горчивите обиди на съдбата. Зло ще я подмине, нещата ще се наредят — така казваше това й знание. Всичко ще бъде добре. Босото й краче докосваше кротката топла вода и момичето мърдаше пръсти, наслаждавайки се на гъделичкащия допир с плуващата по повърхността лъчевица. И изведнъж се сепна, трескаво преброи гъските, намери с поглед водача им… И, гледайки едрата силна птица, Еленушка си пожела невъзможното — ето, ако сега вземе и се покаже над водата невижданият Речен кон, значи трябва да напусне рода и да поеме към неизвестната си съдба. Намисли го като желание и за всеки случай даже затаи дъх…

Разбира се, нищо не се случи. Не се разврякаха гъските, които имат остър слух, не шляпна широката опашка на рибището, не се издигна, полепнал с лъчевица гръбен плавник, покрит с бодли… Че нима би могло да стане другояче?…

Еленушка въздъхна. Едно е да си измисляш небивалици и тайно да се надяваш, че може и да се сбъднат, кой ги знае Боговете, може и да позволят да се случи?… Ала съвсем друго е да се убедиш, че на невъзможното затова така му викат, защото идва от НЕ МОЖЕ и наяве никога не става. Ловките пръсти защипаха от къделята нежна пухкава опашка, дясната ръка сякаш сама врътна вретеното… И тогава ходилото и, люлеещо се във водата, обръсна нещо плътно и хлъзгаво. Момичето, още преди да се уплаши, чевръсто подви крак и погледна надолу.

Право под нея, под тънката ципа на водната повърхност, лениво шаваше с плавници огромно рибище, което я зяпаше с кръгли безизразни очища. По-късно Еленушка така и не успя да съобрази към коя рибешка порода все пак принадлежеше Речният кон. Сом? Щука? Пъстърва?… Не го виждаше добре заради отразеното във водната гладина небе и листа, пречеха й и дребните листенца на лъчевицата. Ала ясно различаваше тъмната сянка, дълга навярно разтег^[1] и половина, и немигащите очи, които й се сториха твърде разумни за риба.

Еленушка ахна и трескаво присви нозе, вкопчи се в близкия клон, ала сбърка, защото бе сух и се прекърши. Момичето залитна, отчаяно изпищя и падна по гръб във вирчето. Късият миг, в който летеше надолу, бе достатъчен, за да си представи какво я чака — как Речният кон я захапва за ризата и я завлича към дълбокото, надолу, надолу, в непрогледния здрач на дъното, а слънцето се отдалечава, отдалечава и ето че гърдите парят и няма въздух, нито глътчица няма… Пльосна сред пръски, водата се издигна покрай нея като зеленикави прозрачни стени, които тозчас рухнаха обратно, заглушавайки вика на Еленушка. И тя почувства как под нея се стрелна гладкото туловище, стрелна се и изчезна в дълбината на вира. Закъсняло закряскаха гъските, запляскаха с криле. До брега имаше три загребвания, момичето заплува трескаво, кокорейки мокри опулени очи и с плач изскочи на сухата трева. Не скоро се успокои затупкалото й сърчице, не скоро престана да й се привижда, че Рибоконят изпълзява подире й, за да я сграбчи. Постепенно диханието й престана да прилича на хълцане, девойката намери дългия прът, с който усмиряваше своеволните гъски, и дълго се мъчи да извади от водата хурката си. Щеше да я достигне по-лесно, ако се покатереше пак на брезата, ала не посмя да го стори.

 

 

Денят започна неприветливо, ала дъждът не покапа повече. Вълкодав изпълни обещанието си и не събуди Еврих. И когато граматикът сам отвори очи, със срам забеляза, че слънцето, едва видимо зад облаците, наближава пладнешкото си място на небосвода. Младият арантянин припряно седна и завъртя глава, търсейки спътника си. Вълкодав лежеше под навеса край отдавна изстиналата пепел от огъня и спеше мъртвешки сън, притиснал колене към гърдите си. Ето, имало предел и за неговата издръжливост. На рамото на вянина седеше Прилепчо, ала не дремеше, а се озърташе войнствено, разперил ноктести крилца.

Еврих предпазливо се надигна, взе котлето и на пръсти се изниза за вода.

 

 

Жената стоеше на върха на хълма и гледаше друма, по който към селото се приближаваха вянинът и арантянинът. Отдалечеността все още не позволяваше да се видят лицето и дрехите й, личеше само как вятър брули тъмните поли на роклята. И, кой знае защо, изглеждаше сякаш стои там отдавна.

Пътешествениците лесно откриха пътеката, водеща от бреговете на Ренна към селището. Колкото се отдалечаваха от реката, толкова по-широка ставаше пътеката, докато не опря до истински, добре отъпкан път. По него караха добитък на паша. Пак той водеше към големия град. Там, където в друма се вливаше пътеката от реката, имаше завой, пътят се отбиваше на запад, по посока на морето. Нататък се точеха дълбоки коловози — следи от тежки каруци.

— Наистина ли трябва да идем до селото? — нерешително попита Еврих. — Каква работа имаме там? Нека продължим направо за Кондар…

— Ако не искаш, не отивай! — мрачно отсече Вълкодав. — Продължавай, аз ще те настигна.

Той не откъсваше очи от жената на хълма. Еврих упорито тръсна глава, къдриците му се разлюляха, но последва спътника си. Предположи, че нуждата на Вълкодав да се отбива до селото се дължи на снощния му разговор с безплътния събеседник, чийто глас граматикът така и не долови. Сигурно бе нещо важно. Вероятно същото, заради което преди няколко дни той самият също би поискал да спрат в селото. Като роден в просветена страна човек, Еврих не се срамуваше да говори за страховете си, понеже това му помагаше да ги преодолява. Варваринът, за разлика от него, явно смяташе разумното поведение за признак на непростима слабост…

А Вълкодав бе впил взор в самотната фигура, до която оставаха не повече от стотина крачки, и мислеше за предсказаното от Майка Кендарат. Словата й бяха готови да се изпълнят… „Добри ми човече, сполай ти, да си виждал по пътя моите синове…?“

Вътрешно изтръпнал, сякаш в корема му замръзваха ледено-мразовити паяжини, Вълкодав нито забави, нито ускори ход, макар че студените тръпки плъзваха по цялата му снага, проникваха в нозете и вдървяваха походката му, катереха се нагоре и стягаха гърлото. Задиша с усилие, знаеше какво е това. Страх. Само някой, който много добре го познаваше, би се досетил, че Вълкодав се бои. Някой като Прилепчо, например. Черното зверче бе неспокойно — литваше от рамото на приятеля си, описваше стремителни кръгове, търсеше врага, ала не намираше никого достоен за схватка и се връщаше. Еврих познаваше спътника си по-зле.

Най-тревожното за Вълкодав бе това, че не успяваше да разбере от кой род и от кое племе е стоящата като стълб жена. От живота си в големите градове той беше свикнал, макар и трудно, да не се учудва, когато срещне велх, навлякъл солвянска горна дреха и сегвански потури, че и мономатански сандали. Но на село?… Беше посещавал Нарлак и знаеше, че тук, както и навсякъде по селата, живеят роднини. Откъде би се появила сред тях незабрадена старица с разноплеменни дрехи, явно паднали й се от чужд гръб, очевидно подарени и криво-ляво прекроени?… В главата му се мярна дори спомен за каторгата, пъклените недра на Скъпоценните планини, където разликите в облеклото бързо се изтриваха от мръсотията, потта и кръвта, овехтяваха до еднакви за всички дрипи… Когато до жената остана половин хвърлей, Вълкодав за всеки случай я поздрави според обичаите на Нарлак:

— Нека те топли Свещеният огън, майко на достойни мъже…

Старицата забави отговора си, а после, всявайки смут и изумление у пътника, отвърна според вянските традиции:

— И на теб, сине на славна майка, здраве желая.

— Добър ден, почитаема госпожо — поклони се Еврих.

Жената отвърна веднага, отново в тон:

— Добър да е, любезни младежо.

Вълкодав през това време се убеди, че взорът му го е подвел — жената не бе старица. Всъщност навярно никой не би могъл да определи възрастта й. Не беше млада — това беше сигурно. Ала и стара не би я нарекъл. Освен ако не се вгледа в бездънните й, древни очи, много видели, много поели. И — нито един бял косъм в косите, лицето — красиво и гладко, почти без бръчки…

— Чакам синовете си — радостно проговори изведнъж жената. — Скоро трябва да си дойдат. Кажи ми, чедо на Сивите песове, дали не си ги срещал нейде по Засеката?…

Той почувства как сърцето му заудря конвулсивно в ребрата и даже не отдаде дължимото на удивителната прозорливост на жената — та тя се обърна към него с родовото му име! Не всеки солвянин би разпознал племето на Вълкодав, да не говорим за нарлаките…

А жената продължаваше:

— Моите синове са млади хубавци. Ще дойдат откъм планините. Всеки момент може да се появят, знаят, че ги чакам на този хълм. Дали не си ги срещнал нейде по пътя си?

Вълкодав отвори уста, закашля се и някак се накара да проговори:

— Докато минавахме Засечния рид, срещнахме седмина…

Чуваше гласа си чужд, пресипнал, изведнъж прозря, че Майка Кендарат е била права от първата до последната изречена от нея дума, че е бил пренесен на ръце през светлия Портал от твърде добри люде, и Онези, които надзираваха този Портал, просто бяха съжалили праведниците, не ги бяха погубили заради едного недостойния… Но някой следващ път… Помъчи се да се сети дали сред насилниците имаше поне един нарлак, ала паметта му го остави несигурен. Затова каза на чакащата майка:

— Тези седмина бяха лоши хора… Тоест, шестима от тях. Един се оказа по-добър от останалите… Той остана жив.

Жената величествено кимна.

— Значи — с усмивка отвърна тя — не сте срещали синовете ми. Онова момче, разправяш, било самичко, а моите деца винаги се държат заедно… Те непременно биха ви помогнали в битката със злодеите. Ами… значи, днес от ридовете никой няма да слезе повече. Заповядайте в дома ми, добри хора. Починете си. Сигурно сте тръгнали за Кондар?…

* * *

Съборетината на жената трудно би могла да се нарече дом. В Нарлак открай време е било по-топло и сухо, отколкото в страната на солвяните, да не споменаваме вянските гори. Находчивият тукашен народ отдавна беше свикнал да ползва този Божи дар и вместо къщи от трупи, издигнати заради влагата над земята върху яки пънове, си спретваше землянки. Разбира се, не всички се закопаваха в пръстта, само по-сиромасите. Вълкодав определено не обичаше подобен сой обиталища, миришеше му на липса на самоуважение, но нима бе редно да спори с обичаите на цяла страна? Още повече, че едно време му се бе случвало да посети напълно уютни нарлакски жилища, сухи, топли и разумно устроени. Стопаните на онези домове надали биха се съгласили да държат в такава землянка дори добитъка си.

Клетият коптор комай помнеше не само Последната война, но и самата Велика Нощ. Покривът едва се издигаше над осеяната с бабуни и къртичини земя. Отдалеч повече мязаше на весело зелено хълмче, ала отблизо се виждаха парчета мръсна брезова кора да стърчат изпод чимовете, а тук-там зееха дупки… и въобще, по-добре да не ти хрумва да се разтъпчеш отгоре, току-виж си се продънил. През дупките се изнизваше рехав дим от едва мъждукащо огнище. Вълкодав вече знаеше какво ще завари вътре. Покрити с плесен стени, влажен под с купчинки гниеща слама… и, то се знае, нито коричка за ядене. Няма пушени бутове да висят на куки от мертеците, нито плитки румен лук, нито дъхава погача в пешкир. Най-много — пукнато гърне с водниста каша, самотно кацнало над мъждиво огнище от зле изпечена глина…

И що за народ са тия нарлаки, за кой ли път с отвращение си каза вянинът. Каменни градове строили! Юнаци. Да зарежат безпомощна вдовица сама в такава мизерия!…

— Как да те наричаме, почитаема госпожо? — попита Еврих пътьом.

Тя ласкаво го погледна и рече с усмивка:

— Тук ми викат Лудата Сигина.

Вълкодав само въздъхна наум. Свирепото напрежение, преживяно на хълма, още го стягаше отвътре. Лудата!… Работата излизаше по-дебела, отколкото смееше да предполага.

— Ти не приличаш на безумна, госпожо — предпазливо поде Еврих. — Ако питат мен, признавам, че водиш беседата мъдро и достойно…

— Когато дойдох тук да чакам синовете си, тогава те… — Сигина посочи с кимване на глава към селото, — … те тутакси ме нарекоха луда, право в очите. Вярно, отначало ми даваха храна и ми помогнаха да направя къщата, но… понеже не умея да ходя боса по сняг или въглени, не бърборя загадъчни слова, каквито хората очакват да бълва един заздрачен разсъдък, се отдръпнаха от мен… А аз просто чакам синовете си.

— Отдавна ли са те напуснали децата ти, госпожо? — запита Еврих.

Тя безметежно се усмихна и рече:

— Не помня. Нима това е толкова важно?

Близо до землянката имаше малък бостан, от който Сигина, очевидно, се препитаваше, освен ако милосърдните селяни не й даваха нещичко отгоре. Прекопаното място наистина не беше голямо — колко ли земя може да гледа самотна, вече немлада жена?… Пък и щом поне половината от всеки свой ден тя прекарваше на хълма в очакване на отдавна пропадналите си момчета… Вълкодав даже се усъмни дали тя изобщо има деца.

Сигина първа слезе към вратичката по почти изтритите от дъжда пръстени стъпала и странниците я последваха. Вълкодав, както повеляваше приличието, се поклони към прага и чак тогава го престъпи. Очакванията му се сбъднаха. Единствената разлика се състоеше в липсата на гърне; вместо него над огнището висеше на окадена верига поочукан котел. Висеше криво, на една страна, така че да не се изсипе варивото през проядена от ръжда дупка…

Прилепчо кихна, изпърха от рамото на вянина и неделикатно изхвръкна навън. Обиталището не му хареса. Че и кой ли би го харесал…

— Ако ни позволиш, ще останем няколко дни, почитаема Сигина — рече Вълкодав. — Няма да те притесним.

 

 

Връщаше се от брега на реката с доста дебел дънер на рамо. Беше не само дебел, но и пресен — убито и влачено от стремглавата Ренна при последния й разлив дърво. Вянинът смяташе, че от него ще станат добри дъски. Реката прояви голяма милост. Подари му още два добри ствола с останки от дебели клони тъкмо на нужната височина. Тях Вълкодав нямаше да цепи на дъски, а възнамеряваше да ги постави за подпори на покрива на землянката на Лудата Сигина. Попадна насред плитчината и на две одрани в каменистото дъно, но напълно здрави трупи, вярно, бая подгизнали. Едното дърво можеше да влезе в работа, бе широко, ала сам не се наемаше да го мъкне. Но ако впрегне и Еврих, после ще го поосече с брадвата и ще издълбае хубави стъпала — дълго няма да се износи такава стълбичка за входната врата. Няма да се износи чак до деня, в който синовете на Сигина току-виж наистина се завърнали…

Грапавият дънер жулеше раменете, пладнешкото слънце жареше изпотения гръб, но Вълкодав стъпваше с леко сърце. Горе-долу така се беше чувствал в Бяла вода, докато строеше своята си къща. Свято дело — къща да вдигаш. Хубава, голяма къща. Под могъщи стари борове, раснали на воля. Споменът бе приятен. Споменът за дома, където го чакат. Побелелият Варох със славния му внук Зуйко. И, то се знае, Тилорн и Ниилит…

Сигина май наистина бе безумна. Тиха луда. Съплеменниците на Вълкодав наричаха такива като нея блажени. Тя не се търкаляше в припадък, не си говореше сама, не тичаше гола. Само стоеше на хълма и се взираше дали не идват от далечен край нейните синове. Навярно ги е погребала още като младенци. А комай изобщо не ги е раждала. Вянинът подозираше, че това никак не е по нрава на обитателите на селото. Хората не харесват някой да се държи странно. Не обичат някой да не е като всички други. Хората почват да се замислят от кои Богове е дадена тази чудатост, дали от Светлите или от Тъмните?… Ала, от друга страна, защо една безобидна жена да не си измисли красавци синове и да ги чака — кротко и търпеливо, без никому да пречи? Нима това е чак толкова лошо?… На кого пречи с това си чакане!

Ако още бе имало по белия свят жив род на Сивите песове и ако клетата помрачена Сигина, посветената на вечното очакване дъщеря на неведом народ, случайно би се появила край селищата им, те със сигурност биха й дали подслон. Много ли място ще заеме тази жена? Да не би да открадне топлината на общото огнище? Да не би да изтърка дъбовото дюшеме в общинната къща с нозете си? Или от сядане пейките ще строши? Да не би да яде като хала, че да остави гладно дружното семейство, което я е приютило?… Винаги има одър, пейка и паница в повече. И нека си ходи колкото й душа иска да чака синовете си — ако ще на брега на Светин, ако ще — на близката ливада.

Да. Стига нейде по белия свят да живееха още Сивите песове…

Както Вълкодав предположи, в жалката землянка с трън да влачиш, нямаше какво да закачиш. И с храната бе зле, даже не миришеше на такава. Е, ако не броим малкото каша от по-ланшен ечемик, а туй си е конски зоб, не човешко ядене. Ала това не бе беда — поправимо е. Пътешествениците се канеха да купят в Кондар място на кораб, за да прекосят с него морето, и затова носеха със себе си тежка кесия със сребро. Стига и за пътуването, и за ново облекло, ако се наложи, и за прилична стая в крайпътен хан… Днес, за втори път след Портала, Еврих развърза общия кемер, излови няколко дребни монети и отиде с тях в селото. Граматикът добре владееше нарлакското наречие. Пък и, не като своя спътник, умееше да се погажда с хората. Навярно вече се е върнал с чувалче грах и парче пушено свинско.

А ако се размечтаем, защо да не си представим и гърне с мляко, а към него — хубава прясна погача…

Дънерът все пак си тежеше, инак Вълкодав би хукнал на бегом. Изкатери нагорнището и закрачи по познатата пътека през рядка горица. Прилепчо, който сякаш дремеше на другото рамо на вянина, внезапно литна без звук и се изгуби между вейките. Нюхът на Вълкодав бе за завиждане пред повечето обикновени люде, ала не можеше да се мери с дребничкия черен хвъркатко. Сигурно лакомото зверче бе усетило вкусен дъх откъм дома на Сигина.

Вълкодав грешеше. Още преди да е прекосил прибрежните гъсталаци, Прилепчо се върна и с тънички крясъци закръжи пред лицето му. Малкият нощен ловец обикновено се държеше така само ако е станала някаква беля, която изискваше, според него, незабавната намеса на грамадния му нелетящ приятел.

— Хайде сега, стига си цвърчал… Какво толкова е станало… — измърмори вянинът.

Прилепчо не мирясваше и Вълкодав друсна дънера на земята, ала го нагласи така, че сетне да е лесен за вдигане. Тръгна подир животинката, отначало с бърза крачка, а после се затича. Без прегъващия го надолу товар бе радостно и свободно да се впусне в бяг човек.

До землянката нямаше кой знае колко път. Вълкодав прескочи звънлив ручей, пробяга ливадата и съзря Еврих край жилището на Лудата. Личеше, че вместо хляб и мляко граматикът бе донесъл от селото голяма синина под окото. Вълкодав ускори ход, преодоля последните стотина крачки и се убеди, че разбраният арантянин наистина е успял да си изкара боя. Еврих седеше оклюмал на пън пред входа в землянката, Сигина стоеше редом и жаловито го галеше по главата, рошейки златистите му къдрици. Еврих притискаше нещо към лицето си. Озърна се при шума от стъпките на Вълкодав и вянинът видя, че граматикът държи дебела желязна подкова.

Вълкодав спря в очакване на обяснения.

— Не поискаха нищо да ми продадат — след дълго мълчание промълви Еврих и Вълкодав разбра, че умира от срам. — Те ми казаха… прости ми, почитаема, но ми казаха, че ти и без това много си им задлъжняла… и парите отивали за погасяване на борчовете. Било, казват, редно да се отнемат от нейните гости…

Сигина виновно разпери ръце:

— Те наистина отначало ми даваха милостиня. Навярно са прави да казват, че съм им задлъжняла…

— И колцина бяха? — поинтересува се вянинът.

На какво те учех бе, глупчо! — счу му се на Еврих като ехо на произнесените от Вълкодав слова.

Неударената половина на лицето на граматика поруменя. Младият учен сърдито се извърна и мрачно изсумтя:

— Колко, колко… Да ги беше видял! Един мъжага с братята си… всеки по-дебел от мечка!

— Сигурно Летмал е бил — поясни Сигина, без да спира да утешава граматика с ласкави милувки по косата. — И братята му Кромал и Данмал. Пакостливи момчета. Баща им същият беше. На младини, помня го аз, много добре помня…

Вянинът въздъхна. Май дънерът, зарязан по пътя, така щеше да си остане в гората. Освен ако някой не си го прибере — за огрев. Попита сухо:

— Ти не би ли искала да ни придружиш до Кондар, госпожо?

— В Кондар? — замисли се жената. — Не… ами ако дойдат моите дечица?

— А те дали знаят, че ги чакаш именно тук?

— Не, разбира се — усмихна се тя. — Нима това е толкова важно?

Имаше прекрасна усмивка.

— Тогава защо не напуснеш това село, почитаема? — учуди се Еврих.

— Тук е по-близо до планините — обясни тя с търпение на бавачка към неразумно хлапе.

Вълкодав веднага си помисли за каторгата. Да не би тъкмо в Скъпоценните планини да са се озовали безпътните й момчета?… Той се намръщи и запита:

— Какво правят те в планините?

— Ами един ден мъничкият ми се изгуби сред ридовете и големият ми тръгна да го търси! — с гордост сподели Сигина. — Веднага щом намери братчето си, двамата ще си дойдат. Затова ги чакам тук.

Арантянинът и Вълкодав се спогледаха. Граматикът се прокашля:

— Твоите синове, почитаема, далеч по-лесно ще те намерят в Кондар. Кондар е голям град. Непременно ще се отбият в голям град. А малко селце може и да подминат.

Сигина отвори уста да възрази, че не може да се случи такова нещо — да се размине с децата си, но Вълкодав я превари, като се обади:

— В Кондар ние задължително ще намерим добри хора, госпожо. С тях ще можеш често да си приказваш за своите момчета. И онези хора няма да ти се присмиват като местните.

Жената колебливо местеше поглед от единия към другия си гостенин. После очите й попаднаха връз кривата врата на землянката. Върнаха се към острите планински върхари. Към ледените зъбери, сияещи всред лилавото небе под лъчите на неистовото, размазано от високи перести облаци слънце…

— Чувал съм, че от Кондар пак се виждат планините — пропъждайки съмненията й, изрече Вълкодав.

— Засечният рид продължава до самото море — подкрепи го Еврих. — И там се събират всички пътища, които прекосяват ридовете. Мога да ти покажа карта, искаш ли? Бил съм в Кондар. Градът има пет порти, без да смятаме пристанището. Ще обиколиш и петте порти, за да разпиташ стражниците за синовете си.

Сигина изведнъж плесна с длани:

— Ами че аз ще ви бавя, момчета! Вие сигурно бързате! А с мен, дъртата… то и нозете ми се изкривиха, как ще ви трая на разкрача, дечица…

Еврих, забравил болезнената си морава подутина под окото, звънко се разсмя:

— Не бързай да се пишеш старица, почитаема! Има време! По-добре си стягай нещата, то сигурно нямаш много вещи де…

Жената, с неочаквано палава усмивка, подхвана престилката си — кръпка върху кръпка, — и се гмурна като къртица в коптора си. Вълкодав облече ризата, която съхнеше след пране на кривия плет, затегна колана си и каза на Еврих:

— Докато си събирате багажа, ще прескоча до селото.

Тръгна, преди граматикът да сколаса да възрази.

 

 

Мизерното обиталище на Лудата Сигина бе отделено от селото с невисока могила, полегатите й склонове бяха обрасли с високи човешки бой и половина храсти, познати като орлови нокти. Отначало Вълкодав понечи да заобиколи гъсталаците, но забеляза пътечка и тръгна направо. Наведените и преплетени клони го принуждаваха да свежда глава, понякога дори да превива гръб. Той даже се запита кому ли е трябвало да отъпква такава пътека, ала не стигна до задоволителен отговор.

Не знаеше също така какво ще прави в селото.

Преди няколко години сигурно би разпитал селяните кой именно е насинил окото на приятеля му и му е отнел честните пари. После би накарал недоносчето да върне заграбеното. И би се погрижил поганеца дълго да го втриса само при мисълта да обере минаващ странник…

Може би си заслужаваше и сега така да постъпи. Има люде, които започват да разбират как стоят нещата чак тогава, когато с тях се говори на достъпен им език — юмручния.

Прекоси храсталаците и излезе на открито. И веднага видя, че жителите на селцето, всичко на всичко малко повече от двайсетина души, са събрани пред най-голямата землянка, подаваща се над земята най-високо от останалите. Нарлаките нямаха обичай да строят общинни домове, което означаваше, че голямата землянка принадлежи на местния старейшина и семейството му.

Селяните нещо се обясняваха на четирима конници, появили се неизвестно откъде. Дали откъм гората, дали направо от големия град, не беше ясно, но очевидно разговорът никак не беше приятен за местните. Вълкодав се приближи, неколцина селяни се озърнаха към снажния непознат, ала ничии очи не се задържаха задълго върху него. Ставащото пред обиталището на старейшината беше далеч по-важно за тях.

— И само с толкоз ли си богат днес? — попита един от конниците, като се наведе напред и постави лакът на дъгата на седлото. — И за тия жалки грошове ние не спим по нощите, за да те пазим от лоши хора?…

И ездачът, и тримата му другари бяха млади яки мъже, конете им — гледани и издръжливи животни. Всички носеха добри оръжия и май нелошо боравеха с тях. Личеше им, че не за първи път посещават това селце.

— Тук има повече, отколкото вземаш обичайно… — отвърна му човекът, изправен пред конската муцуна на главатаря на въоръжените мъже. Старейшината. Ако вянинът все още не се беше отучил да разпознава чувствата на хората, старейшината се разкъсваше на две между страха си пред конниците и боязънта да бъде унизен пред очите на съплеменниците си. Беше корав жилест мъжага, отдавна прехвърлил младините, видял живот, ала все още не превит под тежестта на годините. Правилно, такива са обикновено селските старейшини. Младокът още няма достатъчно ум за подобни отговорности, не върви и старец, дето вече не му трябва женска ласка, да е вожд. Този тук беше на точното си място. А зад гърба му, досущ три мечока, пристъпваха от крак на крак синовете му. Значи, този е споменатият Летмал с братлетата си Кромал и Данмал…

На широката като гребло длан на старейшината мъждиво лъщяха монети. Острото зрение позволи на Вълкодав да различи сред патиниралите зеленикави медни парици и два новички сребърника. Техните, извадени от ръката на Еврих от общата им кесия.

Главатарят на ездачите през това време лениво откачи от пояса си кожена торба и като че ли с погнуса я протегна към старейшината, за да пусне оскъдния данък вътре.

Бирници на кониса на Кондар?… — зачуди се Вълкодав. — Не, не приличат на редовни бирници. Комай пак разбойници. От по-умните, които предпочитат не да грабят местния народ открито, а ги карат да им плащат уж за охрана от нечии евентуални набези… Хм, до този момент Вълкодав мислеше, че подобен занаят е присъщ единствено на островните сегвани, чиито морски дружини от стари времена всяваха ужас у жителите по крайбрежието.

Внезапно един от съучастниците на главатаря, къдрав чернокос младеж, стремително вдигна лъка си с предварително положена на тетивата стрела. Никой не успя да гъкне, когато стрелата изсвистя… на десетина разтега нататък над затревения покрив на съседите хвръкна перушина. Пъстра кокошчица, прикована от точната стрела, ритна безпомощно, плесна с криле и провеси главица. От отворената й човка закапа кръв.

— Ха така! — развесели се стрелецът. — Ей, булка! Я иди да ми донесеш пилешкото!… — нареди той на млада жена от тълпата.

Вълкодав изруга наум. В живота всичко се случва, особено в беззаконна страна като Нарлак. Но поне би било редно да се сетят да скрият жените и децата, след като са знаели, че „бирниците“ ще довтасат. Ще довтасат, пък каквито са юнаци, ще почнат да безобразничат. Не е женска работа да се меси в мъжки разправии. Не и не. Мъжете трябва да се оправят с подобни неща, а женорята нека даже и не знаят за тях…

Булката плашливо притича до съседния покрив, с усилие разклати и изтръгна стрелата…

Бойна! Бронебойна! — възкликна наум Вълкодав.

… после се върна и протегна плячката към ухиления конник, отчаяно мъчейки се да не го приближава. А стрелецът ловко скочи от седлото на земята, сграбчи жената за китката, дръпна я към себе си и влажно я замляска по устата. Булката, не дръзвайки да се брани, се замята в ръцете му досущ като клетата пъструшка. Забравената убита кокошчица тупна в прахта, докато дланите на юначагата напипваха меките гърди на жената, после алчно ги стиснаха. Вълкодав забеляза с крайчеца на окото, че големият син на старейшината, уж ербап наглед, само се сгърчи и дори не понечи да пристъпи да помогне. Този ли е Летмал?… Сигурно юнакът е спипал съпругата му. Летмал само изръмжа глухо — и толкоз.

Ала даже това бе достатъчно, за да се насочат две дълги копия право в лицето му, той поморавя и съвсем замръзна. А конниците от сърце се засмяха, наслаждавайки се на властта си.

— Ти да беше пуснал момичето, момко — рече на нарлакски Вълкодав. — Кьорав ли си, че не виждаш — не си й ни мил, ни драг.

Три глави в занитени шлемове се обърнаха към нахалника. Скоси очи към него даже любовчията, който здраво държеше плачещата булка. Селяните също се озърнаха, поразени от ненадейната намеса. Конниците наистина не идваха за първи път. И честичко се забавляваха още по-разюздано. Но нито веднъж досега никой не им се беше опълчвал. Земеделецът, като види воин в ризница, губи кураж. В душата на селянина като дълбок трън е забита повелята да не убива, той знае, че отнемането на живот е противно на Боговете деяние, а от Тях зависи реколтата и плодородието на земя и добитък. Пришълците не носеха у себе си такава забрана, бяха я заличили от сърцата си много отдавна, ако изобщо някога са я имали. И то им личеше — във всяко тяхно движение, във всяка изречена дума. Срещу такива не се рита. Никой не ще да мре, преди да му е дошло времето. Търпението е по-добро…

Хората, над чиито глави говореше Вълкодав, постепенно се окопитиха от изумлението си и се отдръпнаха припряно, разчиствайки място между него и четворката въоръжени пришълци. Любителят на кокошки и млади булки напук на предупреждението отново жестоко ощипа жената и накрая я пусна, по-точно — отхвърли я като недопита халба. Размазвайки сълзи по лицето си, булката се изправи чевръсто и се шмугна в близката врата. Четиримата с интерес разглеждаха Вълкодав, мъчейки се да проумеят що за птица е гракнала насреща им. Тоя да не е луд? Главатарят запита направо:

— Ти кой си, че да ни даваш акъл?

Вянинът сви рамене:

— Минавам оттук.

Прилепчо, останал да върлува из гъсталаците, излетя оттам, кацна на висок кол от плета и втренчи мънистени очички в ставащото. Малцина го удостоиха с внимание.

— Този и негов приятел днес сутринта дойдоха, господарю, отседнаха у смахнатата — услужливо поясни старейшината. — Не познаваме този човек! Не е наш!… — добави забързано.

Със страх и омраза той се озърташе към Вълкодав. Нищо чак толкова лошо нямаше да я сполети глупавата булка. Е, може и да я изтреска посланикът на Сонмор, след като му е хванала окото — голяма работа. Е, ще я понатупа насетне Летмал, особено ако рече да му роди къдрав изтърсак през зимата. Дребен кахър. Ама сега, сега какво ще стане!?

Главатарят на конниците смуши жребеца към нахалния непознат. От седлото той отлично виждаше, че устатият чужденец има само един нож, макар и боен, но какво може да направи с него? Още повече, че даже не посегна към дръжката. Правилно. Иначе зле му се пише… Ала защо стои толкова спокойно и даже комай се подсмихва?…

… И по непостижим начин от него вее същата безпощадна готовност да убива, каквато ездачът познаваше у себе си самия… Този е воин, смутено си рече главатарят. Знае що е смърт.

Спря коня си на няколко крачки от Вълкодав и внезапно кресна — силно, заплашително. Жребецът сви уши и се дигна на задните крака, замаха копита във въздуха, а ездачът отлепи задник от седлото, изправи се на стремената и замахна с копието. Някой от селяните охна, хукнаха да бягат женорята, хлапетиите запищяха. Спокойствие запази само чужденецът. Дори не помръдна. Конникът бе готов да се закълне, че сиво-зелените му очи за миг станаха по-светли.

— Какво си се разкряскал? Плашиш животното — каза Вълкодав на принудения да укротява коня си нарлак. Онзи, ядосан, но и разколебан, се озъби в отговор:

— Какво, напълни ли гащите… минувачо!

Вълкодав се усмихна, показвайки празното място в зъбите си, един беше избит още през каторжните му години. Попита хрисимо:

— Аз ли трябваше да се плаша?

Конникът отново се облегна на дъгата на седлото и с непресторено изумление попита:

— Живееш при смахната и сам си се чалнал, а? Не знаеш ли кой е Сонмор?

Вянинът си направи окончателния извод, че тия юнаци не вземат данък по повеля на владетеля конис. Да бе този Сонмор велможен мъж, неговият бирник тутакси би стъпкал оскърбителя в земята с титлите на господаря си като с конски копита. Да, ама не. Сонмор бе страшен не поради родови заслуги. Славата си, каквато и да бе тя, беше спечелил със свои дела.

Селяните тъпчеха на място, шепнеха. Детенце извиси глас да попита, възрастните му зашъткаха.

— Хич не знам кой е този Сонмор — рече Вълкодав. — И не ща да зная. Само че си мисля, че той, за разлика от теб, разбира, че от гладни овце много вълна няма да настриже… — И добави, поддавайки се на внезапно вдъхновение: — Ти поне половината от събраното ще му закараш ли? Или всичко ще изпиете в кръчмата?…

Беше предварително сигурен, че „бирникът“ няма да преглътне тези слова. Защото очевидно имаше навика да бърка в кацата с меда. Така и стана. Новият удар с копие, този път непридружен от вик, вече не бе за сплашване. Дългият бляскав накрайник се устреми към корема на Вълкодав. Конникът, както всички нарлаки, насочваше острието отгоре надолу, вдигайки копието над главата си. По този край почти не познаваха таранния удар, толкова любим на велиморци. Вянинът се отмести напред и леко встрани, прихвана копието малко след накрайника и го засили още повече, така че да се впие дълбоко в земята. И с удовлетворение видя как нападателят едва не се изтърси от седлото, повлечен от изплъзващия се прът на оръжието.

— Имаш ли още работа тук? — подхвърли Вълкодав, без да поглежда към грабналия лъка си стрелец. — Ако си я свършил, иди си по живо по здраво. Аз отивам в Кондар. Ако потрябвам на твоя Сонмор, нека дойде, ще си поприказваме…

Главатарят изживя няколко срамни момента, преди да освободи копието от отъпканата пръст на мегдана. Личеше, че спокойната и самоуверена наглост на невъоръжения чужденец му е направила впечатление. Какво може да се мисли за такъв човек? Не се знае. Какво да го правиш — също. Змейска опашка! Иди се чуди що за биткаджия им е застанал на пътя! Опитен…

— Сонмор не ходи при отрепки! — зло предрече бирникът. — Като му потрябват — влачат му ги за краката!…

Вълкодав не отвърна.

Нарлакът махна на подчинените си и бавно, запазвайки достойнство, подкара коня си вън от селото. Другарите му го последваха. Един подир друг се изнизаха, минавайки покрай Вълкодав. Младият стрелец го сърбяха ръцете да блъсне чужденеца с крупа на жребеца си, за да изпита колко е юнак все пак непознатият. И понечи да го стори. Ала улови празния взор на вянина и благоразумно размисли. Съвсем навреме. Съвсем навреме.

 

 

Когато шайката се разкара, Вълкодав остана в средата на погледите на цялото селце — мало и голямо го зяпаха. Малките — с глупав възторг. Големите — недоброжелателно.

— Кой те е молил да се намесваш, пътнико? — пръв наруши мълчанието старейшината и в гласа му звънтеше злоба. — Сега си дошъл, утре си заминаваш, а ние трябва да живеем с тези!…

Вълкодав почеса тила си:

— Парите, с които им плати, бяха на четвърт мои. Така че не съм съвсем чужд тук…

— И какво искаш? — грубо се осведоми старейшината.

— Грах — рече вянинът. — Парче сланина, стига да ви се намира. Хляб една питка и гърне мляко. Колкото за два сребърника.

Жената на големеца зашепна трескаво на мъжа си, ала той пренебрегна съвета на някаква си фуста и протегна властно ръка:

— Изпъдете този навлек, момци!

Синовете му дружно пристъпиха напред.

Удивително, помисли Вълкодав, докато тримата бабаити надвисваха над него. Беше ги страх от конниците. Конниците се уплашиха от мен. Но конниците си заминаха и тия хорица решиха, неизвестно защо, че ще ме натупат лесно и бързо… Удивително.

Втренчи се в най-големия син.

Беше срещал такива като Летмал повече от достатъчно. Як мъж, само няколко лета по-млад от самия него. Вяните биха рекли за такъв, че Боговете, като са го правили, първо са искали бик да стане, ама мъничко не им достигнало глина, та затова набързо спретнали човек. И, то се знае, останал му бичи ум. Летмалите, докато не им порасне истинска мъжка брада, са като телета — който ги подкара, него ще следват. След време се случва да узреят в читави богатири, простодушни и чисти по сърце. Този тук Летмал беше на ръст малко над вянина, но двойно по-широк и сигурно пак двойно по-тежък. Хамалин. Никога няма да страда от херния. Не би оцелял дълго в Скъпоценните планини, ако го сполети такава нещастна участ. И надали ще наследи мястото на старейшина от тейко си. А и да го наследи, в миг ще стане на трески под задника му това място. Виж, малкият, Данмал — той има с какво да разсъждава. Ето, бърза подир брата си, хваща го за ръкава, дърпа го назад — недей, бате, зле ще стане…

Летмал го отблъсна. Ръчищата му, подали се от ръкавите на ризата, мязаха на мечешки лапи — хем дебели, хем космати, та чак рунтави. И тия лапи се протегнаха към неподвижния Вълкодав — едната с разперени пръсти, за да сграбчи чуждестранеца за гушата, а дясната бе свита в юмрук, който да откачи ченето на натрапника. Замахваше досущ както беше прието у селските побойници, свикнали да се хвалят с необоримата си сила. Вълкодав изчака до последния момент, но не позволи да го стиснат за яката и да го нагостят с пестник. Той приклекна, леко докосвайки земята с коляно тъкмо когато юмрукът полетя напред… и понесе след себе си цялото туловище на Летмал. Тъпо изумление замръзна върху мутрата на бабаита, докато се премяташе през вянина. Тупна в прахта. Тежко. Земята потръпна. До този ден много рядко някой го бе повалял.

Средният син, Кромал, кресна на нарлакски нещо, което в никакъв случай не се изговаря пред жени, и се втурна да мъсти за батко си.

— Не докоснах Летмал и с пръст — предупреди го Вълкодав. — И теб няма да те пипна…

Данмал, наистина най-умният от тримата, здраво сключи ръце около кръста на Кромал, предпазвайки го от белята. Онзи се мяташе и пръскаше слюнка.

— Недей!… — чу Вълкодав увещанията на Данмал. — Ще те претрепе като муха…

А Летмал се изправи и предприе ново тромаво нападение срещу оскърбителя си. Широкото му лице, обрамчено с мека светла брадица, имаше цвят на червено цвекло. Вянинът не искаше да го тръшва отново, защото този път се налагаше да е ОЩЕ по-убедителен. След което бабаитът щеше да се надигне чак довечера.

— Можехте да кажете с думи, че парите ви трябват за откуп от разбойници — укори вянинът старейшината, нехайно загърбвайки големия син. — С думи, хора, с думи, не веднага с шамари и синини…

Озверелият от презрителното загърбване Летмал, рипна напред… и късо, стреснато изпищя. Прилепчо висеше във въздуха, пърхайки с крилца. Мъничката паст с иглени зъбки свирепо съскаше право в очите му. Летмал неволно отстъпи и замаха с ръце.

— Стига! — каза Вълкодав. — Тръгвам си.

Свирна, подмамвайки Прилепчо, обърна се и пое обратно към землянката на Лудата. Прилепчо от рамото му съскаше и плюеше назад към селяните. До храсталаците Вълкодав чакаше камък в гърба. Нищо чудно даже и стрела — озлобените хора са способни на какво ли не. Ала червеникавите пламенни отблясъци, винаги предварящи нападение пред вътрешния му взор, така и не протегнаха пипала към него. За щастие на селяните.

 

 

Върна се още по-мълчалив отпреди. Беше си претоварил езика да говори с изнудвачите, а после и със старейшината и отроците му. Затова нямаше никакво желание да разказва за случилото се на Еврих и Сигина.

Удареното око на младежа беше толкова подпухнало, че почти се затвори. Здравото обаче гледаше питащо.

— Сиромашия… — изсумтя накрая Вълкодав. — Халал да са им сребърниците…

Сигина надзърна от землянката, но не каза нищо. Само погледна пронизително вянина и той не успя да се отърве от обезпокоителното чувство, че тази жена по неведом начин знае точно какво се е случило в селото… Ала — как?

И още нещо го учуди — воднистата, лъхаща на плесен каша в котлето напълни догоре точно три паници, без остатък. Да не би Сигина да е предвидила, че ще й дойдат гости?… Не, не — Лудата нали чака всеки ден синовете си, затова готви да има и за тях… Обяснение се намери, вянинът въздъхна по-спокойно.

 

 

Вечерта, съвсем на залез-слънце, към землянката се приближи кротка млада женица, в която Вълкодав отдалеч разпозна съпругата на Летмал, същата, която бе попаднала в лапите на къдрокосия стрелец. Булката плахо пристъпи напред, вянинът стана на крака и рече с поклон:

— Добър ти вечер, дъще на славна майка.

Надигна се и Еврих, за да приветства дошлата по арантски обичай. Жената смънка нещо в отговор. Необичайното внимание на двамината странници, поздравите им като към госпожа, повече я уплашиха, отколкото поласкаха. Затова пък пухкавото бяло кученце, което припкаше редом с нея, изобщо не се подвоуми — хукна към Вълкодав, завъртя опашка, джафна възторжено и се заумилква.

Летмаловата булка подири с поглед Сигина, ала Лудата нещо сновеше вътре в обиталището си. Рано сутринта щяха да потеглят и тя събираше оскъдните си вещи, мъчително избирайки кое да вземе и кое да зареже.

— Майчице Сигина… — събра смелост булката. Носеше нещо вързано в чиста кърпа. Ако носът на Вълкодав още бе наред, то във вързопчето трябваше да има храна.

Сигина не я чу и той се обади:

— Госпожа Сигина е вътре, в коп… в къщата.

Младата жена заслиза предпазливо по сплутите стъпала в пръстта, като хвърляше боязливи погледи към странния брадат чуждоземец, комуто бе хрумнало да я почете, изправяйки се. Тя, клетата, не смееше да седне пред мъжа си, нито пред свекъра и свекървата, нито пред братята на съпруга си, а тук… Беличкото кученце подскачаше весело, игриво поставяше предни лапи на коляното на пришълеца. Прилепчо ревниво се зъбеше на псето от рамото на приятеля си.

— Рейтамира, дъще! — зарадва се в землянката Сигина и двете нещо заговориха.

А Вълкодав си направи извода, че тъкмо благодарение на грижите на тази млада жена с малко натруфено име селската смахната не е пукнала от глад. Заради които грижи надали са я похвалили у дома. Видя също, че Летмал е успял вече да си изкара злобата на неин гръб. Не, нямаше видими синини. Мерзавците имат достатъчно акъл да бият така, че да не личи за пред хората. Ала побоят й личеше по походката и у вянина се надигна като студена пепелянка желанието да прескочи до селото… за малко. Той понечи да сподели с Еврих, но се отказа. И за жената срам, и за арантянина излишна тъга. Не си струваше.

Рейтамира излезе след малко, извръщаше лице, криеше едри сълзи. Прегърна Лудата и се сбогува с нея шепнешком. Комай заминаването на Сигина й идваше твърде много. Ами да. Не ще има повече с кого да си побъбри, съвет да получи, да се оплаче… Вълкодав каза учтиво:

— Здрачава се, госпожо. Позволи ми да те изпратя до дома.

Рейтамира се люшна в обратната посока, само дето не отскочи като коте, вдигна мокри очи…

Ето това винаги изумяваше вянина — всяка жена от пръв поглед смогва да ти надникне в душата. Или само при него е така, и той като всички мъже от племето си бе открит и прозрачен за жените, нищо не би могъл да таи?… Ето че и потисканата съпруга на първия нарлакски нехранимайко веднага бе разбрала, че той има предвид само това, което е изрекъл, нито повече, нито по-малко. Наистина, става тъмно. Наистина, той не е като разпасания млад стрелец. Ала все пак…

— Благодаря ти, добри човече — отвърна тя, — ала не бива. Аз… мъжът ми ще се сърди…

— А дали не трябва да поприказвам с мъжа ти по мъжки? — тихо промълви вянинът. — С удоволствие ще му обясня някои работи…

— Какви ги приказваш!… — уплаши се тя. — Какви ги… ах!…

Завъртя се припряно и бързешком заситни към селцето. След десетина крачки продължи бавно, с голяма неохота, ниско свела глава, омотана по нарлакски обичай със забрадка. В този край забрадките бяха богато везани и падаха на врата и гърба като прострян пешкир.

— Дали да не си остана? — заколеба се Сигина, като гледаше отдалечаващата се булка. — Съвсем само ще изоставя момичето… Не е хубаво така!

— Съпругът й, според мен, е голямо говедо… — навъсен произнесе Еврих.

— Бие я — потвърди Вълкодав.

Еврих за всеки случай не възрази, не огласи мнението си, че мъжът има известно право при определени обстоятелства да понатупа жена си…

— Рейтамира втора година е омъжена — поясни Сигина. — Селото е бедно, кой ще си даде за тукашен щерката? Че и на Летмал!… Затова се уреди със сираче. А тя още не може да му роди детенце. И аз така си рекох и си реших — само да дойдат синовете ми и…

Какво именно Сигина предвиждаше да сторят нейните синове за Рейтамира, така си и остана неизвестно. Откъм гъсталаците, грубо прекъсвайки песен на славей, екна сподавен, прекъснат вик. Жален, отчаян. Последва кучешко джафкане, но и то се прекъсна от скимтене като при агония. Залезът още догаряше последните си облачни въглени и трепналите пътешественици заедно със селската луда видяха нещастната булка да тича с все сили през ливадата обратно към тях. Летмал беше по петите й. Настигаше я. Настигна я. Просна я на земята и я ритна със засилка. И пак. И отново.

— Пачавра…! — изрева той, нарушавайки вечерната тишина. — Ще те смачкам!…

Вълкодав вече тичаше, Еврих също хукна след него. Граматикът го биваше в бягането, ала дори да бе хукнал заедно с вянина, пак не би го изпреварил. Нещо повече — все му се струваше, че вместо човек пред него над песъчливата почва и рядката жилава трева се носи огромен космат пес. А такъв, както се знае, не се настига. От такъв, то е сигурно, няма спасение.

Може би видението се дължеше на невярната здрачна светлина…

Вълкодав не виждаше нищо друго, освен нарастващия мечи силеут на Летмал и изкривената му от ярост мръснишка мутра. Прилепчо беззвучно се плъзгаше по въздуха, преварвайки всички. Девет разтега още. Синът на старейшината, без да забелязва нищо наоколо, се засили за нов ритник. Седем разтега. Прилепчо разцепи сумрака с войнствен писък, обръсна муцуната на Летмал, оставяйки тънки кървави резки по бузата му с дребните си, но остри нокътчета. Онзи изохка, зина с уста, залитна и кракът му не улучи свитата на нещастно кълбо Рейтамира. Три разтега… три крачки… една. Над проскубания треволяк се мярна сянка на скачащо куче. Единият крак на Вълкодав се заби в главата на разярения съпруг, другият го блъсна в гърдите. След такъв ритник падаха здрави врати, обковани с железни шини, а хора рухваха полумъртви. Летмал устоя. Не само че остана жив, а дори не загуби свяст, само го отнесе на три разтега назад. Той се хързулна, прекатури, друсна се на земята и продължи да се търкаля още два разтега. Вълкодав също уж падна, ала щом докосна леко с ръка земята, вече беше пак изправен и тръгна към поваления противник. Движеше се по странен начин — с плуваща, не напълно човешка стъпка.

Дотичалият Еврих прецени, че вянинът все някак си ще се оправи и без неговата безценна помощ, затова приклекна до жената. Рейтамира лежеше, неподвижно забила лице в земята, смъкнатата й и размотала се везана забрадка откри разкошна коса, каквато е грях да се крие. Граматикът обърна лекото телце. Рейтамира не отвори очи, по брадичката й течеше кръв. Еврих се ужаси от мисълта, че ритниците на мъжа навярно са й спукали вътрешностите. Бързият преглед бе последван от въздишка на облекчение, след като се убеди, че само устните й са цепнати. Младият учен я нагласи по-удобно и постави успокояващо главата й на рамото си… и внезапно си обеща, че ако се случи чудо и по непостижим каприз на Боговете Летмал надвие Вълкодав, тогава той, Еврих от Фед, няма да му позволи с пръст да я докосне. Няма да му позволи и толкоз. На тоя урод!…

Чудото не се случи, дори нямаше защо да се очаква такова. Летмал се надигна, измъкна от пояса дълъг ловджийски нож и се нахвърли срещу вянина. Беше страховит — здравеняк, по-едър от купа сено, пиян от бяс. В оскъдицата на ума му не се събираха по две мисли наведнъж, затова той, неочаквано натъкнал се на изникнал като от нищото противник, съвсем забрави за жена си. Сега искаше единствено да смаже нахалника, да го изкорми, да му усуче червата около врата! Защитник!… На него и на приятелчето му! Червата!… Много го биваше с нож.

Вълкодав вървеше право към него, плуваше като валмо мъгла, промъкваше се, течеше над земята. Не посегна към своя нож. Без него ще мине.

И преди да се вкопчат един в друг, се питаше — редно ли е да живее това изчадие, което ден подир ден пребива безпомощна жена? Посяга на сираче, по нечия зла приумица дадено му в леглото? За какво има да живее такъв изрод?… Какво толкова добро ще стори някога? Кажи, Майко Кендарат! И в този ли има зрънце светлина, а?…

Летмал изду бузи, облещи се, с размах пристъпи напред… и ръгна с ножа въздуха там, където се намираше коремът на Вълкодав. Уж точно се прицели, ама… Докато се гласеше да удари, докато замахваше, докато пристъпяше — вянинът можеше да направи много неща. Стига да искаше. Например да се плъзне насреща, да залегне по гръб с нозете напред и с безжалостен ритник да лиши завинаги този шопар от мъжкото му достойнство.

Ала не можеше.

Аз говорих с него. Разменихме думи…

Задоволи се с това, че се лашна настрани, пусна ръката с ножа да мине покрай него и се озова зад рамото на Летмал. Напереният селяк усети дланта на чужденеца на тила си и той, Летмал, дето тежеше седем пуда^[2], приклекна от това слабо докосване. Коленете му омекнаха и изведнъж му се отщя да се бие, само се мъчеше да се задържи да не падне!… Сякаш плуваше в дълбок вир — и някой неочаквано го бе сграбчил за глезените и го дърпаше към дъното. Черен страх стисна сърцето, Летмал конвулсивно рипна нагоре и напред, ала стана по-зле. Ловеше въздуха с ръце, насилвайки се да изправи превития си гръб, а се случи още нещо — нещо меко го подхвана под брадичката и заедно с челюстта взе… бавно… да му извива врата…

Летмал заврещя с цялата мощ на дробовете си, схванал, че чужденецът бавно и спокойно го убива. Досега не беше изпитвал такъв ужас. Лепкав, тресавищен кошмар. Но Вълкодав не бързаше да покаже, че няма да го убива. Макар изкушението да бе извънмерно. Изчака селякът да остане без дъх и да замирише на урина, след което го сви още повече към земята, зверски изви ръката му с ножа и му отне оръжието. Пръстите на Летмал бяха станали като сламени. А след това синът на старейшината с изумление откри, че са го оставили на мира. Жив. И не са му откъснали ръката даже. А и главата. Май. Той изправи гръбнак сякаш със скърцане и се занадига, досущ повален бик. И, също като споменатото добиче, тегаво смилаше случилото се, с усилие мислейки какво да прави сега.

Само заради теб, Майко Кендарат. Заради теб…

— Пръждосвай се! — начумерено го подкани Вълкодав. Стоеше между нарлака и Еврих с Рейтамира. Младата жена помръдна, почувства грижливата прегръдка, която й напомни за нещо много, много хубаво и мило, ала после се обади болката в хълбока и в бедрото. Тя веднага си спомни всичко, ококори очи, видя арантянина над себе си, а нататък — мъжа си, който стискаше пестници като тикви… и по-възрастния чуждоземец, който му преграждаше пътя.

„Бягай, добри ми човече, ще те претрепе!…“ — прииска й се да викне, но вик не се чу, само жален стон се отрони, без слова, пълен с отчаяние.

Според Вълкодав Летмал би трябвало да се е вразумил. Сгреши. Щом Рейтамира зашава, Летмал заби в нея кървясалите си очички. Досега никой не му бе пречил да си изкарва яда на нея. Нямаше да му попречат и сега. Нищо, че снажният вянин още запира пътя до жертвата, какво като държи собствения му нож? Летмал измуча и се втурна да научи пачаврата на обноски.

Търпението на Вълкодав се скъса като тетива, изтъркана от кокалените пети на стрелите. Навярно слабо е търпението ти, би казала осъдително Майка Кендарат, гледайки го строго. Нека. Самият той смяташе, че прояви търпение към насилника извън всякакво приличие. Юмрукът на Летмал, корав като воденичен камък, се целеше в лицето на Вълкодав, ала улучи нищото вместо податлива плът. Вянинът ръгна младия нарлак с палец в особената телесна точка, тайната на която му бе споделена от рано побелял мономатанец. На езика на чернокожото племе на това местенце му викаха „я потрай“. Голямо е колкото дива ягода, че и у всеки човек е различно разположено, пък и не всяко боцване има успех… Вълкодав се справи. Разпозна точното място и удари по точния начин. Сякаш магическа сила изтръгна всички кости от якото туловище и купчината мускули стана на пача. Летмал, одевешният разярен бик, се просна на тревата като омекнало кравешко лайно. Не изгуби свяст, ала от уплах губеше последните трошици разсъдък. Не успяваше дори да прошушне ругатня или зов за помощ. Само блещеше очи, все по-безредно и все по-малоумно.

Вълкодав приклекна край Еврих. Рейтамира плачеше беззвучно, доверчиво притискайки се към гърдите на арантянина и криейки лице в рамото му. Еврих я милваше по тънкия гръб, опитвайки се да я утеши.

— Ти… дали го…? — полугласно попита той спътника си. Трепна, защото му се стори, не — бе готов да се закълне, как в сиво-зелените очи на вянина бавно гаснат жълти искри. Като на хищен звяр.

— Не съм — измърмори Вълкодав. — Стреснах го. До сутринта ще се окопити.

Рейтамира рязко вдигна глава и изхълца:

— Моля ви, вземете ме с вас, добри люде!… Ще ви слугувам! Робиня ще ви бъда! На вас и на майчица Сигина!… Няма връщане за мен! Само в някой вир да скоча!… Моля ви!…

Замлъкна, задавена от сълзите си.

Еврих се спогледа със спътника си. Май малко им беше една възрастна жена на врата. Само дето не би издържал да зарежат клетата булка след всичко това. Не би издържал да остане глух към тази молба.

И нищо, че законите на просветена Арантиада в подобни случаи неизменно вземаха страната на съпруга…

— Разбира се, вземаме те — рече Вълкодав. Него засуканите умувания не го тревожеха. — Само едно искам от теб — не се наричай робиня. Става ли?

Помогна на Еврих да изправи жената, ала нозете не я държаха и граматикът, надявайки се да не го помислят за сластолюбец, взе бегълката на ръце. Изуми се колко е лекичка.

Лудата ги чакаше развълнувана на края на мижавия си бостан. Беше видяла всичко.

— Тръгваме веднага, госпожо — каза й Вълкодав. — Да не чакаме утрото.