Стивън Кинг
Гняв (11)

Единадесета глава

Ако някой в онзи миг, бе изкрещял нещо мелодраматично, нещо като: „О, божичко, той ще ни избие!“, всичко щеше да свърши още тогава. Хората щяха да се разбягат като подплашени овце, някой по-агресивен като Дик Кийни например, щеше да ме халоса с учебника по алгебра по главата, спечелвайки автоматично ключът от града и наградата за гражданска доблест.

Но никой не отрони нито дума. Всички седяха мълчаливо, вперили изумени погледи в мен, сякаш току-що им бях съобщил, че знам как да ги вкарам в петък на вечерната прожекция на плейсървилското автокино.

Хлопнах вратата, прекосих класната стая и седнах зад бюрото.

Едва тогава Ирма Бейтс разцепи тишината с ужасен пресипнал писък като на пуяк, когото колят в навечерието на Деня на благодарността. Но вече беше късно, за останалите този безкраен миг бе възможност да надникнат отвъд тънката граница между живота и смъртта. Никой не поде писъка й и тя спря, сякаш засрамена, че си е позволила да изпищи по време на урок, независимо от извънредните обстоятелства. Някой шумно си прочисти гърлото. От последните чинове се разнесе едно високо и леко осъдително „Хъм!“. Джон Дейно, по прякор „Свинарника“ се свлече кротичко от чина и тупна на пода в безмълвен припадък.

Очите на всички останаха вперени в мен.

— На това — рекох аз с меден гласец, — му викат „да те хванат бесните“.

В коридора се разнесоха стъпки и някой се поинтересува на висок глас дали не е станала експлозия в кабинета по химия. Отговорът беше заглушен от писъка на пожарната аларма. Половината от децата в класната стая скочиха по навик, придобит от дългите тренировки.

— Всичко е наред — успокоих ги аз. — Заради моето шкафче е. Гори. Запалих го, искам да кажа. Сядайте.

Децата седнаха покорно. Хвърлих поглед на Сандра Крос. Седеше на третия ред, от другата страна и съвсем не изглеждаше уплашена. Изглеждаше такава, каквато си беше. Едно изключително вълнуващо Добро момиче.

На тревата отвън се тълпяха ученици от другите класове, можех да ги видя през прозореца. Катеричката, разбира се, си беше отишла. Катеричките хич не ги бива за зяпачи, когато нещо се случи.

Вратата се отвори с трясък и аз вдигнах пистолета. Мистър Ванс надникна да види какво става.

— Пожарна тревога — обяви той. — Всички… къде е мисис Ъндерууд?

— Махай се — казах аз.

Той се облещи в мен. Имаше тлъсто лице и прилежно, късо подстригана коса. Изглеждаше сякаш някой художник-пейзажист се е трудил върху главата му с ножици за подрязване на храсти.

— Какво? Какво каза?

— Вън — гръмнах в него, но не уцелих. Куршумът отскочи от рамката на вратата и го посипа с трески.

— Исусе! — изпъшка някой от предните чинове.

Мистър Ванс не разбра какво става. Мисля, че всъщност никой не разбираше. Това ми напомни за една статия, която бях чел — за последното голямо земетресение в Калифорния. В нея се разказваше за една жена, която тичала из разпадащата се къща и крещяла на мъжа си, че тоалетната им се е запушила.

Мистър Ванс реши да започне отначало.

— В сградата има пожар. Моля, вс…

— Чарли има пистолет, мистър Ванс — рече Майк Гевин с глас, сякаш обсъждаше предстоящите промени на времето. — Мисля, че ще е по-добре…

Вторият куршум го уцели в гърлото. Кожата му се пръсна като вода, в която хвърляш камък. Той направи крачка назад, хвана се за гърлото и падна на пода.

Ирма Бейтс изпищя отново и пак никой не последва примера й. Ако на нейно място беше Керол Грейнджър щеше да е пълно с последователи, но кой дава пет пари за гласа на бедната Ирма Бейтс? Тя дори си няма приятел. Пък и останалите бяха прекалено заети да не изпуснат затихващите потрепвания на мистър Ванс.

— Тед — обърнах се към Тед Джонс, който седеше най-близо до вратата. — Затвори и заключи.

— Ти знаеш ли какво правиш? — запита Тед. Гледаше ме с някаква смесица от презрение и отвращение.

— Все още не знам всички подробности — отвърнах. — Но все пак, бъди така добър да затвориш и заключиш.

В коридора, някой извика гръмогласно:

— Димът излиза от едно шкафче! Ей, Пит Ванс изглежда е направил сърдечен пристъп! Някой да донесе вода! Повикайте…

Тед Джонс стана, хлопна вратата и я заключи. Беше високо момче, носеше изтрити „левиски“ и зелена камуфлажна риза с широки джобове. Изглеждаше чудесно. Винаги съм го харесвал, макар да не се движехме в една и съща среда. Караше „Мустанг“, миналогодишния модел, който му бе дал баща му и никога не плащаше за паркинг. Носеше косата си сресана назад и макар това да бе малко старомодно сигурен съм, че именно неговия лик изникваше в душата на Ирма Бейтс, когато в малките часове се прокрадваше в кухнята за някоя по-едра краставица. Че дори името му бе типично американско — Тед Джонс. Баща му беше вицепрезидент на Плейсървилската Спестовна Банка.

— А сега? — попита смутено Хармън Джексън.

— М-м — поставих отново пистолета на бюрото. — Някой да се опита да свести Свинарника. Инак ще си изцапа ризата. Искам да кажа — ще я изцапа още повече.

Сара Пастерн се кикоти истерично и запуши устата си с ръка. Джордж Яник, момчето което седеше до Свинарника клекна и започна да го пляска по бузата. Не след дълго Свинарника отвори очи, изпъшка и рече:

— Той застреля Дъртата читанка.

Разнесоха се още няколко истерични кикота. Цъфваха на различни места в стаята като пуканки. Това беше един от популярните прякори на мисис Ъндерууд, другият, не по-малко известен бе Сю Двуцевката.

Свинарника се отпусна тежко на местото си, завъртя очи и се разплака.

Някой започна да блъска по вратата, да натиска дръжката и да крещи:

— Ей, ей, вие там!

По гласа ми заприлича на мистър Джонсон, дето одеве така сладкодумно разказваше за хесенейците. Вдигнах пистолета и пуснах един куршум през покритото с арматурно стъкло прозорче на вратата. Куршумът мина на сантиметър от главата на мистър Джонс, оставяйки кръгла дупка в стъклото и мистър Джонс изчезна от полезрението ни като ударена от торпедо подводница. Целият клас (вероятно с изключение само на Тед) проследи тази сцена с жив интерес, сякаш като по чудо всички се бяха озовали на ужасно интересен филм.

— Някой вътре има пистолет! — извика мистър Джонс и запълзя шумно по коридора. Пожарната аларма продължаваше да пищи тревожно.

— А сега? — попита отново Хармън Джексън. Беше дребно момче, лицето му почти непрестанно бе озарено от радушна усмивка, но сега имаше объркан вид, сякаш се бе загубил насред океана.

Не можах да измисля подходящ отговор и предпочетох да замълча. Навън, децата бяха като развълнуван кошер, ръцете им сочеха към прозореца на стая 16, очевидно мълвата бе стигнала и до тях. Не след дълго учителите започнаха да ги избутват към физкултурния салон, на другия край на гимназията.

Внезапно зави сирената от покрива на градската управа, извивайки в истерични кръгове нагоре-надолу.

— Сякаш е дошъл краят на света — каза с тих глас Сандра Крос.

Нямах подходящ отговор и за това.