Стивън Кинг
Подпалвачката (34)

3

Докато Анди гъделичкаше дъщеря си с наболата си брада, Орвил Джеймисън, или О. Дж., или Скоросмъртницата, и още един агент от Арсенала на име Брус Кук, излизаха от светлосин шевролет пред ресторантчето в Хейстингс Глен.

О. Дж. поспря за миг и огледа главната улица, със стръмния й паркинг, магазина за електроуреди, бакалията, двете бензиностанции, аптеката и дървената общинска сграда, с паметна плоча за някакво историческо събитие, за което никой пет пари не даваше. Главната улица беше същевременно и Шосе 40 и двамата Макджий се намираха едва на пет-шест километра от О. Дж. и Брус Кук.

— Гледай какво се вика провинция — възкликна с отвращение О. Дж. — Аз съм израснал наблизо, в подобно градче на име Лоувил. Чувал ли се някога за Лоувил, щат Ню Йорк?

Брус Кук поклати глава.

— Близо е до Ютика. Там правят бирата „Ютика Клъб“. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, колкото когато се махнах от Лоувил. — О. Дж. бръкна под якето си и намести Самохвалкото в кобура му.

— Ето ги Том и Стив — посочи Брус.

Отсреща паркираше светлокафяв пейсър на мястото, току-що освободено от един фермерски камион. От пейсъра излязоха двама мъже в тъмни костюми. Приличаха на банкери. По-надолу, при светофара, още двама души от Арсенала разговаряха с бабишкерата, която превеждаше учениците през улицата на обяд. Те й показваха снимката, а тя клатеше глава. Тук, в Хейстингс Глен, имаше десетима агенти на Арсенала, ръководени от Норвил Бейтс, който очакваше в Олбъни дясната ръка на Кап, А. Стайнович.

— Даа, Лоувил — въздъхна О. Дж. — Надявам се до обяд да хванем двамата нещастници. И дано следващата ми задача да бъде в Карачи. Или в Исландия. Където и да е, стига да не е в горната част на щата Ню Йорк. Прекалено близо сме до Лоувил. Прекалено близо, за да се чувствам добре.

— Смяташ ли, че ще ги хванем до обяд? — попита Брус.

О. Дж. вдигна рамене.

— До довечера ще сме ги пипнали. Можеш да се обзаложиш за това.

Те влязоха в ресторанта, седнаха на бара и поръчаха кафе. Донесе им го млада сервитьорка с хубава фигура.

— От колко си тук, сестро? — попита я О. Дж.

— Ако имаш сестра, направо я съжалявам — ухапа го тя. — Дори съвсем мъничко да прилича на тебе.

— Недей така, сестро — О. Дж. й показа картата си. Тя дълго я разглежда. Зад нея някакъв застаряващ малолетен престъпник с мотоциклетно яке щракаше копчетата на един „Сийбърг“.

— Тук съм от седем — рече момичето. — Както всяка сутрин. Вие явно искате да говорите с Майк. Той е собственикът.

Тя понечи да се извърне, но О. Дж. я стисна за китката. Той не обичаше жени, които се подиграват с външността му. И без това повечето жени са мръсници, едно от малкото неща, в които майка му бе права. Тя положително щеше да знае какво да мисли за високогърда кучка като тази.

— Да съм казал, че искам да говоря със собственика, сестро?

Страхът започна да я хваща и това бе добре дошло за О. Дж.

— Нне.

— Правилно. Защото аз искам да говоря с теб, а не с някой си, който цяла сутрин е бъркал яйца и е пекъл сандвичи в кухнята. — Той извади снимката на Анди и Чарли от джоба си и я подаде на сервитьорката, без да пуска китката й. — Познаваш ли ги, сестро? Може тази сутрин да си им сервирала закуската?

— Пусни ме. Боли!

Единствената червенина, останала по лицето й, бе курвенският руж, с който се бе намазала. Вероятно е била първа сред викачките, поддържащи училищните спортисти. От онези момичета, които се подиграваха с Орвил Джеймисън, когато им определяше срещи, задето бил председател на шахклуба, вместо да е полузащитник във футболния отбор. Евтини лоувилски курви. Господи, как мразеше този щат! Дори градът Ню Йорк му беше прекалено близо.

— Ти ми кажи дали си им сервирала. След това ще те пусна. Сестро.

Тя хвърли поглед към снимката.

— Не! Не съм. Сега ме…

— Не така бързо, сестро. Вгледай се по-добре.

Тя погледна отново снимката.

— Не! Не! Никога не съм ги виждала! Пусни ме сега, а?

Застаряващият малолетен престъпник с преоцененото кожено яке небрежно се приближи, подрънквайки с множеството си ципове и забучил палци в джобовете на панталоните си.

— Досаждате на дамата — процеди той.

Брус Кук го изгледа с открито, смазващо презрение.

— Гледай да не решим да подосаждаме и на тебе, льольо!

— Така ли?! — измънка остарялото дете с коженото яке и бързешком излезе, очевидно припомнило си, че има належаща работа навън.

Две възрастни дами от едно сепаре нервно наблюдаваха сцената край бара. Едър мъж със сравнително чисти дрехи на готвач — вероятно собственикът Майк — стоеше на входа към кухнята и също наблюдаваше. В едната си ръка държеше касапски нож, но без особен авторитет.

— Какво искате, момчета? — попита той.

— От правителството са — обади се нервно сервитьорката. — Те…

— Не си ли им сервирала? Сигурна ли си? — настоя О. Дж. — Сестро?

— Сигурна съм — отговори тя, готова да заплаче.

— Добре ще е да си. Една грешка може да ти докара пет годинки в затвора, сестро.

— Сигурна съм — прошепна тя. Една сълза преля през долния клепач и се търкулна по бузата й. — Моля ви, пуснете ме. Не ме мъчете.

За един кратък миг О. Дж. стисна по-силно, като се наслаждаваше на усещането как малките кости се движат в дланта му и на мисълта, че би могъл да стисне още по-силно и да ги прекърши… а после я пусна. Ресторантът беше утихнал, ако се изключат уверенията на Стиви Уондър от „Сийбърг“-а към изплашените постоянни клиенти, че могат да изживеят всичко отначало. После двете възрастни дами станаха и бързо излязоха.

О. Дж. вдигна чашата си кафе, наведе се през бара, изсипа течността на пода и пусна чашата, която се счупи. Дебели порцеланови шрапнели се пръснаха на няколко страни. Сервитьорката вече открито плачеше.

— Лайняна отвара — изруга О. Дж.

Собственикът направи нерешително движение с ножа и лицето на О. Дж. просветна.

— Хайде, мой човек — подкани го той с лека усмивка. — Хайде, давай.

Майк остави ножа до скарата и внезапно закрещя от срам и безсилие:

— Аз съм се бил във Виетнам! И брат ми се е бил във Виетнам! Ще пиша за това в Конгреса! Почакайте и ще видите.

О. Дж. го погледна. След малко Майк сведе очи, изплашен.

Двамата агенти излязоха.

Сервитьорката клекна и започна да събира парченцата от счупената чаша за кафе, хлипайки.

Отвън Брус попита:

— Колко мотела?

— Три мотела, шест къмпинга с бунгала — отговори О. Дж., загледан като хипнотизиран в мигащата светлина. Когато бе млад, в Лоувил също имаше ресторантче. Над двойните котлони „Сайлъкс“ там имаше надпис, който гласеше: НА КОГОТО НЕ МУ ХАРЕСВА ТОЗИ ГРАД, ДА СИ ВЪРВИ. Колко пъти бе копнял да изтръгне този надпис от стената и да го натика в нечие гърло.

— Вече ги проверяват — добави той по пътя към светлосиния шевролет — един от многото служебни автомобили, купени с парите на данъкоплатците. — Скоро всичко ще е ясно.