Роджър Зелазни
Изменящата се земя (8)

Глава 8

Къдрокосият великан крачеше през тунелите под Вечния Замък, а от лявото му рамо към гръдния кош кървеше дълбока рана, в ръцете си държеше меч и се препъваше в мрака. Преди броени минути беше унищожил някакво безименно кожесто чудовище, което безшумно го бе нападнало отгоре в един от коридорите. Все още се движеше в мрак. Зениците на очите му бяха неестествено разширени. Ругатните му странно напомняха тези на Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор, с когото се бе сблъскал горе в залата много по-шумно, но със същия резултат. Сега ругаеше, защото успешно бе проследил вонята надолу по тунелите, докато не стигна мястото, където преминаването на пълчища свинеподобни твари безнадеждно бе надделяло над всички останали миризми. Беше се загубил и му оставаше само да скита безцелно, докато не надуши следата отново.

Но това, което го караше да побеснява бе, че със сигурност бе видял човека, който му трябваше, да профучава покрай него в едно от разклоненията само преди миг. Той дори го бе извикал по име, но не беше получил никакъв отговор. Докато стигне онова място, човекът бе изчезнал и макар че беше го следвал успешно известно време, гадната свинска смрад бе пресрещнала следата, беше се смесила с нея и я бе погълнала.

Великанът стигна до едно разклонение на тунела, зави и продължи все наляво до следващия. Изглежда, изборът нямаше никакво значение. Единственото наистина важно нещо бе да продължава да върви. Рано или късно…

Гласове!

Той се извърна. Не. Бяха някъде отпред, не зад него.

Забърза и гласовете се усилиха. Човекът изследва друго разклонение на тунелите пред себе си и хукна към центъра им. После, като се обърна бавно избра онзи, който водеше надясно.

Да.

Имаше завой, отклонение. Някъде отвъд него се движеха и разговаряха хора. Той хвана този път, без да бърза особено. Слабата светлина вече почти се виждаше.

Като премина завоя, видя мъжете. Вървяха отдясно наляво по друго разклонение, като този, който беше начело, държеше високо една факла. Трябва да бяха около половин дузина, включително и стареца. Не можа да разбере думите им, но му изглеждаха радостни. Освен това бяха дрипави и когато се приближи, усети, че миризмата им е много силна, сякаш са били затворени дълго време в място, напълно лишено от хигиенни условия.

Мъжът застина в мрака и ги загледа. Не след дълго вече беше в тунела, по който те се отдалечаваха. Зави в посоката, от която бяха дошли, и продължи.

След малко се озова в просторна стая, където една-единствена факла догаряше в поставката си. Отляво се намираше полица с вериги и окови. Няколко оръдия за мъчение, потънали в прах, бяха разхвърляни из ъглите.

Следата водеше през стаята и отвъд отворената врата. Примесена с нея, тук бе и миризмата, която търсеше. Усещаше я от известно време — всъщност, откакто бе тръгнал по този път. Но тук тя бе по-силна, а след вратата…

Великанът спря на прага и надникна. Залата бе празна, все още осветена. Празни окови висяха от пръстените на стената. По целия под имаше разхвърляни пранги.

Той тръгна напред, но отново се спря.

Този под…

Като изтегли меча си, той размести купчините нечистотии и слама. Имаше нещо проснато на пода под тях. Нещо смътно познато…

Изведнъж затаи дъх и се отдръпна стреснат назад. Едри капки пот потекоха по челото му и той тихо запроклина.

Отново стисна меча и го прибра в ножницата.

Оттегли се, върна се по стъпките си в коридора, като лесно проследи силната човешка миризма, която другите бяха оставили. Усъмни се, че даже свинската смрад ще може да я погълне напълно.

 

 

Джелерак беше застанал пред малка месингова купа, поставена върху триножник. В нея тлееха седемнадесет съставки, чиято миризма бе в различна степен отблъскваща. Пред него се издигаха люти кълба дим и се понасяха встрани, а ароматът им не бе съвсем неприятен. Той изрече тайните слова, после започна да ги повтаря все по-бързо. От купата се разнесоха тихи пукащи звуци; от време на време се стрелкаха искри.

Връзката бе установена и в него, както и в обекта на намеренията му, започна да се натрупва деликатно психическо напрежение.

Когато отново стигна до края, той заговори, този път по-високо и още по-бързо. Съскането и припламването на сместа сега бе постоянно. Когато този път стигна до края, той широко разпери ръце, застина неподвижно и отчетливо изрече последните думи с глас, извисен до писък.

Димът се завихри за миг и субстанцията в купата, която бе придобила равномерен наситеночервен отблясък, припламна ярко и излъчи светлинна пулсация. После се издигна и закръжи отгоре, придобивайки формата на алена буква — руническото начало на думата „девица“.

Когато се стабилизира, Джелерак изрече кратка команда и яркият знак бавно се отдели. Ръцете му се отпуснаха и напрежението изчезна. Покри купата и последва творението си през арката, надолу по коридора.

То плаваше редом с него на нивото на очите му — ярък лъч, носен от палав полъх, порозовяло от слънцето платно сред мрачно море, и Джелерак крачеше зад него, усмихвайки се с лявото ъгълче на устата си.

Пламъчето лъкатушеше сред лабиринта от коридори в неопределена, но все пак южна посока и пропадна в първата стълбищна шахта, която стигнаха. С ръце в джобовете Джелерак подтичваше по стълбите след него по целия път до партера. Без да се поколебае, то зави вляво, както направи и той.

Последва го из осветени територии, където припламваха тънички свещи, сянката му израстваше и се свиваше, удвояваше се и се усукваше, като достигаше ту размерите на великан, ту на рогат гном. Той деликатно се прозина, докато минаваше покрай кацата с пълзящ храст — всъщност, един магьосник — съперник, когото той отдавна бе превърнал в растение и освен това го бе наказал с ръжда. Докато минаваше, си откъсна едно листенце. Капка кръв се появи на стъблото.

Наблизо приплясна прилеп и се сниши да го поздрави. Паяци танцуваха по ръбовете на полици, а плъхове се втурваха да го съпроводят.

Накрая буквата преплува през арката, през главната зала, където блясъкът й бе многократно отразен, докато Джелерак я настигна; тогава всички огледала помътняха.

Поведе го през преддверието на залата и накрая закръжи пред огромната главна порта. Джелерак смръщи вежди и за миг се спря зад него. Изрече насочващата дума и буквата се плъзна вдясно и изплува през вратата на страничната стая. Тиктакането на големия часовник проехтя около него за миг, докато я следваше.

Буквата прекоси засенчената стая и спря пред по-малката врата в предната стена.

Все още намръщен, Джелерак отвори вратата, надникна и буквата отплува напред. Местността около замъка оставаше стабилна, макар че отвъд определена точка земята се надигаше и гънеше, избухваха внезапни експлозии, зловещи пламъци политаха сред серни мъгли. Луната вече се беше издигнала високо и бе надянала маска от топаз. Щедро разпръснатите звезди изглеждаха мънички, съвсем отдалечени…

Джелерак последва буквата навън. Земята леко се тресеше под нозете му. Тя се придвижи към нещо, което грубо напомняше пътека, водеща надолу сред скалите към мястото, където по-рано бе имало езеро, а сега се бе издигнала ниска планина. Студен вятър блъскаше с крила наоколо, докато той се спускаше с чевръсти стъпки надолу по алеята от обли камъни.

След като почти бе слязъл по склона, буквата се оттласна нагоре вдясно, следвайки неравния, остър наклон. Джелерак се поколеба само за миг и се закатери след нея. Като се придържаше до склона, буквата продължи да плува в южна посока. После изведнъж изчезна.

Джелерак ускори ход и почти затича, докато я види отново. Беше заобиколила една канара и сега висеше във въздуха пред клисура сред скалите. Оттам струеше бледа светлина.

С приближаването му блясъкът се усилваше все повече, докато накрая, когато се озова пред нея, ярка светлина заслепи очите му. Отчетливата буква плуваше напред-назад и сякаш не й се искаше да влезе. Но Джелерак изрече друга дума и тя се вмъкна в отвора.

Той я последва и руната отново изчезна зад един ляв завой. Когато и той направи същото, изведнъж се спря и се вгледа.

Стена от пламъци изцяло препречваше пътя му — тъмночервени, почти мазни, те се сплитаха и разплитаха, безмълвни, подхранвани от нещо, което не се виждаше, и около тях се разнасяше слабият мирис на сяра. Руната отново увисна неподвижна на няколко стъпки от нея.

Много бавно, Джелерак пристъпи напред, вдигнал ръце с дланите навън. Спря, когато бяха на около стъпка от огнената завеса, и раздвижи ръце, очертавайки малки кръгове — нагоре, надолу и от двете си страни.

— Туй не ти е Древният, миличко — обърна се той към буквата. — Не е еманация, ами си е най-добросъвестно заклинание, макар и странничко. И все пак… Всеки си има слабости, нали? — завърши той, внезапно изкриви пръсти и протегна ръце напред. В същия момент разпери ръце встрани и пламъците се разделиха като разцепено платно. Той размаха ръце една след друга, завъртя китки, щракна с пръсти.

Пламъците останаха разделени. Буквата профуча покрай него.

Като пристъпи напред, Джелерак огледа спящия бял кон и спящата русокоса девойка, която беше освободил от проклятието да бъде статуя по молба на Дилвиш. Буквата бе застинала на челото й и сега бе започнала да избледнява:

Той коленичи и наведе глава да я огледа по-добре. После отдръпна ръка и я плесна.

Очите й се отвориха.

— Какво…? Кой…?

Срещна погледа на Джелерак и застина.

— Отговори на въпросите ми! — каза той. — За последен път те видях сред искрящи кули заедно с един мъж на име Дилвиш. Как се озова тук?

— Къде съм? — запита тя.

— В една пещера на склона близо до замъка. Пътят бе преграден от много интересно защитно заклинание. Кой го направи?

— Не знам — отвърна тя — и нямам представа как съм стигнала дотук.

Той се взря дълбоко в очите й.

— Какво е последното нещо, което си спомняш, преди да се събудиш тук?

— Затъвахме… в калта… недалеч от брега на езерото.

— „Ние“? Кой още беше там?

— Конят ми — Стормбърд — отвърна тя, пресегна се и погали спящото животно по шията.

— Какво стана с Дилвиш?

— Той прекосяваше езерото и затъна заедно с нас — разказа тя. — Но дойде един демон, измъкна го и го отнесе нагоре по хълма.

— И тогава го видя за последен път?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш дали бе отнесен в замъка?

Тя поклати глава.

— Не можах да видя.

— И какво стана после?

— Не знам. Събудих се тук. Току-що.

— Започва да става досадно — каза Джелерак и се надигна. — Ставай и тръгвай с мен!

— Кой си ти?

Той се изсмя.

— Някой, който има нужда да му направиш една специална услуга. Оттук!

Той махна назад към пътя, откъдето бе дошъл. Тя стисна устни и стана.

— Не — каза тя. — Няма да тръгна с теб, ако не ми кажеш кой си и какво искаш от мен.

— Досаждаш ми — намръщи се магьосникът и вдигна ръка.

В същото време тя вдигна своята в жест, почти идентичен с неговия.

— А! Ти май поназнайваш нещичко от Умението!

— Вярвам, че ще установиш колко съм добра, както и много други преди теб.

— Заспи! — изрече внезапно той и очите й се затвориха. Тя залитна. — А сега отвори очи и прави това, което ти кажа: Следвай ме! Дотук беше с демокрацията — добави той, като се обърна и се отправи напред. Тя тръгна по стъпките му, а Джелерак я поведе в нощта по стръмния път, осветен от блясъка на Изменящата се земя.

Мъжете следваха Лорман, а Лорман следваше еманациите. Нагоре по мрачното стълбище и през дъното на залата, спирайки се само да огледат разкъсаното тяло на покойния им демоничен мъчител със смесица от страх и удоволствие, те се отправиха по тесен коридор и завиха надясно, щом достигнаха края му.

Изкачиха едно стълбище и продължиха, търсейки път към предната част на сградата, след което се насочиха на север.

— Започвам да го усещам — прошепна Деркон на Ходжсън.

— Кое? — запита спътникът му.

— Чувството за мощно побъркано присъствие. Усещане за огромната сила, която това създание насочва и разтърсва земята отвън. Аз… Плашещо е.

— Поне това усещане съм готов да споделя с теб.

Одил не каза нищо. Голт и Вейн, хванати за ръце, се движеха последни. Стените проблясваха, на места ставаха прозрачни и призрачни форми танцуваха в дълбините им. Облаци зелен дим се закълбиха около тях и ги зашеметиха. Огромно космато лице ги огледа тържествено през един отвор в тавана и миг след това изчезна сред пламъци й гръмлив смях.

През първия прозорец, покрай който преминаха, те видяха Изменящата се земя, където конници-скелети яздеха коне-скелети и в небето се вихреха кълба дим.

— Приближаваме! — изграчи Лорман; гласът му се стори на останалите прекалено висок.

Най-сетне стигнаха до една галерия, където дълга редица прозорци разкриваше безброй изгледи към изменящата се перспектива. Самата галерия беше безлюдно, тихо място, без свръхестествените вълнения, на които бяха свидетели през дългия си път. Веднага щом влязоха в нея, те всички бяха завладени от присъствието, което Деркон бе усетил по-рано.

— Това е мястото, нали? — запита той.

— Не — отвърна Лорман. — Мястото е по-нататък. Там лудият Туалуа сънува и изпраща кошмарите си да опустошават света. Изглежда, има още две свързващи галерии. Тази, която е най-северна, може да се окаже най-подходяща за нашите цели. Но за да стигнем до нея, ще трябва да минем през неговата зала. След като го направим, пътят пред нас ще бъде чист.

— Ако успеем и оживеем — запита Одил, — ще се опитаме ли да го убием по време на суматохата, която ще последва?

— Никак не ми се иска да се лишим от цялата тази сила… — каза Вейн.

— … когато вече изстрадахме толкова много заради нея — допълни Голт.

— Дали сме клетва да бъдем честни — каза Лорман и се изкиска.

— Разбира се — потвърди Деркон.

Ходжсън кимна.

— Доколкото имам думата — каза той, — поне част от нея ще бъде използвана правилно.

— Добре — каза Одил и гласът му потрепери.

Те тръгнаха през галерията, забавяйки ход, докато минаваха покрай прозорците, за да погледнат искрящия хаос. Когато най-сетне стигнаха до Залата на Кратера, се прилепиха до стената, докато я прекосяваха. От време на време от дълбините долиташе припляскващ шум.

Магьосниците се спогледаха, опрели гръб в стената, докато странично се придвижваха напред. Никой не проговори. Чак когато бяха излезли от Залата и достигнаха входа на далечната галерия, осъзнаха, че са притаили дъх.

Те тръгнаха бързо по галерията и завиха зад първия ъгъл. Озоваха се в просторен, сумрачен алков срещу друга редица прозорци, откъдето се откриваше по-равнинен, залят с лава пейзаж от Изменящата се земя.

— Добре — обяви Лорман, крачейки из стаята. — Тук еманациите са силни. Трябва да се наредим в кръг. Ще бъде дост& лесно да фокусираме и аз ще се погрижа за посоката. Не. Ти, Ходжсън, застани ей тук. Ти ще изречеш последните думи на Освобождаването. За това ще бъде най-добре да имаме бял магьосник. Деркон, ти застани ей там. Всички ще вземат участие. След малко ще ви кажа какво да правите. Ще образуваме лупа. Ей там, Одил.

Един по един, шестимата магьосници заеха местата си в отблясъка на горящата земя. Безглав дух, следван от различни части на пет други таласъма, преплува покрай прозорците. Последният биеше барабан в такт с изригванията отдолу.

— Това добро или лошо предзнаменование е? — запита Голт.

— Както при повечето предзнаменования — отвърна Вейн — е трудно да се разбере, докато не стане прекалено късно.

— Опасявах се, че точно това ще кажеш.

— Внимавайте сега! — обяви Лорман. — Ето какво ще трябва да правите…

 

 

Дилвиш се бе опрял на лакът. Семирама му се усмихваше.

— Потомък на Селар! — възкликна тя. — Струваше си, каквото и да стане после, да те срещна и да те познавам — теб, който толкова приличаш на другия.

Тя оправи завивките и продължи.

— Не ми харесва да мисля за Джелерак това, което мисля сега, защото той винаги е бил приятел. Но заподозрях някои неща доста преди твоето пристигане. Да, жестокостите бяха нещо обичайно по мое време и аз отдавна съм свикнала с тях. Освен това не изпитвах друга привързаност в това време и място… Сега… — тя седна. — Сега чувствам, че е дошло времето да си отида и да го оставя на съдбата му. Не след дълго дори Древния ще се обърне срещу него. Тогава ще бъде твърде зает да ни преследва. Огледалото за преминаване е чисто. Избягай с мен през него. С твоя меч и някои мои умения скоро ще завладеем някое кралство.

Дилвиш бавно поклати глава.

— Имам един спор с Джелерак, който трябва да разреша, преди да напусна това място — каза той. — И като говорим за мечове, ще ми трябва поне един.

Тя се приведе и го прегърна.

— Защо трябва толкова да приличаш на предшественика си? — каза тя. — Предупреждавах Селар да не отива в Шоредан. Знаех какво ще се случи. А сега, когато те намерих, ти се втурваш към съдбата си по същия начин… Целият ти род ли е прокълнат, или само аз?

Той я прегърна и каза:

— Трябва.

— И той каза същото при почти същите обстоятелства. Имам чувството, че препрочитам стара книга.

— Тогава се надявам новото издание да има малко по-добър край. Не прави нещата още по-трудни за мен.

— С това мога винаги да се справя — каза тя, усмихвайки се, — ако сме заедно. Ако си премериш силите с него и успееш, ще ме вземеш ли със себе си?

Той се вгледа в нея под странната светлина, която сега идваше откъм прозорците зад гърба му, и както предшественикът му преди един век, отвърна:

— Да.

По-късно, когато бяха станали и оправили облеклото си, а Семирама бе изпратила Лиша да намери оръжие, те изпиха по чаша вино и мислите й отново се върнаха към Джелерак.

— Той падна от високо — каза тя. — Не те моля да простиш непростимото, но помни, че невинаги е бил това, което е сега. За известно време бяха дори приятели със Селар.

— За известно време?

— Скараха се по-късно. Никога не разбрах за какво. И все пак в онези дни беше така.

Дилвиш, облегнат на таблата на леглото, се загледа в чашата си.

— Това ме навежда на странна мисъл — каза той.

— И каква е тя?

— По времето, когато се срещнахме, той можеше просто да ме унищожи — да ме убие на място, да ме приспи, да отклони вниманието от себе си, като че ли не се намира там. Чудя се… Дали приликата ми със Селар не му е попречила да бъде особено жесток?

Тя поклати глава.

— Кой би могъл да каже? Съмнявам се, че той самият знае всички причини за нещата, които прави.

Тя отпи глътка вино и я задържа в устата си. После добави:

— А ти?

Дилвиш се усмихна.

— Нима някой знае? Аз самият знам достатъчно, за да мога да преценя, положението. Съвършеното знание оставям на боговете.

— Колко великодушно от твоя страна — каза тя.

Някой тихичко почука на вратата.

— Да? — извика тя.

— Аз съм. Лиша.

— Влез.

Жената влезе, носейки нещо, завито в зелен шал.

— Намери ли?

— Няколко. В една от стаите горе, която другите ми показаха.

Тя разви шала и извади три меча.

Дилвиш свърши питието си и остави чашата. Отиде и огледа мечовете.

— Този е за парад.

Премести го встрани.

— Този е добър, но другият е малко по-тежък и има по-добър връх. Макар че този пък е по-остър…

Той размаха и двата меча, опита ги в ножницата си и се спря на втория. Обърна се и прегърна Семирама.

— Чакай ме — каза той. — Приготви някои неща за бързо тръгване. Кой знае как ще се развият нещата?

Целуна я и се отправи към вратата.

— Довиждане — каза тя.

Докато вървеше през площадката, го обзе странно чувство. Не се чуваха поскръцванията и драсканията, които бе доловил преди. Свръхестествена тишина тегнеше над мястото — напрегнато, вибриращо усещане, като тишината между ударите на огромна камбана. Неизбежност и заплашителност се носеха като електрически създания покрай него; при преминаването им усети паника, която се опитваше да преодолее, без да я разбира. Почти извади новия меч от ножницата. Пръстите му бяха побелели, когато стисна ръкохватката.

 

 

Баран изрече клетвата за седми път и седна на пода сред принадлежностите си. Сълзи на отчаяние се събраха в очите му и рукнаха от двете страни на носа, изгубвайки се в мустаците му.

Нищо ли не можеше да направи днес? Седем пъти бе призовавал елементалци, беше ги подчинявал и ги беше изпращал в огледалото на Джелерак. Всичките изчезваха почти незабавно. Нещо държеше огледалото отворено. Дали не беше самият Джелерак, който се готви да се върне? Нямаше ли да се появи всеки момент в рамката, а древните му очи да се втренчат с немигащ поглед в неговите, виждайки всички тайни на душата му?

Баран зарида. Не беше честно да разкрият вероломството ти, преди да си довел нещата до успешен край. Сега всеки момент…

И все пак Джелерак не се появи в огледалото. Светът още не беше свършил. Може би някаква друга сила бе причина за унищожаването на елементалиите му.

Сега какво?

Той освободи съзнанието си от чувствата и се застави да мисли. Ако не беше Джелерак, трябваше да е някой друг. Кой?

Друг магьосник, разбира се. Могъщ. Някой, който е решил, че е дошло време да дойде тук и да поеме нещата в ръце…

Но огледалото не отразяваше друго лице, освен собственото му. Какво чакаше онзи другият?

Озадачаващо. Досадно. Ако беше някой непознат, дали нямаше да може да се спазарят, зачуди се той. Знаеше доста за това място. Той самият бе завършен магьосник… Защо не се случи нещо?

Баран разтърка очи. Изправи се на крака. Денят беше доста разочароващ.

Отиде до един малък прозорец и погледна навън. Изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че нещо не е наред, и още няколко — да разбере какво бе то.

Изменящата се земя отново бе престанала да се изменя. Все още димеше, но бе спокойна под бягащата луна. Кога бе станало това? Не може да е било много отдавна…

Това спиране означаваше друго временно затишие в лудостта на Туалуа. Ето сега беше моментът да се размърда, да овладее положението. Трябваше да слезе долу, да сграбчи онази кучка, кралицата, и да я завлече до Кратера, преди някой да е излязъл от огледалото и да го е изпреварил. Докато бързаше през стаята, си припомни обвързващото заклинание, което си беше избрал.

Когато се пресегна към вратата го обхвана странно напрежение и заедно с него се завърна чувството на замайване със сила, каквато не бе усещал досега.

Не! Не сега! Не!

Но дори след като блъсна вратата и се втурна към стълбището знаеше, че този път е различно. Имаше нещо повече от простото връщане на всичките му стари страхове, някакво предчувствие, към което сякаш водеха предишните му заклинания. Като че ли целият замък бе затаил дъх пред монументално събитие в мига, когато то предстоеше да се случи. Като че ли то — предчувствието — по някакъв начин се бе предало дори на мощния Туалуа, хвърляйки го в моментно вцепенение. Беше…

Той стигна до горната част на стълбите, погледна надолу и потръпна. За миг сякаш цялата му същност се срина.

Баран скръцна със зъби, протегна ръка и слезе от първото стъпало…

 

 

Чудовищно древните структури с внушителен характер обикновено не се създават от хора. Вечния Замък не правеше изключение и както повечето градове, осветени от вековете, могат да проследят началото си до архитектурния замисъл на богове и полубогове, така и масивната структура Каннаис, която бе по-стара от всички тях, и която в течение на вековете бе осъществявала всевъзможни функции — от кралски палат до затвор, от публичен дом до университет, от манастир до запустяло обиталище на вампири, бе променяла дори формата си, както разказваха, според нуждите на обитателите си; отекваше с гласа на столетията. Някои дори споменаваха замъка само шепнешком (с извърнат поглед и правеха знак за прогонване на злото) като реликва от времето, когато Старите Богове са ходели по земята. Говореше се, че той е техният досег със света, играчка, машина, или дори странно живо създание, породено от онези висши сили, чиито поглед вижда отвъд човечеството. Те бяха благословили или проклели хората с искрицата на свенливостта и с болката на любознателността, които са началото на душата — така, както човечеството бе надраснало косматите обитатели на дърветата, смятани от някои за негови родственици. Целта на това бе известна само на онзи сияен род, комуто хората служеха някога като на своеобразна междупространствена институция, преди върховните създания да се отдадат на блаженство от по-висш порядък, изоставяйки незрелите плодове на намесата си в делата на иначе самодоволните маймуноподобни. Според някои метафизици древните структури били оформени в равнина на духовни субстанции извън времето и, следователно, не са изцяло част от големия свят, където били оставени. Надарени в равна мяра с добро и зло, както и с техните по-необикновени двойници — любовта и омразата, а оттук и с красота, те бяха едновременно отблъскващи и блажени и обладаваха аура, възприемчива като психичен сюнгер, но и също толкова проницателна; жива в онзи смисъл, в който се казва, че човек е жив, когато функционира само част от дясното му полукълбо, и закотвена във времето и пространството от един несъвършен поради двойствеността си волеви акт, и все пак по-висша от обичайните земни превратности поради онези причини от неземен характер, които метафизиците едва ли биха желали да споменат повторно.

Според теоретици с по-практическа насока на мислене всичко това бе напълно погрешно. Старите сгради следва да имат патина от употреба, дори когато са построени изключително добре. Атмосферата им е тясно свързана с физическото или психическо усещане, уловено сред стените им. Това е особено силно изразено при онези от тях, които са разположени в планински местности и са изложени на различни природни стихии. И наистина, когато някои хора обитават дадено място, то реагира почти напълно в съответствие с очакванията им, както впрочем и светът в един по-широк смисъл. Такава е чувствителността му.

Пренаселен с магьосници и демони, дом на един от Древните, Замъкът отново се измени. Бяха призовани други аспекти на същността му.

Разбира се, когато несъвършената му воля бе предизвикана, това се оказа изпитание за истинската му природа така, както изпитанието за доброто и злото се проявява в акта на осъществяването им.