Роджър Зелазни
Изменящата се земя (7)

Глава 7

Дилвиш дочу смеха и задевките им. Целувката на смъртта фигурираше най-често сред тях. Но почти забравил случилото се, той висеше, треперейки, а мислите му представляваха хаос от оживели спомени. Главата бе престанала да го боли. Каквото и да му бе направила жената, подейства с изумителна бързина. Душевната болка, която чувстваше сега, бе предизвикана от жестокия сблъсък с демона. За малко той се оказа отново в дома на болката и спомени, които бе запечатал дълбоко в себе си, изригнаха като лава, изгаряйки го.

Не след дълго се замисли къде се намира, защо е там и го заля омраза, по-силна от болката. Опита се да пренасочи вниманието си. Успя. Думите им достигнаха до него:

— … поправи капана за демони. Изтриха голяма част от него, докато го влачеха вътре.

— Можеш ли да достигнеш неговата част? Известно време той няма да ни е от полза.

— Сигурно.

— Одил, пак ще трябва да се протегнеш.

Дилвиш оглеждаше събратята си по килия през присвитите си очи. Не разпозна нито един от тях, макар че от техния делови разговор и от фигурата, която изграждаха, бързо дойде до извода, че всичките са магьосници. Външният им вид говореше, че са затворници отдавна.

Той отвори напълно очи. Изглежда, никой не забеляза това, толкова съсредоточени бяха върху усилията си. Дилвиш проучи фигурата по-внимателно. Оказа се опростен вариант на една от основните фигури, усвоявана от повечето чираци през първата година на обучението им. Той импулсивно протегна обутия си в зелен ботуш крак и завърши близкия до него участък.

— Я виж! Любовчията се свести! — извика един от тях. После добави:

— Аз съм Голт, а онзи там е Вейн.

Когато Дилвиш кимна, обадиха се и другите:

— … Ходжсън.

— … Деркон — от лявата му страна.

— … Лорман — отдясно.

Одил.

Главата на Деркон трепна в посока към него и погледът му срещна очите на Дилвиш.

— Пълководецът Дилвиш? Ти ли беше при Портарой? — запита той.

— Същият.

— Бях там.

— Боя се, че не мога да си припомня…

Деркон се разсмя.

— Бях на другата страна — Магическия Корпус и пращах заклинания, които да те надвият. И все пак ти бе толкова нелюбезен, че спечели. Струваше ми занаята.

— Е, не мога да кажа, че наистина съжалявам. Защо очертавате капани за демони по целия под?

— Мислят, че това шибано място е килер. От време на време се мяркат и ни ядат.

— Е, тогава имате основание. Всички ли сте тук за едно и също?

— Да — отвърна Деркон.

— Не — противопостави се Ходжсън.

Дилвиш повдигна вежди.

— Различието ни е на метафизична основа — обясни Деркон.

— На морална — поправи го Ходжсън. — Искахме силата на това място, но с различна цел.

— Ала все пак всички я искахме — каза Деркон с усмивка. — Всички бяхме достатъчно добри или имахме достатъчно късмет да се доберем до замъка и с това всичко приключи.

Той направи драматичен жест, подрънквайки с веригите си.

— Моите заклинания подивяха и се сблъсках с Баран лице в лице. Обаче ме издебна с другата си ръка.

— Друга ръка?

— Да. Отгледал си я е в друго измерение. Използва я винаги, когато има нужда от нея. Ако изобщо успееш да излезеш оттук и се натъкнеш на него, помни, че може да е по-бърза от мигането на окото.

— Ще го запомня.

— Къде ти е металното конче?

Дилвиш изглеждаше замислен.

— Уви. Сполетя го предишната ми участ. Превърна се в статуя — той кимна в неопределена посока. — Там някъде.

Ходжсън прочисти гърло.

— Имаш ли предпочитание към някоя от страните в границите на Умението? — полюбопитства той.

— Напоследък интересът ми към Умението се оказа незначителен, при това по-скоро практически, отколкото теоретичен — отвърна той.

Ходжсън цъкна с език.

— Тогава може ли да запитам в каква посока би използвал силата на Древния, ако я овладееш?

— Не съм дошъл да търся сила — каза Дилвиш.

— А какво тогава? — запита Лорман.

— Самия Джелерак от плът и кръв, и още няколко минути, за да го отърва от бремето им.

Из цялото помещение се разнесоха възгласи на изумление.

— Наистина ли? — поинтересува се Деркон.

Дилвиш кимна.

— Героично, глупаво, или и двете — има нещо привлекателно в храбрите и безплодни начинания. Моите аплодисменти. Жалко, че никога няма да имаш възможност да опиташ.

— Това предстои да се види — каза Дилвиш.

— И все пак, кажи ми — настоя Ходжсън — къде се простира най-голямата ти дарба в Умението? Ще трябва да противопоставиш на мощната магия нещо повече от заканително изражение и меч. Какъв е цветът на основната ти сила?

Дилвиш се замисли за Ужасяващите Проклятия, които вероятно единствено той на света владееше.

— Черен като Ямата, откъдето произлиза, опасявам се — каза той.

Деркон и Лорман се изкискаха, като го чуха.

— Това прави трима от седем, плюс двама от неутралните — каза Деркон. — Не е зле.

— Не се считам за магьосник — каза Дилвиш.

Този път всички се изсмяха.

— Да де, точно толкова, колкото да си малко бременна или малко поумрял, а?

— Кой вдигна легионите на Жоредан?

— Откъде се сдоби с металния кон?

— Как се добра до замъка?

— Тия елфски ботуши не са ли магически?

— Благодарим ти за помощта за капана за демони.

Дилвиш изглеждаше озадачен.

— Никога не съм се замислял — каза той. — Сигурно има нещо вярно в това, което казвате.

Те отново се изсмяха.

— Ти наистина си особен — изрече Деркон накрая. — Но, разбира се, как иначе може да бъде надвита черната магия, освен с по-силна такава?

— С бяла магия! — каза Ходжсън.

Този път само неутралните се изсмяха.

— Бих предпочел да използвам естествени оръжия, ако изобщо се окаже възможно.

Смехът бе всеобщ.

— Срещу него?

— Никога няма даже да го доближиш!

— Предпочитанията трябва да отстъпят пред целесъобразността.

— Като конска муха на як жребец…

— Като капка вода в безкрайната пустиня…

— … той ще те очисти мигновено.

— Може би — каза Дилвиш, — а може би не.

— Поне — възкликна Деркон — ни създава първото истинско забавление, откакто ни заловиха. И както повечето наши дискусии, тази несъмнено ще си остане също с академичен характер.

— Тогава да продължим в същия дух — предложи Дилвиш. — Какво планирате да правите, ако се измъкнете оттук?

— Какво те кара да мислиш, че има план? — запита Голт.

— Шт! — нареди му Вейн.

— Във всеки затвор, където съм попадал, винаги е имало някакъв план — каза Дилвиш.

— А откъде да знаем, че ти не си маскиран Джелерак и не правиш някакъв номер?

— При наличието тук на половин дузина магьосници от всички оттенъци нима не можете да разберете дали някой е под въздействието на трансформиращо заклинание?

— Нашите заклинания не действат добре на това място и освен това има по-прости маскировки от магическите.

— Спокойно! — извика Деркон. — Този човек не е Джелерак.

— Как разбра това? — запита Одил.

— Защото съм срещал Джелерак и никаква земна маскировка не би могла да го промени толкова. Що се отнася до магическата… Има някои неща, които не се променят. Освен че съм магьосник, съм свръхчувствителен и този човек ми допада. Никога не съм харесвал Джелерак.

— Разчиташ на усета?

— Екстрасенсите се доверяват на усета си.

— Джелерак е последовател на Черното умение — каза Ходжсън — и все пак ти не го харесваш?

— Нима всеки писар харесва останалите? Всеки войник? Или проповедник? Ти харесваш ли всички бели следовници? И тук е като при всичко останало. Уважавам дарбите му и някои от деянията му, но мен лично ме тревожи.

— По какъв начин?

— Никога преди не съм срещал човек, който, мисля, обича злото заради самото зло.

— Странното е, че точно ти го отхвърляш.

— За мен Умението е средство, а не цел. Аз съм сам за себе си.

— Но това би те опетнило.

— Това си остава мой проблем. Дилвиш попита нещо. Някой ще му отговори ли?

— Аз ще го направя — отвърна Ходжсън. — Не, всъщност нямаме план как да се измъкнем оттук. Но ако все пак се случи, намеренията ни съвпадат. Имам предвид, че искаме да достигнем незасегната територия и после да обединим силите си за насочване еманациите на Туалуа, за да прекъснем заклинанието за поддържане на това място. Поканен си, ако искаш да се включиш в опита.

— Какъв ще бъде резултатът от това? — поинтересува се Дилвиш.

— Не знаем със сигурност. Възможно е всичко да се разпадне и да ни позволи да избягаме в суматохата.

— Камъкът, положен върху камък, обикновено се стреми да запази мястото си — каза Дилвиш. — По-вероятно е мястото да бъде освободено да остарее по естествен начин. Ще отклоня поканата ви, защото ми се налага да се заема с нещо друго, веднага щом се освободя оттук.

Голт изпръхтя.

— И това, предполагам, ще стане скоро? — запита той.

— Да. Но първо трябва да узная дали някой от вас е виждал Джелерак. Той тук ли е? Къде са покоите му?

Отговор не последва. Дилвиш огледа стаята, но последователно всеки един поклати отрицателно глава.

— Ако беше тук — рече Одил, — вече всички щяхме да сме мъртъвци или нещо по-лошо.

— А що се отнася до покоите му — каза Голт, — познанията ни са някак ограничени.

— Коя бе жената — запита Дилвиш, — която помогна да ме доведат тук?

Отново се разнесе смях.

— Че ти даже и не я познаваш? — запита Вейн.

— Тя е кралица Семирама от древния Джандар — уведоми го Ходжсън, — възкресена от самия Джелерак да му служи тук.

— Чувал съм балади и разкази за красотата й, но и за нейното коварство… — каза Дилвиш. — Трудно е да се повярва, че тя наистина е тук, жива, по повелята на този човек. Говори се, че един от прадедите ми й е бил любовник.

— И кой може да е това? — запита Ходжсън.

— Самият Селар.

В този миг Лорман нададе вой и задрънка веригите си.

— Горко ни! Започва отново, а аз даже и не разбрах, че е свършвало! Ние сме двойно обречени — да имаме такава възможност и да я пропуснем! Уви!

— Какво… какво се е случило? — запита Ходжсън.

— Провалихме се! Съсипани сме! Можеше да стане толкова лесно!

— Кое? Кое?

Но престарелият магьосник само изпищя отново, после взе да ругае. Високо над тях се материализира някакъв облак, образуваха се сенчести пространства и започна да се сипе бледосин сняг.

— Знае ли някой какво говори той?

Всички поклатиха глава.

Лорман вдигна костелив пръст и посочи свръхестествената виелица.

— Това! Това! — изкрещя той. — Току-що отново започна! Усетих началото на еманациите. Бяха престанали за известно време, а ние не обърнахме внимание! Нашата магия сигурно щеше да действа през този период! Можеше вече да не сме тук!

Магьосникът заскърца с това, което бе останало от зъбите му.

Една от вратите на приемните до главната зала се разтвори леко към сумрачния свят. Масивна глава, покрита с черна къдрава коса, се приведе под горната рамка на вратата и един великан с яки мускули влезе в стаята. Гол до кръста, той носеше карирана поличка в синьо и черно, запасана с широк кожен ремък, от който висеше огромна ножница. Великанът бавно вдигна глава, извърна се, ноздрите му се издуха. Безшумно се отправи първо към оклепаната с кал кушетка, а после — към ъгъла в дъното на стаята. Очите му притежаваха почти изпепеляващ син цвят; гъстата му брада бе къдрава като косата. Той прекоси стаята до вратата отдясно и я остави леко открехната. Надникна в главната зала. Стъкленото дърво, което висеше надолу от тавана, проблясваше със светлина, която не беше от огън. Подовете просветваха влажно като повърхност на езеро. Някъде съвсем отблизо долетя цъкащ звук. Огледалните стени разместваха реалностите. Мъжът подуши застоялия въздух и пристъпи напред. Беше сам.

Докато напредваше, отляво се разнесе единичен камбанен звън. Той се понесе с бързина, нетипична за неговия ръст, като се извръщаше, докато вървеше с широки крачки, и наполовина изтегли меча от ножницата.

Камбанният звън се повтори някъде откъм висока, тясна кутия, изправена в една ниша вдясно от вратата, през която току-що бе влязъл. В горния си край имаше кръгъл циферблат, а около него бяха вдълбани дванадесет числа; две стрели вътре в него сочеха противоположни посоки. Хармоничният звън продължаваше и той се прокрадна, като изучаваше видимата през украсеното стъклено покритие част на механизма. Отброи ударите и на широката му уста започна да се оформя усмивка. Прозвуча седем пъти, преди да престане и той изведнъж разбра, че това бе източникът на цъкането. Отбеляза, че по-малката стрела сочеше седмата цифра.

Великанът внимателно разгледа изображенията на слънцето и луната във всичките им фази, изрисувани и вдълбани върху циферблата. Внезапно го осени предназначението му; успя да сдържи смеха на удоволствие от простотата и елегантността на предмета. Безшумно върна меча в ножницата и се обърна.

Залата ли се бе променила, или само осветлението? Сега изглеждаше по-приглушено, по-застрашително и той се чувстваше така, сякаш невидими очи следяха стъпките му по лъснатия под. Ароматът, който първо бе доловил в приемната, бе примесен с друг, недоловим, който сериозно го обезпокои.

Огромната факла, която светеше отгоре, пращеше и пукаше, докато премина под нея. Сенки се стрелкаха около него и вътре в огледалата. Пред очите му се простря огромна космата ръка. Само за миг му се стори, че огледалото отдясно показва нещо, което не споделя компанията му в залата — гигантско, странно оформено пространство от мрак. Вече не се забелязваше, но напредваше, без да откъсва поглед от мястото, където можеше да се окаже.

Сред миризмите, които следваше, противната преобладаваше…

Като че ли целият замък потръпна лекичко, само веднъж, около него…

Леката подпора се люшна и сенките отново затанцуваха…

Внезапно откъм малка мебел в дъното на залата прозвуча музика…

Непроницаемият мрак бе отново тук, полускрит зад стълб, който не прикриваше нищо от тази страна на огледалото…

Мъжът упорито се отправи напред, като пренебрегна всичко, освен миризмите.

(Дали пък гобленът до отсрещния ъгъл отдясно не се раздвижи лекичко?)

Черното творение се плъзна иззад огледалния стълб и той се спря, взирайки се в него.

Беше огромен, приличен на кон звяр, излят от метал, който подскочи напред, изхвърли глава и го огледа. Сякаш му се надсмиваше.

Докато се взираше, объркването по лицето му се примеси с неверие, а създанието като че ли се насочваше право срещу него. После то рязко се извърна и изимитира влизането му в залата, като дори се спря да изследва изображенията върху часовника в нишата. Когато се изравни с него, то се спря и се обърна да срещне погледа му.

Неочаквано очите му припламнаха и се озариха; вълма дим се закълбиха от ноздрите. Сведе глава и приклекна. Струя пламък изригна от устата му, помете залата, изпълни цялата огледална стена.

Мъжът вдигна ръка и се извърна.

Огледалата отсреща също отразяваха пожарището. Яркостта се усили. И все пак не се усещаше топлина, не се долавяше звук…

Черният звяр бе изчезнал зад стената от пламъци, но мъжът имаше странното усещане, че огледалото ще се пропука всеки момент и металното създание ще изникне, нападайки го.

Потискащо усещане за древна магия витаеше наоколо. Дали идваше от Древния, живеещ някъде вътре, или бе част от самата структура на замъка, бе трудно да се определи.

Като откъсна с мъка поглед от стената, великанът отново се отправи напред. Гобленът пак се раздвижи. Сега бе очевидно, че зад него се спотайва грамадно тяло. Мъжът се насочи право към него.

Преди още да се доближи, гобленът бе смъкнат и различните очи на един демон го огледаха.

— Пламъците ме накараха да си помисля, че ме изпращат вкъщи, — измрънка той. — Но то било само един от смъртните и дори не от онези, които не ми е разрешено да нападам.

Дългият му раздвоен език се стрелна и облиза устните му.

— Вечеря! — заключи той.

Мъжът се спря и ръцете му се преместиха към колана.

— Грешиш — отвърна мъжът на същия език, — Мелбриниононсадсаззерстелдрегандшифелтселиор. Пламъците бяха вече угасени в деня, когато си се пръкнал.

— Как би могъл ти, маймунско изчадие, да знаеш името ми, щом аз не те познавам?

— Грешиш — повтори човекът, — защото ти наистина ще бъдеш пратен у дома. И преди да тръгнеш, аз ще прошепна отговора на последния ти въпрос и ти ще ме познаеш.

Той разкопча колана си и заедно с тежкия меч и ножницата го пусна на пода.

Музиката стана неистова, пламъците продължиха танца си, докато демонът се приближаваше. Човекът пристъпи да го посрещне; мрачна усмивка играеше на устните му.

— Нахалство, името ти е човек! — изрече демонът и скочи върху него.

— Отново грешиш — отвърна другият, като отклони щракащата челюст, блокира зловещо извитите нокти и го сграбчи здраво.

Вплетоха се в сложен възел от крайници, свлякоха се на пода и се затъркаляха.

Сред пламъците сякаш се разтвориха очи, които ги следяха.

 

 

Холрън бе окачил огледалото на стената между едно бюро и огнището и го беше защитил с повече от шестдесет и осем интересни руни и символи. Сега лежеше на купчина възглавници, подръпваше от наргилето си и обмисляше какъв подход да възприеме, успокояваше ритъма на сърцето си и отпускаше различни групи от мускули. След малко остави мундщука встрани, все още замислен върху наученото на Съвета, когато те, безтелесни, бяха кръжали над Каннаис и бяха оглеждали Вечния Замък. Джелерак използваше система от огледала да се придвижва из обиталищата си. На Холрън щеше да му бъде необходим достъп до едно от тях и пълно познание на управляващото го заклинание, за да се възползва от системата, както правеше Джелерак. Самият замък бе обгърнат от силна, мрачна аура, която напълно го изолираше от психично проникване. Замъкът бе прекалено далеч за пряк физически достъп, а и във всеки случай околностите му отново можеха да се впуснат в лудешкия си танц. Холрън бе поверил на паметта си вида и усещането за мястото. След като се бе завърнал в тялото, а после и в покоите си, той бе проверил всичко, съдържащо се в обемистата му библиотека, за което можеше да се сети и което би могло да има някакво отношение към проблема с огледалата.

Сега отново пусна духа си да отлети към онова загадъчно място. Не след дълго Вечния Замък примигна под него, огромен и зловещ. Психичният му екран все още се държеше, но имаше места, където реалността бе сведена до най-опростени видения…

Той се премести в равнината от чиста енергия и откри, че тук пътят му също е преграден. После стигна до архетипното място на чистите форми, където също не бе допуснат. Със значително по-голямо усилие от положеното дотук, Холрън се придвижи до равнината на същностите.

Аха…

Целият градеж на замъка бе чудноват — едно от най-странните неща, които някога бе съзирал. Но той не губи време в каталогизиране на чудесата. След като вече бе насочил волята си да определи мястото на огледалото, то се открояваше доста ясно пред погледа му там, където в земния свят би се намирала северната кула.

Приближи го предпазливо, като търсеше необичайни същности наоколо.

Имаше само един човек и от тази равнина присъствието на една друга ръка бе осезаемо. Значи това беше Баран. Добре, добре…

Той видя заклинанието и премина в равнината на структурите, където се чувстваше много по-удобно. То се превърна в множество взаимно свързани линии с различен цвят, като всичките те пулсираха и искрици енергия се стрелкаха сякаш напосоки из точките на пресичане.

Интересно. Нещо друго също изучаваше заклинанието отгоре, от по-близък план, в равнината на енергията.

Холрън леко се отдръпна и загледа наблюдателя. Ако той можеше да определи началната точка вместо него, значително време и енергия, да не говорим за риск, щяха да му бъдат спестени. Не му хареса смътното синьо спираловидно тяло в един тесен ъгъл. След внимателен оглед разбра, че то сякаш бе прилепено там и все пак свободно…

При още по-внимателно оглеждане се оказа, че колегата му по изучаване на заклинанията е един от онези неопределени, цизлунарни елементалии от аморфен, огнен вид, когато са в собственото си измерение. Тук той представляваше разузнаващ сърп, който пулсираше в червено. Сърпът обходи периферията на заклинанието няколко пъти, бързо, без да влиза в допир с мрежата от линии. Обаче като че ли забавяше ход при един изпъкнал ъгъл всеки път, щом минеше покрай него.

Всяка линия, която Холрън съзираше, представляваше отделен елемент на заклинанието — изречен или създаден със знак. Силата, която го изпълваше, бе, разбира се, придадена от самия Джелерак по време на ритуала и произтичаше или от собствената му същност, или от жертвен източник. Проблемът на Холрън бе да определи последователността, в която структурата е била създадена, докато се намираше в собственото си измерение — трудна задача, защото началото не бе непосредствено видимо, каквото би било в работата на някой начинаещ или дори чирак, който няма голяма слабост към потайностите. Бе изключително хитроумно творение и Холрън усети неохотно възхищение пред техническата вещина на майстора му.

Сърпът се забави на още едно място — един ъгъл по-долу, като че ли внезапно привлечен от нещо там — после отмина и отново спря пред изпъкналия ъгъл.

Холрън продължи пасивното си разузнаване. Сега можеше да се измъкне дори ако някой използваше заклинанието преди него. По-късно щеше да стане наистина опасно. По-добре беше да остави елементалият да поеме риска на предварителните стъпки.

Сърпът отново се забави край ъгъла, почти спря и Холрън съсредоточи цялото си внимание на това място.

Да. По време на прилива и отлива на една от пулсациите той се увери, че е определил тънката като паяжина линия в една неестествена пресечна точка, където би могъл да вклини микроскопична преграда на възприятие. Но елементалият като че ли не я забеляза и се върна при изпъкналия ъгъл, където спря.

Холрън се загледа, сигурен какво ще последва.

Сърпът протегна по-изострения си край, осъществи контакт, като приложи психичен натиск в тази точка. Леденосиният пазител отскочи като развита пружина от съседния ъгъл. Сърпът се напъна да се освободи, после застина. Започна да се свива и миг по-късно бе изцяло погълнат.

Синята спирала се отклони встрани и остана неподвижна, но сега пулсираше по-ярко. След още няколко потръпвания тя се прикачи към друг ъгъл и допълнителната яркост, която бе придобила, беше изсмукана в структурата на самото заклинание. Тя се изтъркаля встрани и застина — неясно синьо очертание.

Холрън се приближи. Сега можеше да види, че елементалият едновременно блокира и проучва заклинанието. Особености, които отначало бе взел за част от градежа, започнаха да примигват и да избледняват — прегради, разположени в открити пространства, които трябваше да се затворят, когато заклинанието бъде призовано. Докато наблюдаваше преливането им, той се замисли за лицето, което трябва да е въвело елементалия в картината. Веднага, щом осъзнае изчезването му, щеше да изгуби известно време да създаде условия за призоваване на следващия, ако решеше да продължи проучването и блокировката, и още малко време да го натовари със задачата му. Щеше да има достатъчно време Холрън да свърши онова, което трябваше да се направи, без да бъде прекъсван.

Освен ако, разбира се, някой не задействаше заклинанието, докато той е там. В такъв случай щеше да бъде унищожен.

Магьосникът се отправи към по-долния ъгъл. Единственото, което му оставаше, бе да определи посоката, в която протичаше заклинанието. Имаше две възможности. Погрешната щеше да развали заклинанието и изцяло да дезактивира огледалото, докато той преминава обратно през него.

Едната линия бе по-тънка и показваше високия пронизителен тон в гласа на заклинателя. Обикновено заклинанията започваха с по-нисък тон от финалния, макар че невинаги се правеше така. Освен това, всяка линия можеше да представлява предварителен жест. Той се приближи и установи моментен контакт с по-плътната линия.

Синята спирала проблесна към него, но преди да пристигне, той вече се беше отдръпнал, отнасяйки едно важно сведение със себе си: линията отекваше при контакт! Следователно, беше дума, а не жест.

Холрън следеше и чакаше спиралата да се успокои. Този път й трябваше повече време, но все пак отплува, проучвайки по-широките ъгли.

След като веднъж правилно бе навлязъл в заклинанието от който и да било негов край, щеше да бъде в безопасност от атаките на спиралата. Но те трябваше да бъдат временно неутрализирани, докато структурата бъде задействана. Тогава единствената опасност би могла да дойде, ако използваха заклинанието, докато той го проучваше.

Спиралата отново се усмири и той прослуша по-тънката линия, като мигновено се отдръпваше.

Студеното синьо тяло действаше по предсказуем начин и той го пренебрегна, докато обработваше допълнителната информация, която беше получил. Имаше още едно ехо — следователно, започваше и завършваше с дума.

Все още нямаше начин да различи със сигурност кое рамо на ъгъла представлява началото и кое — края, освен предположението за по-ниския звук. Той отстъпи и още веднъж огледа заклинанието като цяло, опитвайки се да получи обща представа за строежа му.

Прерови паметта си за аналогии, размисли над тях и реши, че накрая ще трябва да се довери на едно напълно субективно усещане, което нарастваше вътре в него.

Втурна се напред и проникна откъм края на по-тънката линия. Ударът на студеното синьо създание остана извън възприятията му, тъй като при идването му той вече се придвижваше навътре в системата на заклинанието.

Осъзна, че предположението му е вярно, щом дочу първата дума — сравнително стандартно начало — да звъни навсякъде около него. Продължи напред из заклинанието, като получаваше впечатление за всеки жест, олицетворен от всяка дума, и го запечатваше в паметта си. Когато стигна до края, прескочи бездната и започна втора обиколка. Този път пробяга през него по-скоро да придобие обща представа, отколкото да отработи детайлите.

И отново.

Удиви се на талантливия начин, по който бе замислено заклинанието и дълбоко в себе си осъзна, че самият той някога ще се нуждае от подобно устройство за преместване. Човек не се сблъскваше с такова заклинателско майсторство всеки ден…

Хайде пак!

Сега бе по-критично настроен и потърси мястото, податливо на атака.

Аха!

Седмият израз свършваше с твърда съгласна, а осмият започваше с такава. Същото се отнасяше за двадесет и третата и двадесет и четвъртата дума. Той отново премина през тях. Цезурата между седмата и осмата бе малко по-дълга.

Холрън спря и вмъкна едно меко „т“ в паузата при следващата си обиколка. Дори и Джелерак да се заслушаше в собственото си заклинание, нямаше да може да го долови между две съгласни. Той се измъкна от специално създадения елемент и сътвори проста система от подзаклинания, всичките линии, на която вървяха успоредно и едновременно с това бяха наложени върху съществуващите елементи на заклинанието на Джелерак. Щом свърши, прегледа отново дали всичко е наред. Не изтри нищо. Една последна проверка и той активира звука „т“, след което се промъкна в собствената си система. Безпогрешно. Под заклинанието всъщност използваше същността на системата на Джелерак, но сцеплението трябваше да бъде…

Холрън придоби енергия от собственото си присъствие в новата система, като я активира, и мислено се изплези на студеното синьо създание. Цялата схема изчезна и той се озова в собственото си огледало, съзерцавайки отпуснатото си тяло.

Излезе от огледалото, забави честотата на вибрациите и отвори очи. Протегна се и се усмихна. Беше успял и не бе оставил улики.

Надигна се, отново се протегна и разтри челото и слепоочията си, разтърка очи. Запрозява се още преди да е извадил и настроил черния кристал. Обаче успя да се стегне, съсредоточи вниманието си и назова името на Мелиаш.

Изображението се появи.

— Здрасти — каза той. — Какви ги вършите там?

— Холрън! Какво става? Толкова време мина!

— Бъхтех се над онова скапано нещо. Чакай да ти кажа за огледалото на Джелерак.

— Огледалото му за придвижване?

— Същото. Тъкмо си открехнах вратичка за проникване в замъка.

— Открехнал си вратичка?

— Точно така. Ако онзи скапан елементалий не ни се пречка, то ще работи точно както той го иска, без изобщо някога да му светне, че имам достъп до заклинанието, до огледалото, до замъка — и то когато си поискам.

— Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Това си е един хитър подход, който сам съм разработил.

— И как възнамеряваш да се възползваш от него?

Холрън се прозя.

— Ще разбера, като се събудя. Точно сега имам нужда да се понакисна и да му дремна. Скапан съм.

— Но това трябва да означава, че си убедил Съвета да предприеме нещо.

— Стига бе, Мелиаш! Нещата трябва да са ти ясни. Всичко, което успях да постигна — и при това случайно, — бе да ги уведомя, че има такива неща като огледалата. Че те не биха пипнали Джелерак и с тояга.

— Тогава кой те е упълномощил да отвориш заклинанието?

— Никой. Сам реших да го направя.

— Няма ли да имаш неприятности, ако разберат?

— Не и като частно лице. Подадох си оставката от Съвета в знак на протест в края на срещата.

— О… съжалявам.

— Е, не ми е за първи път. Виж сега, трябва малко да си почина, преди да предприема каквото и да било. Довиждане.

Той замъгли кристала, прибра го в ковчежето му и се отправи към вратата. Докато излизаше, щракна с пръсти, но не се огледа назад.

 

 

Отначало Семирама не обърна внимание на почукването на вратата. Но когато то се повтори и Лиша не се яви да отвори, тя се надигна от леглото си, цялото в кожи и възглавници, и прекоси стаята.

— Да?

Не видя никого, когато открехна вратата, и я разтвори широко.

Преддверието беше празно.

Затвори вратата и се върна в постелята си — мека, ухаеща на тамян, старо вино и спомени. Въздухът заискри за миг, гоблени и завеси се развяха, сякаш ветрец бе преминал през затворената стая.

— Милейди, Семирама, кралице, аз съм тук.

Тя се огледа, но не съзря никого.

— Тук.

Един тъмнокос мъж в жълта туника и кожени гамаши се взираше в нея откъм дясната страна на леглото, склонил глава. Погледна нагоре и се усмихна.

— Кой… кой си ти? — запита тя.

— Твоят слуга — Джелерак. Беше ми необходимо да се променя, за да стигна до това място. Забавлява ме да продължа. Надявам се, че среща одобрението ти.

— И наистина е така — тя бегло се усмихна. — Кога пристигна?

— Току-що — отвърна той. — Дойдох веднага тук, за да изразя уважението си към теб и да разбера естеството на затрудненията с Древния.

— Затруднението в момента — каза тя — е, че той е съвсем луд.

— О-о! И откога продължава това му състояние? — поинтересува се магьосникът, като я гледаше напрегнато.

— От около половин час. Той го очакваше и ме уведоми. Бях при него, когато започна.

— Разбирам. И все пак областта наоколо бе в хаос от неговите еманации от доста по-отдавна. Как могат да се съчетаят тези обяснения?

— О, това ли — тя поднесе чаша към устните си и отпи от нея, като кимна към шкафа с напитките. — Заповядай, вземи си нещо за пиене, ако искаш.

— Благодаря. Рядко си го позволявам.

Тя кимна, защото това вече й беше известно.

— Той го направи по мое нареждане.

— Това обяснява начина, по който го прави. Стори ми се, че виждам въздействието на човешко съзнание. Би ли си направила труда да ми обясниш защо?

— За да държа настрани търсачите на приключения, които се опитваха да се доберат дотук в отсъствието ти. Започнаха да стават досадни.

— Но действаше и срещу мен.

— Нали разполагаше с огледалото!

— Огледалото не действа.

— Започнах да подозирам това едва днес следобед, след като Баран бе споменал нещо и помолих Туалуа да ми го изясни, преди да полудее. Ти не дойде ли през него?

Джелерак поклати глава и отново се усмихна.

— Трябваше да го направя по сложния начин. Да не намекваш, че Баран е намислил да се противопоставя на интересите ми?

— Не съм сигурна. Може да се е опитвал да ти помогне, като се старае да отстрани нечия намеса.

— Това ще се изясни. Дали проблемът на Туалуа е в това, което си мисля?

— Тъмната му страна се надига и той се опитва да се бори с нея.

— Хм. За съжаление, това ще направи общуването с него по-трудно. Прекаленият егоизъм ще съпътства някои иначе похвални чувства. Май ще е най-добре първата ми работа да бъде възвръщане на нормалното му състояние, така че да ми помогне да се възстановя от някои болежки.

— Би ли могъл напълно да му помогнеш — освен временното облекчение?

— Уви, лейди, не мога. Защото кой би могъл да триумфира над собствената си тъмна природа? Впрочем, да знаеш къде мога да намеря девственица наоколо?

— Не знам… Може би някоя от младите робини… За какво ти е?

— О, ще ни е необходимо едно досадно човешко жертвоприношение, за да пооправим нашия Древен. Нямаше да има нужда от това, ако бях в по-добра форма, но сега нещата стоят точно така. Не се безпокой, имам заклинание за намиране на девици, което мога да използвам. Всъщност май ще е по-добре да се заема с това незабавно. Така че ще се оттегля, лейди.

— Довиждане, Джелерак.

— Може би по-късно ще имам нужда от услугите ти като преводач.

— Ще бъда тук.

— Отлично.

Той прекоси стаята, стигна до вратата, отвори я, усмихна се и кимна. Излезе.

Семирама си играеше с чашата и се чудеше дали сега огледалото се бе изчистило и колко далеч би могло да отведе някого или неколцина.

 

 

Дилвиш изгледа останалите и щом Лорман престана да вие, запита:

— Знае ли някой от вас къде мога да се сдобия с оръжие, щом се махна оттук?

Някои се позасмяха, но Ходжсън поклати глава.

— Не. Нямам представа къде може да е арсеналът.

— Просто можеш да тръгнеш да търсиш — отбеляза Деркон. — Желая ти успех. Между другото, може ли да те запитам какъв изход ще намериш?

Дилвиш вдигна ръка до устата си и я отдръпна. Премести я до една от оковите. Дочу се стържещ звук, последван от прещракване.

— Ключ! — изкрещя Голт. — Той има ключ!

— И целият замък ще го разбере, ако не млъкнеш! — каза Ходжсън. — Откъде го взе, Дилвиш?

— Подарък от дамата — отвърна той, докато отключваше другите окови и се освобождаваше от веригите. — А това направи тази целувка най-запомнящата се, която някога съм получавал.

— Мислиш ли — запита Деркон, — че този ключ ще стане и за другите окови?

— Трудно е да се каже — отвърна Дилвиш, приведен напред, докато освобождаваше нозете си. Изправи се и ритна веригите.

— Ето, опитай.

Деркон сграбчи ключа и го пъхна в една от прангите си.

— Не, дявол да го вземе! Може би тази…

— Дай го насам, Деркон! Може би става за моите…

— Я дай тук!

— Нека аз да опитам!

Деркон опита последователно всичките си окови, докато Дилвиш разтриваше китки и глезени и изтупваше дрехите си. Накрая изръмжа и подаде ключа на Ходжсън.

— На полицата отвън имаше много малко ключове — отбеляза Дилвиш, докато Ходжсън въртеше ключа в прангите си, които не помръдваха.

Дилвиш се обърна и се отправи към вратата.

— Чакай! Чакай!

— Не си отивай!

— Донеси ги!

— Донеси ги!

Той изчезна. Зад гърба му воплите им се превърнаха в проклятия.

Бледожълта вихрушка се надигна в средата на стаята и различни екзотични аромати изпълниха въздуха. Сред него се материализира множество жаби, които засипаха застлания със слама под и заскачаха. Вихрушката отплува през стаята и се заиздига към вратата.

След миг зад нея изникна някаква фигура и хвърли пръстен с ключове на полицата между Вейн и Голт. Краткото мълчание, което последва, бе нарушено от хор резки възклицания, фигурата отстъпи. Вихрушката позеленя. Жабите запяха.

Дилвиш изтръгна една факла от подпората й в стената и се зае да проследи пътя, по който го бяха довлекли. Не обърна внимание на пресичащите се тунели, откъдето се дочуваше странно шумолене, макар да му се стори, че някъде далеч някой извика името му с плътен ехтящ глас. Накрая стигна до мястото, откъдето му се струваше, че започва завоят, който му трябваше, и се насочи наляво, факлата пращеше, по стените се стичаше вода, нещо тежко и кожесто висеше от тавана и леко пулсираше, като че ли диша. Отново зави в посока, която го отдалечаваше вдясно. Внезапно спря на друг кръстопът и се завъртя да огледа всички посоки. Тази площадка беше ли тук преди?

Досега всичко изглеждаше наред, но докато го бяха влачили и малко след това, той беше в безсъзнание.

Дилвиш навлажни левия си показалец и постави факлата на една ръка разстояние зад себе си. Когато вдигна пръста, усети хладен повей от ляво на дясно. Вдигна факлата и се отправи в тази посока.

Двадесет стъпки и се наложи да избира между разклонението вляво и вдясно. Лявото му се стори смътно познато и той тръгна по него. Скоро се озова в подножието на някакво стълбище. Да. Това беше пътят.

Дилвиш зави.

Докато се качваше бавно през полумрака, съзря очертанията на врата към осветена стая. От лявата му страна имаше стена, от дясно — нищо.

Преди да стигне до края на стълбата, Дилвиш угаси факлата в стената и я хвърли, защото стаята отсреща се виждаше ясно. Дочу слаб музикален звук откъм десния ъгъл.

Той пристъпи бавно и надникна зад ъгъла. Нямаше никой, но…

Имаше нещо, някаква купчина близо до разкъсания гоблен, а плочите около нея проблясваха с тъмна влага.

Разгледа видимите части от стената, като се надяваше да намери, каквото и да било оръжие.

Нищо. Главно огледала, които отразяваха залата и всяко отражение се преливаше от огледало в огледало.

Съществото на пода не помръдваше. Локвата около него обаче изглеждаше по-голяма.

Той безшумно се приближи към тъмната купчина. Насред път замръзна. Беше демон — онзи, който беше дошъл да го изтръгне от лепкавия плен на езерото — тялото му бе разплескано като гнил плод, усукано и разкъсано.

Дилвиш не се приближи, само гледаше и се чудеше. После отстъпи назад. Вонята от разложението стигна до ноздрите му. Хвърли поглед през рамо и огледа залата. Далеч в дъното й отляво имаше широк вход, вдясно — малка вратичка и още една двойна врата. Той не изпитваше желание да прекосява това разстояние.

Пред него, близо до пъклените останки, вляво на гоблена имаше ниша с полуоткрехната врата. Като заобиколи възможно най-отдалеч разкъсаната твар, той се отправи в тази посока.

Зад вратата цареше тишина и мрак. Отвори я колкото да може да мине през нея и я остави да се върне бавно в предишното си положение. Тя леко изскърца, докато се люлееше.

Мъжът тръгна по тесен коридор. Около него плуваха воали от виолетова мъгла, съпроводени от звуци, наподобяващи нежна песен на кристален вятър и аромат на прясно окосена ливада. Мина през килер, през малка спалня и през осмоъгълна зала, където син пламък висеше над звездообразна плоча от розов камък. Всички стаи бяха безлюдни.

Накрая коридорът го изведе до по-широк, който се разклоняваше вляво и вдясно. До него долетяха гласове. Спря и се вслуша. Думите бяха неразличими и приглушени, така че той рискува да надзърне зад ъгъла.

Не се виждаше никой. Изглежда, звуците идваха откъм някоя от отворените врати по дължината на коридора.

Дилвиш се отправи нататък, като се прилепяше до стената, търсейки някакво място или ниша, в която да се скрие, ако някой излезе от стаята. Обаче никой не се появи, макар че думите вече се чуваха ясно и той остана с впечатлението, че се е озовал в помещенията за прислуга. Изминаха няколко минути преди да чуе нещо интересно.

— … казвам ти, че се е върнал — изрече троснат мъжки глас.

— Просто защото бъркотията наоколо е спряла за малко? — отвърна някаква жена.

— Точно така. За да може той да премине.

— Тогава защо никой не го е видял?

— Че защо ще се показва на такива като нас? Най-вероятно е горе с Баран или с кралицата, или и с двамата.

Макар че слуша още известно време, той не чу нищо повече, което да му бъде от полза. И все пак, едната реплика очевидно се отнасяше за Джелерак, а „горе“ трябваше да означава по-висок етаж. Дилвиш тихо се отдалечи, зави и се насочи в другата посока.

Предпазливо броди наоколо четвърт час, докато стигне до стълбище. Остана дълго в подножието му, вслушвайки се, преди да се втурне нагоре.

Площадката в края на стълбите бе широка, не просто коридор, застлана с килим, а по стените висяха огромни гоблени. Дилвиш премина през нея, търсейки оръжие, ослушвайки се за човешки глас. Стигна до един прозорец. Спря се.

В цялата околност навън се търкаляха жълти жаби, които закриваха и откриваха неспокоен пейзаж, осветяван от лунна светлина и спорадично избухващи пламъци. Бляскави сини и бели диамантени форми се носеха над тях като безкрили голи птици, възседнали въздушни течения. Тъмни, мощни възвишения израстваха за миг; други се сриваха също толкова бързо. Проблясваха случайни мълнии, следвани от гръмовен екот. Каквото и да ставаше, околността изглеждаше много по-зле, отколкото на идване.

Дилвиш извърна поглед от пронизваната от искри гледка на потръпващия свят и продължи през площадката, като накрая стигна до друго широко, застлано с килими стълбище. На стената над площадката бяха окачени две огромни алебарди. Той сграбчи дръжката на по-близката с две ръце, вдигна я, поклати глава и внимателно я върна на поставката й. Беше прекалено тежка. Щеше да се изтощи, докато я влачи със себе си.

Дилвиш продължи. Топъл ветрец го лъхна и стените сякаш се люшнаха. Буен поток плисна иззад ъгъла и стена от вода се понесе към него. Опита да отстъпи, но водата изчезна, преди да го достигне. Когато спря в края на площадката, стените и подът бяха сухи. Само няколко риби пляскаха наоколо. Зад ъгъла, обаче, имаше локви. Призрачна ръка с меч се издигна от едната.

Дилвиш пристъпи напред и сграбчи меча. Ръката изчезна и оръжието незабавно започна да се топи. Беше от лед. Той го пусна в локвата и се отдалечи.

По дължината на площадката имаше много врати, някои от които открехнати, други — затворени. Той се спираше и се вслушваше пред всяка една, поглеждаше през онези, които бяха отворени, но не чу нищо. Върна се до първата от затворените врати и се опита да я отвори. Беше заключена, както и втората, и третата.

Стигна до края на площадката, където неясно се очертаваше малко стълбище отляво. Той бързо го изкачи. Тук таванът бе по-нисък, но килимите и стенните украшения — по-богати. През един тесен прозорец успя да зърне част от замъка. Стори му се, че призрачни фигури се движат по бойниците. Никакви врати не извеждаха от тази площадка и той бързо я прекоси, изкачи ново ниско стълбище, което изникна от лявата му страна и излезе на друга площадка с висок таван. Тя бе по-добре осветена и много по-пищно обзаведена от всички, през които бе преминал досега.

Първата врата отдясно бе заключена, но втората — не. Той се поколеба, когато тя леко поддаде под натиска му, обхванат от интуитивна увереност, че в стаята отвъд има някой.

Провери решимостта си и установи, че е непреклонен. Ако Джелерак бе вътре и всичко друго се окажеше несполучливо, той бе твърдо решен да използва последното си оръжие — Ужасните Проклятия. Те щяха да разрушат замъка заедно с намиращото се вътре, включително и самия него — обхванати от пламъци, които не можеха да бъдат угасени, докато не изпепелят прокълнатото.

Той блъсна вратата и пристъпи напред.

— Селар! Ти дойде! — извика Семирама и миг по-късно се озова в прегръдките му.