Ан Фергюсън
За честта на брата (9)

9

Една карета изскочи от мрачината на междуселския път. Доминик веднага блъсна Абигейл встрани. Тя едва не извика, като тупна в тревата край пътя, израсла до гъстите храсталаци. Каретата изчезна в нощта още преди тя да успее да се надигне.

— Удари ли се? — запита Доминик, като я видя, че разтрива хълбока си.

— Още една синина в добавка към досегашните.

Той се засмя, хвана я за ръка и двамата продължиха нататък по тъмния път. За трите дни, откакто бяха напуснали колибата, глезенът му беше заздравял и сега беше взел за бастун един здрав клон, за да се опира на него вместо на крехките й рамене.

— Може би — чу тя замисления му глас — трябваше да откраднеш карета вместо тоя вкусен пай с месо, който си задигнала от перваза на нечий прозорец.

— Подозирам, че щяха да разберат за липсата на каретата доста по-бързо и можеше да се озовем съвсем без време в ареста.

— А и защо да искаме да пътуваме така бързо и в такъв комфорт по този път, вместо да се наслаждаваме на вървенето?

Абигейл се засмя. Не предполагаше, че Доминик Сен Клер има такова силно чувство за хумор, но то й хареса. Колкото и уморена или ядосана да беше, той все намираше начин да я разсмее. Погледна към него, спомняйки си любимия му прийом. Да я привлече в прегръдките си и да докосне с устни нейните.

Доминик изкрещя и се втурна напред, преди тя да отговори на нарочно глупавия му въпрос. Какво беше намислил?

Абигейл замря на място, когато видя каретата, която едва не ги беше прегазила, спряна по средата на пътя. До вратата беше застанал един мъж — черен силует, очертан от светлините на фенерите, висящи от двете страни на каретата.

Доминик продължаваше да тича презглава. Тя искаше да извика след него, да му каже да внимава, защото не можеше да не забележи проблясващото под слабата светлина на фенерите дуло на пистолет. А Доминик не беше въоръжен. Можеше да го убият.

— Хайде! — изръмжа мъжът при каретата. — Сваляй дрънкулките от себе си, милейди, иначе ще те погребват с тях. Ако…

Доминик изскочи от сянката и се вкопчи в гърлото на разбойника. Абигейл пристъпи още една крачка и замръзна, виждайки нещо да блести в ръката на Доминик.

Ножът!

— Дай ми пистолета! — изрева Доминик на френски.

Абигейл го загледа в ужас. Защо говореше на френски?

Разбра, когато разбойникът замръзна втрещен. Доминик изръмжа, този път на английски:

— Давай пистолета. — Изсмя се, докато разбойникът хвърляше на земята оръжието. — Много умно, приятелю. — Бутна го към коня му и добави: — Махай се, преди да съм създал работа на краля, да слага край на безполезния ти живот.

Разбойникът се метна на коня си и изчезна в мрака. Доминик махна на Абигейл да се приближи, взе захвърленото оръжие и го мушна някъде в изпокъсаните си дрехи. Хвана ръката й, когато откъм каретата се дочуха гласове.

— Добре ли си? — запита я тревожно.

— Само дето си изкарах акъла, иначе нищо ми няма — отвърна Абигейл.

— Хубаво. — Той се обърна към каретата и надникна вътре. — А вие как сте?

Абигейл не можеше да откъсне очи от елегантното возило и двамата му пътници, облечени в също толкова елегантни дрехи. Жената, с тъмна като на Доминик коса, може би беше няколко години по-млада от Абигейл. Момчето, седнало до нея, имаше аристократичен нос, точно като нейния, и издължено лице. Беше бледо и луничките му изпъкваха силно. На Абигейл й се стори, че са доста повече от нейните. Дрехите им бяха разкошни, както ги оцениха дори нейните неопитни очи, целите украсени с дантела и искрящи златни копчета.

— Нищо ни няма — каза младата жена, развявайки дантелена кърпичка пред лицето си. — Благодарение на храбростта ви, сър.

— Чест беше за мене да мога да помогна на…

— Лейди Клариса Съдли — изрече тя едва чуто.

— Приятно ми е, лейди Съдли. — Той се поклони изящно, сякаш бе застанал насред двора на Наполеон, а не на тесния и кален междуселски път.

— Да не би… — и лейди Съдли преглътна, — да не би да сте французин?

— Не всички французи идват от Франция, милейди. Има ги много и в Квебек — каза той с усмивка, толкова искрена, че Абигейл не би се усъмнила, че сега съчинява една приемлива история за дамата. — В Канада, милейди — продължи той, когато лейди Съдли вдигна въпросително вежди. — Аз съм Доминик Сен Клер, а това е Абигейл.

— Абигейл не е френско име — каза момченцето.

— Не е — и Доминик отново му се усмихна широко. — Но спомнете си, че повечето хора в Канада не са французи. Мнозина са дошли от Англия или от колониите преди войната за американската независимост.

— Простете ни, че така ви разпитваме — намеси се лейди Съдли.

— Имате основание да сте нащрек, милейди.

— Но сме в безопасност, защото вие ни спасихте, господин Сен Клер.

Абигейл не можа да не трепне при обръщението на лейди Съдли. Когато Доминик я погледна, тя разбра, че е уловил реакцията й, макар че около каретата се стелеше почти непрогледна тъмнина. Нищо не биваше да подскаже на лейди Съдли, че е свикнал с друго обръщение, защото ако някой се обърнеше към него с думата „капитане“, това щеше да доведе до други, и то неприятни въпроси.

— Радвам се, че бях тук, за да ви бъда от полза, милейди изрече той с нов грациозен поклон.

— Трябва да ми позволите да ви възнаградя. — Тя се усмихна. — Разрешете на Съдли Хол довечера да предложи гостоприемството си на вас и красивата ви съпруга.

Ръката на Доминик, която веднага стисна тази на Абигейл, възпря смаяното й ахване. Съпруга? Тя разбра, че Доминик е накарал лейди Съдли да допусне това, като не беше назовал фамилното й име. Нищо чудно, че дамата бе останала с това погрешно впечатление. Ако сега я извадеха от заблуждението, щяха да натрупат още лъжи върху тези, които Доминик вече й беше наговорил. А това можеше да бъде фатално и за двамата.

— Много великодушно от ваша страна, милейди — успя да изцеди от себе си Абигейл.

Доминик отново стисна ръката й. Тя се дръпна леко. Ставаше й лошо от това, че трябва да лъже така тази любезна дама.

— Едгар? — извика дамата.

Абигейл хвърли поглед към вътрешността на каретата. Да не би това да е името на детето? Не, разбра тя, когато един мъж скочи от покрива на каретата. Едгар трябва да беше кочияшът.

— Да, милейди? — каза той, докосвайки високата си шапка. Гласът му още трепереше от сдържан страх и Абигейл беше сигурна, че ако нощта беше по-тиха, би могла да долови как се удрят едно о друго треперещите му колене.

— Ще помогнете ли на господин и госпожа Сен Клер да сложат багажа си отзад? — усмихна се лейди Съдли, зарадвана, че може да им окаже това благоволение.

— Помощта му не е необходима — отвърна Доминик. — Не носим никакъв багаж.

— Нищо ли? — запита момчето.

— Тихо, Нютън — смъмри го дамата. Обърна се към тях с притеснена усмивка. — Трябва да извините малкия ми брат. Той често говори, преди да помисли. Елате и седнете, за да продължим към Съдли Хол.

Абигейл понечи да отговори, но в този миг Доминик, който беше отстъпил, за да й помогне да се качи в каретата, залитна и едва не падна. Кочияшът обаче успя да го задържи.

— Глезенът ми — изстена Доминик. — Страхувам се, че геройството си има висока цена.

Докато лейди Съдли даваше нареждания, а брат й скимтеше от вълнение, Абигейл помогна на Едгар да настани Доминик в каретата. Кочияшът беше по-силен, отколкото изглеждаше, и благодарение на него Доминик успя да скочи вътре на един крак и да седне на зелената кожена седалка срещу лейди Съдли. Нютън се премести по-близо до сестра си, когато Доминик протегна десния си крак на седалката до него.

— Благодаря ви — прошепна Абигейл, щом кочияшът й предложи ръка, и се настани до Доминик.

Лейди Съдли ги наблюдаваше притеснено, широко отворила очи. За Абигейл нямаше никакво съмнение. Макар че Доминик говореше като джентълмен, двамата с Абигейл изглеждаха като най-окаяни скитници. Лейди Съдли стисна силно ръката на брат си и пребледня, когато кочияшът затвори вратата.

Когато Доминик не каза нищо, за да успокои страховете на дамата, Абигейл се извърна и въздъхна. Лицето й беше също толкова бледо, както на лейди Съдли. Каретата потегли и от устните на Доминик се откъсна лек стон.

— Болен ли е? — запита лейди Съдли, притиснала кърпичката до лицето си.

— Не. Нарани се, когато корабът, с който пътувахме, беше потопен.

Абигейл се зарадва, че можа да каже истината.

— Потопен? — Нютън почти подскочи от ентусиазъм. — От французите ли?

Тя сви рамене, никак не й се искаше да каже това, което се готвеше да изрече, но се побоя, че ако излъже, ще направи грешка и това може да се окаже фатално за двамата.

— Американците потопиха кораба.

Когато лейди Съдли и брат й поискаха да узнаят повече подробности, Абигейл се опита да им даде такива отговори, които да не разкриват истината. Не биваше да им позволи да разберат, че баща й е бил капитан на въпросния кораб или че Доминик го е пленил.

 

Лейди Съдли извади малка торбичка от бродираната с мъниста чантичка — онази, която Абигейл предполагаше, че представлява особен интерес за разбойника — и й подаде малко шишенце.

Тя го отвори и се усмихна, долавяйки нежната миризма на рози. Чудесно щеше да бъде да намокри слепоочията на Доминик с парфюмираната вода, за да облекчи болката му. Благодари на дамата, питайки се защо ли носи тази вода със себе си, но не се реши да зададе въпроса. Радваше се, че Нютън не позволява на тишината да се възцари в каретата, и продължава възторжено да бърбори колко ли е било интересно, когато корабът е потънал.

Абигейл се наведе към Доминик и постави навлажнената кърпичка на челото му.

— Как си? — измърмори тя под неспирното бъбрене на Нютън.

— Не толкова зле, колкото си мислиш, но не и толкова добре, колкото ми се иска, когато ме докосваш така.

Гласът му не беше по-силен от шепот, но предизвикателната му усмивка казваше много.

— Не бива да забравяш, че не сме сами — отвърна тя също така тихо.

— Странно, преди исках да получим такава помощ, но сега, когато я имаме, съжалявам, че губя усамотението ни. — Преди тя да успее да възрази, той продължи: — Предеш интересна история, скъпа. Караш ме да се замисля колко лъжи си натрупала на гърба ми.

— Аз ли? — Тя бързо сниши глас, когато забеляза учудването на лейди Съдли. — Не аз измислях всевъзможни истории, за да получа това, което искам.

— Кога съм те лъгал? — Той затвори очи и се усмихна, когато тя положи хладната кърпичка на челото му. — Скъпа, това е божествено.

Дощя й се да му „затвори устата“, но нямаше какво да каже. Доминик Сен Клер може да беше арогантен, непоносим и твърде красив за нейната безопасност, но тя не можеше да си спомни дори един-единствен път той да не е бил съвършено честен с нея.

По-честен, отколкото татко беше с мене.

Абигейл прехапа устни и се отпусна на разкошната облегалка. Не можеше да отрече тази истина, но не искаше да мисли за нея. Баща й сигурно имаше обяснение за постъпката си. Но какво? Каква причина можеше да има да я остави при френските пирати?

Доминик отговаряше на въпросите на лейди Съдли, но Абигейл, потънала в невеселите си мисли, не обръщаше никакво внимание нито на въпросите, нито на отговорите. Не помнеше дали лейди Съдли се е обръщала и към нея, когато каретата спря пред една обляна в светлина порта.

Абигейл посегна към вратата на каретата, но ръката на Доминик се стрелна към нейната и я задържа. С едва забележимо движение на главата й даде да разбере, че трябва да остане на мястото си. Тя го разбра, когато вратичката се отвори със замах.

Един момък в тъмнозелена ливрея направи нисък поклон. Усмивката му трепна, когато се изправи и видя другите пътници.

Лейди Съдли му каза:

— Хенри, тичай да съобщиш на Ричардс, че имаме гости.

— Ричардс е икономът — пошепна Доминик.

— Знам! — смръщи вежди към него Абигейл.

И двамата отчаяно се нуждаеха от почивка и от една хубава баня, но все пак какво им готвеше непознатият дом.

Доминик излезе от каретата с помощта на кочияша. Трябваше да се облегне на вратата, но въпреки това подаде ръка на лейди Съдли и после на Абигейл. Преметна едната си ръка през нейното рамо, а другата през рамото на Едгар и двамата го поведоха по няколкото стъпала към резбованата врата.

Вратата се отвори и Абигейл влезе в дворец, сякаш излязъл от царството на приказките. Не беше успяла да разгледа Съдли Хол, докато приближаваха към имението, защото беше скрит в тъмнината. Преддверието беше ярко осветено и тя не можеше да сдържи възхищението си.

Подът представляваше сложна комбинация от няколко вида скъпо дърво, като шахматната дъска, която чичо й държеше винаги приготвена в дневната. Изкусен художник беше изрисувал стените с фигури на хора, облечени в красиви дрехи, но вместо слънчево синьо небе над главите им се виждаха зелено-златисти плетеници, увенчани с герб, който сигурно беше отличителният знак на семейството.

Вратите бяха затворени и тя нямаше как да разбере какво ги очаква зад тях, но видя пред себе си широко стълбище, изкачващо се към горния етаж във великолепна извивка. На площадката, където стъпалата се разделяха на две, за да продължат към двете страни на опасаната с балкон галерия, една мраморна статуя на гол мъж в естествен ръст привлече вниманието и.

Абигейл разбра, че се изчервява, когато Доминик се засмя тихо и запита:

— Не оценяваш ли изкуството на древните, скъпа? Или може би твърде високо го цениш?

— Ричардс — каза лейди Съдли, спасявайки Абигейл от принудата да отговори на подобен въпрос, — отведи господин и госпожа Сен Клер в стаите им. — И отправи усмивка към тях. — Ще наредя да ви пратят поднос с храна, ако ми простите тази неофициалност. Вече е доста късно.

— Високо оценяваме любезността ви — каза Доминик, спечелвайки си една благосклонна усмивка от дамата.

— Надявам се, че ще се присъедините към мене и останалите членове на семейството ми утре на закуска. Трябва само да позвъните и ще ви покажат пътя към трапезарията, където закусваме.

— Благодаря ви — измърмори Абигейл. — Лейди Съдли, това е възхитителна къща.

— Надявам се да я намерите удобна. Имам към вас дълг, който никога не ще мога да изплатя. — Сваляйки украсената си с перо шапка, за да я подаде на един лакей, който се появи, призован от безмълвния й жест, тя продължи: — Ще ви изпратя и някакви дрехи, ако пожелаете да ги приемете.

Абигейл сведе очи към изподраната си риза.

— Повече, отколкото можете да си представите, милейди.

— Не, не. Наричайте ме Клариса. Вашата любезност ви направи част от семейството ми. — И лейди Съдли положи ръка на рамото на брат си. — Сега трябва да си лягаш, Нютън.

Момчето започна да мърмори недоволно, но тръгна нагоре по разкошната стълба заедно с нея. Доминик ги последва с помощта на двама лакеи, а Абигейл се повлече след тях като уморено пате.

Прокара пръсти по перилата, които бяха по-широки от дланта й. Изкачвайки се, видя още красиви предмети, разположени на елегантни масички между сводестите врати на горния етаж. Подовете бяха застлани с меки килими, които заглушаваха стъпките. Изкачиха се по още едни стълби.

Абигейл забрави за разкоша, вслушвайки се в умореното дишане на Доминик, за когото всяка стъпка явно беше мъчение. Сигурно отново беше увредил глезена си, този път още по-лошо. Може и да беше се държал честно с нея преди, но тя се боеше, че я е излъгал за състоянието на глезена си.

Единият лакей отвори една врата и помогна на Доминик да влезе. Той се опря в рамката на вратата и внимателно се прехвърли през прага. Абигейл го придържаше. Затвори вратата и той закуцука заедно с нея през голямата стая.

— Съвършено си изигра ролята — каза той, отпускайки се на един стол.

— Моята роля?

— Изглеждаше зашеметена от тази къща.

— Но аз наистина съм!

Тя отиде да погледне през сводестия прозорец към моравите, които се губеха в далечината. А после се втренчи в отражението на широкото легло, съвършено за съпружеска двойка. То като че ли я омагьосваше. Опита се да насочи поглед към столовете край него, но очите й все бягаха към леглото с богатата му кувертюра и дебели възглавници.

На вратата се почука.

Абигейл отиде да отвори и разбра, че от двете страни на леглото има по една врата. Едната беше открехната и зад нея се виждаше нещо, което тя предположи, че е будоар.

Младата жена, облечена в рокля със същия тъмнозелен цвят като ливреите на лакеите, изрече:

— Госпожо, моята господарка ми нареди да донеса на господин и госпожа Сен Клер тези неща.

— Благодаря ви — каза Абигейл и протегна ръце, за да поеме дрехите.

— С радост ще ги внеса вътре вместо вас, госпожо.

— Разбира се. — Зачака Доминик да се засмее, но това не стана. Може би защото знаеше колко е опасно да показва, че му е много смешно да я гледа така омаяна от тукашната обстановка. Тя отстъпи и додаде: — Можете да ги оставите на онзи стол.

— Както желаете, госпожо.

Камериерката сложи дрехите там, където й беше посочено, и ги разгъна.

Абигейл не можа да се сдържи да не прокара пръсти по меката материя на нощницата, която камериерката внимателно преметна през облегалката на стола. Прибра ръка и погледна към Доминик, който пазеше строго мълчание. Само лекото повдигане на веждите и едва доловимото помръдване на ъгълчето на устата му подсказваха, че му е страшно интересно да я наблюдава колко се смущава тук, насаме с него в тази стая.

Камериерката се поколеба, но все пак запита:

— Желаете ли да ви помогна да се облечете, госпожо Сен Клер?

За първи път Абигейл не трепна, когато чу да я наричат така. Може би защото беше твърде шокирана от мисълта, че камериерка иска да й помага да се преоблича.

— Не, благодаря ви. Ще се справя.

— Ако сте сигурна…

— Да, но все пак ви благодаря.

Тя не погледна към Доминик, защото никак не й се искаше да срещне втренчения му поглед и да прочете в него, че пак е изрекла нещо, без да помисли.

— Ще се радвам — обади се той с очарователната си усмивка, която накара очите на камериерката да блеснат — да предоставя на госпожа Сен Клер каквато помощ й е необходима.

— Разбира се, сър.

И когато камериерката излезе, на Абигейл й се стори, че дочува сподавен смях зад вратата.

Тя взе една чиста риза и я подхвърли на Доминик. Той се засмя високо, когато я улови.

— Една риза няма да усмири яростта, която виждам в очите ти, скъпа.

— Как можеш да говориш така пред тази камериерка?

— Поради две причини. Първо, един съпруг би могъл да говори точно така и второ, защото искам вратът ми да си остане със същата дължина, вместо да позволявам на някой палач да го разтяга с клупа.

Внезапно станал сериозен, той се изправи и взе да разкопчава последните оцелели копчета на изпокъсаната си риза.

Абигейл се обърна и се отправи към будоара. Макар че нямаше търпение да облече красивата нощница и пеньоара към нея, не това желание я караше да ускори крачките си. Не, беше друг копнеж, който я плашеше и който не можеше да изтръгне от мисълта си. Ако останеше да гледа как Доминик се съблича, страхуваше се, че няма да може да потисне копнежа си да се озове в прегръдките му, да докосва кожата му, загоряла от солта и морските ветрове.

Затвори вратата зад себе си и облегна гръб на стената. Стисна чело в дланите си и се опита да забави внезапно ускореното си дишане. Какво ставаше с нея? Той дори не я беше докоснал, не й беше отправил някоя от съблазнителните си усмивки, но по кожата й пролазваха тръпки и сърцето й туптеше като побесняло в гърдите, сякаш вълни се разбиваха в скалист бряг.

Вдигна глава, когато чу Доминик да ругае първо на френски, а после на английски. Не можеше да не разпознае болката, пронизваща интонацията му. Облече се набързо, приглади косата си назад и я върза със съдраната панделка от стария си корсаж. После внимателно открехна вратата към спалнята.

— Не бой се, няма да нараня чувствителността ти — чу все още измъчения глас на Доминик. — Няма защо да се криеш в тоя будоар.

Абигейл надникна, за да се увери, че й казва истината. Той тъкмо напъхваше полите на ризата си в черния панталон, който подчертаваше загорялата му кожа и стегнатите мускули. Насилвайки се да го погледне в лицето, тя пристъпи една крачка напред.

— Изглеждаш много по-добре — отбеляза той.

— И ти.

Той й отправи шеговит поклон, карикатура на онзи, който бе изобразил пред Клариса Съдли.

— Радвам се, че ме одобряваш.

— Защо ми говориш с такъв студен тон?

— Защото не ми харесва да ме излагаш всеки път, щом си отвориш устата. Нахока ме като придружителка, която е научила, че младата й повереница се е целувала с някой мошеник. Защо толкова се тревожиш, когато не съм направил нищо друго, освен да спася дамата и брат й от съдба, по-лоша и от смъртта?

— Няма нужда от театрални номера — и Абигейл отиде към прозореца. — Ако искаш да ти кажа истината…

— Винаги.

Тя го погледна изпод вежди.

— Не са ме възпитавали да използвам хората за собствени цели.

— Нито пък мене. — Доминик хвърли старата си риза на стола, после я поотмести и приседна, мръщейки се от болка. Вдигна очи към нея и продължи: — Но нямам намерение и да пропускам такава възможност.

— Сигурно е много удобно да избираш кога искаш да бъдеш почтен и кога не, като никога не изпитваш вина.

— Защо ме съдиш така строго? В края на краищата, и ти прие поканата на лейди Съдли.

Абигейл едва не се задави. Не знаеше как да му каже истината — че се страхуваше да не го предаде и че искаше някой лекар да прегледа глезена му. Не можеше и да му признае, че мечтае да спи в легло с чисти чаршафи, което да не се люлее от морските вълни, в легло, достатъчно широко за двама им.

Взря се пак в прозореца, сключила пръсти с побелели от стискане кокалчета. Откъде пък й беше хрумнала тази мисъл?

— Не се тревожи, скъпа. — Доминик потупа ръчката на стола и положи десния си крак на широка ниска табуретка, която сигурно беше намерил, докато тя се бавеше в будоара. — Няма да споделям леглото ти тази нощ. — Омайващата му усмивка накара и без това силно туптящото й сърце да забие още по-бързо. — Освен ако не пожелаеш.

— Не можеш да спиш на този стол.

— Нямам такива намерения.

Абигейл въздъхна, отправяйки се към шезлонга. Не беше достатъчно дълъг, за да легне изпъната в цял ръст, но трябваше да се справи някак си.

— Толкова съм уморена, че няма да има значение — изрече, докато се отпускаше на него.

— Кое няма да има значение?

— Да спя тук.

Той се засмя със същия самонадеян смях, все едно стоеше на палубата на „Република“.

— Все забравям колко държите на равноправието във вашата страна. Тук, както и във Франция, богатството се радва на всички привилегии на хубавия живот.

— За какво ми говориш?

Изправяйки се внимателно, той взе ръката й и я поведе към вратата от другата страна на леглото. Отвори с широк замах.

Абигейл зяпна смаяна, също както в преддверието. Тази стая беше великолепна, със светли копринени тапети по стените и кръгъл медальон по средата на тавана с изобразени във висок релеф херувими и цветя. Покрай отсрещната стена се ширеше огромно легло, драпирано в тъмнозелен брокат с проблясващи златни нишки. Тя пристъпи напред и краката й потънаха в килима.

— Виждам, че си зашеметена — засмя се леко Доминик.

— А ти не си ли?

— Разбира се. — Той докуцука до леглото и потупа завивките. — Ето тук един фин джентълмен може да вкусва чаровете на любовницата си, докато съпругата му спи блажено в собствената си стая.

— Само с една врата помежду им? — Тя изсумтя. — Англичаните явно са доста по-различни от американците.

Ръката му обви талията й и той я притисна към гърдите си. Когато устните му докоснаха ухото й и накараха нежна топлина да се разлее из вените й, тя го чу да прошепва:

— Говориш толкова убедително, скъпа. Защото знаеш, че ако лежеше тук в прегръдките ми, щеше да викаш от удоволствие, нали?

— Ласкаеш се!

— Напротив! Лаская тебе и страстта, която не можеш да сдържиш.

Кожата й пламна под лекия допир на устните му, които се спускаха по шията й. Когато езикът му стигна до нежната извивка точно над деколтето и тя изхълца от внезапен прилив на наслада, той се засмя леко и плени устните й. Целувката му беше мигновена и накара коленете й да се подкосят.

С приглушен смях Доминик се наведе и пъхна ръка под коленете й. Нямаше нужда да я предупреждава, когато внезапно я вдигна на ръце. Засмя се отново, пускайки я на леглото. И с копнеж я притисна под себе си.

Обгърна лицето й в дланите си, подпрян на лакти на леглото. Тя вдигна очи към него. Искаше той да я прегръща вечно, но не биваше. Беше враг, най-свирепият враг на баща й. Нежен или жесток щеше да бъде сега с нея?

Доминик се наведе към устните й и тя затвори очи, когато пръстите й се заровиха в косата му. Искаше й се да се озове на онова вълшебно място, където единственият закон беше повелята на търсещите се сърца.

Когато той не я целуна, тя отвори очи и го погледна.

— Има ли нещо? — прошепна едва чуто.

— Толкова съм отмалял от силата на тази страст, която искам да споделя с тебе, скъпа.

— На мене не ми изглеждаш ни най-малко отмалял — и тя се засмя, виждайки как страстта припламва още по-силно в черните му като нощта очи.

Леко хълцане излезе от устата й, когато устните му докоснаха кожата в основата на шията й. Отпъждайки всякаква мисъл за света отвъд прегръдките му, тя се потопи в прилива на усещанията, които я разтърсваха, докато той я изследваше с устни и пръсти.

Доминик я държеше здраво под себе си, но тя не можеше да остане спокойна. Копнежът разтърсваше сетивата й като безмълвна песен, приканвайки я да стане част от този танц, който й предстоеше да научи.

Абигейл отново прилепи устни към неговите и дъхът им се сля. Той издърпа панделката от косата й и я хвърли настрана. Вплете пръсти в къдриците й и се притисна още по-силно към нея, заравяйки лице в ароматните кичури. Но изведнъж я стресна внезапно изтръгнал се от него стон.

Доминик изруга и почти грубо отблъсна ръцете й. Абигейл се надигна, смъкна се от леглото и коленичи край него. Откопчи пръстите му от глезена му и изруга със същите думи.

— О, не! — прошепна тя.

Подутината се беше върнала, но този път в още по-големи размери.

— Сигурно ти влияя зле, скъпа — опита се да се пошегува той, но безуспешно.

— Сигурно трябва да престанеш да се правиш на герой, докато не се оправиш. — Тя стана и отиде към дръжката на звънеца. Дръпна я и добави: — Ще настоявам Клариса да прати за лекар утре сутринта.

— А тази вечер?

— Единственото, което ще те топли в леглото, са мокрите кърпи на глезена ти.

— Жестока си, скъпа. — И й протегна ръка. Когато тя не можа да удържи пръстите си да не се вплетат в неговите, Доминик се усмихна. — И си толкова пленителна, застанала тук с тази разпусната коса, която пада на раменете ти.

Когато на вратата се почука, Абигейл отиде да отвори и помоли камериерката да донесе топли кърпи за глезена на Доминик. После затвори вратата. Върна се към леглото и каза:

— Ще бъде добре да помолиш на всеки час да ти донасят нови кърпи, за да спадне подутината.

— Аз ли? — Той се усмихна, макар че устните му все още трептяха от болка. — Помислих, че ти ще наглеждаш лекуването ми.

— Ще оставя това на камериерката. — И Абигейл се засмя леко. — Тази вечер, господин Сен Клер, аз ще бъда проявяваща разбиране съпруга и ще спя в унес в собствената си стая, докато рояк камериерки бдят над вас.

Доминик хвана ръката й, когато тя се накани да се оттегли.

— Скъпа, ако беше моя, никога нямаше да спиш сама. — Прокара опакото на дланта си по бузата й. — Не трябва да спиш сама тази нощ.

Тя хвана ръката му и я отдели от лицето си.

— Но се налага. Бъди толкова откровен с мене, Доминик, колкото твърдиш, че си и с всички други. Нищо не се е променило. Ние сме противници. А дори да не бяхме, твоят кораб е животът ти. Там няма място за мене… а само в леглото ти тази вечер и всяка вечер, докато напуснем Англия.

— „Песента“ е моят живот. Така е, но е вярно и че те искам.

— Знам.

Тя отклони очи от неговите, които търсеха погледа й с черния си като нощта пламък. Не каза нищо повече, а излетя от стаята, преди той да я помоли на свой ред да бъде откровена. Защото тогава сигурно щеше да се наложи да признае, че и тя го иска, но не само за една нощ. Страхуваше се, че сърцето й копнее да принадлежи на този френски пират до края на живота й.