Ан Фергюсън
За честта на брата (18)

18

Докато излизаше от красивата карета, Абигейл привлече вниманието на всички минувачи по улицата, която се изкачваше по хълма към имението на сър Харлан. Напълно възможно беше това село да е едно от многото, през които тя и Доминик бяха минали по пътя си към Лондон. Дюкянчетата по тесните криви улички, каруците и хората — всичко й се струваше познато.

Но не си спомняше някое от селата да беше засенчено от стените на мрачен затвор. И в никое друго село не я бе тревожила мисълта, че сър Харлан вероятно е наредил да я шпионират. А той сигурно би направил това, ако подозираше накъде се е отправила тя сега и с каква цел.

Абигейл благодари на лакея, който й бе помогнал да слезе от каретата, усмихна се и пъхна една монета в ръката му.

— Господа, сигурно сте ожаднели от праха по пътя дотук. — Усмивката й бе отправена и към кочияша. — Има ли наблизо място, където да намерите нещо да пийнете, докато си свърша моите работи?

Лакеят се поколеба.

— Заповядано ни е да…

Но кочияшът подвикна от високата капра:

— Мълчи, глупако! Благодаря ви, госпожице Фицджералд. — И той докосна периферията на шапката си. — Много сме ви благодарни.

— Ще свърша след около два часа.

И тя махна с ръка към дюкяна, над който се виждаше табела с надпис на френски: „Госпожа Риш — шивачка“.

— Ще ви чакаме точно тук, госпожице Фицджералд, след два часа. — И кочияшът изрева към лакея: — Качвай се! Не можем да заприщваме улицата. И други дами може да дойдат при госпожа Риш.

Абигейл махна с ръка, за да отпъди от себе си праха, вдигнат от каретата, и зачака търпеливо тя да завие зад ъгъла. Сега трябваше да се пази да не се издаде. Насили се да тръгне с бавна стъпка по улицата, точно в противоположната посока. Сви в една пресечка и метна над дрехата си проста тъмна наметка. Надяваше се така да бие по-малко на очи. Беше я взела назаем от Теси, заедно с малко пари. Щеше да намери начин да й се издължи.

 

Спря в края на пресечката и се вгледа в затвора. Високите стени бяха увенчани от страховити зъбери. Тя стисна по-здраво чантата си и се насили да тръгне към постройката. Надяваше се, че след като е възможно да влезе в това ужасно място, ще успее после и да излезе.

Мина през тясната врата и още щом пристъпи в занемарения двор, я пресрещна един висок мъж. Беше отблъскващо мръсен, както всичко наоколо. При всяка стъпка на кръста му прозвънваше една връзка ключове. Той се ухили и погледът му се плъзна оценяващо по фигурата й.

— Кво правите тука, госпожичке? — запита мъжът.

— Вие тъмничарят ли сте?

Не беше допускала, че и пазачът ще има толкова противен вид, колкото и затворът.

— Аз съм Причард. Ако имате работа тука, значи аз ви трябвам.

— Дойдох да видя капитан Доминик Сен Клер. — Мислено се поздрави, защото гласът й не трепна. — Ще бъдете ли така любезен да ми кажете къде мога да го намеря?

Тъмничарят протегна ръка.

— Ще ви трябва придружител, госпожичке.

Осъзнавайки, че няма избор, Абигейл извади една монета от чантичката си. Той я прибра в джоба си с широка усмивка.

— Ето натам, госпожичке. Хубаво, че идвате да го видите сега. Не беше много за гледане, като го извадихме от ямата тая сутрин.

Когато Абигейл се усмихна, Причард едва сдържа едно удивено хлъцване. Но нея не я беше грижа какво си е помислил той. Посещението на Теси по-рано сутринта явно се беше оказало полезно. Тя се беше осведомила колко пари ще са нужни, за да преместят Доминик от ужасната обща килия.

Искаше й се да разбере какво е видяла и чула Теси, за да знае какво я очаква вътре. Но нищо, и сама щеше да направи каквото трябва. Прихвана полите си, за да ги предпази от вонящите локви по земята. Причард отвори една врата и я подкани да влезе вътре. Смрадта в тесните коридори беше още по-ужасна.

Пазачът я поведе по върволица от безкрайни стълбища, докато накрая започна да й се струва, че са наближили вратите на ада. Когато бутна една дебела врата, отвътре я лъхна воня, хиляди пъти по-силна, отколкото, в която и да е рибарска колиба в Ню Бедфорд. Тя извади от чантата си парфюмираната кърпичка, която Теси беше настояла да й приготви, и я притисна към носа си.

Слабата светлина, процеждаща се иззад спуснатите капаци на фенера на тъмничаря, разпръсваше тъмнината едва на няколко инча. По стените личаха почти невидими петна от отдавна изпадалата мазилка. Драскане и тропот издаваха, че някакви твари, вероятно едри хлебарки или плъхове, бягат от светлината.

Една ръка се подаде от тъмното и я сграбчи за полата. Тя изпищя, политна и се прилепи към тясната зарешетена врата. Изпод рошавата коса към нея гледаше някакво безцветно женско лице. Абигейл се откъсна от желязната хватка, само за да попадне в лапите на още едно кошмарно създание. Още един чифт костеливи ръце, покрити със струпеи, се протегнаха към нея.

Когато тя отново изкрещя, Причард се изкикоти зловещо. После пристъпи напред и нанесе силен, зъл удар по ръцете, които се протягаха през решетките.

— Махни си ръцете от нея, червей такъв — изсъска той.

Усмивката му оголи едни жълти изпочупени зъби. Абигейл едва се сдържа да не повърне. Освен жените в тази килия имаше и деца. Какво може да е направило едно дете, че да заслужи да го затворят? Сълзи избиха в очите й, не само заради децата, но и заради Доминик, подложен на това мъчение в последната една седмица. Като си спомни колко обичаше да усеща как вятърът роши косата му и духа право в лицето му, осъзна, че за него това наказание трябва да е двойно по-мъчително.

Обърна се решително към тъмничаря.

— Моля ви, заведете ме при капитан Сен Клер.

Измъкна се от посягащите към нея ръце, но други я сграбчиха изотзад за полата. Тя се обърна и видя още една килия. Беше пълна с мъже, не по-малко дрипави от жените. Наред с тях към нея надничаха и деца, но слабите им ръце не можеха да я стигнат.

Причард пак се изкикоти и вдигна фенера към нея. Когато светлината падна върху лицето й, един от мъжете извика:

— Дай я насам, пазачо. Ще бъдем добри с нея, ще видиш. Само за една нощ. Утре сутрин ти я връщаме.

— Не! — изкрещя Абигейл, когато мъжът я сграбчи за ръката. Стисна силно пречките на вратата, опитвайки се да го откъсне от себе си. Ръждясалото желязо се впи в дланите й.

Причард се обади с ухилена физиономия:

— Май вашите пари ви докараха само дотука, госпожичке.

Тя се дръпна в средата на коридора, опитвайки се да оправи роклята си. Треперещите й пръсти отказваха да й се подчиняват.

— Платих ви да ме заведете при капитан Сен Клер.

— Мене ми се струва, че всички приятели на тоя френски пират трябва да са престъпници — ухили се зловещо той. — Може да направя добро, като ви заключа тука.

— Ти си полудял! — Тя погледна към приличащите на скелети жени. — Не можеш да ме пуснеш при тях!

— Не там. — Той хвана ръката й и я изви, за да я накара да погледне към килията, откъдето мъжете подхвърляха неприлични забележки. — Ей тука. Колко мислиш, че ще изкараш при тях? Ти избираш, госпожичке. Десет шилинга, иначе влизаш вътре.

— Десет? — Абигейл едва чуваше собствения си глас.

— Десет — повтори той.

— Дай я тука, пазачо! Добре ще се погрижим, ще видиш.

Мъжът, който първи я беше докопал, се ухили и огромната му лапа отново се протегна към нея.

Абигейл отвори чантичката си с треперещи пръсти, които едва й се подчиняваха, и извади оттам монетите. Теси я беше предупредила да вземе със себе си поне една гвинея. Сега вече разбираше защо. Причард изсумтя, докато тя пускаше монетите в дланта му. После щеше да мисли как ще плати за следващото си посещение. Сега само искаше да се измъкне от този ад.

Причард сграбчи ръката й с пръсти, наподобяващи нокти на граблива птица, и я повлече след себе си по някакви стълби. Виковете и проклятията ги сподиряха чак докато той я отведе на най-горната площадка и затръшна вратата зад тях.

Сякаш влязоха в различен свят. Макар че вратите пак бяха с малки прозорчета, закрити с гъсти решетки и подвижни капаци, на всеки няколко крачки по стените на коридора имаше закрепени свещници със запалени свещи. Капаците на някои врати бяха отместени. Лицата, притиснати към решетките, не бяха така мъртвешки като онези долу. Тук бяха щастливците, чиито приятели и семейства можеха да си позволят да подкупят пазачите.

Причард застана пред една врата, която по нищо не се отличаваше от другите. Надникна вътре и извика:

— Сен Клер!

— Млъквай, Причард!

— Доминик — прошепна Абигейл, почти невярваща, че наистина отново ще го види.

— Сен Клер, довел съм ти компания!

— Махай се!

Гласът на Доминик накара сърцето й да се заблъска бясно в гърдите.

— Хайде, капитане! Готви се за абордаж! — изрева Причард.

Зад вратата се чуха стъпки, после капакът на миниатюрното прозорче издрънча и се дръпна. Доминик погледна през отвора и ахна:

— Абигейл!

— Доминик!

Тя искаше да каже още нещо. Толкова много неща имаше да му казва, но само можа да прошепне името му.

— Тука ли ще стоиш или ще влизаш? — изръмжа Причард.

— Отворете вратата, моля ви — изрече тя, приковала поглед в Доминик. — Не ми искайте повече пари. Днес ви дадох всичко, което можах.

Намекът за още подкуп изкара усмивка на устата му. Той затърси ключа сред останалите, увиснали на огромната халка.

— Дръпни се назад, Сен Клер. Само да опиташ някой номер, хубавата ти дама ще пострада. — И подхвърли към Абигейл. — Имате половин час. Трябва да ви стигне да си свършите работата.

Абигейл знаеше, че се изчервява, но не каза нищо, докато той превърташе ключа и вратата отстъпваше назад, едва проскърцвайки на добре смазаните си панти. Причард опря длан между плешките й и я блъсна вътре. Тя ахна, щом чу ключа да се превърта зад гърба й.

— Той ще дойде за тебе — каза Доминик с мрачна усмивка, докато затваряше капака, така че тъмничарят да не може да ги шпионира.

— Сигурен ли си?

— Как иначе ще получи подкупа, който му обеща, за да те измъкне оттук?

— Парите на Теси не могат да купят много нещо, нали?

— Теси?

— Една приятелка.

Без да се впуска в обяснения, Абигейл огледа малката килия. Маса, разклатен стол и дървен одър с куп слама на него бяха единственото обзавеждане. Малка бойница пропускаше вътре светлина и пресен въздух. Тя трепна, когато чу отдалечаващия се по коридора смях на Причард и се запита какво ли ще й струва да се измъкне от този затвор.

Доминик обхвана брадичката й и докосна нежно устните й със своите. Тя обви ръце около раменете му. Дочу дрънчене на желязо, когато той пристъпи към нея, и се дръпна ужасена. Тежки вериги обвиваха глезените му.

Не можеше да откъсне поглед от тази ужасна картина. Веригата му пречеше да стъпва нормално. Така окован, не можеше да избяга от пазачите. Овладя я безсилен гняв, но тя го потисна дълбоко в себе си. Гневът нямаше да й помогне.

— На тебе и на Теси трябва да благодаря за този лукс — каза той, изтръгвайки я от вцепенението й.

— Как си?

Той погали леко бузата й с пръст.

— Като всеки, който е прекарал една седмица на дъното на смрадлив кладенец. — Желанието правеше гласа му дрезгав. — Как можах за една седмица да забравя колко си красива! Толкова често мислех за тебе, питах се дали си добре, страхувах се какво може да е направил Фицджералд с тебе.

Доминик смръщи вежди, когато Абигейл се обърна настрана. Като чу името на баща си, лицето й сякаш се затвори. Какво е направил този негодник сега с нея? Знаеше, че трябва да я попита, но не искаше да хаби нито миг от краткото време, което им беше отпуснато. Копнееше да се наслади на красотата й, да слуша мелодичния й глас, онзи глас, който беше долавял в съня си, който го беше спасявал от непрекъснатия кошмар. Искаше и да я притегли в прегръдките си, да вкуси нежния й допир.

Докато тя сваляше наметалото си и го мяташе на стола, той стоеше до нея, отпуснал безпомощно юмруци до бедрата си, и съзнаваше, че мъчението, което беше претърпял в изминалата седмица, не можеше да се сравни с чувството, което изпитваше, като я гледаше сега застанала пред него в роклята от златиста коприна, която сякаш отразяваше отблясъците на косата й. Деколтето беше по-изрязано, отколкото на роклите, с които я беше виждал на „Република“. Нежният й профил го изкушаваше да я притисне в обятията си и да я люби така, както беше бленувал през всеки от дните на раздялата им.

Пристъпи към нея, но замря, когато веригите на глезените му издрънчаха. Ако се опиташе сега да я прегърне, звънтенето на белезниците щеше да наруши сладката омая на прегръдката им. Не, нямаше да наруши блажения миг с този ужас.

— Престоят в ямата долу не беше толкова страшен, след като успях да надделея над онези, които искаха да ме сломят — каза Доминик, обръщайки се с лице към нея.

Тя потръпна.

— Истински зверове.

Той сви вежди.

— Била си там?

— Причард ме заведе.

— За да ти измъкне повече пари?

Когато тя кимна, той стисна още по-здраво юмруци. Копнееше да сграбчи противния тъмничар за гърлото.

— Колко ти струва да стигнеш дотук?

— Единайсет шилинга.

Той потисна гнева си. Нямаше да имат никаква полза, ако вбесят тъмничаря.

— Седни, Абигейл. Скъпо си платила за посещението и за този разкош. Най-малкото, което мога да направя, е да се покажа като добър домакин. А ти, разбира се, ще бъдеш така любезна да не обръщаш внимание на дрънкането на веригите по краката и ръцете ми.

— Стига, Доминик! — Тя го хвана за раменете. — Моля те, престани да се правиш, че всичко това е шега. Опитвам се да ти помогна. Не можеш ли поне за момент да се държиш сериозно?

— Защо? Ако взема това на сериозно, трябва да повярвам, че скоро ще ме обесят.

— Мога ли да направя нещо за тебе?

— Още ли е необходимо да питаш?

Абигейл се усмихна плахо и сведе поглед.

— Нещо друго, искам да кажа.

— Можеш ли пак да дойдеш?

Тя кимна. Напрегнатият му глас й подсказваше, че вече е замислил нещо. Може би точно това, което да го освободи.

— Мога да идвам в селото, когато си искам, мога и тук да идвам, когато пожелая — отвърна тя. — Стига да плащам на тъмничаря, разбира се.

— Разбира се — повтори той мрачно. Отдели се от нея и започна да се разхожда из тясната килия. Тя трепна от звъна на веригите, който се разнасяше при всяка негова стъпка. Лицето му стана мрачно. — Не си хаби съчувствието сега, Абигейл.

— Не искам да те гледам затворен тук.

Доминик спря пред нея. Ръцете му обгърнаха нежно раменете й, пръстите му я погалиха с едва доловима ласка.

— И аз не искам да съм тук — прошепна той. — Никак не искам да съм далече от тебе, скъпа. — Сви вежди, привличайки ръката й към себе си. — Какво е това?

— Само една синина.

— Синина ли? Няколко са. Ако Фицджералд…

— Не е той.

— Тогава кой?

— Просто синина, Доминик. — Тя се насили да се усмихне. — Не се държах така смирено, както биха искали.

— Това не ме учудва, скъпа, но никой не бива да те наранява така.

— Всичко ще бъде наред. — Тя си пое дълбоко дъх и излъга с усмивка. — Няма да се повтори.

Той не изглеждаше уверен, но накрая кимна.

— Тогава разкажи ми къде живееш.

Отговорът й се забави. Макар че никой в затвора сигурно не знаеше как я третират, това сигурно беше известно на хората в селото, където живееше тя в момента. Не искаше да обременява допълнително Доминик. Не можеше да й помогне, а тя ужасно се страхуваше, че той ще направи нещо безразсъдно, ако разбере защо капитан Фицджералд я е довел в Англия.

Трябваше да отговори на въпросите му по такъв начин, че той да остане доволен и да не пита за нищо друго. Затова тя изрече тихо:

— Настанена съм в дома на сър Харлан Морис.

— Сър Харлан Морис ли? Този отвратителен наемник?

— Познаваш ли го?

Доминик кимна.

— Да, познава го всеки, който плава между Европа и Америка. Има собствена флотилия, но рядко се наема да прекарва легални товари. Предпочита изгодните рейсове, затова работи за всяко правителство, което пожелае да купи лоялността му.

— А защо не е в затвора?

— Защото точно сега, предполагам, за британското правителство е по-удобно той да работи в негова полза.

— Това обяснява защо е приятел с капитан Фицджералд.

— Капитан Фицджералд? — смръщи вежди Доминик. — Защо наричаш баща си така?

Абигейл му разказа накратко истината, която капитан Фицджералд с такова наслаждение беше й разкрил. Обгърна с ръце раменете си и прошепна:

— Иска ми се да можех да си спомня майка си.

— Както и аз искам да можех да си спомня нещо за баща си.

— Надявам се някой ден да мога да отида при леля си и да й кажа колко великодушно е постъпила, като е взела да отглежда дете, което би могла да мрази. Но тя ме обичаше, все едно бях нейна. Как бих искала да мога да й се отблагодаря за това. — Тя се вгледа в очите му. Сладка топлина се надигна в гърдите й. Наведе се напред и пръстите й обхванаха лактите му. — А най-много бих искала да ти помогна.

— Трябват ми сведения.

— Мога да се опитам да ти ги доставя.

Доминик се усмихна, но изразът му я вледени.

— Капитан Фицджералд не е единственият, който би искал да ме види мъртъв.

— Знам.

— Американците и англичаните веднага биха ме пратили на бесилката.

— Знам.

— Но все пак искаш да ми помогнеш?

— Как можеш да ме питаш такова нещо? Мислех, че си разбрал, че искам да ти помогна — извиси се гласът й, изпълнен с болка. — Преживях ужаса да дойда да те видя тук, затова мога да ти помогна. А сега ти ме обвиняваш, че искам да помогна на тези, които нямат търпение да те видят мъртъв.

Доминик изстена и я привлече в обятията си.

— Скъпа, прости ми, че се усъмних в тебе, но трябваше да те попитам.

— Знам.

Тя скри лице на гърдите му.

Точно тук искаше да бъде. В прегръдките му, където можеше да не мисли за нищо друго, освен за насладата от неговия допир.

Пристъпи към него и прилепи устни към неговите. Дъхът й се смеси с неговия, двамата задишаха ускорено, но Доминик изведнъж се откъсна от нея с усмивка, изпълнена с угризения. Тя отново посегна към него. Но той поклати глава и промълви:

— Тук не е мястото за такива ласки.

Абигейл кимна. Каквото и да му кажеше, само щеше да го убеди, че я е страх, че той е обречен. Не искаше да повярва, че е така. Трябваше да има начин да го спаси.

— Чула ли си кога ще е процесът ми? — запита Доминик, подновявайки разходката си.

— Никой не можа да ми каже. Или не искат да ми кажат.

Тя въздъхна и седна на одъра, без да обръща внимание на бодливата слама. Раменете й безпомощно се отпуснаха.

Доминик спря на място. Звънът на веригите още отекваше в килията, когато той отправи поглед към Абигейл, седнала на леглото му. Фантазиите, които го бяха предпазвали да не полудее, сега бяха действителност. Не! Нямаше да я вземе тук. Ако не оцелееше, искаше тя да си спомня насладата, която бяха споделяли в Съдли Хол, а не отчаяното съвкупление в затворническата килия, преди да го предадат на палача.

Седна до нея на сламата и обгърна с ръка раменете й. Тя потръпна като платно под порива на лек бриз. Когато я усети да обляга глава на раменете му, той поднесе ръката й към устните си.

Изрече тихо:

— Трябва да се свържем с „Песента на морето“. Налага се да го направиш.

— Аз ли?

Тя се дръпна потресена, отворила широко очи. Доминик се усмихна.

— Можеш ли да пътуваш, когато си пожелаеш?

Абигейл помисли колко покорна ще трябва да бъде и колко смирено ще трябва да понася срещите с Клайв, за да получи подобно позволение. Погледна в очите на Доминик, които блестяха въодушевено, и разбра, че ако иска да му помогне, няма друг избор.

— Мога да намеря начин.

— Добре. — Той се огледа наоколо и изруга. — Останала ли ти е някоя монета?

Тя отвори чантичката си и сложи в дланта му два шилинга.

Доминик дръпна настрани капака на вратата и задумка по нея, за да привлече вниманието на Причард.

— Искам хартия и мастило и нещо, с което да пиша — разпореди се той.

Причард изсумтя:

— Аз пък искам карета с четири коня.

— Мога да платя.

— Колко?

— Два шилинга, ако ги донесеш бързо.

Очите на тъмничаря блеснаха алчно.

— Ще ги донеса веднага.

И хукна по коридора.

Доминик се обърна и запита Абигейл какво става извън стените на затвора. Интересуваше се от всякакви новини. Едва тогава тя осъзна, че той е бил напълно откъснат от свата.

Едно почукване ги прекъсна. Доминик подаде монетите през решетката и получи хартията, перото и мастилото.

— Дай й още петнайсет минути, Причард. Достатъчно я изнуди за днес.

— Тя ми плати само да я държа настрана от другарчетата ти. Старото ти приятелче Чапман много се заинтересува от твоята хубавица.

Приглушеният глас на Доминик не можеше да прикрие гнева му.

— Следващия път я доведи направо тук.

— Ще я доведа както си искам, Сен Клер.

— Така ли? — Той облегна лакът на прозорчето и се усмихна. — Само да не я доведеш по най-прекия път дотук, ще трябва да разкажа на капитан Джоузеф как не му плащаш неговата част от подкупа.

Лицето на Причард побеля.

— Разбрахме ли се? — продължи Доминик. — Води другите, които дойдат при мене, където си искаш, вземай им колкото си искаш, за да им помогнеш да намерят обратния път, но не и госпожица Фицджералд.

— Само си хабиш времето, което й остава днес — избъбри в отговор Причард, но страхът личеше ясно в очите му. — Петнайсет минути и после трябва да си тръгне.

Доминик кимна и прекоси килията, за да стигне до Абигейл, която с все сили се мъчеше да сдържи усмивката си. Трябваше да предвиди, че Доминик Сен Клер в края на краищата пак ще командва положението, дори в затвора. Той разгъна хартията на масата и започна да пише. Когато тя застана зад рамото му, за да прочете какво е написал, той каза:

— Не, скъпа, не бива да го четеш. Ще си в по-голяма безопасност, ако не знаеш какво пише тук.

— Ако пишеш на френски, няма да мога да го прочета.

— Някои думи са почти еднакви. — Той сгъна листа, запечата го с восък и го пъхна в ръката й. — Трябва да го предадеш на Ожие на „Песента“ или на моя приятел Ивън Съмърсет.

— Как?

— В Лондон можеш да намериш един мъж на име Червения в кръчмата „Медната риба“ близо до пристанището. Тъкмо щях да ида там да говоря с него, когато получих съобщението и се озовах в дома на Фицджералд. Червения може да уреди предаването на бележката.

— В Лондон? Искаш да се върна в Лондон?

Той се засмя леко.

— Скъпа, веднъж ти казах, че ще бъда глупак, ако не знам, че няма човек в Англия, чиято лоялност да не може да се купи.

Абигейл потръпна. Лоялността вече не беше ясно понятие. Сър Харлан бе купил съпруга за сина си не само с пари, а и с оръжия, които можеха да се обърнат срещу американците.

— Вече го разбрах. Но как…

— Опитай се.

— Ще се опитам, Доминик, но сме почти на пет часа път от Лондон.

Той сви вежди.

— Пет часа ли?

— С карета.

— Толкова далече? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Когато те докараха тук…

— Спях. — Споменът го накара да стисне устни. — Хората на Фицджералд сигурно са ме упоили с виното, което ми дадоха. Нямах представа къде сме. — Той въздъхна. — Можеш ли да стигнеш оттук до Лондон, скъпа?

— Ще се опитам. Ще гледам да е възможно най-скоро.

Ръката му обгърна нежно лицето й.

— Гледай скоро пак да дойдеш.

— Веднага щом получа някакви сведения.

Той стана, накара я да се изправи и я прегърна.

— Или преди това, скъпа. Усмивката ти просветлява очите ми, прогонва мрака на отчаянието.

Не знаейки как да отговори на тази изненадваща откровеност, без да му покаже, че го съжалява, което нямаше да му хареса, Абигейл само кимна.

— Непременно.

Когато устните му намериха нейните, тя се потопи в насладата на целувката. Въздъхна и се притисна още по-силно към тялото, отново откривайки нежното мъчение да е толкова близо до него и да не може да сподели страстта му. Когато устните му се плъзнаха по лицето й, подканвайки я да се предаде, тя се впи в него. Пръстите му започнаха нежното си пътешествие по тялото й и обхванаха гърдите й. Тя ахна, прилепила устни до неговите, в мига, когато насладата заплашваше да я погълне.

— Абигейл…

Дрънченето на ключа в ключалката накара Доминик да изругае гневно. Той я пусна и тя излезе, след като Причард й отвори вратата.

Вървейки унило подир тъмничаря, Абигейл здраво стискаше парчето хартия, знаейки колко важно е то. Нямаше представа каква е молбата на Доминик, изложена в писмото, но със сигурност беше някакъв начин да се измъкнат от Англия. С нейна помощ той щеше да успее. Когато излезе на улицата, спря на място. Доминик неведнъж й беше казвал, че в живота му в морето няма място за нея. Но сега не можеше да мисли за това. Той щеше някак си да се спаси. И тя щеше да го убеди да я вземе със себе си. Подобен живот сигурно нямаше да бъде лесен, но с Доминик щеше да бъде невероятно вълнуващ.