Ан Фергюсън
За честта на брата (12)

12

Наблюдавайки как Клариса подрежда цветята в една ваза на масата в дневната, Абигейл се помъчи да прикрие връхлитащата я скука. Беше свикнала с оживлението в дома на леля й, където винаги имаше работа за вършене. Дори на кораба беше помагала на баща си за работи, които той ненавиждаше.

Тя намери някакво благовидно извинение за пред Клариса и излезе навън. Красивата къща й се струваше прекалено затворена, макар че беше очаквала да се наслаждава на удобството на четирите здрави стени и сигурния покрив след дните, когато спеше под някакви рехави сенки, и нощите, които прекарваше в ходене през поля и гори.

— Избяга ли?

Абигейл се извърна и видя Доминик да се надига от един стол на терасата. Усмихна се, когато той пристъпи към нея по-уверено, отколкото в последните няколко дни.

— Не би трябвало да кажа „да“ — засмя се тя.

— Но това е отговорът.

Тя кимна, възхищавайки се на синкавочерните искри, които слънчевите лъчи изтръгваха от косата му. Във фините дрехи, които лейди Съдли бе извадила от гардероба на съпруга, си, той можеше да мине за провинциален благородник, който се наслаждава на слънчевия ден, докато оглежда имението си.

Абигейл отиде до края на терасата и опря длани на каменния парапет. Глупаво беше да допуска такива мисли. Имаше само едно място, където можеше да бъде Доминик Сен Клер, и това беше палубата на собствения му кораб.

— Изглеждаш объркана — подхвърли Доминик, присядайки на парапета до нея.

— Наистина съм.

— Може би ще е най-добре да гледаме на това време и това място като на възможност да си поемем дъх, преди…

Тя се обърна с лице към него.

— Добре съм си поела дъх. И вече си губя ума, полагайки усилия да го събера.

— Това ли ти е учтивият начин да кажеш, че страдаш от скука?

— Невероятно бързо усвояваш речника на възпитаното общество.

— Както и ти — засмя се Доминик. — Преди няколко дни не знаеше какво означава „възпитано общество“. А я се чуй сега. Можеш да бъдеш някоя госпожица, която се наслаждава на първия си сезон в обществото.

— Страхувам се, че съм твърде стара.

— Ти ли?

— Когато майка й не е наблизо, Клариса не спира да се оплаква, че щяла да остане стара мома, защото лорд Съдли настоявал да изчака още една година, преди да я омъжат. — Абигейл седна до него и леко залюля крака. — Прав си. Сега ме изслушай.

— Слушам те и се радвам, че така бързо свикваш с езика, който ще ни послужи за добро прикритие в Лондон. — Той изчака, докато заглъхне цвърченето на някаква птичка наблизо, после продължи: — Тези преструвки не са никак приятни за открит човек като мене.

Абигейл се загледа в дървото, където две птички като че ли се караха. Заслуша се за малко в чуруликането им, което престана, щом двете излетяха в противоположни посоки. С въздишка прокара пръсти по неравните камъни.

Ръката на Доминик леко докосна нейната, следвайки криволичещите движения, които пръстите й правеха сред ръбовете на камъните. Тя го погледна и разбра, че той няма да отклони очи. Мамещата извивка на устата му, пламналите в очите му искри, нежната милувка на загрубялата му кожа по ръката й бяха нежно подканване, което отекна в сърцето й.

Другата му ръка обгърна нежно бузата й, докато той изричаше:

— Не бих могъл да си пожелая по-добър партньор в това приключение.

Но изведнъж се изправи и погледна към пътя, който се виеше от портата към къщата. Няколко ездачи се приближаваха в галоп, предшествайки една карета.

— Кои са тези според тебе? — запита Абигейл, изправяйки се заедно с него.

— Нямам представа и няма да усложнявам нещата с ненужни предположения. — И той се изсмя. — Имаме си достатъчно работа и без да влошаваме положението.

— Може би ти имаш достатъчно работа.

Доминик се обърна към нея. Макар тя да гледаше към ездачите, пръстите й бяха стиснати в стегнат юмрук. Позната му беше тази поза. Беше я страх от нещо, което се боеше, че не може да избегне.

Полагайки ръце на раменете й, той запита:

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че ми дойде до гуша. — Абигейл отърси ръцете му от себе си и тръгна покрай стената към розовите храсти, зад които се виждаше малкото езеро. — Ужасно чувство за човек, който е свикнал да се занимава с нещо.

— Май те чувах да споменаваш, че скучаеш на кораба.

— Докато ти беше капитан — да.

— Да не искаш да кажеш, че баща ти ти е възлагал някаква работа? — И той се изсмя сухо. — Не съм чувал някой от екипажа му да говори, че си се катерила по мачтите или си вдигала платната.

Тя го изгледа с укор в очите.

— Разбира се, че не, но имаше неща, с които можех да му помогна. Водех корабния дневник вместо него.

— Корабния дневник? — Той скъси разстоянието помежду им и видя как лицето й посивява. — Струва ми се, че ми каза, че не си знаела къде е.

— Излъгах.

— Това ми е ясно. А излъга ли ме, че не знаеш закъде пътува „Република“ и какво има в трюмовете й?

Доминик се помъчи да не обръща внимание на усещането, че някой все едно го е бухнал с юмрук в корема. Не беше повярвал на тази американка, когато пое командването на бащиния й кораб, но недоверието бе отшумяло, прогонено от загрижеността й за неговото благополучие… и от целувките й. Дали не беше излязъл най-големият глупак на света, та да се остави да го омагьосат чувствените й целувки и изкусителното й докосване?

Абигейл поклати отрицателно глава, отворила широко очи в изумление, когато той пристъпи по-близо към нея. Обхвана лицето й в дланите си, за да не й позволи да помръдне.

— Не знаех какво има в трюмовете, нито пък закъде пътуваме — прошепна тя. — Кълна се, Доминик. Сведенията, които татко ми даваше за корабния дневник, бяха предимно числа. Нямах представа какво означават, но ги преписвах четливо в дневника.

— Който си запазила на сигурно място за него, когато корабът беше атакуван?

— Да. — Тя затвори очи, но след миг ги отвори, за да посрещне без никакво трепване погледа му, и прошепна: — Дневникът беше в чекмеджето под леглото ми.

— И той е оставил дъщеря си на кораба, за да пази най-важните сведения?

— Имаше резултат, нали? — Тя изправи рамене. — Може би точно затова ме е оставил.

Доминик изсумтя възмутено.

— Не го вярвам. И ти не вярваш.

Абигейл понечи да възрази, но не искаше отново да го лъже. Ако баща й наистина се беше тревожил, че ще открият корабния дневник, щеше да го унищожи още когато беше видял „Песента на морето“ да се задава на хоризонта, защото веднага беше разбрал, че неговият кораб ще бъде принуден да се предаде.

— Не можем ли да говорим за нещо друго? — запита тя.

— Както искаш, скъпа.

Трепет пробягна по гърба й, когато чу как гласът му се снишава до гърлен шепот. Пръстите му се вдигнаха към лицето й в същия миг, когато и нейните сториха същото. С тържествуваща усмивка той й позволи да доближи устните си до неговите. Тя вкусваше топлината им, докато ръцете му я обгръщаха.

— Да не говорим за нищо — прошепна той на ухото й — понякога е най-доброто, което можем да направим.

Тя се засмя в мига, преди той отново да плени устните й. Прокара пръсти в косата му и се притисна плътно до него. Искаше да го почувства с цялото си тяло. Неравното му дишане отекваше в ушите й, докато устата му се спускаше по шията й, а пръстите му нежно обхващаха гърдите й. Тръпките я разтърсваха като истинска буря.

Тя шепнеше все по-настойчиво името му, търсейки жадно устата му. Искаше всички негови целувки да бъдат предназначени само за кадифените извивки на устните й.

Доминик леко я отблъсна.

Абигейл го погледна смаяно, когато хълбокът й се удари в каменната стена. Да не е полудял? Никога преди не се беше държал така грубо с нея.

— Прости ми. Не исках да ти причиня болка, скъпа — изрече той и се обърна.

Отговорът заседна в гърлото й, когато зърна пет-шест непознати мъже да пресичат двора, насочвайки се към тях. Само това, че видя лейди Съдли с тях, я задържа да не избяга.

Достопочтената дама се усмихна топло, пристъпвайки към Абигейл, и пое ръката й.

— Скъпи приятели, тези джентълмени от адмиралтейството искат да ви зададат няколко въпроса във връзка с прекъснатото ви пътуване.

Един от новодошлите излезе напред. Тъмната коса падна над челото му, докато се покланяше.

— Добър ден. Казвам се Харолд Кайли и съм длъжен да разследвам потъването на… както ми се струва… американски кораб, край брега източно от Дартмут.

— Американски кораб? — възкликна лейди Съдли, поглеждайки с озадачено изражение към Доминик.

— Милейди — обърна се той към нея с почтителния тон, който използваше винаги в нейно присъствие, — всеки капитан от Северна Америка би бил горд да плава на кораб, построен от американците. Те разполагат с един от най-качествените видове дъбов материал на света.

Господин Кайли се усмихна хладно.

— Подобни оплаквания често се чуват из коридорите на адмиралтейството след края на американската война за независимост. Изглеждате доста запознат с корабостроенето, господин…

— Доминик Сен Клер — и той протегна ръка, за да се здрависа със събеседника си.

Абигейл не можеше да прочете по лицето на Доминик нищо друго, освен любопитство и благоразположение. И пак си пожела той да не беше казвал на семейство Съдли истинското си име.

Тревогите й може би бяха неоснователни, защото господин Кайли стисна протегнатата му ръка и даде знак на придружаващите го да седнат на столовете, които те междувременно бяха донесли от по-слънчевите части на терасата. И докато Доминик и господин Кайли разискваха подробности от корабостроенето над чашите с разхладителни напитки, донесени от прислугата, Абигейл се надяваше никой да не забележи как отчаяно е стиснала чашата с лимонада, за да прикрие треперенето на ръцете си.

— Ще се радваме да ви помогнем с каквото можем — каза Доминик, след като отпи глътка лимонада. — Но трябва да знаете, че познанията ми в областта на корабостроенето идват от това, което съм прочел и което съм наблюдавал при пътуванията си, преди да имам възможността сега, за първи път, да плавам на кораб, построен от американци. Не знам доколко можем да ви бъдем полезни, защото двамата с Абигейл не познаваме особено добре морето.

— Разбира се. Сигурно сте видели кой е нападнал кораба. Господин Кайли погледна към един от придружителите си, който измъкна малко преносимо писалище и писмени принадлежности и се приготви да записва показанията им.

— Би било трудно… не, бих казал, по-скоро невъзможно човек да не забележи една морска битка, ако се намира на борда на кораб, участващи в нея.

И Доминик погледна към Абигейл. И макар че не я смушка с лакът, тя разбра какво иска той от нея — да вземе участие в разговора, защото му се струваше, че би привлякла повече внимание към себе си, ако не каже и дума.

Гласът й трепна, но тя не направи никакъв опит да се овладее, изричайки:

— Нападението над кораба ни беше ужасно, господин Кайли. Трясък, викове на ранени, дрънкане на саби, изстрели от пистолети. Никога няма да го забравя.

— Говорите само за чути звуци — отбеляза господин Кайли. — Можете ли да ми кажете какво сте успели да видите, госпожо?

— Нищо. — Тя остави чашата си на масата и обгърна раменете си с длани. Но бързо сключи вледенените си пръсти в скута си, защото вече трепереше, спомняйки си за ужасните часове на борда на „Република“, когато не знаеше дали баща й е жив или не. — Не видях нищо. Казаха ми да остана в каютата си, господин Кайли. И аз това направих. Може би щеше да е по-малко ужасно, ако бях видяла битката, вместо да оставя въображението си да ми рисува страшни картини за случващото се на палубата. Страхувам се, че тези картини от представите ми ще останат завинаги запечатани в мисълта ми.

Ръката на Доминик се плъзна върху нейната и пръстите му леко я стиснаха.

— Нямах представа — изрече той меко.

— Знам.

Тя отново потъна в очите му. Съчувствието в тях беше успокояващо като прегръдката му, но тя искаше да почувства ръцете му около раменете си. Не искаше от него съчувствие, а чувственост.

Господин Кайли се прокашля и по слабото му лице пропълзя лека червенина.

— Още няколко въпроса, ако може.

— Разбира се — отвърна Доминик, продължавайки да държи ръката на Абигейл.

Тя стисна силно пръстите му, радостна, че той ще отговаря на въпросите на господин Кайли. И докато го слушаше, разбираше с все по-нарастващо смайване, че Доминик не се бе пошегувал с нея, като й каза, че винаги се опитва да говори истината. Нито една дума от тези, които каза на господин Кайли, не беше лъжа, но и никоя от тях не издаваше, че той е командвал френски кораб, който е спрял американски плавателен съд, опитващ се да пробие блокадата.

Господин Кайли, изглежда, беше удовлетворен от сведенията, които му предостави Доминик, защото, когато стана и се приготви да тръгне заедно с хората си, той сърдечно разтърси ръката му и благодари и на двамата. Лейди Съдли също стана, за да ги изпрати до външната порта.

Доминик седна веднага щом посетителите се скриха зад вратата. Притисна студените пръсти на Абигейл в шепите си и въздъхна.

— Толкова съжалявам, скъпа.

— Вече ми се извини.

Тя се надигна и отиде да се облегне до стената.

— Така ли? Кога?

— Като ме бутна в тази стена, точно когато пристигна господин Кайли.

Доминик тръгна с нежна усмивка към нея.

— Не говорех за това, скъпа, а за страха, който ти причиних по време на нападението на кораба.

— Ти нямаше представа, че съм там, когато… — И тя хвърли тревожен поглед към къщата.

Той повдигна лицето й към себе си.

— Не говоря и за това. Става дума за момента, когато те намерих в каютата ти.

— Толкова ли ти харесва да ме дразниш? — дръпна се тя рязко от него.

Ръката му хвана нейната и я спря. Абигейл знаеше, че ако дръпне ръката си, той няма да я задържи насила. Но ако имаше поне трошичка разум, щеше още сега да прекрати този разговор и да си припомни, че той е неин враг, че е пленил кораба на баща й и го е пратил на бесилката, че можеше да я предаде, опитвайки се да спаси себе си и своя кораб.

Но сърцето й се разтуптя буйно, когато отново вдигна очи към него. Пръстите му нежно галеха бузата й, привличайки я обратно към него, без нито една дума. Когато ръката й се вдигна от само себе си, той хвана китката й и притисна устни към дланта й. Прониза я внезапен трепет, обля я палеща и непобедима вълна.

Без да пуска ръката й, Доминик вдигна глава и прошепна:

— Може да е така, но сега има друго нещо, което мога да правя с тебе и което би ми харесало много повече, скъпа. Едно много опасно нещо, което би могло да изтръгне душата ти, когато ми се отдадеш.

— Не бива да говориш така. Ако някой те чуе…

— Сами сме.

Един вик опроверга думите му. Чуха се бързи стъпки и към тях се втурна Нютън. Момчето се вмъкна помежду им, гъвкаво като змията, която стискаше в ръце. Вдигна я за миг към Доминик, за да му я покаже, а после забърбори весело, също като птиците, които чуруликаха в короните на дърветата над главите им.

Абигейл отстъпи крачка назад, знаейки, че трябва да избяга още в същия миг, преди безразсъдството й да я прати право в ръцете на Доминик. Не бе направила обаче дори две стъпки, когато усети как той хваща здраво лактите й и я обръща към себе си, за да впие в нея суровия си огнен поглед.

— Скъпа?

— Мисля, че трябва да се оттегля, докато ти и Нютън се забавлявате с неговата змия.

— Не точно с това искам да се забавлявам — измърмори той тихо, така че момчето да не може да го чуе. — Тази къща е пренаселена. Дори в личните ни стаи все се мотаят камериерки и лакеи.

— Може би е за добро, Доминик.

След дълбоката му и страстна целувка Абигейл остана без дъх.

— Ако мислиш така — прошепна той, — значи съм длъжен да променя мнението ти колкото може по-скоро.

Тя се измъкна от прегръдката му и отстъпи една крачка, после още една. Обърна се рязко и влетя в къщата, но знаеше, че няма къде да избяга от истината. Искаше насладата, която той можеше да й даде, дори ако това означаваше, че предава всичко, в което някога беше вярвала.