Ан Фергюсън
За честта на брата (22)

22

Абигейл се втурна в килията на Доминик и спря за миг, за да се увери, че Причард е затворил вратата зад нея и се е отдалечил. Тъмничарят не биваше да разбере това, което тя ей сега щеше да разкаже на Доминик. Тя затвори капака на малкия отвор и се облегна на вратата, радостна, че се е добрала дотук. Напразно се беше страхувала, че няма да намери начин да излезе тайно от къщата. Сър Харлан се беше върнал и веднага беше започнал да се кара с капитан Фицджералд. Това й беше дало възможност да дойде тук.

Доминик я грабна в прегръдките си. Устните му, жадни за любов, потърсиха нейните. Тя се прилепи към него, допирът му я караше да вярва, че кошмарът е свършил.

Той вдигна глава и прошепна:

— Липсваше ми, скъпа.

— И ти ми липсваше.

Тя отново впи устни в неговите.

Доминик я целуна бързо и се отдели от нея, за да я запита:

— Говори ли с Червения?

— Да.

— И? — подкани я той, когато Абигейл не каза нищо повече.

— Той ме изпрати при твоя приятел Ивън Съмърсет.

— Ивън е в Лондон?

Тя се усмихна.

— Каза ми да ти кажа, че сега няма да го познаеш, защото е щастливо женен и чака дете.

— Женен? — изкиска се Доминик. — Прав е бил. Не мога да си представя как се е отказал от скитническия живот.

Абигейл стисна още по-здраво пръстите му.

— Доминик, това не е всичко. Съпругата му Бриен най-вероятно е твоя сестра. — Тя свали пръстена от пръста си и го пъхна в ръката му. — Символът на този пръстен принадлежи на дука, който е владеел Замъка на Гръмотевичния камък. Бриен Съмърсет е по-голямата му дъщеря. Имало е и още една сестра, може и тя да е жива някъде във Франция. — Тя сключи пръстите му около пръстена. — И един син. Ти, Доминик.

— Имам сестра?

— Две. — Тя обхвана ръката му и продължи: — Бриен смята, че баща ти те е поверил на грижите на бавачката, както тя е била поверена на своята бавачка, когато баща ти е загинал по време на Терора. Майка ти избягала с другата ти сестра, която е била малко бебе.

Той бавно отвори пръсти и се взря в пръстена.

— Никога не съм предполагал.

— Че имаш две сестри или че си наследник на дук? — Тя се засмя. — Дук Доминик Левеск.

— Левеск?

— Името на баща ти. Твоето име, Доминик, когато предявиш претенции за Замъка на Гръмотевичния камък.

— Това няма значение.

И той пъхна пръстена в ръката й.

— Какво? — намръщи се тя.

Това не беше вълнението, което беше очаквала от него. Доминик седна на ръба на сламеника.

— Скъпа, докато беше в Лондон, моят отдавна насрочен процес мина. — Усмихна й се иронично. — Сигурно би могла да се вбесиш от бързината на процеса, което ще доведе и до бързото ми оттегляне от този свят.

— Доминик! Как можеш да се шегуваш с това?

— Какво друго ми остава?

Абигейл затвори очи и раменете й се отпуснаха под смазващата тежест, която бе отхвърлила за толкова кратко време с радостните новини, които му бе донесла.

— Кога? — прошепна тя.

— В края на седмицата. Помислих, че Фицджералд веднага ще ме замъкне на бесилката, но той не протестира против отлагането.

Тя прехапа устни, за да не издаде истината. Процесът на Доминик трябваше да бъде последната подробност преди сватбата, която сър Харлан беше споменал. Нищо чудно, че толкова искаше да я заведе в Лондон. Така можеше не само да се домогва до благоволението на семейство Съдли, но и да я държи настрана по време на процеса.

А причината, поради която беше отложено изпълнението на присъдата, беше също толкова проста и прозрачна. Сър Харлан знаеше, че тя няма да се омъжи за Клайв, ако тази заплаха не тегнеше над главата й.

Мъничко надежда бликна у нея. Може би сър Харлан щеше да се съгласи да преговаря с нея, а не с капитан Фицджералд. Ако той се съгласеше да освободи Доминик, тя не само щеше да се омъжи за Клайв, но и щеше му помогне да убеди семейство Съдли да инвестират в неговия бизнес. Тази мисъл я караше да настръхва, но когато погледна в очите на Доминик, тя разбра, че е готова да плати каквато и да е цена, за да даде на този мъж живота му и свободата да плава по моретата.

Пръстът му докосна брадичката й и накара устните й да се слеят с неговите. Той започна да я целува бавно, с наслада, изследвайки всеки милиметър от влажните топли дълбини на устата й. Изстена и я притегли в обятията си. Тя ахна, когато пръстите му обхванаха нежно извивката на гърдите й. Насладата я изгаряше, прогонвайки всичките й мисли.

Абигейл се вкопчи в раменете му, за да овладее бурята, която бушуваше в нея. Собственото й страстно желание отвръщаше на неговото. Бедрата му се притискаха в нея, ръцете му я държаха здраво. Докато езикът му докосваше устните й, тя не спираше да прокарва ръце през косата му. Кичурите лепнеха по пръстите й, предавайки й непонятната си магия, докато езикът му навлизаше отново и отново в устата й, а допирът му я възпламеняваше и я докарваше почти до лудост.

— Моя любов, моя Абигейл — прошепна той между трескавите целувки.

Дръпна я да се изправи и я обърна с гръб към себе си. Бавно започна да разкопчава безкрайната редица кукички по гърба на роклята. Наведе се и допря устни до топлия й тил. Когато тя въздъхна, изгаряйки от желание, пръстите му се плъзнаха под разкопчаната рокля и погалиха гърдите й.

Тя издаде лек вик на удоволствие, когато усети устните му да очертават огнена пътека по рамото й. Ръката му обви талията й и я накара да се обърне към него. Абигейл вдигна отново ръце, за да ги зарови в косата му, но внезапно отскочи и изпищя:

— Не!

Изплашеният й вик накара Доминик да се извърне — на вратата на килията беше застанал Фицджералд. Причард и други двама непознати мъже стояха до него. Преди да направи нещо, едни ръце изтръгнаха Абигейл от него. Тя отново изпищя, когато единият от мъжете му нанесе силен и коварен удар. Доминик се олюля и залитна към стената. Остана за миг прав с озадачено изражение, после се свлече безпомощно на пода.

— Доминик!

Абигейл изпищя отчаяно, докато се отбраняваше с нокти от нападателите, които се мъчеха да я задържат. Сниши се, изплъзна им се и се хвърли към него. Обхвана лицето му в длани и с изнемощял глас прошепна името му.

— Добре съм, скъпа — измърмори той.

Изтри кръвта от носа си и се изправи. Хвана ръката й и помогна да стане на крака, за да се изправи заедно с нея лице в лице с Фицджералд и неговите помагачи.

Абигейл трепереше така силно, че той я притисна още по-плътно към себе си. Вгледа се в четиримата мъже. Фицджералд явно беше командирът тук. Доминик извърна поглед от другите и впи очи в триумфиращата физиономия на американеца. Помагачите му нямаше да нападнат без негова заповед.

— Капитан Фицджералд… — започна Абигейл.

— Не! — изръмжа Доминик. — Не преговаряй с него!

Фицджералд се изсмя.

— Послушай любовника си, Абигейл. — Смехът му се разнесе в килията. — На сър Харлан никак няма да му се хареса курвенското ти държание. Можех да му кажа, че ще си същата като майка си. Но той много иска да те омъжи за сина си.

— Тя няма да се омъжи за този идиот! — изрева Доминик.

— Няма ли? — Усмивката на Фицджералд стана още по-надменна. — Само я попитай, ако не ми вярваш.

Доминик обърна Абигейл към себе си. Обхвана лицето й и видя, че е пребледняла като платно.

— Кажи ми, че е лъжа!

Абигейл не можа да го погледне в очите, изричайки тихо:

— Не искам да се омъжвам за него, но…

— Фицджералд, негодник такъв! Ще я обречеш…

— Не, Доминик! — изкрещя тя, когато той скочи и сграбчи Фицджералд за гърлото.

Останалите се спуснаха и го дръпнаха назад. Притиснаха го към стената и американският капитан направи крачка към него.

— Ти си още по-голям глупак, отколкото те мислех, Сен Клер.

— Казвам се Левеск.

— Не ми пука, даже да беше принц регентът — озъби се капитан Фицджералд. — Глупак си, ако мислиш, че можеш да имаш дъщеря ми.

Абигейл не можеше да прочете мислите, скрити зад безизразната физиономия на Доминик, защото той не поглеждаше към нея. Сигурно й беше сърдит, задето не е била напълно откровена с него, но навярно разбираше, че тя само е искала да не му причинява още страдания.

Капитан Фицджералд продължи:

— Сега, когато и двамата знаем истината за бъдещето на Абигейл, ще взема дъщеря си и ще си тръгна оттук.

— Няма да я омъжиш за това животно!

Той се изтръгна от ръцете на пазачите си и се метна към Фицджералд. Спря, когато видя насочени към себе си дулата на четири пистолета.

— Не! — извика Абигейл. — Не стреляйте!

— Ела тук! — заповяда капитан Фицджералд. — Подчинявай се или ще те накарам да гледаш как отказвам на палача удоволствието да се занимае с него.

С огромно усилие на волята тя тръгна към него, освобождавайки се полека от ръката на Доминик, който се опитваше да я задържи. Не можеше да го остави да умре, за да я защити. Докато беше жив, все щеше да има надежда за бягство.

Капитан Фицджералд я стисна грубо за ръката. Усмихна се и пъхна пистолета обратно под палтото си. Другите все още държаха своите оръжия насочени към Доминик.

— Фицджералд, не я омъжвай за сина на сър Харлан — каза тихо Доминик. — Отмъщавай си на мене. Не я карай да страда повече.

— Да си отмъщавам на тебе! — Капитан Фицджералд се изсмя сухо. — Много високо се оценяваш. Това, че ще умреш, си е чисто и просто допълнителна печалба. Аз мисля само за Абигейл. — И той подръпна дантелата на роклята й. — За нея и за десетте хиляди лири, които ще получа, когато тя роди внук на сър Харлан.

Доминик изруга яростно и отново се хвърли към Фицджералд. Писъкът на Абигейл заглуши стона му, когато той се стовари на пода, ударен от Причард с дръжката на пистолета. Тупна долу, без да помръдне повече.

Когато капитан Фицджералд я извлече от килията, тя не знаеше дали Доминик е останал жив. Заби нокти в ръката му, но той я удари. Главата й се завъртя и тя едва не припадна. Той я измъкна от затвора и я избута към каретата, която ги чакаше на отсрещната страна на пътя.

Натика я вътре. Тя се хвана за седалката, когато каретата потегли с огромна скорост по улицата. Скри лице в шепите си и се опита да спре ужасния световъртеж.

Капитан Фицджералд рязко повдигна брадичката й и я стрелна гневно с очи. Тя се опита да отблъсне ръцете му, но той изсъска:

— Глупачка такава!

— Ти си глупак! Ако мислиш, че ще ти помагам…

Той се изсмя рязко.

— Напротив, дъще. Ако не правиш всичко, което ти кажа, той веднага ще увисне на бесилката.

Абигейл понечи да възрази, но се сети, че искаше непременно да преговаря със сър Харлан. Капитан Фицджералд щеше да зърне само отблясъка на златото и сянката на шанса си да отмъсти на жената, която бе обичала брат му, а не него.

— Трябваше да се досетя, че се промъкваш тайно тук, докато камериерката ти твърдеше, че идваш на проби за сватбената рокля — изръмжа капитанът.

— Теси вярва на това, което й казвам. — Не биваше да остави единствената си съюзничка в тази къща да бъде наказана или изгонена.

— На сър Харлан никак няма да му хареса, че си се правила на курва с този пират. — Той опря ръка на прозорчето. — Вярвам, че ще мога да го убедя, че вместо да отлага отново сватбата заради твоите приключения, може да те заключи в стаята ти, за да те държи целомъдрена.

Ако не се боеше толкова за Доминик, този странен разговор би могъл само да я разсмее. Капитан Фицджералд знаеше също толкова добре, колкото и тя, че на сър Харлан му е все едно какво е правила, преди да бъде сгодена за сина му. Той искаше само едно — да е сигурен, че детето, което тя щеше да бъде принудена да зачене, ще бъде без никакво съмнение негов законен наследник.

— Обичам Доминик — изрече тя.

— Мълчи!

Абигейл сплете пръсти в скута си, подчинявайки се само защото не искаше нищо, което каже или направи, да причини по-бързото изпращане на Доминик на бесилката.

Още преди Теси да беше отишла да отвори, властното почукване на вратата на спалнята Абигейл извести, че посетителят е сър Харлан. Абигейл се обърна от столчето пред тоалетната масичка, където беше седнала да се приготви за лягане, и видя как сър Харлан нахлува в стаята й.

Той носеше нещо в ръце, но тя не обърна никакво внимание на това, изричайки:

— Добър вечер. И кимна.

Кълбовидното му лице се удължи в недоволна физиономия.

— Надявам се да си по-любезна, когато вечеряме утре вечер. Свещеникът ще дойде да ни посети преди сватбата.

Тя кимна.

— Не си ли любопитна кога ще се състои сватбата?

Тя продължи да го гледа. Нямаше да му позволи да използва думите й като оръжия срещу нея. Следобеда се беше опитала да го накара да се вслуша в разума и да освободи Доминик в замяна на това, което тя можеше да му предложи, но не успя и сега вече нямаше какво да му каже.

— Ще бъде в края на тази седмица.

Абигейл събра цялата си сила, за да се въздържи да не реагира. Като чу приглушеното изхлипване на Теси, бързо прикрито, когато сър Харлан отправи недоволен поглед към прислужничката, тя взе четката и продължи да сресва косата си, все едно нищо не се беше случило.

— Искам да си сложиш това утре вечер — заповяда сър Харлан, пускайки кутията за бижута на масичката пред нея.

Абигейл изправи рамене, за да не трепне. Позна кутията, защото самата тя я беше вадила от сейфа. Без да смее да погледне към Теси, тя взе кутията. Едва сдържаше пръстите си да не треперят, докато вдигаше капака.

— О, колко е красиво! Но, сър Харлан, аз…

— Никакви възражения! Ще сложиш огърлицата и обиците.

— Огърлицата ли? — запита тя, надявайки се учудването й да прозвучи като истинско. — Каква огърлица?

Той изтръгна кутията от ръката й и се взря в обиците и във вдлъбнатината до тях, където трябваше да лежи изумрудената огърлица. Бавно затвори капака и остави кутията на масичката.

— Теси, остави ни.

— Сър Харлан, късно е, трябва да помогна на госпожица…

— Казах, остави ни.

Спокойствието в думите му изплаши Абигейл и тя добави:

— Ще те повикам, когато стане нужда, Теси. Благодаря ти.

— Да, госпожице Абигейл.

Тя направи лек реверанс, както сър Харлан бе свикнал да изисква от прислужниците, и излезе от стаята.

Знаейки, че Теси ще е наблизо, но няма да може да й помогне, Абигейл се изправи.

— Защо искате да говорите насаме с мене?

Той почти навря лицето си в нейното.

— Къде е?

— Кое? Ако имате предвид огърлицата, нямам представа.

Това беше самата истина. Макар да беше сигурна, че Червения веднага е продал огърлицата, тя не знаеше къде е сега.

Той я бутна и тя седна обратно на стола.

— Ти си единственият човек, който знае къде държа ключа от сейфа с украшенията.

— Някой друг сигурно също знае. Може би някой от семейството ви.

— Да не би да имаш предвид Клайв? — изсмя се ледено сър Харлан.

— Клайв не е толкова малоумен, колкото го мислите. Ако…

— Мълчи! Не говорим за годеника ти. Говорим за тази огърлица. Къде е?

— Казах ви. Не знам.

— Ти ли я взе?

Абигейл се изсмя остро, също като него.

— Защо аз ще вземам нещо, което ще бъде мое, след като се омъжа за Клайв?

Той сложи ръка на рамото й. Пръстите му бавно се впиха в плътта й и тя стисна очи от болка.

— Може да си имала нужда от парите, които можеш да получиш за нея. Капитан Фицджералд ми каза, че си посещавала Сен Клер в затвора.

— Името на Доминик е Левеск.

Тя искаше да добави и че Доминик може да претендира за титлата дук, но Теси я беше предупредила, че сър Харлан ще се вбеси, ако разбере, че Доминик има по-висок ранг от неговия.

— Сен Клер или Левеск, не ме интересува как му е името. Искам да знам защо си откраднала огърлицата. Дали не си се опитвала да подкупиш стражите в затвора, за да го измъкнеш?

— Не.

— Не си? — Злокобният му смях отекна из стаята. — Сигурна ли си?

— Не лъжа.

— Ще трябва да се погрижим за това.

Абигейл се намръщи, когато сър Харлан тръгна към вратата. Заповяда й да не мърда, но тя се изправи бавно. Яростният му поглед я предупреди да не нарушава заповедта му.

Когато го чу да изкрещява заповедта си към коридора, Абигейл извика:

— Не! Теси не знае нищо.

Загледа в ужас как Фулър бутва прислужничката в стаята. Не беше подозирала, че навъсеният пазач прави нещо повече, освен да не изпуска Клайв от очи. Виждайки какво носи той в ръка, тя изстена ужасена, Фулър подаде цепеницата на сър Харлан, който я погали почти любовно.

— Кажи ми, когато искаш да признаеш истината, скъпа — изрече баронетът. — Ако го направиш бързо, ще спестиш много болка на прислужницата си.

Преди тя да каже и дума, той махна на Фулър, който блъсна Теси на пода. Сър Харлан вдигна цепеницата.

— Добре! — изкрещя Абигейл.

— Не, госпожице Абигейл! — чу се викът на Теси.

Сър Харлан запита тихо:

— Добре какво, скъпа?

— Аз взех огърлицата! Не я наранявайте! — Тя сведе очи под триумфалната му усмивка. — Казах ви истината. Пуснете Теси.

Той махна на Фулър да изправи прислужницата.

Пазачът изсумтя, ядосан от това, че не му позволиха да пребие безпомощната жена. Когато тя се опита да се приближи към Абигейл, той я избута извън стаята.

— Не го оставяйте да я нарани — прошепна Абигейл.

Сър Харлан хвърли цепеницата на леглото.

— Няма, ако направиш каквото ти кажа. Къде е огърлицата?

— Не знам. — Когато той направи движение към вратата, за да върне Теси, тя бързо добави: — Честно, сър Харлан, не знам къде е. Аз… аз я дадох.

— Дала си огърлица за стотици лири? — задави се той. Лицето му стана тъмнопурпурно, докато устата му сипеше епитети, един от друг по-обидни. Когато тя не реагира, той престана да се разхожда и запита: — И на кого я даде?

— На един човек, който ми направи услуга.

— И по-точно?

— Да предаде едно съобщение.

Той изръмжа.

— Сигурно е било много важно съобщение.

— Така беше.

— Проклета да си! — изрева баронетът. — Подарих огърлицата на съпругата си в деня на сватбата. Трябваше да я носиш на сватбата си с Клайв. А ти си я дала, за да носи някой съобщения за оня френски пират. — Гневът му внезапно премина в смях. Потупа я по рамото и взе кутията. — В крайна сметка, това няма значение. Опитът ти не успя. Утре по това време твоят любовник ще нахрани гарваните на бесилката.

— Утре? — Тя се отпусна на стола. — Утре? Мислех… тоест, бях сигурна, че…

— Че ще оставя твоя пират жив, докато се омъжиш за Клайв ли? — Той се усмихна. — Това беше и моят план, скъпа, докато ти не излезе толкова глупава, че да ми позволиш да ти внуша друг, за да те превия.

— Теси — прошепна тя. Поглеждайки към него, разбра, че беше подценила решимостта му да намери съпруга за сина си. — Вие я пратихте при мене като камериерка, защото знаехте, че ще иска да ми помогне заради смъртта на сестра си.

— Точно така.

Много след като бе излязъл от стаята, звукът на смеха му още отекваше в ушите й. Мисълта, че всичко направено дотук от нея, е било за нищо, я съсипваше. Сега Доминик щеше да умре, защото се беше опитал да я спаси, а тя не знаеше как да спре екзекуцията.

Абигейл положи глава на масата и се разплака.