Нора Робъртс
Полунощ в стаята на сенките (4)

Глава 3

Сомнамбулизъм. Това беше нещо, което не бе правил от детството си. Но като се имаше предвид изминалия ден, не беше трудно да се досети как бе станало. „Джим Бийм“, огромна пица и разкази за духове.

По-трудно му бе да приеме ужаса, който изпита, когато изскочи на повърхността и се озова пред вратата на третия етаж. Бе внезапно изтръгнат от съня си и хвърлен в кошмара, в който бе сигурен, че е чул заглъхващия плач на неспокойно бебе.

И тогава побягна. Не би могъл да отвори онази врата, дори ако някой опреше пистолет в челото му. Той се затича надолу, преследван от страха си, и се заключи в спалнята си. В момента, над чаша поизстинало кафе, Диклън си мислеше, че бе постъпил като психично болен.

Е, поне наоколо нямаше никой, който да го види.

Но всъщност, ако човек се замислеше сериозно, това наистина си бе доста впечатляваща първа нощ. Студени течения, бебешки духове, странна музика. Определено беше по-интересно, отколкото да си седи в празната къща в Бостън, да смуче бира и да гледа телевизия.

Вероятно трябваше да се порови по-задълбочено в историята на къщата. Неговата къща. Той взе кафето си и се облегна на влажния железен парапет на терасата пред спалнята си.

Неговата гледка. Истинска красота, ако се абстрахираш от съсипаните градини.

Дъждът ромолеше върху листата на дърветата, а въздухът все още трептеше от отминалата буря. Над земята се спускаше лека мъгла, която превръщаше дърветата в романтични, загадъчни силуети.

Ако слънцето успееше да се подаде иззад облаците, гледката щеше да е ослепителна, но всъщност и сега нямаше от какво да се оплаква.

В градината имаше малко езерце, отрупано с лилии. Виждаше се и тънката ивица на реката, която се виеше сред дълбоките сенки на блатото.

Паянтов дървен мост пресичаше водата, а след него черен път водеше сред дърветата към малка къщичка, полускрита от тях. От комина й се издигаше облаче дим, което се смесваше с мъглата.

Диклън вече се бе качвал на покрива тази сутрин и с радост и облекчение откри, че и покривът, и комините са в добро състояние. Последните собственици се бяха погрижили за тях и за терасата на втория етаж, преди да се предадат.

Очевидно бяха започнали работа и по задната тераса, която бяха възнамерявали да превърнат в закрита веранда. Това вероятно не беше лоша идея и трябваше да помисли върху нея.

Диклън не бе сигурен дали бившите собственици бяха свършили парите, или енергията им се бе изпарила, но бе убеден, че е извадил късмет.

Имаше предостатъчно пари, а сега, докато наблюдаваше леката мъгла над водата и бурените, се чувстваше изпълнен с енергия.

Той поднесе чашата към устните си, после бързо я отдръпна, когато видя една жена, или момиче, да върви сред дърветата към реката. Огромно черно куче подскачаше около нея.

Беше прекалено далеч, за да различи чертите й. Видя, че бе облечена в червена карирана риза и джинси, а косата й бе дълга, тъмна и много къдрава. Дали беше стара или млада? Красива или грозна?

Накрая се спря на млада и красива. Все пак, това си беше негово собствено мнение.

Тя подхвърли топка във въздуха и я хвана бързо, когато кучето подскочи. Хвърли я още два пъти, докато животното подскачаше и тичаше в кръг. После се изпъна назад като професионален бейзболист и я метна. Топката профуча между дърветата. Кучето се втурна след нея и не се поколеба, а подскочи енергично към езерото и стисна топката между зъбите си в мига преди тя да падне във водата.

Страхотен номер, помисли си Диклън, като се ухили и загледа как момичето ръкопляскаше на кучето.

Искаше му се да може да я чуе. Беше сигурен, че се смее с нисък, гърлен смях. Кучето изплува до брега, излезе навън, изплю топката до краката й и се разтърси.

Сигурно я беше обляло с вода, но тя не се отдръпна, нито пък започна да чисти джинсите си.

Повториха номера, а Диклън бе запленената им публика.

Представи си я как се приближава с кучето до Мане Хол. Достатъчно близо, за да й махне и да я покани на чаша кафе. Това щеше да е първата му проява на южняшко гостоприемство.

Но пък и той можеше да слезе долу. Жената щеше да се бори с кучето, да се хлъзне по мократа трева и да падне в езерцето. А той щеше да й протегне ръка и да я извади. Не, да се гмурне след нея и да я спаси, тъй като тя не можеше да плува.

А после щяха да правят секс на влажната трева под слънчевите лъчи. Мокрото й, изящно тяло щеше да се повдига над неговото. Той щеше да гали гърдите й и…

— Господи — изохка той и примигна, когато я видя отново да изчезва сред дърветата.

Не знаеше дали е притеснен или облекчен, че бе получил ерекция. Откак преди шест месеца бе скъсал с Джесика, бе правил секс само веднъж. А тогава бе повече по рефлекс, отколкото истинско желание.

Но щом можеше да се възбуди толкова от елементарна фантазия за жена, чието лице дори не бе виждал, значи всичко вече се връщаше към нормалното.

Можеше да зачеркне тревогите по мъжествеността си от списъка с проблеми.

Диклън изля остатъка от студеното кафе. Нямаше нищо против да започне деня с еротични фантазии, но му бе неприятно да го започва с лошо кафе. Беше време да се захване за работа.

Той влезе вътре, взе портфейла и ключовете си и тръгна към града, за да напазарува.

 

Отне му почти цял ден. Искаше не само да напазарува, но и да се запознае отново с града, който отсега нататък щеше да е негов.

Ако Бостън приличаше на почтена жена с няколко пикантни тайни, то Ню Орлиънс бе чувствена любовница, която гордо демонстрираше тъмните си страни.

Диклън се наслади на огромна закуска, толкова претъпкана с холестерин, че сърцето му сигурно щеше да се пръсне от шока.

Купи си кафе на зърна и кафемелачка. Гевреци и кифлички. Зареди се с храните на типичния ерген — замразена пица, полуфабрикати и овесени ядки. После се отби в магазина за алкохол и взе бира, бърбън и хубаво вино.

Натовари всичко в колата, после отново тръгна из улиците, не само заради удоволствието от разходката, но и защото се нуждаеше от нещо, с което да яде. Снабди се с пластмасови чинии и прибори и спря да погледа уличен музикант, който отвори калъфа на тромпета си и изпълни въздуха с вълшебни звуци.

Диклън му даде първия долар за деня.

Избягна изкушението на антикварните магазини и Френския квартал. От клубовете вече се чуваше музика, а от ресторантите се носеха прекрасни аромати. Диклън си купи муфулета — италиански сандвич с месо и сирене върху пухкаво хлебче, който да изяде по-късно у дома.

Докато вървеше към колата си, забеляза туристите с рекламни торби от „Кафе дю Монд“ и гледачите на карти, седнали до сгъваеми масички по площад „Джаксън“, които с удоволствие ти предсказваха бъдещето срещу десет долара. Долови лекия сладникав мирис на марихуана, когато мина покрай тясна алея, затрупана с боклуци. Видя огромна чернокожа жена, която пушеше с доволен вид на терасата над магазин за еротични свещи.

Диклън купи за Реми свещ, оформена като гола жена с гърди като торпеда, и се захили на вида й.

 

Подкара енергично към новия си дом. Разтовари продуктите и ги напъха там, където му се стори най-логично, а после се захвана със сериозна инспекция на стаите на първия етаж. Водеше си бележки за потенциалните проблеми, плановете и приоритетите си.

Определено кухнята щеше да е първа. Имаше опит от собствената си къща в Бостън, а и от двата ремонта, при които бе помагал на приятели.

Не претендираше, че може да сготви нещо повече от обикновен омлет или печен сандвич, но вярваше, че кухнята е сърцето на всеки дом. Последният ремонт на кухнята в Мане Хол, направен през осемдесетте години, я бе оставил снежнобяла с хромирани уреди, подобен на сребрист остров плот и ослепително бял под.

Най-хубавите й страни бяха големите прозорци, старото тухлено огнище и красивия таван. Харесваше му и огромният килер, но щеше да му върши по-добра работа като мокро помещение. Щеше да се върне към оригиналния дървен под, да свали сладникавите тапети, украсени с чайничета, и да подмени плота със старинна сладкарска маса или нещо подобно.

Обзавеждането не беше най-силната му страна. Навремето го бе оставил на Джесика, която обичаше бледи тонове и класически линии.

Той обаче предпочиташе по-ярки цветове и очарованието на по-необичайното. Обръщаше внимание и на най-малките подробности. Това си беше неговата къща, по дяволите, и щеше да я направи по своя си начин. Отгоре до долу.

Щеше да сложи старинни шкафове със стъклени вратички и да подреди в тях антикварни кухненски уреди. Напукани чинии, бутилки и буркани.

Щеше да направи солидни плотове, да сложи медни кранове. Не му пукаше, че щяха да позеленеят така щяха да изглеждат по-истински.

Огромен хладилник. Миялна машина и печка. И всичко щеше да е скрито зад дървени врати.

Готови за готвене.

Диклън извади рулетката си и започна да мери съвестно. После изсипа справочниците си на пода в празната библиотека и се съсредоточи над тях, докато изяде половината от сандвича си и изпи толкова много кафе, че ушите му забръмчаха.

Представяше си всичко идеално. Претъпканите с книги рафтове, които се издигаха от пода до тавана. Тъмнозелените стени и светлобежовите корнизи и таван. Тежките сребърни свещници на полицата на камината. Трябваше да повика коминочистач, който да провери внимателно всички комини, за да може да започне да си пали огън и да прогони ледения въздух.

Там, където се налагаше, щеше да реставрира ламперията и да я изглади като коприна. Масивните врати, които разделяха дамския и мъжкия салон, бяха в отлично състояние.

А и някой си бе дал труда да оправи пода в библиотеката.

Диклън запълзя по него, като опипваше нежно дървото. Щеше да го изцикли леко, да му сложи няколко слоя лак и толкова. Килимите го бяха запазили добре. Красивите и плътни килими „Обюсон“, които Жозефин бе поръчала от Париж.

Той усети миризма на бренди, кожа, восък и рози, но не се замисли. Очите му бяха замъглени и разсеяни, когато спря до кахлената камина и прокара пръст по нащърбеното място в ъгъла. Тази част трябваше да се подмени или изглади. Нямаше да е лесно да намери същите плочки — бяха рисувани на ръка и изработени в Италия.

Жулиен бе съборил свещника от полицата на камината и той бе нащърбил плочката. Тогава отново бе пиян и побеснял.

Мобифонът в джоба му звънна и Диклън седна на земята. Примигна озадачено и огледа празната стая. Какво правеше? Мислеше ли? Сведе очи към палеца си и видя, че го беше издрал на нащърбената плочка. Напълно объркан, той извади телефона си.

— Да. Ало?

— А, ето те. Вече бях готов да се откажа.

Жизнерадостният глас на Реми изпълни ушите му. Диклън все още седеше вторачен в плочката. Беше си мислил нещо за нея…

— Оглеждам стаите. Измервам. Подготвям разни…

— Няма ли да поизлезеш оттам за малко? Имам събрание до късно и реших, че после може да пийнем по нещо. Ефи също ще дойде с нас, ако успея да я подкарам.

— Колко е часът? — запита Диклън, като завъртя ръка, за да погледне часовника си. — Полунощ? Възможно ли е?

— Не още. Да не си пил вече?

— Само кафе — отговори Диклън, като потупа часовника си. — Сигурно батерията ми се е скапала.

— Минава шест. Ще се освободя към девет. Защо не дойдеш тук? Ще се видим в „Тройката“ във Френския квартал. Намира се на улица „Дофин“, на около пресечка от „Бърбън“.

— Добре — разсеяно отвърна Диклън, като прокара пръсти през косата си и усети, че челото му е мокро от пот. — Добре. Звучи чудесно.

— Имаш ли нужда от инструкции, янки?

— Ще го намеря — обеща Диклън и потърка наранения си палец. — Реми?

— Да. Точно така се казвам.

Диклън поклати глава и се засмя леко.

— Няма нищо. Ще се видим по-късно.

 

Потегли рано. Пиенето не го интересуваше много, но искаше да види метаморфозата, която настъпваше в Ню Орлиънс след падането на нощта. Улиците блестяха под ярките светлини и гъмжаха от тълпи хора, които търсеха развлечения.

Според Диклън нито туристите, нито търговците ръководеха шоуто, а самият град. А колелцата му се завъртаха под звуците на музиката.

Тя се носеше от всички входове. Джаз, рок, страстен блус. Терасите на ресторантите бяха претъпкани с посетители, които прогонваха януарския студ с алкохол и пикантни сосове. Портиерите пред стриптийз клубовете подмамваха клиенти с обещания за невиждани удоволствия, а касите в магазините звънтяха от безбройните покупки на туристите, които се запасяваха с рекламни фланелки и маски за Марди Гра. Баровете сервираха коктейли на янките и бира, и качествен алкохол на хората, които познаваха града по-добре.

Но музиката поддържаше парада.

Диклън се потопи в нея, докато вървеше по улица „Бърбън“ покрай входове, ярки светлини и дворове. Мина покрай група жени, скупчени на тротоара, които кряскаха като гарги.

Долови аромата на парфюмите им и усети типичната мъжка реакция — смесица от удоволствие и паника, когато жените избухнаха в смях.

— Хубав задник — отбеляза една от тях.

Той продължи напред. Групите от жени бяха опасно и загадъчно нещо.

Хрумна му, че щом ще се запознава с Ефи, трябва да й купи нещо. Някакъв годежен подарък. Не знаеше какво харесва, нито пък каква е самата тя. Но ако все пак го биваше в нещо, то бе в купуването на подаръци.

Искаше му се да се бе сетил по-рано, но все пак влезе в няколко магазина, без да им възлага големи надежди. Почти всички магазини тук бяха заредени със сувенири за туристите, а според Диклън един огромен пластмасов пенис не бе подходящ за запознанството. Реши, че или ще изчака с подаръка, или ще се спре на кошниците с дамски кремове и парфюми.

И тогава я видя. Сребърната жаба клечеше на четири крака, сякаш се канеше да скочи енергично. На жизнерадостното й лице грееше широка, хитра усмивка, която незабавно напомни на Диклън за Реми.

След като Ефи си бе паднала по стария му приятел, тя трябваше да оцени приумицата му. Диклън помоли да му опаковат подаръка в красива хартия с голяма червена панделка.

Нямаше още девет, когато зави по „Дофин“.

Канеше се да седне в някой бар, да послуша музика и да пийне една бира. Щеше да помисли за следващите няколко седмици, когато щеше да прекарва дните си в кухнята, а вечерите си — планирайки следващото място за ремонт. Трябваше да намери кадърни майстори и добри оферти. Да се захване за работа.

А тази вечер щеше да прекара известно време с приятеля си и годеницата му, да се прибере у дома и да поспи поне осем часа.

Скоро забеляза надписа на „Тройката“. Нямаше начин да го пропусне, тъй като той проблясваше в неоново — синьо над очуканата дървена врата на сграда, която се намираше на две крачки от него.

Втората врата се отваряше към типичната тераса с перила от ковано желязо. Някой я бе украсил с огромни керамични саксии със здравец и бе окачил малки лампички по корнизите. Гледката бе красива и женствена. Приятно място, където да седнеш, да пийнеш чаша вино и да наблюдаваш хората по улицата.

Диклън влезе вътре и потъна в миризмата на чесън и уиски и силната музика.

На малката сцена свиреше петчленен оркестър — пиано, флейта, барабан, китара, акордеон. Малкият дансинг бе претъпкан с хора, които изпълняваха сложен ритмичен танц.

В сумрака се виждаше, че нито една от кръглите дървени маси не бе свободна. Диклън се обърна към бара. Дървото бе почти черно от старост, но блестеше. Дузина високи столчета бяха поставени пред него. Диклън успя да се добере до последното, преди някой друг да го изпревари.

Пред огледалото зад бара бяха подредени бутилки, а сред тях — солници в различни форми. Елегантна двойка във вечерни тоалети, кучета, прасенца, жени с голи гърди, карнавални маски и феи.

Диклън ги огледа внимателно, като се чудеше какъв човек би колекционирал и показвал феи и прасета. Накрая реши, че е някой, който разбира добре Ню Орлиънс.

Флейтистката запя на кажунски. Имаше глас като ръждясал трион, който звучеше невероятно привлекателно. Диклън затропа с крак и погледна бармана. Той имаше плитки до кръста и лице, сякаш изрязано от огромно зърно кафе. Ръцете му се движеха изящно и бързо, докато наливаха бира и уиски.

Диклън повдигна ръка, за да привлече вниманието му, но в този момент тя излезе от вратата зад бара.

По-късно, когато можеше да мисли ясно, Диклън реши, че се е почувствал така, сякаш някой бе стоварил ковашки чук в гърдите му. Сърцето му не спря, а заби учестено. Кръвта му закипя. Всичко в него затанцува.

Ето те! Най-после!

Лудото биене на сърцето му заглуши силната музика и гласовете. Зрението му се фокусира върху нея, сякаш жената стоеше на сцена, осветена от прожектори.

Не беше красива. Не и в класическия смисъл. Но беше великолепна.

Косата й бе гарвановочерна, гъста, къдрава грива, която се спускаше по раменете. Лицето й бе остро. Тесен, аристократичен нос, високи скули, волева брадичка. Очите бяха удължени, устата — широка, с пълни устни, начервени в кървавочервено.

Диклън си помисли, че елементите на лицето й не съвпадаха напълно, но бяха идеални. Зашеметяващи, секси, превъзходни.

Беше дребна, почти деликатна, облечена в тясна алена блуза, която очертаваше твърдите й гърди и стегнатите мускули на ръцете. Между гърдите й висеше сребърна верижка с малко сребърно ключе.

Кожата й беше мургава, а очите — в наситеното кафяво на горчив шоколад.

Червените устни се извиха в ленива усмивка. Тя се приближи и се облегна на бара, като се наведе към Диклън. Лицата им бяха толкова близо, че той забеляза миниатюрната бенка над горната й устна. Долови аромата на жасмин и започна да се дави в него.

— Мога ли да направя нещо за теб, скъпи?

„О, да — помисли си той. — Моля те!“

Успя обаче само да изсумти нечленоразделно.

Жената се засмя и отметна глава назад, после го огледа внимателно.

— Жаден ли си? Или само гладен? — запита тя с кажунски акцент.

— Ах…

Искаше му се да прокара език по червените й устни и малката бенка, да я погълне цялата.

— „Корона“ — най-после отговори Диклън.

Загледа я как вади бутилката. Вървеше като танцьорка, нещо средно между балерина и стриптийзьорка. Диклън усети как езикът му буквално се връзва.

— Да ти я запиша ли на сметка, готин?

— Ъъъ…

За Бога, Фицджералд, стегни се!

— Да, благодаря. Какво отключва? — запита той, а когато жената повдигна вежди учудено, добави: — Ключът ти?

— О, това ли? — отвърна тя, като поглади ключето, от което кръвното на Диклън скочи до небето. — Сърцето ми, скъпи. А ти какво мислеше?

Диклън протегна ръка към нея. Страхуваше се, че ако не я докосне, ще се разплаче.

— Аз съм Диклън.

— Така ли? — попита тя, без да издърпа ръката си от неговата. — Хубаво име. Необичайно.

— Ирландско е.

— Аха.

Тя завъртя ръката му и се наведе, сякаш щеше да му предсказва бъдещето.

— Какво виждам тук? Не си идвал в Ню Орлиънс дълго време, но се надяваш да останеш тук. Напуснал си студения Север, нали, Диклън?

— Да. Но май не е твърде трудно да отгатнеш това.

Тя вдигна очи към него и сърцето му спря.

— Виждам и друго. Богат адвокат янки от Бостън, който си е купил Мане Хол.

— Познаваме ли се? — попита Диклън и почувства невероятно вълнение, когато стисна ръката й. — Срещали ли сме се преди?

— Не и в този живот, скъпи.

Тя го потупа леко по ръката, после тръгна да изпълни другите си поръчки.

Но го държеше под око. Не беше онова, което бе очаквала, след като чу описанието на Реми. Макар и да не знаеше точно какво бе очаквала. Но тя бе жена, която обичаше изненади. А човекът, седнал зад бара, който я наблюдаваше неотклонно със сивите си очи, изглеждаше пълен с изненади.

Харесваше очите му. Беше свикнала мъжете да я гледат с желание, но в неговите очи имаше нещо повече. Наблюдаваше я смаяно, останал без дъх, което й се стори ласкателно и мило.

Беше приятно да накараш един мъж, който изглеждаше готов да се справи с абсолютно всичко, да затрепери само като му се усмихнеш.

Макар Диклън едва да бе докоснал бирата си, тя се приближи до него и потупа бутилката с пръст.

— Готов ли си за следващата?

— Не, благодаря. Можеш ли да си вземеш почивка? Може ли да те черпя едно питие или кафе? Да ти купя кола или куче?

— Какво има там?

Той погледна малката торбичка с подаръка, която бе оставил на бара.

— Подарък за човека, с когото имам среща.

— За много жени ли купуваш подаръци, Диклън?

— Тя не е жена. Искам да кажа, не е моя жена. Всъщност нямам такава… само… О, Господи, преди бях по-добър в това.

— В кое?

— В свалянето на жени.

Тя се засмя с ниския, гърлен звук от фантазиите му.

— Можеш ли да си вземеш почивка? Ще изритаме някого от масата му и ще ми дадеш още един шанс — помоли той.

— И така добре се справяш. А почивки не взимам, защото аз съм собственицата.

— Притежаваш това място?

— Точно така — потвърди тя и се обърна, когато една от келнерките застана до бара.

— Чакай. Чакай — протегна се той отново към ръката й. — Не ти знам името. Как се казваш?

— Анджелина — меко отговори тя. — Но ме наричат Лена, защото не съм ангелче, скъпи — добави, като прокара пръст по бузата му и отиде да изпълни поръчките.

Диклън отпи жадно от бирата си, за да преглътне слюнката, която се бе насъбрала в устата му.

Опитваше се да измисли нов подход, когато Реми го плесна по гърба.

— Ще имаме нужда от маса, синко.

— Гледката тук е по-добра.

Реми проследи погледа му.

— Една от най-красивите в града. Запозна ли се с братовчедка ми Лена?

— Братовчедка?

— Четвърта. Но може и да е пета. Анджелина Симон, едно от бижутата на Ню Орлиънс. А ето и другото. Ефи Рено. Ефи, скъпа, това е моят добър приятел Диклън Фицджералд.

— Здрасти, Диклън — поздрави момичето, като излезе пред Реми и го целуна по бузата. — Радвам се да се запозная с теб.

Ефи имаше облак от руса коса около красиво сърцевидно личице и небесносини очи. Устните й бяха тъмнорозови. Приличаше на гимназиална мажоретка.

— Прекалено си красива, за да се затриеш с този тип — възхитено я изгледа Диклън. — Защо вместо това не избягаш с мен?

— Кога тръгваме?

Диклън се ухили, плъзна се от стола и й върна целувката.

— Добра работа, Реми — каза той.

— Най-добрата, която някога съм вършил — потвърди Реми и целуна косата на Ефи. — Сядай, скъпа. Мястото е претъпкано. Барът е единствената ни възможност. Искаш ли вино?

— Една чаша от бялото домашно.

— Диклън, искаш ли още едно?

— Аз черпя.

— Щом е така, поръчай едно хубаво шардоне на любимата ми. Аз ще взема каквото ти пиеш.

— Я, виж какво довлякла котката — обади се Лена и се ухили на Реми. — Здрасти, Ефи. Какво ще пиете тази вечер?

— Шардоне за дамата. И още две „Корони“ — отговори Диклън. — А после можеш да звъннеш на 911. Сърцето ми спира всеки път, когато те погледна.

— Приятелят ти е страхотен, когато набере скорост, Реми — засмя се Лена и извади бутилка вино от хладилника.

— Момичетата в Харвард бяха като тесто в ръцете му.

— Ние южнячките сме свикнали с горещината и не се топим лесно — отвърна тя, като сипа виното и отвори бирите.

— Познавам те — каза Диклън. — Видях те да си играеш с кучето си тази сутрин. Голямо черно куче. Близо до езерото.

— Руфъс — поясни Лена, като потръпна леко, когато осъзна, че я бе наблюдавал. — Кучето на баба ми. Къщата й е зад блатото. Понякога отивам да поживея при нея, когато се чувства зле или самотна.

— Ела в Мане Хол следващия път, когато си при нея. Ще те разведа из къщата.

— Може. Никога не съм влизала вътре — съгласи се тя и остави купичка със солети на бара. — Искате ли нещо от кухнята?

— Ще си помислим — отговори Реми.

— Не забравяйте да ми кажете — подхвърли Лена, като се завъртя и мина през задната врата.

— Избърши си лигите, Дик — ухили се Реми и го стисна за рамото. — Срамота е.

— Не го дразни, Реми. Ако някой мъж не се развълнува, когато види Лена, значи му липсват някои доста важни неща — обади се Ефи.

— Ти наистина трябва да избягаш с мен — засмя се Диклън. — А междувременно, най-добри пожелания — добави той и побутна плика с подаръка към нея.

— Купил си ми подарък? Страхотен сладур си!

Тя съдра плика с ентусиазъм, който зарадва Диклън. Извади жабата и се вторачи в нея. После отметна назад глава и се изсмя гръмко.

— Прилича на Реми. Виж, скъпи, жабата има твоята усмивка.

— Не виждам.

— Аз пък виждам. Диклън също.

Ефи се завъртя на столчето и се усмихна на Диклън.

— Харесваш ми. Ужасно се радвам, че ми харесваш. Обичам този кретен, приятеля ти, толкова много, че щях да се престоря, дори и да не те харесвах. Но сега не е нужно да се преструвам.

— Не започвай да рониш сълзи, Ефи — каза Реми, като извади носната си кърпа. — Понякога го прави, когато е щастлива. В нощта, когато й предложих да се омъжи за мен, плака толкова много, че минаха десет минути преди да се съгласи.

Реми издърпа годеницата си от столчето и добави:

— Ела, скъпа. Да потанцуваме, за да ти изсъхнат очите.

Диклън се извърна на столчето, взе бирата си и се загледа в приятеля си.

— Чудесна двойка са — отбеляза Лена зад гърба му.

— Да. Така е. Не ти ли е интересно как ще изглеждаме ние с теб?

— Доста си настоятелен — въздъхна тя. — Каква кола ще ми купиш?

— Кола?

— Предложи да ме черпиш питие или кафе. А също и да ми купиш кола или куче. Аз сама си плащам напитките и харесвам собственото си кафе. Имам си и куче. А и кола. Но не виждам защо да нямам две коли. Каква ще ми купиш?

— Изборът си е изцяло твой.

— Добре. Ще те уведомя — отвърна тя и отново отиде да изпълнява поръчки.