Нора Робъртс
Полунощ в стаята на сенките (17)

Глава 16

На път към „Тройката“ Диклън се отби в офиса на Реми. Сватбата приближаваше бързо, а в задълженията му на кум влизаше и организирането на ергенско парти. Общата картина беше ясна — достатъчно алкохол, за да потопи боен кораб, и стриптийз клуб, но все пак трябваше да обмислят някои подробности.

Когато секретарката звънна в кабинета на Реми, Диклън чу изнервения глас на приятеля си.

— Веднага го изпрати тук.

В мига, когато отвори вратата на кабинета, той разбра защо Реми е изнервен.

Ефи, обляна в сълзи, седеше на едно от креслата, а Реми бе коленичил до нея. Опитваше се да я успокои и бършеше сълзите й, но погледна Диклън паникьосано.

Тъй като бе истински приятел, Диклън устоя на желанието да побегне, затвори вратата, приближи се и погали Ефи по рамото.

— Сладурче, казах ти, че трябва да го зарежеш заради мен.

Ефи едва повдигна очи към него, после закри лицето си с ръце и захлипа.

— Добре де, лоша шега — призна Диклън и потърка овлажнелите си длани в джинсите. — Какво става?

— Проблем с мястото за сватбата — започна Реми, а Ефи изви.

— Няма място за сватбата — изхлипа тя, като сграбчи кърпата на Реми и скри лице в нея. — Имали… имали пожар в кухнята… и дошла пожарната, и… о, какво ще правим?

— Много дим и щети от огъня — обясни Реми. — А и не само щети от пожара. Няма да успеят да оправят място навреме.

— Аз съм виновна.

Диклън също коленичи до Ефи.

— Добре, скъпа, защо подпали пожара?

Това я накара да се засмее за секунда.

— Исках да използваме онази стара плантация. Адски е романтична и красива. Реми каза, че ще е по-лесно да наемем бална зала в хотел, но аз държах на своето. И виж какво стана. Остават по-малко от три седмици, а ние… направо сме без изход.

— Не е така, скъпа. Ще намерим друго място. Моля те, успокой се — целуна я по носа Реми. — А ако се стигне до най-лошото, ще се оженим, а после ще направим приема. След медения месец.

— И къде ще се оженим? В кметството?

— Не ми пука къде — отвърна Реми и този път целуна пръстите й. — Важното е да го направим.

Ефи подсмръкна, въздъхна и се облегна на него.

— Съжалявам. Държа се глупаво и егоистично. Прав си. Няма значение къде и кога.

— Разбира се, че има — намеси се Диклън. Бъдещите младоженци се вторачиха в него. Ефи — обляна в сълзи, Реми — объркан и притеснен.

— Не можете да позволите един пожар да съсипе плановете ви. Използвайте моята къща.

— Какво искаш да кажеш с „твоята къща“? — попита Реми.

— Мане Хол. Достатъчно е голяма. Балната зала се нуждае от още малко работа, но имаме време. Завърших и фоайето тази сутрин. Градините са в чудесно състояние. Кухнята, салоните и библиотеката са готови. Все още има неща за доизкусуряване, но хората няма да се интересуват от това. Ще имат възможност да се насладят на къщата, градините и духовете. Ще говорят за това с години.

— Сериозно ли го казваш? — извика Ефи, като го хвана за ръка, преди Реми да успее да проговори.

— Разбира се. Можем да го направим.

— Дик — започна Реми, но Ефи го изпревари.

— Господи, обичам те — възкликна тя, като обви ръце около врата на Диклън. — Ти си най-прекрасният човек в света. Ангел — целуна го тя. — Светец.

— Нали нямаш нищо против да ни оставиш насаме? — усмихна се Диклън на Реми.

Ефи се засмя и се завъртя весело.

— Не би трябвало да се съгласяваме с това. Безброй непознати ще бродят из къщата ти и ще изпотъпчат моравата ти. Но ще го направя, защото съм отчаяна, а мястото е идеално. Кълна се, че няма да ти се наложи да вършиш никаква работа. Аз ще се погрижа за всичко. И ще съм ти длъжница, докато умра.

— Ако ми подариш първородния си син, ще смятам, че си се отплатила.

Реми седна на ръба на бюрото си и поклати глава.

— Казвам ти, че ще се оженя за теб, където и да било и по което и да било време, докато Диклън ти осигурява само една вехта къща, а той получава целувките.

— Да, но пък ти получаваш мен — отвърна Ефи, като прегърна Реми и облегна глава на рамото му. — Искам всичко да е прекрасно, Реми. Искам да е специален ден. Това означава много за мен.

— Знам, че е така. Затова означава много и за мен. Ще си направим страхотен купон, нали?

— Да — усмихна се тя, после се отдръпна от него. Тъжната, разплакана жена се превърна внезапно в енергична ентусиастка.

— Може ли вече да си тръгвам? — попита тя Диклън. — Ще се обадя на майка ми и сестра ми и веднага ще започнем да планираме.

— Давай.

— Благодаря ти — целуна го тя по бузата. — Благодаря ти — целувка и по другата буза. — Реми, обади ми се веднага щом се освободиш. О, Дик? — завъртя се тя към него, докато вадеше мобифона от чантата си. — Сватбените ми цветове са розово и синьо. Нямаш нищо против да боядисаме къщата в тези цветове, нали?

Ченето на Диклън увисна, когато Ефи излезе от стаята.

— Тя се шегуваше, нали? — с надежда попита той Реми.

— Вероятно — отвърна Реми и въздъхна тежко. — Скъпи, не знаеш в какво се набута. Направи момичето ми щастливо и съм ти адски благодарен за това, но те очакват няколко напълно откачени седмици.

— Не можех да понеса да я гледам как плаче безутешно. Освен това и бездруго щях да боядисвам. — Розово и синьо, помисли си той. Какво толкова страшно имаше в безвредни цветове като тези? — Както и да е — добави, като притисна с ръка сърцето си. — И преди съм правил сватбени планове.

— Но никога преди не си срещал майката на Ефи.

— Страшна ли е?

— Доста страшна.

— О, Реми, моля те, прегърни ме.

 

Доброто дело му оправи настроението. Когато влезе в „Тройката“, беше готов за една студена бира и одобрително потупване по гърба. И Лена.

Тя стоеше зад бара, наливаше бира и говореше с един от редовните си клиенти. Диклън загледа как очите й обиколиха бара и най-после се спряха върху него. Той се надигна и тръгна към нея.

Лена плъзна халбата с бира към чакащия клиент и се завъртя. В същия момент Диклън я вдигна във въздуха и залепи устни в нейните.

Аплодисментите и виковете го накараха да се ухили весело.

— Липсваше ми.

Лена разтърка разтрепераните си устни.

— Винаги успяваш да уцелиш точния момент — усмихна се тя, като го погали по бузата и го изгледа развеселено. — Сега ме пусни, момче. На работа съм.

— Някой друг ще трябва да поеме работата ти за малко.

— Заета съм, скъпи. Иди и седни, а аз ще ти донеса бира.

Той я вдигна още по-високо и я взе на ръце като бебе, после натисна с лакът вратата към кухнята.

— Лена има нужда от заместник — извика Диклън, после се обърна към клиента с бирата. — Имаш ли нещо против да ми отвориш вратата?

— Няма проблеми.

— Диклън, трябва да се грижа за бизнеса си.

— Справяш се отлично и барът би могъл да мине и без теб за половин час — отвърна той и я понесе навън.

Няколко пешеходци ги изгледаха любопитно, но Диклън не им обърна внимание и влезе в двора на Лена.

— Не обичам да ме притискат, скъпи.

— Не те притискам. Нося те. Къде ти е резервният ключ? — попита, докато се качваше по стълбите.

Лена не отговори и той сви рамене.

— Добре. Сигурно ще ни арестуват, че правим онова, което планирах, на терасата, но аз съм готов да рискувам.

— Под втората саксия вляво.

— Чудесно.

За изненада на Лена той я преметна през рамо и се наведе да вземе ключа. Да, определено беше подценявала силата му, а и собствената си реакция.

— Свалила си няколко килограма — отбеляза той, като отключи вратата. — Браво.

— Моля? — запита тя с леден тон.

— Реших, че това е от мъка по мен.

— Вземи се в ръце, скъпи.

— Взел съм теб — отвърна той, като я погали по задника.

— Адски съм поласкана, че реши да отделиш малко от ценното си време, за да дойдеш в града за едно бързо чукане, но…

— Чудесна идея. Това не беше първата ми задача, но защо да чакаме? — попита той, като я закрепи на рамото си и я понесе към спалнята.

— Диклън, започваш да ме ядосваш. Пусни ме долу и…

Лена остана без дъх, когато той я метна на леглото. Диклън забеляза, че очите й блестят заплашително и реши, че това е идеално. Беше в настроение за бърз и див секс.

— Какво, по дяволите, ти става? Нахлуваш в бара ми, сякаш си негов собственик, и ме отнасяш като военна плячка. Ако си мислиш, че съществувам само за да задоволявам желанията ти, не си познал.

Диклън се ухили, свали едната си обувка и я метна настрани.

— Обуй се или ходи бос, но си тръгвай.

Той събу и другата си обувка, после ризата си. Отговорът на Лена бе да се надигне на колене и да заговори толкова бързо и гневно на кажунски, че Диклън не разбра почти нищо.

— Съжалявам — извини се той, докато събуваше джинсите си. — Беше прекалено бързо за мен. Не разбрах дали съм прасе, което трябва да се пече в ада, или трябва да отида в ада и да ям печено прасе.

Лена се забори енергично с него, като ругаеше и риташе ожесточено. После се замята лудешки, когато Диклън я притисна под себе си и впи устни в нейните.

— Не очакваше такова нещо от мен, нали? — задъхано запита той, като съдра ризата й. — Досега винаги ти давах само онова, което очакваше.

— Престани! Престани веднага!

Сърцето й биеше лудо. Наистина не бе очаквала подобно нещо от него. Не бе очаквала и собствената си реакция на дива възбуда.

— Погледни ме — каза Диклън, като се надигна над нея. — Кажи ми, че не ме искаш. Кажи ми го сериозно и ще си тръгна.

— Пусни ми ръцете — отвърна тя с разтреперан глас. — Пусни ми ръцете.

Диклън пусната едната й ръка.

— Кажи го. Искаш или не?

Лена зарови ръка в косата му и придърпа главата му надолу.

— J’ai besoin.

Нуждая се.

Тя захапа устните му страстно и обви крака около кръста му.

— Обладай ме — настоя Лена. — Бързо. Бързо и грубо.

Ръката му се стрелна под късата й пола и разкъса тънките бикини.

— Дръж се — предупреди я Диклън и проникна в нея.

Лена извика, когато той навлезе още по-дълбоко. Почувства се запълнена, щастлива, възбудена. Ноктите й издраха гърба му и се впиха в бедрата му.

— Още! — успя да извика тя. — Искам още.

Той също го искаше. Вдигна краката й високо и потъна в нея.

Целият гореше. Дробовете му, сърцето, слабините му. Невъобразимото удоволствие от секса с нея го замая.

Очите й, тъмни и лъскави като оникси, бяха приковани в неговите.

Обичам те. Безкрайно.

Не знаеше дали е проговорил, или думите се въртяха само в главата му, но видя как очите на Лена се променят и се изпълват с чувства.

Чу я как си поема дъх и се стяга около него в див оргазъм. Безпомощен, полудял от страст, той свърши бурно в нея.

После се отпусна задъхан отгоре й. Лена потръпна няколко пъти.

— Не мога да помръдна още — промърмори той.

Чувстваше се изтощен, лек като перце, което можеше да бъде отнесено и от най-лекия ветрец.

— Няма нужда да мърдаш.

Устните й бяха притиснати в гърлото му и лекото им движение го изпълни с нежност. Дъга след бурята.

— Можеш ли да повярваш, че дойдох да говоря с теб?

— Не.

— Така беше. Реших, че после можем да се заемем с това. Промяна на плановете. Дължа ти една риза и бельо.

— Имам си и други.

Диклън се надигна на лакти и се вгледа в нея. Бузите й бяха порозовели, влажните й къдрици се стелеха по смачканата покривка.

— Страхотно се възбудих от гнева ти — призна си той.

— Аз също. А бях решила никога вече да не правя такива неща с теб.

— Наистина ли?

— Да — потвърди тя, като го погали по бузата, изненадана от собствената си нежност. — Бях взела решение. А после ти дойде в бара, красив и секси, и ме отнесе по този начин. Разбъркваш ми мозъка, скъпи. Непрестанно го правиш.

— Ти си всичко, което искам.

— Но не съм добра за теб. Хайде — побутна го тя, — ставай. И двамата сме вир-вода.

— Ще си вземем душ, а после ще поговорим. Ще поговорим — повтори той, когато забеляза повдигнатите й вежди. — Честна дума.

— Трябва да се връщам на работа.

— Анджелина.

— Добре — махна тя примирено.

Знаеше, че няма смисъл да спори с него. Не можеше да разбере защо намира за толкова привлекателен магарешкия му инат.

— Иди се изкъпи. Аз ще звънна долу, за да се уверя, че всичко е наред.

 

Лена влезе под душа точно когато той излизаше изпод него. Диклън реши, че го е направила нарочно, за да избегне интимността. Реши да я остави на мира за известно време, затова отиде в кухнята, намери кана с чай и наля две чаши.

Когато Лена влезе в кухнята, облечена в същата сексапилна поличка и с нова блуза, той й подаде едната чаша. Тя я занесе във всекидневната.

През последните няколко дни Лена бе взела твърдо решение да прекрати връзката им, макар част от нея да копнееше по него. Всеки път, когато се улавяше, че поглежда вратата на бара и търси Диклън или се събужда посред нощ и протяга ръка към него, тя се проклинаше заради глупостта и слабостта си.

Но днес, когато погледна към вратата, той наистина бе там. Невероятното удоволствие и облекчение, които изпита при появата му, я разгневиха още преди Диклън да раздразни гордостта й, като я отвлече от собствения й бар.

— Диклън — започна тя, — онзи ден не бях честна с теб. Не бях в настроение за честност и откровеност.

— Ако смяташ да се извиняваш за това, забрави. Исках да те вбеся. Предпочитам да те гледам разгневена, отколкото тъжна. А тя предизвиква у теб и ярост, и тъга.

— Предполагам, че е така. Но най-вече ме е яд да си мисля, че е при баба, защото знам, че отново ще я нарани. А аз не мога да направя нищо по въпроса. Точно това ме тормози. Но не трябваше да замесваме и теб.

— Не си ме замесила. Просто така се случи — наклони глава Диклън. — Поправи ме, ако греша. Останала си с впечатлението, че поради произхода и семейството си, аз не мога да се справя с по-трудните и неприятни проблеми в живота. И по-специално в твоя живот.

— Скъпи, не казвам, че не си мъжко момче. Но този аспект от живота ми е адски далеч от теб. Не би могъл да разбереш човек като нея.

— Да, тъй като съм живял прекалено спокойно — кимна той. — Тя ми дойде на гости днес.

Розовината, която се бе появила по бузите на Лена след здравия секс, избледня.

— Какво искаш да кажеш?

— Лилибет ме посети около обяд. Чудех се дали да споделя това с теб или не и реших, че няма да те лъжа, нито пък ще пазя тайни. Няма дори да пощадя чувствата ти. Лилибет дойде у нас и се самопокани на студено питие. После се опита да ме съблазни.

— Съжалявам.

Устните й бяха сковани и ледено студени, а в гърлото й бушуваше пожар.

— Никога вече няма да се случи. Ще се погрижа за това.

— Млъкни. Имам ли вид на човек, който се нуждае от защита? И си спести възмущението за по-късно — каза Диклън. — Когато Лилибет се протегна към ципа на панталона ми, й казах да не се излага. Следващото й действие бе да се отпусне на кухненската маса и да заплаче.

Диклън седна на облегалката на канапето, тъй като реши, че разговорът не е подходящ за удобно настаняване сред пъстрите възглавници.

— Не успя да изцеди много сълзи, но все пак положи усилия. Историята й бе как разни лоши хора я преследвали и били готови да наранят нея, мис Одет и теб, ако не им плати пет хиляди долара. И къде можела да отиде и какво да направи.

Лена отново се изчерви.

— Дал си й пари? Как можа да повярваш…

— Първо съм разглезен смотаняк, а сега и пълен глупак — въздъхна той тежко и отпи от чая си. — Наистина имаш страхотно мнение за мен, бебче. Не й дадох й цент. Обясних й, че няма да успее да ме измами. Това я вбеси и ме заплаши, че ще се обади на семейството ми. Каза, че била разпитвала за мен и картинката й била ясна. Смяташе, че семейството ми ще бъде шокирано и засрамено при мисълта, че златното им момче е било омагьосано от теб. А за всеки случай щяла да им каже, че съм чукал и самата нея.

— Би могла да го направи — кимна Лена и стомахът й се сви. — Диклън, тя е напълно способна…

— Не те ли помолих да почакаш, докато свърша? — с равен тон запита той. — Цената на изнудването беше десет хиляди долара. Но не мисля, че Лилибет остана доволна от отговора ми — изритах я от къщи. Е, това е всичко. Сега можеш да беснееш колкото си искаш. Но не плачи — рязко каза той, когато очите й се изпълниха със сълзи. — Тя не заслужава да пролееш и една сълза за нея.

— Ужасно ме е срам. Не разбираш ли?

— Разбирам. Макар и двамата да сме достатъчно умни, за да знаем, че това няма нищо общо с теб, все пак те разбирам. Съжалявам за станалото, а още повече съжалявам, че и аз съм причина за това.

— Не. Никога не си бил ти причината — отвърна Лена, като попи сълзите от миглите си. — Още от самото начало се опитвам да ти набия в главата точно това.

— Но и ти не си виновна, Лена. Никога не си била. Разгледах Лилибет внимателно и у нея няма нищо от теб. Семейството е просто въпрос на късмет. Важно е какво ще направиш от себе си въпреки семейството.

— Никога няма да се отърва от нея. Поне не напълно. Каквото и да правя.

— Така е.

— Съжалявам. Не, ще го кажа, по дяволите — извика тя, когато забеляза стиснатите му устни. — Съжалявам, че е дошла в дома ти. Съжалявам, че е заговорила за семейството ти. Но трябва да те помоля да не разказваш нищо на баба ми.

— Защо пък да го правя?

Лена кимна, после стана и се заразхожда из стаята. Обичаше дома си, тъй като го бе създала съвсем сама. И уважаваше живота си по същата причина. А сега, тъй като обичаше и уважаваше човека, който бе решил да стане част от живота й, щеше да му обясни всичко.

— Лилибет ме изоставила, преди да навърша и две седмици — започна тя. — Просто една сутрин станала, качила се в колата на баба и изчезнала. Изоставила колата в Батън Руж. Бях на три годинки, когато се върна у дома за първи път.

— А баща ти?

Тя сви рамене.

— Зависи от настроението й. Веднъж ми каза, че бил някакво момче, с което се обичали безкрайно, но родителите му ги разделили и го отпратили надалеч. Друг път версията гласеше, че я изнасилили, когато се прибирала от училище. Следващата приказка беше за богат по-възрастен мъж, които един ден щял да дойде да ни вземе и да ни настани в прекрасна къща.

Лена се завъртя, за да може да го гледа в очите.

— Бях на осемнадесет, когато разбрах истината. Лилибет беше надрусана и не й пукаше от нищо. Тогава ми каза: „Откъде, по дяволите, да знам? Мъжете бяха толкова много.“ Да, тя наистина не се интересуваше кой ме е създал. За нея всички бяха едни и същи. Проституирала, когато забременяла с мен. Чух да се шепнат подобни неща, когато бях достатъчно голяма, за да ги разбера. А после, след като се накиснала в кашата, се върнала при баба и дядо. Страхувала се да направи аборт, за да не умре или пък да отиде в ада. Затова ме родила и ме изоставила. Това са двете единствени неща, които й дължа.

Тя си пое дъх и се застави да седне.

— Както и да е, Лилибет се върна, когато бях на три годинки, издрънка обичайните си дивотии, че е научила урока си, че съжалява за всичко и се е променила. Остана при нас няколко дни, после отново изчезна. И това се повтаря оттогава. Понякога се връща пребита от поредното копеле, с което е живяла. Друг път си идва болна или дрогирана. Но винаги се връща.

Лена замълча и се замисли.

— С връщането си тя само ви наранява — тихо каза Диклън. — Наранява и теб, и мис Одет.

— Наранява всички. Това е единственият й талант. Беше дрогирана, когато се появи на тринадесетия ми рожден ден. Вкъщи имаше празненство — семейство и приятели. А тя пристигна дрогирана с поредния кретен. Нещата бързо загрубяха и трима от чичовците ми се намесиха и ги изхвърлиха. Имам нужда от една цигара — внезапно каза Лена и излезе от стаята.

Върна се след малко с цигара в ръка и продължи:

— Следващия път, когато Лилибет се върна, бях на шестнадесет и се виждах с едно момче, в което бях лудо влюбена. Тя му даде алкохол и дрога и прави секс с него. Той беше на моята възраст, така че ми е трудно да го обвинявам за глупостта му. Лилибет едва не умря от смях, когато ги заварих на калъп в блатото. И все пак, кога купих този апартамент и тя се върна, я прибрах. Реших, че е по-разумно да живее при мен, отколкото при баба. Помислих си, че този път… може би този път… Но тя започна да проституира и да води клиентите си в дома и носеше и дрога. Окраде ме и отново ме изостави, оттогава не искам да я видя. Приключих с нея. Но всъщност никога няма да приключа напълно, Диклън. Нищо не може да промени факта, че тя е моя майка.

— Но пък нищо, което тя прави, не може да промени самата теб. Ти си чудесно момиче. Лена. Правиш чест на хората, които са те отгледали. И Лилибет те мрази заради това.

Лена се вторачи в него.

— Мрази ме — прошепна тя. — Никога преди не съм успявала да споделя това с някого. Защо подобно признание помага толкова много?

— Няма да кажа, че тя не може да те нарани повече, защото не е така. Но мисля, че вече не може да те нарани толкова силно.

Лена замислено изтърси пепелта от цигарата си.

— Вечно те подценявам — каза тя.

— Няма проблеми. Така ще мога да те изненадвам от време на време. Как ти се струва поредната ми изненада? Лилибет е свързана с Мане Хол.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно и не мога да го обясня. Но знам, че е. Мисля, че е трябвало да се върне и да ми каже нещата, които ми наговори. Още една брънка във веригата. Смятам, че този път с Лилибет е свършено тук. Обади се на баба си, Лена. Не позволявай на тази жена да ви раздели.

— Мислех си за това и предполагам, че ще го направя — кимна тя, като взе празната си чаша, разклати я и я остави на масата. — Бях решила твърдо да приключа и нашата връзка, Диклън.

— Можеше да се опиташ.

— Наистина го мисля. И за двама ни ще е по-добре, ако се разделим и се опитаме да си останем приятели.

— Можем да сме приятели. Искам децата ни да имат родители, които се харесват.

Лена вдигна ръце примирено.

— Трябва да се връщам на работа.

— Добре. А като говорим за сватба, има известна промяна във венчавката на Реми и Ефи. Тържеството ще бъде у нас.

Тя разтърка слепоочията си и се опита да влезе в шеговития му тон.

— В полузавършени стаи, сред инструменти и дъски, и…

— Това е прекалено отрицателно отношение, особено след като възнамерявах да те помоля за помощ. Можеш ли да държиш четка за боядисване?

Лена въздъхна.

— Всички ли спасяваш?

— Само хората, на които държа.

 

Някъде в интервала между излизането на Диклън от Мане Хол и пристигането на Ефи, Лилибет направи ново посещение. Беше полуобезумяла от кокаин и обида. Ако проклетото копеле не можеше да отдели няколко кинта за майката на жената, която чукаше, тя щеше да си помогне сама.

По обяд, когато Диклън я поведе към кухнята, тя огледа внимателно първия етаж, затова сега се отправи към библиотеката и огромното бюро в нея.

Знаеше, че богатите хора държат пари в брой в домовете си, затова започна бързо да отваря чекмеджетата и да рови из тях. Извика доволно, когато намери спретната купчинка с петдесетачки, и светкавично пъхна парите в джоба си.

Помисли си, че подредените по рафтовете книги струват доста пари, но бяха доста тежки, а и трудни за продаване. Диклън сигурно имаше още пари, а и бижута в спалнята си.

Лилибет се втурна нагоре по стълбите. Фактът, че Диклън можеше да се прибере всеки момент, само засилваше вълнението й от кражбата.

Някаква врата се затръшна рязко и тя падна на колене. Успокои се с мисълта, че става силно течение. Всъщност дори почувства леден полъх, когато се изправи.

Докосна дръжката на първата врата, но бързо отдръпна ръката си. Металът беше толкова студен, че едва не залепна за него.

Няма значение, каза си тя. Неговата стая беше по-надолу по коридора. Лилибет не беше толкова глупава, колкото хората си мислеха. През последните няколко дни бе наблюдавала къщата внимателно. И бе видяла как Диклън излиза на терасата от стаята в далечния ъгъл.

Тя се засмя доволно и нахлу в спалнята му. Отвори горното чекмедже на тоалетката и се натъкна на красива старинна кутия.

Златни бутонели, или поне тя предполагаше, че са златни. И сребърни, с лъскави сини камъни. Диамантени копчета, златен часовник. А в малка кутийка лежеше женски пръстен с диаманти и рубини във формата на сърце.

Лилибет остави кутийката на тоалетката и зарови из другите чекмеджета, където намери нова пачка банкноти.

Е, все пак си плати, копеле! Плати си доста добре.

Тя прибра банкнотите в кутията за бижута и я понесе под мишница.

Застана насред стаята, като дишаше тежко от вълнение, а кокаинът танцуваше в кръвта й. Зачуди се дали да не разхвърля спалнята, но реши, че не е разумно. А тя беше разумен човек.

Нуждаеше се от време, за да превърне бижутата в пари, а парите — в дрога. Време бе да изчезва от града. Но трябваше да остави нещата такива, каквито си бяха.

Щеше да излезе от другата страна, за да не би любопитната й майка да я види.

Но когато се върна в коридора, откри, че се е вторачила в стълбите към третия етаж.

Какво ли имаше там? Вероятно нещо хубаво. Нещо, за което можеше да се върне по-късно. Нещо, което щеше да я направи богата.

Гърдите й свистяха от ускорения дъх. Кожата й бе леденостудена. Но не можа да устои на желанието да се качи по стълбите. Беше сама в къщата, нали? А това я правеше нейна.

Да, това беше нейната къща.

Лилибет преглътна, за да овлажни гърлото си и тръгна нагоре. Потрепери.

Гласове? Как можеше да чува гласове, когато тук нямаше друг, освен нея? Но гласовете я спряха и подтикнаха да се върне.

Нещо тук не е наред. Има нещо лошо. Време е да изчезваш.

Стори й се, че някакви ръце я блъскат по гърба. Тя протегна треперещата си ръка към дръжката на вратата.

Смяташе да я отвори бавно и да надникне вътре. Но в мига, когато докосна дръжката, вратата се отвори широко.

Лилибет видя мъжа и жената на пода, чу писъците на бебето в люлката. Видя очите на жената — ококорени и слепи. Мъртви.

Мъжът, чиято коса блестеше като злато на мъждивата светлина, се обърна към нея.

Лилибет се опита да изпищи, но не успя да си поеме дъх. Когато отвори уста, нещо проникна в нея. В следващия ужасяващ миг се превърна в нея, после сякаш мина през тялото й. Студено, злобно и страшно нещо.

В стаята се появи нова фигура. Женска, в дълга роба.

Жулиен.

В безмълвен ужас Лилибет се обърна и побягна.