Сюзън Джонсън
Грешница (41)

Глава четиридесет и първа

Малко след пленяването на Синджън Сенека изпрати с нает кораб арабските коне в Неапол и писмо до Челси да се погрижи за тях. В писмото Сенека не споменаваше за нещастието, сполетяло приятеля му, защото още нямаше достатъчно сведения за него и не искаше напразно да я тревожи.

Челси узна съвсем случайно за пленяването на Синджън от един разговор между приближените на кралицата. Тя бе излязла на терасата на двореца в Казерта, за да се спаси от досадните клюкарски разговори между придворните дами. Облегна се на парапета и се загледа към красивия парк. Той бе осветен от китайски фенери, което й напомни градината в Сет Хаус. Унесена в спомени за съпруга си, внезапно от алеята с азалии, близо до терасата до слуха й достигнаха мъжки гласове.

Говореше се на френски, макар единият да се отличаваше със силен андалуски акцент. Когато чу името на султана на Тунис, Челси веднага наостри слух.

— Той отново е задържал някакъв англичанин, но този път моите хора в Тунис ми доложиха, че едва ли ще бъде освободен без огромен откуп…

— Проклет негодник! — избухна французинът. — На този тиранин не може да се вярва. Англия му плаща достатъчно, за да предпази поданиците си, които посещават Тунис. Същото прави и френския крал.

— Всички плащат. Този път затворникът е известен благородник, според съобщението на братовчед ми Мур.

— Уведомен ли е английския консул?

— Султанът отрича, че държи англичанина в плен.

— Никой ли не знае името му?

— Според слуховете това е младият херцог Сет, който наскоро пристигна в Неапол. На другия ден след неговото залавяне пристигнаха конете му, но от него няма и следа.

Челси се вцепени. Дъхът й замря в гърлото. След първите фрази на непознатите в ума й се прокрадна ужасяващото подозрение, че говорят за Синджън. Стоеше неподвижна, ръцете й стискаха железния парапет, а в бялата си рокля приличаше на привидение в лятна нощ. Главата й бучеше, струваше й се, че всеки миг ще припадне.

Сякаш изминаха часове, преди да си наложи да се отърси от вцепенението и ужаса, сковал душата й. С мъка освободи вкочанените си пръсти от парапета и притисна ръка до гърдите си, за да се убеди, че сърцето й не е спряло да бие. Мъжете се отдалечиха по алеята и разговорът им заглъхна. Умът й трескаво започна да крои планове.

Веднага трябва да се върне в Соренто, още на сутринта да опакова багажа си и да замине за Тунис. Синджън й бе казал, че при попътен вятър разстоянието може да се преодолее за тридесет и шест часа. Трябва да наеме най-бързия кораб в залива, но преди това трябваше да си осигури препоръчителни писма до британския консул в Тунис… Господи, какво беше името на агента на Синджън в Тунис? Не можа да си спомни.

С бързи стъпки се спусна по стъпалата на терасата, като същевременно отчаяно обмисляше какво да направи. Не беше достатъчно само да отиде в Тунис, трябваше да събере пари за откупа. Дали първо да говори със сър Уилям? Дали да му каже цялата истина? Може би вече слуховете са достигнали до него… Или да заяви, че заминава на разходка? Трябваше да получи значително количество злато от банкера на Синджън, а освен това да разбере разписанието на корабите и имената на капитаните. Щеше да има нужда от всичкия късмет, който можеше да си пожелае. Средиземноморските пирати, въпреки че получаваха значителни суми, за да не нападат корабите, бяха прочути с пренебрежението си към всички споразумения.

Откри сър Уилям в игралната зала и предпазливо му подметна, че желае да направи кратко пътешествие из островите край Неапол. Не искаше да предизвиква нежелателни подозрения. Ако посланикът разбереше за плановете й, щеше да се опита да я разубеди. Появяването на една млада и красива жена в тази мюсюлманска страна криеше много опасности. Арабите рядко спазваха правата на чужденците, въпреки подписаните споразумения.

След кратък разговор тя се раздели със сър Уилям. Посланикът й съобщи имената на британския и неаполитанския консули в Тунис. Препоръча й няколко добри капитани, които вероятно ще се съгласят да потеглят с нея на екскурзия из Средиземно море. С готовност й даде няколко препоръчителни писма до влиятелните хора в този район.

Челси не му спомена, че възнамерява да прекоси Средиземно море с бърз кораб, за да достигне до Тунис.

Рано сутринта, след като цяла нощ бе опаковала багажа си, Челси изпрати писмо до баща си, в случай, че отсъствието й продължи по-дълго време. Даде подробни инструкции на италианските коняри как да се грижат за новите коне и след това изпрати да повикат банкера на съпруга си.

Лицето на сеньор Вивани пребледня, когато тя му каза размера на исканата от нея сума, но успя да се овладее и обеща, че парите ще бъдат доставени след един час на пристанището. Като банкер той бе в течение на последните новини и затова не се наложи Челси да му обяснява причините за заминаването си за Тунис. Това, което посланиците научаваха днес, Емилио знаеше още от предишния ден. Той предложи услугите си да преговаря за наемането на кораба. Сама ли ще пътува херцогинята? Невъзможно! Сеньор Вивани й препоръча да вземе със себе си охрана… може би десетина мъже? Много добре знаеше какво може да се случи на една жена, която пътува сама из земите на султана. Банкерът укорително поклати глава.

— Макар че англичанките са прочути със своята ексцентричност — дипломатично заяви той, — султанът уважава повече богатството, отколкото независимостта на хората. Независимостта не се цени от арабите. Защо бедуините живеят навътре в пустинята? Вземете поне неколцина мъже за охрана и една придружителка.

— Нямам нужда нито от придружителка, нито от телохранители, защото това ще ме забави — протестира Челси, а освен това не искаше някой да разбере за мисията й.

Сеньор Емилио учтиво изтъкна, че единствено ако не пристигне през нощта, всички ще узнаят за посещението й. Освен това колкото по-официално се появи на туниския бряг, съпроводена от представителна свита, толкова по-голям успех ще има мисията й в Дар ел Бей.

Челси въздъхна примирено и реши да последва съвета на опитния банкер.

— Изглежда отдавна познавате нравите в Тунис.

— Там имаме филиал на нашата банка. Тунис е много стар и красив град и ако имате време ще ви достави удоволствие да го разгледате… може би по-късно — съчувствено й се усмихна той.

Предпочете да не споменава, че по-голяма част от печалбите на банката се дължат на търговията с роби, едно от най-старите занятия в града. Още древните финикийци, основателите на Тунис, са търгували с роби. Всъщност цялата история на Тунис представлява история на робството.

Разглеждането на забележителностите на Тунис в този момент никак не интересуваше Челси, но се усмихна учтиво на любезния банкер, който й даваше сто хиляди лири в злато.

— Може би, когато освободя Синджън, ще разгледаме Тунис.

— Разбира се. Значи възнамерявате да отпътувате още днес?

— Да, искам да отплувам час по-скоро. Багажът ми е готов.

Сеньор Вивани разбра, че тя твърдо е решила да отплува веднага.

— Много добре. Ще ви чакам след един час на пристанището при нашите докове. — Стана от стола, поклони й се с очарованието на неаполитански джентълмен и бързо напусна вилата.

С бързина, която смая подчинените му, сеньор Емилио събра необходимите пари, намери придружителка и охрана и само след час очакваше херцогиня Сет на кея до кораба с вдигнати платна, готов за отплуване.

Пожела на Челси приятен път и любезно й връчи няколко препоръчителни писма до филиала на банката в Тунис.

— Тези писма ще ви бъдат по-полезни, мадам, отколкото писмата на британския консул, който е длъжен да се ограничава само до дипломатическите канали. Нашите банкери действат много по-гъвкаво. А ако ви потрябват още пари — добави той, — те ще ви посъветват кого да подкупите. Механизмът на управление в арабските страни се опира на подкупи. Всички го знаят и никой не протестира.

Снабдена с пари, съвети, официални и неофициални писма, следващия следобед Челси се появи във Фоум ел Куед, пристанището на Тунис. Докато корабът се плъзгаше плавно по водите на крайбрежното езеро Ел Бахира сред ята от фламинго и рибарски лодки, с грубо изрисувани платна, младата жена почувства, че прекрачва прага на Ориента.

Градът израстваше пред нея върху склоновете на западните хълмове. Белите му къщи блестяха под слънчевите лъчи, а в далечината се очертаваха върховете на повече от петдесетте джамии и петстотинте минарета. Из въздуха се носеше уханието на рози и жасмин. Производството на парфюми се смяташе за престижна професия.

На кея можеха да се видят представители на различни раси и нации. Дрехите им бяха в екзотични цветове. Някои от тях носеха шалвари и наметала от камилска вълна. Когато Челси стъпи на кея, всички спряха заниманията си. Сама жена, независимо от броя на телохранителите й, беше необичайна гледка в земите на султана.

Челси невъзмутимо кимна на мъжете, без да се изплаши от втренчените им погледи. Следвана от придружителката си и телохранителите, тя се насочи към резиденцията на султана на Тунис. Поканиха я в първата приемна. Живописен вътрешен двор със стъклен покрив, с антични мозайки по стените и по пода, покрит с копринени килими от Кайро във всички цветове на дъгата. Сред декоративните решетки по стените бяха скрити тайни отвори за наблюдения.

— За съжаление — съобщи й управителят на двореца, — в момента султанът е неразположен и не може да ви приеме — продължи той с мазния си любезен глас. Изказа съжаленията си, че не може да удовлетвори молбата й за незабавна аудиенция. А на въпроса за изчезналия й съпруг той само сви рамене и с усмивка я уведоми, че никой не отвлича британски поданици в земите на султана. Лицето му бе лукаво, а очите му студени и далечни. Цялото му държание показваше пренебрежението на мюсюлманите към жените. Арабинът й кимна едва забележимо и набързо се оттегли.

Челси бе разочарована от посещението си, макар да не бе очаквала веднага да постигне успех. Отиде в британското консулство и се срещна с консула, който й обеща да подкрепи молбата й за аудиенция и да се опита да получи някакви сведения за съпруга й или за местонахождението му. Консулът бе изпълнен със симпатия и съчувствие към нещастната съпруга.

— Султанът е диктатор, за когото цивилизованите норми на поведение не означават нищо. Но ви уверявам, Ваша Светлост, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна.

Докато Челси пиеше чай в дома на фамилията Вивани и обсъждаше с новите си познати възможностите за действие, Хамуд, султанът на Тунис, пушеше наргилето си, а управителят му чакаше почтително пред дивана, обсипан с копринени възглавници.

— Коя бе жената със златистата коса, която дойде да иска аудиенция? — провлачено попита султанът. Бе наблюдавал Челси през тайната пролука и тя го бе заинтригувала. Белите жени, които рядко се срещаха в земите му, обикновено се озоваваха в харема му. Той вече обмисляше как тази красива чужденка ще бъде новото украшение на харема му в двореца в Бардо.

— Забравих името й — отвърна везирът и пренебрежително вдигна рамене. — Някаква англичанка.

— Изпрати ли хора да я проследят?

За разлика от ярките дрехи на везира си, султанът бе облечен в проста бяла ленена дреха, подходяща за лятата жега.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

— Дали ще бъде тук довечера? Златистите коси ме очароват… — Султанът смукна от наргилето и притвори очи, докато поетичният загадъчен образ на непознатата англичанка изпълваше съзнанието му.

— Ако е възможно, господарю. Тя има телохранители.

Султанът леко отвори очи. В тях не се виждаше гняв, по-скоро сънливост.

— Събери войската — промърмори най-силният мъж в Тунис.

— Да, господарю — отвърна управителят. Той никога не би се осмелил да противоречи на султана, но тази заповед не му хареса. Отвличането на европейка криеше доста опасности, макар че европейските държави рядко прибягваха до сила, за да си възвърнат заложниците, най-малкото пък ако бяха жени. Доколкото знаеше, предпочитаха да плащат откуп. Довереният служител на султана смяташе, че свикването на армията за отвличането на тази жена за харема на господаря му ще предизвика ненужен шум. Тунис беше древен град, с криволичещи и тесни улички, по които бе забранено да се движат конници. Нямаше да е трудно в гъстата тълпа да разделят дамата от телохранителя й.

Малко преди девет часа Челси тръгна за вечерята в британското посолство, придружена от телохранителите, изпратени от консула. Между дома на Вивани и консулството имаше само десетина минути път. Имаше пълнолуние, но в покритите улички цареше полумрак и пред нея трябваше да вървят двама факлоносци, за да осветяват тесния калдъръм.

Дори и везирът на султана не можеше да измисли по-добър сценарий за отвличане.

Отвлякоха я някъде между кафенето Хама и Баб Менара. От вратата на кафенето внезапно изскочиха няколко араби, разпръснаха се в сенчестата уличка и се нахвърлиха върху телохранителите.

След минута, когато тълпата се успокои, Джакомо Вивани бързо се огледа, но никъде не виждаше англичанката. Прокле султана на седем езика, но беше безпомощен. Колко ли щеше да струва измъкването на тази жена от харема му? Или въобще ще бъде ли възможно?

В същото време, когато отвеждаха Челси по тесните улици на Тунис, Синджън бе вързан към халките, забити в стената на килията за мъчения в двореца Бардо.