Сюзън Джонсън
Грешница (15)

Глава петнадесета

Слънчевите лъчи се пречупваха в черния лак на каретата. Синджън я забеляза още когато изскочи от гората и пое по пътя през ливадите. Изтича в къщата, за да извика прислугата. Когато Челси прекрачи вратата на каретата и пое ръката на херцога, той я посрещна с усмивка и поклон като почетен гост.

В първия миг девойката се изненада, но се почувства поласкана. Херцогът я представи на слугите, строени в редица, досущ като почетна рота пред парадния вход на имението. Повечето от прислужниците, според думите на домакина, били в имението още от раждането му. Докато изпълняваше ритуала по тържественото посрещане, предназначен само за най-скъпите и изискани гости, херцогът се държеше извънредно галантно и любезно.

— Лейди Челси ще иска да си почине от пътя — обърна се той към икономката.

С учудваща за пълното й тяло бързина, мисис Абетън веднага се завтече към горния етаж, за да даде нужните указания на камериерките.

— Да не би да се страхуват от камшика ти? — тихо попита Челси и тъмновиолетовите й очи дяволито примигнаха. В къщата на баща й слугите бяха като членове на семейството и по-скоро им се даваха съвети, отколкото заповеди.

— Никога не ги бия в присъствието на гости — промърмори Синджън. — Така че всички ще се радват на присъствието ти и ще се молят да не бързаш да си тръгваш. Мисис Абетън, придружете лейди Челси до стаята й — нареди той с по-висок тон.

— Сама ли ще отида в стаята си? — запита Челси за ужас на смаяните слуги.

— Не искаш ли да останеш за малко сама?

— Скъпи… — започна тя и спря, забелязала изумлението в погледа на иначе доста сдържания Съмърсет. — Дотук пътувах само четири километра. Не съм дошла от другия край на Англия, така че не съм уморена. Много ми е приятна компанията ти — гласът й внезапно премина в шепот, — но искам да останем сами по-късно.

Синджън се усмихна, поклони се галантно и я целуна пред очите на прислужниците.

— Предай на всички благодарностите ми, Съмърсет. Можете да ги освободите. Мисис Абетън скоро ще обядваме. Къде би желала да се настаним, скъпа?

— Все ми е едно.

Той хвана ръката й и Челси потръпна от удоволствие.

— Харесваш ли лилии?

— О, да, много!

— Е, тогава ще се насладим за обед в салона, заобиколени от десетки лилии — усмихна се Синджън и прошепна нещо на Съмърсет.

Херцогът разтвори пред нея вратата към салона и тя ахна от изненада.

Величествената зала, с висок свод, украсен с фрески, изобразяващи Нептун и морски сирени, със стени покрити с гоблени и фризове с орнаменти от позлатен бронз, бе изпълнена с безброй бледожълти, бели и кремави лилии, поставени във вази. Те бяха пръснати на голямата маса, на страничните масички за чай или кафе, по первазите на прозорците, върху мраморната полица над камината и над конзолите към стените.

— Колко е красиво — смаяна прошепна Челси.

— Обещах ти, че ще се храним заобиколени от лилии — лъчезарно се усмихна Синджън.

— Но… откъде си намерил толкова много цветя?

Херцогът се засмя.

— Много ли ти се струват? Почакай, това съвсем не е всичко. — Той рязко се обърна, прекоси просторния салон и започна да отваря вратите към съседните стаи. След минута се върна при нея с ликуваща усмивка. — Моите слуги вероятно са опустошили всички градини в графството. Ела да видиш. Цялата тази красота е за теб.

Челси бе изумена и трогната от грижите на херцога и слугите му, затрупали с цветя всяка стая в замъка, в чест на пристигането й. Безчет букети с най-различни форми, размери и цветови съчетания красяха салоните, коридорите, спалните и будоарите. Въздухът ухаеше на странна смесица от екзотични аромати.

— Благодаря ти — прошепна тя и сладко се усмихна. — Наистина съм поразена.

— Е, значи наистина си е струвало — подразни я той, — защото целта ми беше именно да те смая.

— Не мога да отрека, че едва ли някой е постигал по-успешно целта си.

Прямотата й го очароваше всеки път, когато се сблъскваше с нея. „Имаме цяла седмица на разположение“, помисли си той и сърцето му заби буйно в гърдите. Цели седем дни, сто шестдесет и осем часа. Колко ли минути, колко ли секунди прави това? Усмивката му би очаровала и ангелите в небето.

— Много се радвам, че те срещнах — гласът му прозвуча тихо и дрезгаво.

— Знам, че не е прилично да го казвам — промърмори Челси и го погледна, — но аз също се радвам. — Надигна се на пръсти и го целуна по брадичката.

Обядваха сред импровизираната градина, ухаеща на пролетни цветя. Сервираха им прясна сьомга, аспержи, кайсиев пай, изстуден ананас. Синджън очакваше това меню да й хареса, защото бе изтънчен познавач на женския вкус. Бяха заобиколени от прекрасни цветя, чийто аромат бе не по-малко възбуждащ от нетърпението, скрито в думите им. И двамата ядоха малко. Бяха прекалено развълнувани и изпълнени с трепетно очакване.

Синджън пи от крушовото бренди, което бе открил в един манастир в Пиренеите. Благодарение на ежегодните щедри дарения за монашеската обител, оттам редовно му изпращаха по няколко каси от това рядко срещано, но с превъзходен вкус питие. Предпочиташе да го вкусва през ленивите следобедни часове. Напитката бе доста силна, но ароматът й напомняше свежото ухание на пролетта във високите планини.

Челси отпиваше на малки глътки от изстуденото шампанско, сервирано в старинна чаша от персийско стъкло. В първия миг красотата на чашата я стъписа и тя му каза, че би било грехота да се използва за пиене това произведение на изкуството.

— Дарий, който е ценял красотата, навярно не би се съгласил с теб — засмя се Синджън. — Впрочем той е разбирал много от коне.

— Вкусът към красотата и увлечението по конете съвместими ли са? — развеселено запита Челси.

— Не — галантно отвърна Синджън, — но и двете увлечения са признак за дълбока емоционалност.

— Тогава ти би трябвало да си много емоционален?

— О, да, определено. — Усмивката му го правеше още по-красив. Гласът му бе мек и ласкав като кадифе. При други обстоятелства думите й биха го подразнили, но сега, когато двамата бяха сами в неговия дом, отпуснати в креслата стил Луи XIV, заобиколени от разкошните лилии, тя му се струваше по-свежа и прекрасна от цветята и възбуждаше в него единствено желанието да я обладае. Бе облечена в скромна ленена рокля, без деколте, украсена само с брошката, която й бе подарил. Златистите й коси бяха стегнати отзад със зелена панделка, не носеше обеци. Ако някога боговете решат да заслепят света с неподправена красота, навярно биха спрели избора си върху нея.

— Не искаш ли да се качим в стаята ми? — попита Челси, сякаш бе прочела мислите му. По-точно ги отгатна по изражението на очите му.

— Не. Аз мога да чакам.

— Това означава, че имаш голям опит — невинно се усмихна тя.

Нямаше защо да й казва, че търпението никога не е било отличителна черта от характера му. Не му се бе случвало никога досега да чака търпеливо, за да получи от една жена всичко, което желаеше. Тя бе разкрила у него качества, за които никога не бе подозирал, че съществуват в душата му.

— Хапни нещо — любезно предложи той. — Тук сме прекалено близо до имението на баща ти, затова ще заминем за моята ловна хижа в Оукъм. Ще изчакаме падането на мрака, за да потеглим, когато движението по пътищата намалее, а и за да не ни види никой.

Тя издаде напред долната си устна като малко сърдито дете.

— Тогава ще трябва да ме забавляваш, за да не скучая докато тръгнем — уж нацупено рече тя, а сетне избухна в смях.

— Харесваш ли музиката на Бах?

— Нима свириш? — Челси погледна към клавесина до прозореца.

— Само понякога и то изключително за собствено удоволствие.

— А знаеш ли някоя шотландска песен?

— Да, няколко. — Нямаше защо да й обяснява откъде е научил да свири шотландски песни. Съпругът на Касандра обичаше много тези мелодии и често пъти сутрин, докато Синджън лежеше в леглото и отпиваше от горещото кафе, любовницата му свиреше някоя от тези простовати, но трогателни мелодии. За да го забавлява Касандра имитираше възторга на съпруга си и се подиграваше на стария рогоносец.

— Изсвири ми „Господарят от Коуденоу“.

— Това ще ти достави ли удоволствие?

— Огромно — засмя се Челси.

Синджън й изсвири избраната от нея мелодия, а после всички останали шотландски песни, които бе запомнил от утрините, прекарани с Касандра. Накрая премина към любимите си фуги от Бах и оратории на Хайдн. Дългите му пръсти с лекота се плъзгаха по клавишите. Челси не откъсваше поглед от него. Бе облечен като провинциален благородник с кожен жакет и велурени панталони, с прибрана зад ушите коса, вързана с черна панделка, с износени, но лъснати до блясък ботуши. Тя за миг забрави за бляскавата зала, за титлата и богатството му. Заслушана в музиката и стоплена от усмивката му, девойката забрави и за причината, която я бе довела в имението на херцог Сет.

Той умееше да накара една жена да забрави за всичко, освен за насладите, които даваше и получаваше. Челси се запита колко ли жени бе имал в живота си, колко ласки бе дал и получил, за да постигне това съвършенство в любовното изкуство.

Нежната мелодия, аромата на лилиите и изпитото шампанско я унесоха, тя се отпусна назад в креслото и заспа. Синджън продължи да свири, без да отделя поглед от красивото й лице.

Съмърсет дискретно надникна през вратата, но господарят му вдигна пръст до устните си и поклати глава. Не искаше да я буди. Достатъчно му бе удоволствието само да гледа прелестното й лице.

 

 

Вечерта потеглиха за Оукъм. Луната обливаше с мека светлина пътя пред тях, а въздухът ухаеше на пролетни цветя. Бяха обгърнати от тишината и магическата тайнственост на нощта. Челси се пошегува, че той е поръчал тази романтична обстановка като прелюдия за тяхната любовна седмица.

Синджън с изненада установи, че макар представите му за предстоящата седмица да не бяха толкова романтични като нейните, присъствието й докосваше някаква струна в душата му и той искрено се наслаждаваше на компанията й.

— Тъй като сме принудени да пътуваме през нощта, си помислих, че ще трябва да осигуря тази сребърна луна — закачливо отвърна той. — Радвам се, че ти харесва.

— Винаги ли си така очарователен и мил с жените?

— Не — призна си той, — ала ти си толкова красива, че аз не мога да не бъда очарователен и мил с теб…

— … докато съм красива в твоите очи — промърмори на латински Челси, а после преведе с иронична усмивка. Тя се бе облегнала небрежно на седалката срещу него, спокойна и уверена в красотата си.

— Откъде си научила латински? — учуди се младият мъж, като си припомни колко мъки му причиняваше латинския, докато бе в Итън.

— Имах частен учител по латински.

— Завиждам му — машинално отвърна Синджън, уверен, че преподавателят на Челси едва ли е успявал да се съсредоточи върху латинския. — Но защо си учила този език?

— Той беше много възрастен — рече девойката, сякаш отгатнала мислите му. — А и защо да не уча латински?

Този мъж е бил истински късметлия, похотливо си помисли Синджън и си представи младата и красива Челси и нейния учител по латински.

— Извини ме, не исках да те обидя. Защо наистина да не учиш латински? — усмихна се той, въпреки че жените, с които се срещаше не блестяха с познания по латински. Като всеки мъж от тази епоха и той смяташе, че жените са създадени само да доставят удоволствие на мъжете, да раждат деца, да се грижат за домакинството, а красотата им компенсираше липсата на интелект.

Ала Челси не се вписваше в тези представи.

— Защо изучаването на латински и гръцки да е привилегия само на мъжете? — Въпросът й прозвуча някак странно, в контраст с чувствената й поза. Златистата й коса се бе разпиляла по раменете и сякаш подканяше да я погалят.

— Нима знаеш и гръцки?

— Да. Толкова ли ти се вижда необичайно? Аз не съм по-глупава от теб.

— Исках само да кажа, че обикновено жените не изучават латински и гръцки — повдигна рамене Синджън.

— Някои жени наистина не го правят.

— Повечето от жените.

— Толкова по-зле за тях — сухо отвърна тя.

Синджън я изгледа замислено. Наистина имаше и жени с интелектуални интереси, но той се дразнеше в тяхната компания, защото му се струваха прекалено сериозни и скучни. И въпреки че Челси бе изключително независима и своенравна, досега не му бе направила впечатление на жена с интелектуални наклонности… Тя бе твърде различна от жените, които познаваше.

— Ти отглеждаш коне, яздиш на конни състезания, при това много добре… Трябва да призная, че за малко не победи Фордхем, а на всичко отгоре знаеш и класически езици… А понякога занимаваш ли се с това, което обикновено вършат жените? Освен онова, за което не е прието да се говори? — усмихна се той в отговор на учудения й поглед.

— Какво имаш предвид? — попита тя, любопитна да узнае какво разбира той под женски занимания.

— Например бродерия.

— Касандра умее ли да бродира?

Синджън бе смаян от нейната откровеност, а освен това нямаше никаква представа дали Касандра бродира или не.

— Очевидно не знаеш — след кратка пауза изрече Челси. — А това само доказва колко малко внимание обръщат мъжете на бродерията.

— Сега вече ме срази — призна той и искрено се засмя.

Продължиха да бъбрят непринудено за това, което ги интересуваше най-много — конете и конните състезания, ловния сезон и улова на сьомга в Шотландия. Херцогът притежаваше малко баронство, наследено от дядо му, където ходеше да лови риба. С изненада разбра, че Челси свири на лютня. Заяви, че ще намери една, за да могат двамата заедно да свирят Моцарт. Оказа се, че тя умее и да рисува. Разбира се, предпочитала да рисува коне. Разказа му как веднъж бе направила дисекция на един кон, умрял от старост, за да изучи мускулите и костите му и да подобри техниката си.

Тя е изключително момиче, не един път си помисли херцогът, докато пътуваха, увлечени в приятелски разговор.

От своя страна Челси установи, че той се държи извънредно скромно, без да изтъква широките си познания. В именията му непрекъснато се експериментираше с редуването на културите за посев. Като всеки млад и заможен благородник, херцогът бе пътувал много из континента. Двамата оживено споделиха впечатленията си от Париж. Младият лорд бе наредил да изкопаят канали между три от именията му, за да се превозват конете със салове между отделните състезания. По време на войната херцогът бе прекарал почти две години в северноамериканските колонии, бе пътувал много из Близкия изток и Северна Африка, за да търси расови арабски коне.

— Възнамерявам отново да замина за Тунис… Може би през есента. Един приятел ми писа, че един от шейховете в пустинята притежавал фантастичен жребец. Добре ще е, ако успея да го убедя да ми го продаде, макар досега да е отказвал всички предложения.

— Колко годишен е конят? Често ли пътуваш до Тунис? Вярно ли е, че в пустинята има лъвове и че държат жените си в хареми? Арабските шейхове приличат ли на илюстрациите от книгите? — Челси го засипа с куп въпроси, а очите й светеха от любопитство и възбуда.

Синджън подробно отговори на всеки неин въпрос, като оживяваше разказа си с цветисти анекдоти и живописни описания за природата на Северна Африка. Когато свърши девойката замечтано въздъхна:

— Завиждам ти, че толкова много си пътувал.

По това време англичанките пътуваха из целия свят, но тя никога не бе имала пари за подобни пътешествия.

— Навярно някой ден… — замислено прошепна тя.

Той подробно й описа пътуването си от Акра до Тунис.

Когато пристигнаха в ловната хижа и двамата се чувстваха сякаш се познават от дълги години.

Каретата спря пред постройка с червени тухли от елизабетската епоха, с високи остри фронтони и дузина комини. Утринното слънце грееше в прозорците, а зелените заоблени хълмове на Лейчестършир чезнеха на юг в далечината. Синджън отвори вратата на каретата и скочи на земята.

— Побързай! — извика той и радостно се огледа.

Когато Челси се показа на вратата на каретата, той разтвори ръце и се усмихна:

— Скачай! Аз ще те хвана!

Тя се озова в прегръдките му, а Синджън я завъртя и нежно я целуна.

— Знаех си, че само това чакаш — промърмори тя, ала теменужените й очи грееха от щастие.

— Ти си прекрасна, Челси — прошепна херцогът, а устните му докоснаха върха на малкото й изящно носле.

Сетне я пусна на земята и се засмя по познатия й дяволит начин.

— Мисля, че тук ще ти хареса.

— Вече ми хареса.

Усмивката й светеше като утринното слънце.