Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Боби Смит. Вземи сърцето ми

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян, Недялка Георгиева

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“


Първа глава

Пролетта на 1789 година

— Ейвъри, трябва да го направиш! Трябва да се върнеш при баща си и да измъкнеш още пари! — настояваше пред съпруга си, лорд Уейкфийлд, двадесет и пет годишната Вивиан Уейкфийлд, висока красива жена с черни коси и студени сини очи, говорещи за проницателен ум. В този момент тя стоеше с опрени на хълбоците ръце в средата на разточително украсената им приемна и хвърляше гневни погледи към „мекотелото“, за което се бе омъжила.

Ейвъри Уейкфийлд се стресна от тона на съпругата си. Той бе женствено красив, тъмнокос и тъмноок двадесет и осем годишен мъж, чийто блед цвят на лицето свидетелстваше за дни, прекарани в сън, и за нощи, изпълнени с нескончаеми гуляи и хазарт. Раздразнен от предизвикателството й, той се изправи в цял ръст, извърна се от прозореца, за да я погледне в лицето. Смяташе да й даде урок. В края на краищата той беше човекът с парите в техния брак. Тя не бе донесла кой знае каква зестра. Въпреки това, когато се обърна и видя яростта, изписана върху лицето й, той се разколеба… както винаги.

— Е, Ейвъри? Кога ще поговориш с него? — настоя тя, като даде да се разбере, че последната дума беше нейна.

— Знаеш, скъпа, че ако бе намалила разходите си, може би нямаше толкова скоро да се окажем отново в затруднено положение.

Моите разходи?

— Казах ти как реагира татко последния път, когато отидох при него за пари. Заплаши, че ще ме остави без пукнато пени.

— Баща ти никога няма да го направи.

— Може би, но се страхувам отново да опитам късмета си, при това толкова скоро.

— Боя се, че нямаш друг избор, Ейвъри. Нуждаем се от пари, и то веднага.

— Знам, но…

— Разбирам защо не искаш да настояваш пред него, но сега имаме преимущество — лукаво отвърна тя. Дълго време бе мислила как да измъкне повече пари от стиснатия си свекър, Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън, и сега бе сигурна, че е открила начина.

Ейвъри погледна подозрително жена си.

— С какво предимство смяташ, че разполагаме сега?

— Ами Александър, разбира се — отвърна му самодоволно Вивиан. Когато се бяха сгодили, тя мислеше, че като бъдеща херцогиня ще живее живот, отдаден изцяло на удоволствията. Лошото бе, че тъй като отношението на свекър й към техния брак бе негативно, той не развърза много кесията си. Единствено раждането на сина й Александър преди около седем години бе отслабило напрежението помежду им. Доволен, че са го дарили с внук, херцогът бе станал по-поносим, но увеличението на доходите им бе недостатъчно да им осигури начина на живот, за който бе мечтала. Още тогава херцогът бе взел Александър да живее при него и двамата бяха станали неразделни. Вивиан бе сигурна, че момчето е единственото уязвимо място на херцога.

— Александър? — Ейвъри се запита какво общо имаше тук техният син. Не бе разговарял с детето от седмици и откровено казано, не го бе грижа дори ако никога вече не го видеше. От деня, когато се роди, той създаваше само неприятности за тях и двамата тайно в себе си, бяха останали доволни, че херцогът бе взел детето, за да го отгледа сам в имението Хънтингтън.

Вивиан кимна.

— Няма друг на този свят, когото той да обича повече, и това го прави основен коз за нас при пазарлъка. Ако баща ти отказва да ти даде това, което по право е твое, заплаши го, че ще си вземем момчето.

Изразът върху лицето на Ейвъри стана пресметлив, а после — самодоволно одобрителен.

— Винаги съм знаел, че нашият скъп син някой ден ще се окаже полезен. — Ако Александър можеше да помогне да получат семейното богатство на тяхно разположение, тогава може би Ейвъри щеше да обикне детето.

— Просто е въпрос на умело разиграване на ситуацията, това е всичко — казваше Вивиан и му обясняваше какво иска от него. — Първо ще опитаме да подходим нормално, но ако той не се съгласи, искам от теб да правиш точно това, което ти казвам. Тогава много скоро ще приеме.

 

Високият внушителен мъж с посивели коси и набитото тъмнокосо момче стояха на върха на стръмната скала, която гледаше към морето. Вниманието им бе съсредоточено върху огромния кораб, който бавно изчезваше по посока на залеза.

— Един ден, дядо, аз ще бъда капитан на голям кораб, точно колкото онзи — пъчеше гърди седемгодишният Александър с цялата наивна увереност и фантазия на своята възраст. Сивите му очи блестяха и страните му бяха поруменели от вълнението, с което го изпълваха мечтите му за приключения из далечните морета.

— Ако това е, което истински желаеш, Александър, сигурен съм, че ще го постигнеш — отвърна лорд Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън. Сърцето му преливаше от гордост, когато сведе поглед надолу към момчето, което означаваше толкова много за него. Топлота, която прикриваше спрямо мнозина други, се прокрадна по благородното му лице и той вече не бе строгият, внушаващ страх херцог. Нещо повече — топлата усмивка и нежната обич в погледа му издаваха всеотдайно любящия дядо, какъвто в действителност беше.

Думите му накараха момчето да засияе.

— Ще го направя. Ще видиш. Ще бъда най-добрият корабен капитан, който е живял някога.

— Сигурен съм в това — увери го Едуард, съзрял проницателността и силното желание в чертите на лицето му и разбрал, че е бил прав в преценката си за него. Собственият му син — Ейвъри, бащата на Александър, се бе оказал толкова горчиво разочарование за него и за покойната му съпруга Ребека, че той почти беше загубил надежда за бъдещето. Ейвъри се бе родил с ярко изразени егоизъм и жестокост. Още от най-ранна възраст той изпитваше изключително удоволствие от измъчването на тези, които бяха по-бедни от него. А когато бе израснал и възмъжал, се бе обърнал към хедонистични удоволствия и покваряващо поведение, които бяха опетнили името и честта на семейството. Единствено раждането на Александър бе обнадеждило Едуард. Затова когато Ейвъри и Вивиан не проявиха никакъв интерес към бебето, той лично се бе намесил и бе отвел детето в дома си, където да го отгледа и възпита. За това решение той никога не съжали. Момчето изпълваше с радост неговата уморена душа.

— Къде мислиш, че отиват, дядо? — попита Александър и обърна глава към водната шир, за да проследи неясния силует на кораба. — Към някое вълнуващо място?

— Сигурен съм, че си прав — отговори Едуард. После, обзет от желанието да разкаже някоя приказка на момчето, продължи: — Вероятно ще преплуват всяко от седемте морета и…

— Според теб дали ще срещнат пирати? — прекъсна го Александър и очите му се разшириха, щом даде простор на буйното си въображение. Беше слушал разкази за зли пирати и дори беше виждал картини, показващи как необузданите демони плячкосват всеки плавателен съд, имал нещастието да пресече пътя им. Мисълта, че корабът, който току-що бе видял да напуска Англия, наистина можеше да стане плячка на кръвожадните морски разбойници, го изпълваше със смесица от вълнение и страх.

— Човек никога не знае — каза Едуард тихо. — Никой не може да се чувства в безопасност, когато кръстосва Атлантика. Северноафриканските пирати са навсякъде.

— Онези са от Африка, нали? Онези, които видяхме на рисунката в книгата?

— Правилно, а те са свирепа шайка. — Едуард си спомни ужасяващата картина. Северноафриканските корсари, изобразени там, бяха облечени само в широки, къси до коленете панталони и ярко оцветени тюрбани. Пистолети висяха на коланите им. Бяха захапали ножове между зъбите си и стискаха страховито извити ятагани в ръцете си, докато се прехвърляха на борда на нападнатия от тях кораб.

— Да, но те никога няма да ме хванат — отвърна Александър с широка, безстрашна усмивка. — Когато стана капитан, ще имам най-хубавия кораб с най-добрия екипаж в целия океан. Ние ще ги отблъснем и ще превземем техния кораб.

Едуард почти си представяше как неговият внук отблъсква пиратско нападение. Усмихна му се.

— И как ще наречеш този великолепен непревземаем кораб, чийто капитан ще бъдеш?

Момчето се замисли за миг, после, спомняйки си святкащия пиратски меч и какъв страх беше предизвикал той у него, отвърна:

— „Ятаган“.

— Защо „Ятаган“?

— Защото ще изплаши всеки.

— Имаш право за името. Избрал си го правилно.

— Ще ми помогнеш ли да изпиша името върху моя кораб?

Херцогът беше учуден от молбата му и обясни, че в корабостроителницата има хора, които правят това.

— Не върху големия кораб, който ще имам, дядо! — разсмя се Александър с детско задоволство. — Говоря за корабчето, което ми подари. Мислиш ли, че можем да изпишем името върху него? — Той смяташе малкия макет за най-хубавия подарък, който бе получавал, считаше го за най-ценното си имущество и едва ли не спеше с него.

Едуард също се разсмя.

— Помисли какъв цвят избираш и ще го направим веднага щом се върна.

— Трябва ли да отиваш? — попита Александър, когато тръгнаха към къщата в падащия мрак. Обожаваше своя дядо и ужасно му липсваше, когато отсъстваше.

— Боя се, че е така. Другите ми имения също изискват внимание. Когато станеш по-голям, ще те вземам със себе си, за да видиш колко обширни са владенията ни. Един ден те всички ще бъдат твои, Александър.

— Иска ми се сега да можех да дойда с теб — нацупи се Александър и хвана дядо си за ръка, а старецът се учуди колко малък в действителност бе той.

— Догодина, когато навършиш осем, ще те взема с мен.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

Погледите им се срещнаха и Алекс кимна тържествено, знаейки, че думата на дядо му е закон. Щом той казваше, че ще стане, значи щеше да стане.

Двамата вървяха по градинската алея, водеща към страничния вход на имението, когато видяха Катрин, деветнадесетгодишната дъщеря на Едуард и леля на Александър, да върви забързано срещу тях.

— Здравей, лельо Катрин! — извика Александър. — Идваш насам, за да поиграеш с нас ли?

— Не, съкровище, трябва да поговоря с дядо ти за минута — каза бързо тя, като галеше нежно косите му.

За Едуард бе ясно, че е разтревожена, затова помоли детето да отиде в стаята си и да се измие за вечеря.

— И мини през страничния вход — бързо допълни Катрин. Почувства голямо облекчение, когато момчето се съгласи, без да задава въпроси.

— Какво има? — попита Едуард веднага щом момчето се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не може да ги чува. Сериозният му поглед изучаваше неговата красива русокоса дъщеря. Тя толкова приличаше на майка си Ребека със светлорусите си коси и морскосини очи, че понякога от това го болеше и го обземаше копнеж по миналото.

— Ейвъри — смутено изрече тя. — Той е тук.

— Ейвъри? — На лицето му първо се изписа изненада, а после — недоверие. — Какво иска пак? Каза ли ти? — попита рязко. Знаеше, че поквареният му син се появява само когато има нужда от нещо, а той имаше представа какво преследваше. Без Ейвъри да разбере, беше уредил познатите му в Лондон да го държат под око. Знаеше за по-голямата част от похожденията на сина си и те го изпълваха с гняв. Ейвъри нямаше чувство за чест, а това бе недостатък, за който херцогът не можеше да си затвори очите.

— Не знам. Не ми каза. Разменихме само обичайните любезности.

— Поиска ли да види момчето?

— Не. Иска само да говори с теб.

— Довел ли е Вивиан със себе си? — заинтересува се Едуард, почти сигурен в отговора, но изпитващ необходимост да попита.

— Не. Дойде сам.

При тези думи лицето на херцога потъмня.

— Предполагам, че трябва да благодаря на небето за това, но не мислиш ли, че на майката е необходимо да вижда детето си поне от време на време? Минаха месеци, откакто идва за последен път…

Катрин докосна разбиращо ръката на баща си.

— Знам. Аз също не мога да я разбера. Александър е добро момче, толкова е жизнен, умен и забавен. Не разбирам как такива родители са могли да му дадат живот.

— Нито пък аз. Понякога ми се иска да беше твое дете. — Едуард погали топло ръката й. — Тогава никога нямаше да страда от тяхното пренебрежение.

— Аз може и да не съм му майка, но при нас той знае, че с обичан. Александър е добро дете. Той ще се оправи, татко, ще видиш.

— Надявам се, че си права. Защо не се качиш горе и не останеш при него, докато аз разговарям с Ейвъри. Задръж го там, ако можеш. Безсмислено е да го разстройваме, като узнае, че баща му с идвал и не е поискал да го види.

— Добре. Ще ни извикаш, когато свършиш.

Той кимна.

— А после ще вечеряме.

Катрин се повдигна на пръсти, за да го целуне нежно по бузата, а после забърза да отиде при племенника си. Едуард я наблюдаваше, докато се скри в къщата, и след това се подготви за предстоящия сблъсък. Срещите с Ейвъри никога не бяха приятни, а той сериозно се съмняваше, че днешната ще бъде изключение.

 

Когато сестра му излезе, Ейвъри си наля солидна доза уиски и се настани в масивното, тапицирано с кожа кресло зад бюрото в кабинета на баща си. Облегна се назад и нехайно вдигна обутите си в ботуши крака върху плота му, като си представяше, че вече е херцог. Той се опиваше от тази мисъл, оглеждаше скъпите картини, окачени на тъмните лакирани стени, и неизброимите томове безценни книги в кожени подвързии, наредени върху стигащите до тавана лавици, които заемаха едната част на кабинета. Мислено изчисли стойността на предметите в стаята и се усмихна, поглъщайки с очи даровете, които бъдещето му предлагаше. Един ден всичко това щеше да бъде негово.

Ейвъри бе така дълбоко потънал в мисли за собственото си величие, че не чу кога баща му влезе в стаята. Поздравът на Едуард го накара да се върне към действителността.

— Ейвъри… — Едуард бе слисан, като откри, че синът му си позволява такива волности в неговия кабинет. Както винаги, изисканият външен вид на Ейвъри го впечатли. Не можеше да се отрече, че беше се превърнал в красив млад мъж. Колкото и да се бе опитвал, не бе намерил отговор на въпроса защо синът му бе станал толкова лош и въпреки болката, знаеше, че никога нямаше да разбере.

— Здравей, татко — отвърна Ейвъри с ледена учтивост, без да покаже никакво смущение от факта, че е сварен да седи толкова непочтително зад бюрото на баща си. Безгрижно свали краката си, постави чашата с уиски върху плота, след което бавно се изправи.

— На какво дължа честта да ме удостоиш с присъствието си? Смея ли да се надявам, че сме ти липсвали? — Думите му изразяваха и лека ирония.

— Естествено, че ми липсваш, а също и Катрин, и Александър. Между другото, дали момчето е някъде наоколо? Очаквах да бъде с теб.

— Той е горе и се приготвя за вечеря. Имаш ли нещо против да вечеряш с нас и да останеш тази нощ?

— За съжаление имам важна работа в Лондон, която налага да се върна още тази вечер — лъжеше Ейвъри, докато обикаляше бюрото, за да застане пред него, отстъпвайки на баща си креслото, което му принадлежеше.

— Разбирам — рече херцогът. — Да повикам ли Александър да слезе, за да се видите поне за малко?

— Опасявам се, че не разполагам с време дори за кратка среща. Дойдох, защото трябва да разговарям с теб.

— Така ли? — Едуард го наблюдаваше с присвити очи.

— Да — продължи Ейвъри разпалено. — Уверен съм, че вече си разбрал: полагам всички усилия да се променя съобразно желанието, което ти изрази при последния ни разговор. — Замълча в очакване да получи утвърдителен отговор от баща си.

Херцогът не отговори веднага, а само го погледна. Мислите му бяха съсредоточени върху усилието да проумее как той и неговата обична, чувствителна по душа Ребека бяха дали живот на един толкова съвършен лъжец.

— Е, аз се промених. Всъщност само преди няколко дни имах среща с познати, за да обсъдим различни делови начинания и те ми предоставят прекрасна възможност. Необходими са ми достатъчно пари за първоначалната инвестиция, а те ми гарантират, че възвращаемостта ще бъде огромна. Ще мога да ти изплатя главницата по заема само за няколко години и тогава аз и Вивиан ще бъдем напълно самостоятелни — говореше гладко синът, опитвайки се да убеди баща си да му отпусне финансите, необходими му за „инвестиране“.

И двамата замълчаха.

— Ако управляваше правилно доходите си, сега щеше да си самостоятелен — отбеляза Едуард.

— Но това е различно. Това е шансът, който чаках, за да ти докажа, че наистина съм се променил. Обещавам ти, че ще…

— Обещания! Вечно обещания! Винаги само това си ми давал. През всичките тези години аз все още чакам да направиш нещо значително.

— Но… — понечи да протестира Ейвъри.

— Достатъчно! — сряза го Едуард. — Чух достатъчно. Единственият начин да получиш още пари от мен е да ми докажеш, че сам можеш да направиш нещо. Имаш възможности. Интелигентен си. Използвай тези качества!

— Точно това се опитвам да направя сега — тросна се Ейвъри.

— От мен вече няма да получиш пари. Ако през следващата година покажеш, че можеш да се справяш с финансите си разумно, пак ще разговаряме. А дотогава смятай този разговор за приключен.

Ейвъри не можеше да повярва, че баща му му отказваше, когато историята, съчинена от него и Вивиан, звучеше толкова убедително. Обзе го паника. Дълговете им на хазарт бяха огромни и срокът на плащането отдавна бе изтекъл. Трябваше да платят. Отказът на баща му предизвика такава силна ярост у него, че изгуби контрол над себе си. Вместо просто да премине към плана на Вивиан, включващ и Александър, неспособен да мисли, Ейвъри избухна.

— Надут стар глупак! — развика се той. — Стоиш си в имението и броиш парите си, докато ние с Вивиан водим почти мизерно съществуване.

Грубите думи на Ейвъри само потвърдиха това, което Едуард знаеше през цялото време. Той остана напълно спокоен, а лицето му придоби каменно изражение.

— Колко си слабохарактерен! — изръмжа той. — Това, от което се нуждаеш, е гръбначен стълб! Поне веднъж в живота си поеми свой собствен път, Ейвъри! Поеми отговорността за себе си и за семейството си. Може би това ще те направи мъж!

— Може би си прав — незабавно се съгласи Ейвъри, разбрал, че така няма да стигне далеч. Като се върна отново към плана на Вивиан, продължи: — Може би е време да се погрижа за семейството си. Може би ми е време да създам сигурен дом за Александър, така че ние с Вивиан да го отгледаме далеч оттук.

Едуард разбираше, когато го заплашваха, и рече със стиснати зъби:

— Александър остава при мен.

— Той е наш син — възрази Ейвъри, доволен, че е постигнал реакцията, която с Вивиан предвиждаха. — Той трябва да бъде с родителите си.

— Срамота е, че не помислихте за това преди няколко години, а съвсем забравихте неговото съществуване.

— Нещата се промениха. Както сам каза, за да ти докажа своята зрелост, трябва да поема отговорността за своето семейство. Сега искаме да си го вземем обратно.

— Опитай се само да отведеш момчето от този дом и веднага ще повикам адвоката си. Когато приключа сметките си с теб, моят единствен син сякаш ще бъде мъртъв. Разбираш ли ме? — прогърмя херцогът, неспособен да понесе мисълта, че Александър ще живее при Ейвъри и Вивиан.

Ейвъри много пъти бе виждал баща си ядосан, но никога преди не бе виждал такава силна, макар и овладяна ярост. Той се стъписа и разколеба.

— Сигурен съм, че може да се намери решение…

— Единственото възможно решение за теб е да напуснеш! Махай се от очите ми! Ако някога отново дойдеш с такива намерения, ще се убедиш, че заплахата ми да те залича от завещанието си не е била само на думи. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, разбирам. — Ейвъри се обърна и тръгна към вратата. Когато стигна до нея и хвана дръжката на бравата, баща му отново заговори:

— И още нещо, Ейвъри. Не се опитвай да се видиш с детето на излизане. Просто си иди.

Без да продума, Ейвъри напусна стаята и затръшна вратата след себе си. С облекчение откри, че холът бе празен и се облегна изморено на затворения портал, за да размисли. Докато стоеше там, изразът на лицето му се промени от страх до непоколебима решителност. Вивиан е била права през цялото време — Александър беше слабото място на баща му и тъй като преговорите не потръгнаха, налагаше се да предприемат по-конкретни стъпки, за да убедят херцога, че греши, като не им отпуска пари. Ейвъри се оттласна от вратата и напусна къщата. Имаше да върши много неща, а разполагаше с малко време.