Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (17)

2.

Вече нямаше никаква надежда да свика съвет и да съсредоточи волята на цялата сорвейска колония срещу приумиците на Делагард. Защото сега колонията се бе смалила до тринайсет души. Всички на борда знаеха коя е крайната цел на пътуването им. Някои, като Кинверсон и Гаркид, се отнасяха към това с безразличие — какво толкова, всяка цел не е нито по-добра, нито по-лоша от друга. Други — Неяна, Пиля, Лиз — никога не биха се възпротивили на Делагард. И поне един — отец Куилан — бе открит и пламенен поддръжник на капитана.

Оставаха Даг Тарп, Дан Хендърс, Лео Мартело, Съндайра, Оньос Фелк. Фелк ненавиждаше Делагард. „Хубаво, поне един на моя страна“, помисли си Лолър. Тарп и Хендърс също не биха се подвоумили да влязат в спор с капитана. Мартело обаче бе човек на Делагард и Лолър не знаеше накъде ще наклонят везните, ако се стигне до открита конфронтация. Дори Съндайра бе неизвестна величина. Лолър нямаше право да предполага, че ще застане на негова страна само заради физическата им близост. Може пък да искаше да види Лицето от любопитство, можеше да жадува да узнае какво всъщност се случва там. В края на краищата нали бе посветила живота си на изучаването на хрилестите.

Това правеше четирима срещу всички останали, шестима в най-добрия случай. Дори не бяха половината от екипажа. „Няма да се получи“, помисли Лолър и се намръщи.

Изглежда, надеждата да се сложат юзди на Делагард щеше да се окаже напразна. Капитанът бе твърде силен, за да бъде поставен под контрол. Той беше като Вълната — никак не ти харесва, когато те сграбчи, но не можеш да направиш нищо.

След катастрофалната среща с Вълната Делагард кипеше от неистова енергия, пришпорваше всички на работа, за да подготвят кораба за по-нататъшното плаване. Поправиха мачтите и бързо вдигнаха платната. Ако преди Делагард бе обсебен от своята маниакална идея, твърдо решен да я постигне, сега беше като обладан от демонични сили, неукротим като природна стихия. Аналогията с Вълната изглеждаше съвсем точна. Загубата на безценните му кораби го бе накарала да прекрачи някакъв невидим праг, зад който властваше безкрайна целеустременост. Яростен, избухлив, преизпълнен с енергия, сега Делагард обитаваше епицентъра на кинетични сили, поради които бе почти невъзможно да го доближиш. „Направи това!“. „Поправи онова!“. „Пренеси онези неща!“ Не оставяше никаква възможност за някой като Лолър да го доближи и да му каже: „Нид, няма да ти позволим да ни откараш там, закъдето си поел“.

На сутринта след Вълната по лицето на Лиз имаше пресни синини.

— Нищо не съм му казала — оплака се тя на Лолър, докато той почистваше раните. — Изведнъж побесня и започна да ме блъска.

— Случвало ли се е преди?

— Не и по този начин. Съвсем е обезумял. Може би си е помислил, че ще му кажа нещо, което няма да му се понрави. Лицето, Лицето, Лицето — само това му е в главата. Говори за него дори насън. Обсъжда някакви сделки, заплашва конкуренти, обещава чудеса, знам ли го?

Едрата Лиз изглеждаше смазана и изплашена, като че ли Делагард бе изсмукал жизнените й сили.

— Колкото по-дълго живея с него, толкова повече ме плаши. За вас той е просто един богат корабовладелец, който се интересува само от пари, пиячка и жени. Но ако надзърнеш в душата му, ще видиш вътре хиляди дяволи.

— Дяволи?

— Дяволи, видения, фантазии. Знам ли? Мисли си, че на онзи голям остров ще стане император, може би дори бог, че всички ще му се подчиняват, не само ние, но и останалите колонии, дори и хрилестите. Хората от другите светове. Знаеш ли, че иска да построи космопорт?

— Да — отвърна Лолър. — Той ми каза.

— И ще го направи. Той винаги получава, каквото иска. Никога не се успокоява, никога не се предава. Мисли дори насън. Сериозно ти казвам. — Вдигна ръка и докосна синината на скулата си. — Ще се опиташ ли да го спреш?

— Не съм сигурен, че ще успея.

— Трябва да внимаваш. Много. Може да те убие, ако му се изпречиш на пътя. Дори теб, докторе. Ще те утрепе като подскачаща по палубата отровна риба.

 

Пустото море напълно оправдаваше името си — никакви острови и коралови рифове, нито дори бури или облаци в небето. Горещо оранжево слънце, сияещо над равната синьо-зелена шир. Хоризонтът изглеждаше на милиони километри. Вятърът едва полъхваше. Приливните вълни идваха рядко и бяха слаби, само кротки гънки върху повърхността. Корабът ги преодоляваше без видимо усилие.

Морските обитатели също се бяха разредили. Куките на Кинверсон оставаха недокоснати, Гаркид вадеше празни мрежи. Нямаше дори водорасли. От време на време покрай кораба минаваше самотен сребрист пасаж риби или в далечината се мяркаха по-едри същества, но нямаше нищо, което да могат да уловят. Хранителните им запаси, състоящи се единствено от изсушени водорасли и риба, се топяха бързо. Делагард въведе дажби, смаляваше ги всеки ден. Над кораба надвисна опасността от глад. И от жажда, тъй като така и не бяха успели да изкарат на борда кофите в бурята преди Вълната. Сега, под вечно безоблачното небе, нивото на прясната вода в делвите се смаляваше неумолимо.

Лолър помоли Оньос Фелк да му покаже на картата къде се намират. Както винаги трудно разбираем, когато ставаше въпрос за любимата му наука, картографът посочи една точка на картата далеч навътре в Пустото море, почти по средата на разстоянието между екватора и предполагаемото разположение на Лицето над водата.

— Възможно ли е това? — попита Лолър. — Да сме стигнали толкова далече?

— Вълната се движи с невероятна скорост. Пътувахме с нея цял ден. Истинско чудо е, че корабът не се разпадна.

Лолър разглеждаше картата.

— Вече сме твърде далеч, за да се върнем, нали?

— Кой говори за връщане? Ти? Аз? Във всеки случай не и Делагард.

— Имам предвид, ако той искаше. Ако.

— По-добре да продължим напред. — Фелк се намръщи и поклати глава. — Нямаме избор. Зад нас е истинска пустош. Ще умрем от глад и жажда, преди да стигнем познати води. Единственият ни шанс е да намерим Лицето. Там може да има храна и прясна вода.

— „Може“?

— Казва ли ти някой? — Фелк разпери ръце.

 

— Ще ми отделиш ли една минутка, докторе? — каза Лео Мартело. — Искам да ти покажа нещо.

Лолър беше в каютата си и подреждаше документацията. Имаше три кутии с медицински картони на всичките шейсет и четирима колонисти от остров Сорве, повечето от които вероятно бяха загинали по време на бурята. Лолър бе водил люта битка с Делагард за правото да ги донесе на кораба, когато напускаха острова. Но какво да ги прави сега? Да ги задържи ли? С каква цел? Заради нищожния шанс петте изчезнали кораба да се появят като по чудо? Или защото бъдещите историци биха могли да ги използват?

Ако имаше някой, който да се интересува от историята на остров Сорве, това несъмнено беше Мартело. Може би той щеше да поиска тези безполезни документи за работата си над своя епос?

— Какво има, Лео?

— Заех се да пиша за Вълната — почна Мартело. — Това, което ни се случи, къде сме сега, накъде сме се отправили и прочее. Та ми се ще да прочетеш малко и да ми кажеш мнението си.

И се ухили притеснено. В очите му се четеше вълнение. Лолър осъзна, че Мартело ужасно се гордее със себе си, че очаква не обикновена похвала, а възторжени аплодисменти. Изведнъж му завидя — заради пламенната жизнерадостна натура, за безграничния ентусиазъм. Тук, по средата на едно отчаяно и може би обречено пътешествие, Мартело бе в състояние да пише поезия. Изумително!

— Не смяташ ли, че малко изпреварваш събитията? — попита Лолър. — Последния път, когато разговаряхме, пишеше за емиграцията от Земята и за първите колонизирани светове.

— Така е. Но предполагам рано или късно ще стигна момента с нашия живот на Хидрос и дългото плаване. Затова реших да го опиша, докато събитията са все още пресни в ума ми, вместо да чакам да остарея.

„Защо не, наистина?“ — помисли си Лолър.

Мартело бе оставил косата си да порасне и сега темето му бе покрито с къса кестенява четина. Изглеждаше десет години по-млад. Вероятно щеше да преживее още петдесетина години, ако корабът се добереше до суша. Дори седемдесет. Предостатъчно време, за да довърши много епоси. Но, разбира се, по-добре щеше да е, ако пресъздаде впечатленията си от Вълната още сега.

— Добре, дай да погледна — рече Лолър.

Прочете първите няколко реда и се престори, че преглежда останалото. Беше дълъг, надраскан с нервна ръка стихотворен изблик в същия непохватен сладникаво-сантиментален стил, с какъвто бяха пропити и другите произведения на Лео. Въпреки това един пасаж му прикова вниманието:

„Черен потоп от небето струеше,

лавина от дъжд, подгизнали дрехи.

И още безсилни да стъпиме здраво,

друг враг се насреща яви.

Вълната туй беше! Страха в нас пробуди,

Дъхът да ти секне, сърцето да спре!

Вълната!

Зловещ неприятел, противник омразен.

Стена на смъртта върху морската гръд.

Във трепет замряхме, стъписани спряхме,

А сетне, отчаяни, склонихме глава…“

Лолър вдигна глава.

— Много въздействащо, Лео.

— Струва ми се, че навлизам в нова територия — заговори възбудено Мартело. — Досега пишех на историческа тематика, а сега… всичко това е тук, ей тук точно. — Той вдигна ръце и разпери пръсти. — Трябваше само да грабна писалката и думите сами се изписваха върху хартията.

— Бил си вдъхновен.

— Да, това е точната дума. — Мартело срамежливо посегна към изписаните страници. — Мога да ти ги оставя, докторе, ако ги пазиш, разбира се.

— Не, не, предпочитам да почакам, докато си завършиш епоса. Още не си описал как излязохме на борда след бурята и установихме, че сме насред Пустото море.

— Смятам да го отложа — рече Мартело. — Докато не стигнем Лицето над водата. Тази част от пътуването не е толкова интересна, нали? Нищо особено не се случва. Но когато доближим Лицето…

И млъкна многозначително.

— Да? — подкани го Лолър. — Какво смяташ, че ще се случи?

— Чудеса, докторе. Чудеса, вълшебства, невъобразими неща. — Очите му сияеха. — Нямам търпение да пристигнем. Ще напиша такава поема, каквато само Омир е мечтал да сътвори. Самият Омир, докторе!

— Не се и съмнявам — каза Лолър.

 

Насред Пустото море върху тях се спусна облак крилати вещици, стотици, без никакво предупреждение. Нямаше никаква причина да ги очакват, от дни не бяха зървали жива твар.

Но един спокоен следобед корабът се озова обкръжен от вещици. Наизскачаха от водата и се събраха над палубата в гъсти облаци. Лолър беше при перилата. Щом чу познатото страховито жужене, клекна до предната мачта. Една огромна крилата вещица, дълга поне половин метър и дебела колкото ръката му, профуча покрай него като смъртоносен снаряд. Последваха я още няколко, разперили криле, сребристите им люсци блестяха.

Някои от съществата прехвърлиха палубата и цопнаха в морето от другата страна. Други се удряха в мачтите или в покрива на предната надстройка, блъскаха се в платната или падаха изтощени върху дъските, където продължаваха да пърхат гневно и да подскачат. Две се гърчеха съвсем наблизо и черните им очички святкаха злобно. Изведнъж във въздуха запърхаха още три, сетне и други се присъединиха към тях. Пътят му за отстъпление към люка беше отрязан. Можеше само да клечи притаен зад мачтата и да чака.

От другия край на палубата долетя болезнен писък, последван от още един. Той вдигна глава и видя Пиля Браун, увиснала на такелажа, да маха ръце срещу атакуващите я животинки. Едната й буза бе разкъсана и от раната шуртеше кръв.

Една вещица остърга ръката на Лолър, но не му направи нищо — люспите й бяха обърнати с острите краища на другата страна. Още една профуча над палубата тъкмо когато Делагард се подаваше от люка. Блъсна го право в гърдите, остави там широка кървава диря и тупна на дъските до него. Делагард стовари яростно подметка върху нея.

Още няколко минути корабът бе под непрестанния обстрел на тези живи копия. После вещиците изчезнаха. Над кораба легна покой, морето се успокои — гладка огледална повърхност, докъдето поглед стига.

— Проклети гадини! — изруга ядосано Делагард. — Ще ги изтребя всичките! Ще ги смажа до последната!

Кога? Когато Лицето над водата го направи властелин на цялата планета?

— Нид, дай да ти видя раната — викна Лолър.

Делагард махна с ръка.

— Драскотина. Дори не я усещам.

— Както кажеш.

От трюма излязоха Неяна Голджоз и Натим Гаркид и почнаха да почистват палубата от мъртвите и издъхващи вещици. Мартело, който бе получил дълбока рана на ръката и имаше няколко забити люспи в гърба, дойде при Лолър за преглед. Лолър го прати да чака пред лазарета. Пиля слезе от такелажа и той я прегледа набързо — кървава диря през бузата, друга, по-дълбока, под едната гърда.

— Ще трябват няколко шева — каза той. — Боли ли много?

— По-скоро щипе. Всъщност пари. Понася се.

И се усмихна. Лолър все още виждаше възторга в очите й, желанието й да му се хареса. Тя знаеше, че спи със Съндайра Тейн, но нямаше нищо против. Може би сега се радваше, че е пострадала от атаката на вещиците — това й осигуряваше вниманието му, възможност да я докосне. Лолър почти я съжали. Сляпата й обич го натъжаваше.

Делагард, с окървавени гърди, отиде при Неяна и Гаркид тъкмо когато се готвеха да изхвърлят платнището с мъртви вещици през борда.

— Чакайте малко! Не сме яли прясна риба от дни. Гаркид се облещи.

— Да не смяташ да ядеш крилати вещици, капитане?

— Защо не? Можем поне да ги пробваме — отвърна Делагард.

Печената вещица имаше вкус на киснат седмици в пикня парцал. Лолър преглътна само първата хапка и се задави. Кинверсон и Гаркид отказаха да ги пробват, Даг Тарп, Хендърс и Пиля също побутнаха чиниите настрани. Отец Куилан си късаше по малко от своята порция и дъвчеше с нескрито отвращение и твърда решимост, сякаш бе дал обет пред Дева Мария да яде всичко, което му се поднесе, колкото и да е противно.

Делагард изгълта цяла чиния и поиска допълнително.

— Харесва ли ти? — Лолър повдигна вежди.

— Човек трябва да се храни, нали? Сили са ни нужни сега, докторе. Протеините са си протеини. А, какво ще кажеш? Опитай малко де.

— Благодаря — отвърна Лолър. — Ще мина и без точно тези протеини.

 

Някаква промяна настъпи в Съндайра. Сякаш новата цел на пътуването я караше да излезе от черупката на сдържаност и мълчание, която си бе наложила в началото, и сега, след като приключеха с любенето в усамотеното ъгълче на трюма, тяхното специално местенце, тя подхващаше неочакван автобиографичен монолог.

— Винаги съм била любопитна, още от малка. Понякога дори прекалено любопитна. Обикалях лагуната и събирах какво ли не. На няколко пъти разни животинки ме хапаха доста сериозно. На четири години едно раче дори ми влезе във вагината. — Лолър трепна и тя се разсмя. — Знаеш ли, май му хареса. Не и на родителите ми обаче.

По онова време баща й бил губернатор на остров Кхамсилейн. „Губернатор“, изглежда, бе титла, която се даваше на главата на управителния съвет из островите в Лазурно море. Колонията на Кхамсилейн била многобройна, към петстотин души. За Лолър това бяха ужасно много хора, скупчени на едно място. Съндайра не обичаше да говори за майка си — преподавателка, историчка, занимаваща се с галактическата миграция на човечеството. Умряла, когато Съндайра била съвсем малка, и тя почти не си я спомняше. Изглежда, Съндайра бе наследила от нея търсещия си дух и склонността към научни изследвания. Беше особено запленена от хрилестите — Обитателите, както настояваше да бъдат наричани, официалният термин, който Лолър намираше за прекалено натруфен и досаден. На четиринайсет години с брат й започнали да шпионират тайните церемонии на хрилестите на техния остров. Освен това извършили заедно някои сексуални експерименти, които за Съндайра били първите в живота — спомена го не без гордост пред Лолър, който донякъде бе отвратен от чутото и същевременно заинтригуван. Опитваше се да си представи, че той е на мястото на първия й любовник. Да прегръща младо, крехко и изпълнено с плам тяло! Какво неземно удоволствие! Като малък бе имал предостатъчно възможности да се радва на момичешки прелести — всеки път, когато се измъкнеше от техния ваарг и досадните занимания по медицина, в главата му беше само това. Ала винаги го бе интригувало много повече ставащото в умовете им, отколкото телесната им обвивка. Запита се какъв ли щеше да е животът му, ако Съндайра се бе появила на остров Сорве години по-рано, когато още бе млад. Ако се беше оженил за нея, вместо за Мирейл. Интересна идея — десетилетия на близко съжителство с тази вълнуваща и невероятна жена вместо сивия живот, който бе обречен да води. Истинско семейство. Духовна връзка.

Насили се да прогони тези мисли. Безполезни фантазии, това бяха — двамата със Съндайра бяха израсли на хиляди километри и на много години един от друг. А дори и животът да ги бе събрал, краят си оставаше неизменен — щяха да напуснат заедно острова и да прекратят семейната идилия там. Всички пътеки водеха към изгнанието — самотно корабче насред Пустото море.

Неуморната, вечно търсеща натура на Съндайра в края на краищата я бе забъркала в сериозен скандал. Била на двайсет, баща й още бил губернатор и тя живеела в покрайнините на човешкото селище, за да прекарва колкото се може повече време сред Обитателите. „За мен това беше истинско интелектуално предизвикателство. Исках да науча колкото се може повече за света. А това означаваше да разбера Обитателите. Нещо ставаше там, бях сигурна в това — и никой друг не го забелязваше“.

Скоро изучила перфектно езика на хрилестите — почти нормално явление за хората от нейния остров. Баща й я назначил за островен представител при Обитателите — всички контакти с тях минавали през нея. Тя вече прекарвала повече време сред чуждоземците, отколкото при хората. Повечето хрилести понасяли присъствието й, някои се държали враждебно, което не било рядкост за тях, други пък били откровено дружелюбни. Съндайра започнала да ги опознава като индивиди, а не като несръчни гиганти, за каквито ги мислят хората.

— Грешката беше не само моя, но и тяхна. Взех да се уповавам на тази близост. Спомнях си някои неща, които с Томас бяхме наблюдавали, когато се промъквахме като малки на тайните им церемонии. Започнах да задавам въпроси. Отначало получавах уклончиви отговори. Подвеждащи. Реших да продължа да упорствам.

На каквото и да бе станала свидетел Съндайра в онези забранени за достъп помещения на хрилестите, тя не можеше или не желаеше да го опише на Лолър — или преднамерено криеше нещо от него, или не бе в състояние да схване същината на видяното. Разказваше за церемонии, обреди, ритуали — но думите й бяха съсредоточени предимно върху собствените й впечатления, а не върху това, което бе ставало в действителност.

— Върнах се на някои от местата, до които се бяхме прокрадвали с Томас. Този път ме заловиха. Мислех, че ще ме убият, а те ме отведоха при баща ми и му казаха той да ме убие. Той обеща да ме удави и те приеха думите му за истина. Излязохме с лодка в морето и аз скочих през борда. Татко беше уредил наблизо да чака кораб за Симбалимак и те ме прибраха. Никога не се върнах на Кхамсилейн. Не видях баща си, нито разговарях с него.

Лолър я погали нежно по бузата.

— И стана изгнаник по неволя.

— Донякъде — да.

— Защо не ми каза?

Тя повдигна рамене.

— Какво значение има? Ти самият си имаше достатъчно грижи. Щеше ли да ти стане по-добре, ако ти бях признала, че аз също съм била принудена да напусна родния си остров?

— Може би.

— Да бе — изхъмка тя.

 

След няколко дни отново се усамотиха в трюма и след като се любиха, тя пак заговори за предишния си живот. Изкарала цяла година на Симбалимак — първо любовна връзка, след това отново опит да изучи отблизо живота на хрилестите, завършил почти толкова катастрофално, колкото на Кхамсилейн. И пак на кораб — този път напуснала Лазурно море и се отправила към Шактан. Лолър така и не разбра причината за отпътуването — дали са били хрилестите, или любовното разочарование.

От Шактан на Велмис, от Велмис на Кентръп и след Кентръп — на Сорве — живот на път, без почти никакво щастие. Винаги много въпроси без достатъчно отговори. Нови опити да проникне в тайните на хрилестите, завършващи неизменно с крах. Връзки, които накрая се провалят. Самотно, накъсано, изпълнено със скитания съществуване. Защо бе дошла на Сорве?

— Защо не? Исках да напусна Кентръп. Сорве бе следващата спирка по пътя. Беше достатъчно близо и ме приехте. Щях да постоя малко и да продължа нататък.

— Така ли си представяше останалата част от живота си? Да поживееш малко тук, малко там, без собствен дом?

— Ами да.

— Какво всъщност търсиш?

— Истината.

Лолър мълчеше, сякаш я подканяше да продължи.

— Вярвам, че става нещо, което не разбираме, нито познаваме — заговори тя. — Обществото на Обитателите е единно и неделимо. Еднакво е на всички острови. Съществува връзка — между една колония и друга, между обитателите и гмурците, между обитателите и платформите, между тях и устите. Дори с крилатите вещици, ако питаш мен. Искам да разбера каква е тази връзка.

— И защо те интересува това?

— Защото ще прекарам на Хидрос целия си живот. Не е ли редно да опозная света около мен?

— Значи не те е грижа, че Делагард на практика ни отвлече?

— Ни най-малко. Колкото повече видя от тази планета, толкова по-добре ще я разбера.

— Не се ли боиш да плаваш към Лицето? Да навлезеш в непознати води?

— Не — отвърна тя. — Е, може би съвсем малко. Разбира се, че се страхувам. Но мъничко.

— Ако някои от нас се опитат да попречат на Делагард да изпълни плана си, ще ни подкрепиш ли?

— Не — отвърна тя без колебание.