Дъглас Адамс
Сбогом и благодаря за рибата (7)

Глава 6

От тук до селото имаше четири мили пеша — още една миля до разклона, до който отвратителният Ръсел категорично отказа да го закара и оттам още три мили по лъкатушещ селски път.

Саабът отлетя в нощта. Артър го проследи с поглед, вцепенен като човек, който в продължение на цели пет години е вярвал, че е напълно сляп и неочаквано е открил, че само шапката му е била твърде голяма.

Той тръсна рязко глава с надеждата, че това може да откачи някой безмълвен факт, който да си попадне на мястото и обясни иначе напълно обърканата Вселена, но тъй като безмълвният факт, ако изобщо съществуваше, отказваше да направи това, той тръгна отново по шосето и се надяваше, че енергичната разходка и може би дори добрите болезнени плюски, ще му помогнат отново да се увери поне в собственото си съществуване, ако не и в здравия си разум.

Пристигна в 10:30 часа — този факт той установи от запотената и мазна витрина на кръчмата „Кон и коняр“, на която от много години висеше стар и очукан рекламен часовник на бирата „Гинес“, на който беше нарисувано едно ему, в чието гърло по доста забавен начин беше мушната половинлитрова халба.

Това беше кръчмата, в която бе прекарал съдбовното обедно време, през което най-напред къщата му, а после и цялата планета Земя бяха унищожени или по-скоро, така изглеждаше на пръв поглед. Не, по дяволите, бяха унищожени, защото ако не бяха, тогава къде на майната си е бил през последните осем години и как се оказа там, ако не с един от големите жълти кораби на Вогоните, за които ужасният Ръсел току-що му беше казал, че са само предизвикани от наркотици халюцинации, и все пак, ако наистина земята е била унищожена, тогава на какво, по дяволите, е стъпил в момента?

Той натисна спирачката на този ред мисли, защото те нямаше да го заведат по-далеч, отколкото последните двадесет пъти, когато се бе захващал с тях.

Тръгна отново.

Това беше кръчмата, в която бе прекарал съдбовния обяд, по време на който се беше случило, каквото се беше случило и той щеше да разбере по-късно какво се бе случило, и…

Отново нямаше никакъв смисъл.

Започна пак.

Това беше кръчмата, в която… Това беше кръчма.

В кръчмите се сервират питиета, а той не можеше дори и половинчато да се оправи само с едно.

Доволен, че обърканите му мисловни процеси най-накрая са го довели до заключение, при това заключение, което го прави щастлив, макар и не това, към което се стремеше, той се запъти към вратата.

И спря.

Един малък, черен, с козина като тел териер изтича иззад една ниска ограда и като видя Артър, започна да ръмжи.

Артър познаваше това куче и го познаваше добре. То принадлежеше на един негов приятел от рекламите и се наричаше Бозо Неосведомения, защото начинът, по който стърчеше козината на главата, му напомняше на хората за президента на Съединените щати, а и кучето познаваше добре Артър или поне би трябвало да го познава. Беше глупаво куче, толкова глупаво, че не можеше да отгатне дори и най-елементарен жест, поради което някои хора бяха възразили срещу името му, но независимо от това, то би трябвало да познае Артър Дент, вместо да стои там с настръхнала четина, сякаш той беше най-страховитото привидение, което някога е нахлувало в слабоумния му живот.

Това накара Артър да отиде и отново да погледне стъклото на витрината, но този път очите му не търсеха задушаващото се ему, а него самия.

Когато видя себе си за първи път в позната обстановка, трябваше да признае, че кучето има право.

Приличаше много на нещо, което един фермер би използвал, за да плаши птиците и нямаше никакво съмнение, че ако влезе в кръчмата в сегашния си вид, ще предизвика реакция от типа на невъздържания смях и, още по-зле, вътре сигурно щеше да има поне няколко души, които познава и всички те нямаше как да не го засипят с въпроси, на които в момента не се чувстваше подготвен да отговаря.

Уил Смитърс, например, собственикът на Бозо Неосведомения, кучето не-чудо, животно толкова глупаво, че бе изхвърлено от един от собствените рекламни клипове на Уил заради неспособността си да разбере коя храна за кучета се иска от него да предпочита, въпреки че месото във всички останали панички било залято с машинно масло.

Уил сто процента щеше да е вътре. Тук беше кучето му, тук беше колата му — сиво Порше 928S, с лепенка на задния прозорец, на която пишеше: „Другата ми кола също е Порше“. Мътните го взели.

Той се втренчи в колата и разбра, че току-що е научил нещо, което досега не знаеше.

Уил Смитърс, както и повечето копелета, които Артър познаваше в рекламния бизнес, на които се плаща повече, отколкото трябва и имат по-малко скрупули, отколкото трябва, държеше да сменя колата си всяка година през август, за да може да казва на хората, че счетоводителят му го кара да прави това, докато всъщност счетоводителят се мъчеше всячески да го спре — с цялата издръжка, която трябва да плаща на бившата си жена и така нататък — и това беше същата кола, която Артър помнеше отпреди. На регистрационния й номер беше записана годината.

При положение, че сега е зима, а събитието, което бе причинило толкова неприятности на Артър преди осем от неговите персонални години беше станало през септември, излизаше, че тук не може да са изминали повече от шест или седем месеца.

Той застана ужасно неподвижен и остави Бозо Неосведомения да подскача наоколо и да го лае. Изведнъж го вцепени фактът, чието осъзнаване нямаше как да избягва повече, а именно следния — че е чужденец в собствения си свят. Колкото и да се мъчи, никой не би могъл да повярва на историята му. Не само, че тя звучеше напълно налудничаво, но и множество наблюдаеми факти влизаха в неоспоримо противоречие с нея.

Това наистина ли беше земята? Съществуваше ли и най-нищожна вероятност да е допуснал някаква чудовищна грешка?

Всяка подробност от кръчмата пред него му беше непоносимо позната — всяка тухла, всяко късче обелена боя — и усещаше старата задушна и шумна топлина вътре. Голите греди на тавана, неавтентичните чугунени лампи, лепкавият от разлятата бира бар, на който познати нему хора са подпрели лактите си, изрязаните от картон момичета пред тях, на чиито гърди с кабарчета са заковани пликчета фъстъци. Всичко му говореше за дома, за неговия свят.

Дори познаваше проклетото куче.

— Ей, Бозо!

Гласът на Уил Смитърс му подсказа, че трябва бързо да реши какво да прави. Ако остане на мястото си, ще го открият и целият цирк ще започне. Ако се скрие, само ще отложи момента, а сега беше адски студено.

Това, че беше Уил, улесни избора му. Не че Артър не го харесваше като такъв — Уил беше доста забавен. Просто той беше забавен по един съсипващ начин, защото работейки в рекламата, винаги настояваше да научиш колко много се забавлява и откъде си е купил новото сако.

Като взе последното предвид, Артър се скри зад един фургон.

— Хей, Бозо, какво става?

Вратата се отвори и Уил излезе навън облечен с кожено авиаторско яке, което той специално бе накарал един приятел от Лабораторията за поддържане на пътищата да смачка с кола, за да изглежда така оръфано. Неосведомения изджавка радостно и понеже получи вниманието, от което имаше нужда — забрави за Артър.

Уил беше с някакви приятели и те си имаха с кучето една игра.

— Комунисти! — изкрещяха всички в хор към него. — Комунисти! Комунисти! Комунисти!

Животното побесня от лай, от скачане нагоре-надолу, сякаш щеше да изджавка малкото си сърчице през устата, извън себе си от пристъпи на необуздан гняв. Те всички се смееха и с възторжени крясъци се разпръснаха по колите си, изчезвайки в нощта.

Е, това изяснява едно нещо, помисли си Артър зад фургона, това съвсем определено е планетата, която помня.