Дийн Кунц
Входът за рая — платен (37)

Глава 37

Без да даде никакво обяснение, Ф. Бронсън излезе и затвори след себе си вратата.

От всички стени към Мики се насочиха вторачените котешки погледи. Стори й се, че Ф. продължава да я наблюдава чрез вперените очи на плакатите.

Сега не опасността за Лейлъни се беше превърнала в главен въпрос, а законопослушността на Мики, нейната опасност за обществото или липсата на такава.

Сега топлината не беше просто физическо състояние, а присъствие. Като на тромав човек с потни длани и нагорещен дъх.

Би се заклела, че знойният въздух мирише на гъста козина и мускус. Сигурно Ф. имаше вкъщи котки, истински котки, не само плакати. Сигурно по дрехите й имаше косми, по косата й — също.

Мики седеше на стола, стиснала силно дамската си чанта. Когато мина една минута, тя затвори очи, за да не гледа как се блещят в нея котките. А също и защото й се стори, че кабинетът се смалява бързо и се превръща в затворническа килия, стерилна и с размери, които те карат или да се разкаеш, или да се самоубиеш.

Клаустрофобия, гадене и унижение изпълваха Мики. Ефектът им беше по-съкрушителен от този на горещината, влажния въздух и котешката миризма. Но повече и от всички тези неща я смущаваше гневът, който я обземаше. Гняв, горчив и едновременно лют.

Гневът беше надеждна защита, но едва ли щеше да й позволи да надделее и да удържи окончателна победа. Гневът беше лекарство, но не и чудотворен лек. Той само за кратко притъпяваше болката, без да премахне първопричината за агонията.

Точно сега гневът й беше по-вреден и пагубен от всякога. Ако отвърнеше на бюрократичната арогантност на Ф. и я нападнеше със сарказъм и присмех, щеше да получи удовлетворение, но за сметка на Лейлъни и нейната съдба.

Ф. беше излязла от стаята най-вероятно за да помоли секретарката да провери дали наистина са я пуснали по-рано от затвора. В края на краищата тя може да е опасен беглец, дошла тук, облечена в розов костюм и обувки на високи токове, за да открадне парите от кафе-машината или да задигне цял кашон с написаните на китайски език правителствени брошури и листовки за връзката между тютюнопушенето и нарасналия брой на децата-върколаци.

Опитвайки се да потисне гнева си, Мики си припомни, че беше попаднала в затвора по собствена вина и заради своя избор. Не Ф. Бронсън я беше запознала с фалшификатора на документи, който я беше повел със себе си. Нито пък Ф. беше виновна, че Мики беше отказала да сътрудничи на властите. Тя сама беше взела решение да не изпее копелето и да не се представя пред съда като объркана и подведена невинна млада жена, каквато на практика беше.

Вратата се отвори и служителката отново влезе.

Мики веднага вдигна глава и отвори очи. Не искаше да я виждат примирена и отчаяна.

Ф. не даде никакво обяснение за временното си отсъствие и се върна зад бюрото, без да я погледне. Хвърли поглед към чантичката на Мики, сякаш се питаше дали в нея няма скрит пистолет, резервни пълнители и достатъчно патрони, за да се съпротивлява на полицията.

— Как се казва детето? — попита.

— Лейлъни Клонк. — Мики произнесе буква по буква и двете имена. Реши да не обяснява, че фамилията явно е измислена от побърканата майка на момичето. Историята на Лейлъни беше достатъчно сложна и объркана дори само като човек прочетеше името й.

— Знаете ли на колко е години?

— На девет.

— Имената на родителите?

— Живее с майка си и пастрока си. Майката се нарича Синсемила.

— Какво искате да кажете с това „се нарича“?

— Ами, едва ли е истинското й име.

— Защо не? — Ф. забоде поглед в клавиатурата.

— Така се казва един много силен вид трева.

Служителката се озадачи.

— Трева?

— Нали знаете — трева, коноп, марихуана.

— Не. — Ф. извади хартиена кърпичка от една кутия и избърса шията си. — Не, не знам. Няма как да знам. Най-лошият ми порок е кафето.

Мики почувства, че пак я критикуват и унижават. Постара се да запази спокойствие и отвърна:

— Не употребявам наркотици. Никога не съм го правила.

Това беше вярно.

— Не съм полицай, госпожо Белсонг. Няма защо да се притеснявате от мен. Просто съм загрижена за бъдещето на момичето.

За да се заеме Ф. със случая, и то да подеме истински кръстоносен поход, тя трябваше да повярва на Мики. А за да повярва на Мики, трябваше да почувства някаква близост с нея. До момента двете като че нямаха нищо общо, освен че бяха жени. Но само полът не е достатъчен да породи у тях сестрински чувства.

В затвора тя беше разбрала, че темата, по която и най-различните една от друга жени намират общ език, е тази за мъжете. Някои жени можеха да бъдат спечелени по-лесно и бързо, когато им заговориш за мъже. Затова Мики сподели:

— Много мъже са ми казвали, че дрогата те прави по-умен. Но да им вярваш, имайки предвид какъв е техният умствен багаж, си е чиста глупост.

И ето най-накрая Ф. вдигна поглед от компютъра.

— Лейлъни сигурно знае истинското име на майка си.

Лицето и очите на служителката бяха безизразни като на пластмасов манекен. Тази овладяна студенина и безличност съдържаха повече омраза и недоволство и от най-изразителната физиономия.

— Не. Лейлъни винаги я нарича Синсемила. Тази жена разчита само на имена. Мисли си, че ако знаеш истинското има на някого, ще имаш власт над него.

— Сама ли ви го каза?

— Да, Лейлъни ми го каза.

— Имах предвид майката.

— Никога не съм разговаряла с нея.

— Тъй като сте тук, за да предупредите за опасност, грозяща дъщеря й, мога ли поне да допусна, че се познавате лично.

Мики бързо потисна гнева си и отвърна:

— Веднъж я видях. Беше доста странна, дрогирана до козирката. Но мисля, че също…

— Знаете ли фамилията на майката? — попита Ф. и отново насочи вниманието си към компютъра. — Или е само Синсемила?

— Фамилията на мъжа й е Мадок. М-А-Д-О-К.

— Имате ли връзка с нея?

— Моля? Връзка?

— Имате ли роднинска връзка с нея? Може би по линията на съпруга?

Капка пот се спусна по челото на Мики. Тя я избърса с длан.

— Както казах, виждала съм я само веднъж.

— Имала ли сте връзка с мъж, с когото и тя е ходила? Били ли сте се за приятел, имали ли сте връзка с неин бивш съпруг? Всичко излиза наяве рано или късно, уверявам ви, госпожо Белсонг.

Котките гледаха Мики, а Мики беше вперила поглед във Ф. Тя пък сигурно можеше с часове да не откъсва поглед от компютъра.

Към невежите и груби хора, които служителката беше споменала по-рано, тълпата, която беше накарала да облепи стените си с котешки плакати, сега се присъедини и Мики. Сигурно затворническото досие я беше причислило към тази категория. Сигурно неволно я беше обидила с нещо. Сигурно просто флуидите им не съвпадаха. Каквато и да беше причината, сега тя беше в черния списък на Ф.

Най-накрая Мики отговори:

— Не. Няма нищо лично между мен и майката на Лейлъни. Просто съм разтревожена за момичето. Това е всичко.

— Името на бащата?

— Престън.

Лицето на служителката най-накрая показа някакви признаци на живот и тя отново погледна към Мики.

— Нали не искате да кажете Престън Мадок?

— Мисля, че е той. До вчера дори не бях чувала за него.

С повдигнати вежди Ф. попита:

— Не сте чували никога за Престън Мадок?

— Не съм имала възможност да прочета за него. Според Лейлъни… е, аз не знам, но тя казва, че е бил обвинен в убийството на няколко души, но все някак си успявал да се измъкне.

Леките бръчки на изненада по лицето на Ф. отново се изгладиха и отстъпиха пред бюрократичната безизразност. Тя обаче не успя да се сдържи и рязко изрече:

— Той беше оправдан, госпожо Белсонг. Обявиха го за невинен за два отделни случая. Това не означава „да се измъкне някак си“.

Мики се усети, че отново е седнала на ръба на стола, свита в унизителна поза. Въпреки това не изправи рамене и не се облегна назад. Облиза устните си и откри, че са солени от пот.

— Госпожо Бронсън, не знам дали той е бил оневинен, но знам, че има едно момиченце, преминало през много перипетии в живота си и сега е попаднало в ужасна ситуация. Някой трябва да му помогне. Мадок може и да не е извършил това, в което го обвиняват. Но Лейлъни е имала по-голям брат и той е изчезнал. И ако е права, ако Престън Мадок е убил брат й, тогава и нейният живот е в опасност. Аз й вярвам, госпожо Бронсън. Трябва и вие да й повярвате.

— Убил е брат й?

— Да, госпожо. Така казва тя.

— Значи е свидетел на убийството?

— Не, тя всъщност не го е видяла. Тя…

— Ако тя не го е видяла, откъде тогава знае, че е станало?

Мики се помоли търпението да не я напусне.

— Мадок отвел момчето и после се върнал без него. Той…

— Къде го е отвел?

— В гората. Били са…

— Гората? Тук няма много гори.

— Лейлъни казва, че е било в Монтана. Някаква местност за срещи с НЛО…

— НЛО? — Ф. беше решила късче по късче да събере в едно цялата история на Мики. Подобно на птица, която гради ново гнездо. Тя обаче нямаше намерение да гради нищо, а го вършеше от чистото удоволствие да разбие после всичко на пух и прах. Именно заради целите на нейното занятие Ф. я прекъсна при споменаването на думата „НЛО“. Зениците й се стесниха като на ястреб, готвещ се да се хвърли върху мишка от височина триста метра. Ако не беше запазила самообладание и самоконтрол, следващите й думи щяха да са: „Летящи чинии?“

— Господин Мадок е маниак на тема НЛО. Контакти с извънземни и все такива откачени неща…

— Откога? Ако това е вярно, медиите щяха да изкарат всичко за него. Не мислите ли? Журналистите нямат милост.

— Според Лейлъни той се занимава с подобни неща поне откакто се е оженил за майка й. Лейлъни казва…

— Вие попитахте ли господин Мадок за момичето?

— Не. Какъв е смисълът?

— Значи оплакването ви се базира изцяло въз основа на думите на детето, така ли?

— Вие не правите ли често същото във вашата работа? Добре де, никога не съм го срещала.

— Не сте срещали господин Мадок? Нито него, нито майката…

— Както ви казах, виждала съм майка й само веднъж. Беше така дрогирана, че нищо не разбираше. Сигурно изобщо няма да си спомни, че сме се срещали.

— Видели ли сте я как взема наркотици?

— Не беше необходимо. Тя беше тъпкана с наркотици. Дрогата буквално струеше от всяка нейна пора. Трябва да преместите Лейлъни от този дом само защото майка й не знае на кой свят се намира през по-голямата част от времето.

Интеркомът на бюрото на Ф. иззвъня, но секретарката не каза нищо. Още един звън. Като датчик за температурата във фурната: гъската е опечена.

— Сега се връщам — обеща служителката и отново излезе.

На Мики й се искаше да скъса плакатите с котките.

Вместо това издърпа деколтето на блузката си и духна на гърдите си. Искаше й се да свали сакото на костюма, но нещо й подсказваше, че това ще раздразни Ф. Бронсън. Черният тоалет на служителката в тази горещина, изглежда, беше предизвикателство за издръжливостта на посетителите.

Този път Ф. не се бави много. Върна се зад бюрото и попита:

— Кажете ми за изчезналия брат.

Мики си напомни да внимава с гнева си, но не беше в състояние да се контролира напълно.

— Полицията ли извикахте?

— Моля?

— Проверихте, за да видите дали не съм избягала от затвора.

Ф. я погледна право в очите.

— И вие на мое място щяхте да сторите същото. Нямах намерение да ви обидя.

— На мен не ми изглежда така.

— С цялото ми уважение, госпожо Белсонг, мен не ме интересува как ви изглежда.

Плесница в лицето нямаше да има такъв ефект. Мики изгаряше от унижение.

Ако Ф. не я беше погледнала в очите, а си гледаше компютъра, Мики щеше да реагира и да й отвърне. Но в очите на тази жена тя видя такова смразяващо пренебрежение и високомерие, че то беше равно по сила на нейната вътрешна ярост. Непоклатима като студена скала.

Падна й се да дойде точно при тази служителка. Сякаш съдбата искаше двете жени да се сбият.

Лейлъни. Имаше задължение към Лейлъни.

След като преглътна достатъчно гняв и гордост (едва ли щеше да има апетит за вечеря), Мики се примоли:

— Нека ви разкажа за положението на момичето. И за брат му. От началото до края, без въпроси и отговори.

— Опитайте — великодушно отвърна Ф.

Мики представи накратко случая, но пропусна някои скандални подробности, които щяха да дадат повод на служителката да сметне цялата история за измислица.

Въпреки това Ф. се отегчи. Тя изразяваше нетърпението си, като непрекъснато се наместваше на стола си, взимаше бележника от бюрото, сякаш имаше намерение да запише нещо в него, но после го оставяше.

Всеки път, когато се споменаваше за Престън Мадок, тя повдигаше вежди, а устата й се превръщаше в черта. Очевидно не беше съгласна с твърдението на Мики, че Мадок е убиец.

Ф. не харесваше Мики, но това не обясняваше изцяло поведението й. Сякаш изпитваше нещо към този Мадок и макар че не дръзна да спори от негово име, нейното мнение беше желязно и не подлежеше на обсъждане.

Когато Мики свърши, тя каза:

— Щом сте убедена, че е имало убийство, защо дойдохте тук, а не в полицията?

Истината беше трудно и сложна за обяснение. Първо, две ченгета бяха изопачили фактите за нейния арест, като твърдяха, че е била не само спътничка, а и съучастничка на фалшификатора на документи. Служебният защитник, назначен й от съда, беше или прекалено претрупан от работа, или прекалено некомпетентен, за да коригира това недоразумение, преди случаят да се гледа в съдебната зала. За момента й стигаше толкова полиция. А и не се доверяваше напълно на системата. Нещо повече, знаеше, че местните власти няма да горят от ентусиазъм да разследват един убиец, веднъж вече оневинен, когато си имаха достатъчно битова престъпност, с която да се занимават. Не можеше да потвърди, че е познавала Лукипела. Обвинението й се основаваше на вярата й в Лейлъни и макар да беше убедена, че ченгетата също ще са склонни да повярват на момичето, собствените й показания бяха изцяло по разказите на Лейлъни.

Отговорът й беше кратък:

— Изчезването на Луки определено трябва да бъде разследвано, но в момента въпросът е какво да се прави с Лейлъни и как да се гарантира нейната безопасност. Не е необходимо да чакате ченгетата да докажат, че Луки е бил убит, за да предприемете нещо за Лейлъни. Сега е жива, но е в опасност и, изглежда, разумно първо да се заемете с нейния случай.

Ф. премисли казаното, отново се обърна към компютъра и писа нещо в продължение на две-три минути. Може би записваше разказа на Мики или пък съставяше официален доклад и приключваше случая без по-нататъшно обсъждане.

Зад прозореца денят беше огненогорещ. Листата на близкото палмово дърво бяха изсъхнали и тъмнокафяви. Калифорния гореше.

Ф. се обърна към Мики:

— Още един въпрос, ако не възразявате. Може да ви се стори прекалено личен и, разбира се, не сте длъжна да ми отговаряте.

Мики уморено се усмихна. Най-накрая се появи надежда, че Службата за детска защита ще се заеме със случая, колкото и зле да беше минало интервюто.

— Да, какъв е той?

— Открихте ли Исус в затвора?

— Исус?

— Исус, Аллах, Буда. Много хора откриват религията за себе си в затвора.

— Надявах се да открия напътствие, госпожо Бронсън. И повече здрав разум.

— Хората обикновено възприемат доста неща в затвора, които на пръв поглед нямат много общо с религията. Крайни политически възгледи, леви и десни, расистки. Повечето от тези идеологии ги привличат, защото проповядват недоволство и несъгласие и защото са обидени на целия свят.

— Аз не съм обидена на никого.

— Сигурно ме разбирате защо съм толкова любопитна.

— Честно казано, не.

— И двете знаем, че Престън Мадок предизвиква омразата от най-различни страни. От религиозни и политически среди.

— Всъщност не знаех. Наистина не знам кой е той.

Ф. не обърна внимание на думите й.

— Много хора, които иначе имат разногласия, се обединяват срещу Мадок. Искат да го унищожат само защото не са съгласни с неговата философия.

Дори и да призовеше целия си гняв и ярост, Мики не беше в състояние да реагира бурно на подобен намек — че философски мотиви са я накарали да злосторничи. Едва не се изсмя.

— Моята философия е да не разклащам вълните, да преживея деня и може би да намеря малко щастие в нещо, което няма да ми навлече неприятности. Това е моята философия.

— Добре тогава. Благодаря ви, че дойдохте.

Служителката се обърна към компютъра.

Измина цяла вечност, преди Мики да осъзнае, че са я поканили да си върви. Тя не стана.

— Ще изпратите ли някого на място?

— Случаят сега е заведен и регистриран с номер. Вероятно ще има продължение и по него ще се работи.

— Днес ли?

Ф. вдигна глава от компютъра, но погледна не към Мики, а към единия от плакатите, на който беше снимана пухкава бяла котка в снега с шапка на Дядо Коледа.

— Днес не. Няма никакво физическо или сексуално насилие. Няма реална опасност за детето.

Мики осъзна, че са я разбрали напълно погрешно.

— Но той ще я убие.

Ф. остана със замечтан поглед, вперен в котката. Сякаш искаше да може да влезе там при нея и да замени калифорнийския летен ад със зимната Коледа.

— Ако допуснем, че разказът на момичето не е измислен, тогава той ще я убие на рождения й ден, който е едва през февруари.

— До рождения й ден — поправи я Мики. — Може да е през февруари, а може и да е следващата седмица. Утре е петък. Вие не работите през почивните дни и ако не отидете там днес или утре, те може да си тръгнат с караваната.

Погледът на Ф. беше така съсредоточен в една точка, а в очите й имаше блясък, че изглеждаше като медитиращ йога пред образа на котката.

Служителката беше една душевна черна дупка. Тази черна дупка изсмукваше жизнената енергия на всички намиращи се близо до нея.

— Двигателят на караваната им беше даден за ремонт — настоя Мики, макар че вече нямаше сили. — Механикът може да я поправи съвсем скоро.

Ф. въздъхна, взе две кърпички от кутията и избърса лицето си внимателно, за да не размаже грима си. Когато хвърли кърпичките в кошчето за боклук, тя явно беше изненадана, че Мики още не си е тръгнала.

— В колко часа казахте, че имате интервю за работа?

Тъй като не искаше да повикат охраната и да я изгонят, Мики нямаше друг избор, освен да стане и да тръгне към вратата.

— В три часа. Ще успея.

— В затвора ли се научихте да работите със софтуерните приложения.

Макар че служителката изглеждаше безобидна с любезната си усмивка, тя усети, че това е прелюдия към следваща нападка и унижение.

— Да. Хубава програма имаха.

— Как ви се струва пазарът на труда напоследък?

От влизането на Мики в кабинета това, изглежда, бяха първите реплики като жена на жена.

— Всички казват, че икономиката е в криза.

— Хората непрекъснато се оплакват и хленчат.

Мики не знаеше какво да отговори.

— В този пазар — продължи Ф. с тон, в който прозвуча загриженост — трябва да си перфектен, когато отиваш на интервю за работа. Да имаш само плюсове и никакви минуси. Ако бях на ваше място, щях да променя начина си на обличане. Дрехите често вършат това, което ние не успяваме.

Коралово-розовият костюм беше най-хубавият тоалет на Мики.

Ф. сякаш прочете мислите й.

— Не е важно откъде е купен костюмът и каква марка е. Това няма значение. Но полата ви е прекалено къса и тясна, я с бюста, който имате, не носете блузи с дълбоки деколтета. Скъпа, тази страна е пълна с алчни за пари адвокати. А вие изглеждате така, сякаш целта ви е да разорите фирмата работодател, като примамите някой от собствениците и после го осъдите да ви плати обезщетение за сексуален тормоз. Когато служителите за подбор на персонала ви видят, без значение дали са мъже или жени, те си казват, че бихте им създали само неприятности, и веднага ще ви отхвърлят. Напоследък има достатъчно неприятности и нови не им трябват. Ако намерите малко време да се преоблечете преди интервюто, няма да сгрешите. Такъв е моят съвет. Не трябва да изглеждате толкова… фрапантно.

Притеглянето от черната дупка на Ф. докара Мики до забрава.

Може би съветът за дрехите беше наистина добронамерен. А може и да не беше. Дали благодари на Ф. за препоръката, или не й благодари? Не усети кога излезе от кабинета. Вратата зад нея беше затворена, но тя не помнеше да е прекрачвала прага на стаята.

Каквото и да беше казала, беше сигурна, че не е сторила нищо, за да отчужди още повече Ф. или да попречи на Лейлъни да получи помощ. Нищо друго нямаше значение. Нито нейните мечти, нито гордостта й. Не и сега.

Както и преди да влезе, в приемната имаше само четири стола. Вече седем, а не пет души чакаха да ги приемат.

В коридора като че беше по-горещо отколкото в кабинета.

Още по-горещо беше в асансьора, който само леко подрънкваше, докато се спускаше надолу. При слизането налягането се увеличи, сякаш Мики се намираше на борда на някакъв дълбоководен батискаф и се спускаше в океанска падина. Долепи ръка до стената. Очакваше всеки момент металният панел под дланта й да се изкриви. Пожела си усмиреният й гняв сега да можеше отново да избухне, горещ и зноен, за да балансира лятната горещина с телесната й температура. Защото иначе оставаше само едно тихо разочарование, близко до пълното обезверяване.

Намери тоалетните на първия етаж. Гадеше й се и се боеше, че всеки момент може да повърне.

Вратите бяха отворени. Помещението беше празно. Тишина и спокойствие.

Пусна студената вода на една от мивките и напълни шепите си. Затвори очи. Бавно си пое дъх и издиша. Водата не беше много студена, но й помогна.

Когато накрая си изсуши ръцете, се обърна към огледалото в цял ръст на стената до машината за тоалетна хартия. Когато тръгваше, си мислеше, че е облечена подходящо, за да направи необходимото впечатление. Смяташе, че изглежда делова и енергична. Мислеше си, че изглежда добре, страхотно.

Сега отражението от огледалото й се присмиваше. Полата беше твърде къса и твърде тясна. Макар че не беше с огромно деколте, блузата все пак не беше подходяща за интервю за работа. Токчетата на обувките й може би също бяха прекалено високи.

Изглеждаше наистина фрапантно. Евтино. Изглеждаше като жената, каквато всъщност си беше. Не като жената, каквато искаше да бъде. Не се обличаше заради себе си или заради работата, а заради мъжете, и то заради този тип мъже, които никога не се отнасяха към нея с уважение. За онзи тип мъже, които съсипаха живота й. Странно, но огледалото у дома досега не й беше показвало това, което искаше да види.

Хапчето беше горчиво, но по-горчив беше начинът, по който Ф. Бронсън се държа с нея през цялото време.

Макар и да беше трудно да се вслушаш в подобен съвет от някого, който те уважава и е загрижен за теб. Все пак беше като да глътнеш хапчето с лъжица мед. На нея обаче й се наложи да преглътне с оцет. А ако Ф. Бронсън си мислеше, че й дава лекарство, а не отрова, едва ли щеше да й го даде.

Години наред Мики беше изглеждала добре и сексуално привлекателна. Можеше да получи всичко, което пожелаеше. Но сега, след като вече това не й беше необходимо, сега, когато вече не я влечаха купоните и тръпката с „лоши“ мъже, когато имаше по-големи очаквания и амбиции, огледалото разкри един евтин блясък, вдървеност и наивност. И отчаяние, от което й се гадеше.

Каза си, че може би просто е пораснала и вече не й се налага да използва красотата си като оръжие или средство за постигане на цели. Но на практика се беше случило нещо много по-дълбоко. Виждането й за красота се беше променило напълно. И когато се погледна в огледалото, видя, че изображението изобщо не отговаря на новите й критерии. Можеше да е от зрелостта, но я уплаши. Предишната й увереност я нямаше.

Искаше й се да счупи огледалото. Но миналото не можеше да бъде счупено така лесно както стъклото. Това минало стоеше сега пред нея, упорито минало, безмилостно.