Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Контакт
Включено в книгите:

Избрани фантастични произведения в два тома. Том втори

Непобедимият. Из „Приказки за роботи“. Из „Кибериада“. 137 секунди. Маска. Из „Summa Technologiae“. Библиотека на XXI век
Оригинално заглавие
Niezwyciezony, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Източник: http://todorginchev.data.bg (през http://sfbg.us)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от NomaD

Всред развалините

„Непобедимият“ се спусна на старателно избрано място, почти на шест километра северно от външната граница на така наречения „град“. „Градът“ се виждаше доста добре от командния пункт. Впечатлението, че това са изкуствено издигнати конструкции, беше сега по-силно, отколкото когато гледаха снимката на спътника-фотосонда. Ръбести, обикновено по-широки в основата, отколкото на върха, с различна височина, възчерни, на места лъскави като метал, те се простираха в продължение на много километри; но дори и с най-силен бинокуляр не можеха да се различат добре техните детайли; изглеждаше само, че по-голямата част от постройките е надупчена като решето.

Този път още не беше престанало металическото звънтене на изстиващите дюзи, когато от вътрешността на кораба се подаде пандусът и клетката на асансьора и корабът се обгради с кръг от енергоботи, но това не беше всичко. На едно място, което се намираше точно срещу „града“ (отдолу той не се виждаше поради малките възвишения), се събра вътре в силовото поле група от пет всъдехода, към които се присъедини двойно по-голям от тях, приличен на апокалиптичен бръмбар, подвижен антиматериомет.

Командир на оперативната група беше Рохан. Той стоеше изправен в отворената куличка на първия всъдеход и чакаше да бъде отворен по заповед от борда на „Непобедимият“ проход през силовото поле. Два инфоробота от двата съседни хълма изстреляха няколко незагасващи зелени ракети и означиха пътя, а построената в две редици колона, начело с всъдехода на Рохан, потегли напред.

Машините свиреха басово с моторите си, фонтани пясък излитаха изпод балонните колела на гигантите, отпред, на двеста метра пред челния всъдеход, носейки се над повърхността на земята, се движеше роботът-разузнавач. Той приличаше на плоска чиния с бързоподвижни пипалца, а въздушните струи, които изхвърляше под себе си, раздухваха върховете на дюните, сякаш той, минавайки над тях, палеше по върховете им невидими огньове. Вдигнатият от колоната прах дълго се виеше в почти неподвижния въздух и след като тя отмина, означаваше пътя й с червеникава, кълбеста ивица. Сенките на машините ставаха все по-дълги; клонеше към залез. Колоната заобиколи изпречилия се на пътя й, почти напълно засипан кратер и след двадесет минути достигна първите развалини. Там вече нейният строй се обърка. Три всъдехода с автоматично управление се отделиха и означиха с ярки, сини светлини, че е включено локалното силово поле. Две други машини, управлявани от хора, потеглиха в подвижното прикритие. Петдесет метра зад тях крачеше на високите си присвити крака огромният антиматериомет. На едно място, след като прекрачи засипана купчина от накъсани сякаш метални въжета и телове, колоната се принуди да спре, защото единият му крак потъна през пясъка в някаква невидима пукнатина. Два арктана скочиха от всъдехода на командира и освободиха пленения колос. След това колоната продължи пътя си.

Това, което бяха нарекли град, всъщност изобщо не приличаше на земните селища. Потънали на неизвестна дълбочина в подвижните дюни, тъмните масиви с четковидна, сякаш наежена повърхност не приличаха на нищо, което са виждали човешките очи. Тези съоръжения с неопределени форми се издигаха на няколко етажа. Нямаха прозорци, врати, дори стени, едни изглеждаха като навълнени, взаимно проникващи се в много посоки, извънредно заплетени мрежи, с надебелявания в местата на свързване; други пък напомняха сложни пространствени арабески, които биха се получили от плътно слепване на медени пити или решета с триъгълни или петоъгълни отвори. Във всеки по-голям елемент и във всяка достъпна за погледа плоскост можеше да се открие известен тип закономерност, не тъй еднородна като в кристала, но без съмнение със своя повтарящ се определен ритъм, макар на много места да го прекъсваха следи от разрушения. Някои конструкции, построени сякаш от нацепени в ъглести форми и плътно сраснали клони, бяха произволно разперени в различни посоки като дървета или храсти: те или представляваха част от дъга, или две навити в противоположна посока спирали; стърчаха вертикално в пясъка; срещаха се обаче и наведени, наподобяващи рамената на подвижен мост плоскости. Ветровете, които духаха главно от север, бяха натрупали на всички водоравни плоскости и по полегатите наклони подвижен пясък, така че много от тези развалини приличаха на широки пирамиди с пресечени върхове. Отблизо обаче привидно гладката повърхност издаваше истинския си вид; система от храстовидни островърхи пръти, летви, на места заплетени до такава степен, че пясъкът се задържаше върху тях. На Рохан се стори, че това са някакви кубически и пирамидални остатъци от скали, обраснали с мъртва и изсъхнала растителност. Но и това впечатление се разсейваше от няколко крачки разстояние: защото в хаоса на унищожението се проявяваше една закономерност, чужда на живите организми. Развалините не бяха обикновени, монолитни, защото можеше да се погледне в тях през пролуките в металния гъсталак, не бяха също празни, защото той ги изпълваше от край до край. Отвсякъде лъхаше мъртвило и пустота. Рохан си помисли за антиматериомета, но употребата на сила беше безсмислена, след като сградите бяха без вътрешни помещения и те не би имало къде да влязат. Вихърът гонеше между високите бастиони облаци прах. Симетричните мозайки от тъмнеещи отвори се изпълваха с пясък, който се изсипваше на струи и се събираше в основата в стръмни конуси като миниатюрни лавини. Непрестанното шумолене, с което той се ронеше, ги съпровождаше из целия път. Въртящите се антени, маховите дула на крачещите Гайгери, ултразвуковите микрофони и индикаторите за излъчванията мълчаха. Чуваше се само хрущенето на пясъка под колелата и прекъснатото виене на форсиращите мотори, когато машините променяха строя си на завоите, колоната ту потъваше в дълбоката хладна сянка на отминаващите колоси, ту отново изпълзяваше на осветения в червено пясък.

Най-после тя достигна една тектонична пукнатина. Това беше широка сто метра пропаст, като някаква привидно бездънна паст, без съмнение много дълбока, защото водопадите от пясък, които вятърът непрестанно събаряше в нея, не бяха я запълнили. Колоната спря и Рохан изпрати на другата страна летящия робот-разузнавач. Наблюдаваше на екрана това, което роботът забелязваше с телевизионните си обективи, но картината продължаваше да си бъде такава каквато я знаеха. Разузнавачът беше извикан обратно след един час и след като се присъедини към групата, Рохан се посъветва с Балмин и физика Гралев, които пътуваха в неговата машина, и реши да бъдат прегледани по-основно няколко от развалините.

Най-напред опитаха да установят с ултразвуковите сонди колко е дебел слоят от пясък по „улиците“ на мъртвия „град“. Това беше трудна работа. Резултатите от отделните сондажи бяха различни, може би поради това, че основната скала беше претърпяла вътрешна декристализация от сътресението при грамадното разпукване. Това огромно коритообразно хлътване на терена, изглежда, беше изпълнено с пясъчен слой от седем до дванадесет метра. Колоната се насочи на изток към океана и след единадесеткилометров, лъкатушещ път между възчерните развалини, които ставаха все по-ниски и все по-малко се издигаха над пясъка, докато изчезнаха съвсем, тя достигна до голи скали. Спряха се на края на скалата, която беше толкова висока, че шумът на разбиващите се в подножието й вълни достигаше горе като едва доловим шепот. Поясът гола, очистена от пясък, неестествено гладка скала се простираше по цялата брегова линия, издигаше се на север в няколко планински върха, които със застинали скокове се спускаха към огледалото на океана.

Зад тях остана „градът“ — който сега се виждаше като черен силует с правилни контури, потънал в червеникава мъгла. Рохан се свърза с „Непобедимият“, предаде на астрогатора получените информации, практически равни на нула, и цялата колона, като продължаваше да спазва всички правила за безопасност, се върна в развалините.

По пътя им се случи малко произшествие. Крайният ляв енергобот, вероятно поради малка грешка в курса, прекалено разшири площта на силовото поле и закачи края на наклонената към него остроръбеста слоеста постройка. Свързаният с показателя за приеманата мощност на полето антиматериомет, който беше програмиран от някой на автоматично поразяване в случай на атака, изтълкува скока на приеманата мощност като явен сигнал, че някой се опитва да пробие силовото поле и даде изстрел в безобидната развалина. Цялата горна част на наклонената „постройка“ с големина на земен небостъргач изгуби мръсночерния си цвят, нажежи се и ослепително заблестя, за да се превърне в следващата част от секундата в порой от врящ метал. Нито една прашинка не падна върху колоната, защото пламтящите парчета се плъзгаха по повърхността на невидимия купол на силовото поле. Преди да стигнат пясъка, те се изпаряваха от термичния удар. Веднага обаче настъпи, предизвикано от анихилацията, рязко повишаване на радиоактивността. Гайгерите автоматично включиха тревога и Рохан, като псуваше и обещаваше да пребие този, който е програмирал апаратурата, изгуби сума време, докато отмени тревогата и отговори на „Непобедимият“, където бяха забелязали блясъка и веднага бяха попитали за причината.

— Засега знаем само, че това е метал. Вероятно е стомана с примес от волфрам и никел — каза Балмин, който, без да се обезпокои от настъпилата суматоха, беше използувал случая да направи спектрален анализ на пламъците, които обхванаха развалините.

— Можете ли да определите възрастта? — попита Рохан, като изтриваше ситния пясък, полепнал по ръцете и лицето му.

Извитата от горещината оцеляла част на развалината беше останала вече зад тях; висеше като строшено крило над пътя, по който бяха минали.

— Не. Мога да кажа, че са страшно стари. Страшно стари — повтори той.

— Трябва да изследваме това по-подробно… И няма да искам разрешение от стария — додаде Рохан с внезапна решителност в гласа.

Те се спряха при един сложен обект, съставен от няколко централно свързани разклонения. В силовото поле се отвори проход, означен с две светлини. Отблизо всичко правеше впечатление на хаос. Фасадата на сградата беше построена от триъгълни плочи, покрити с телени „четки“; отвътре плочите се крепяха от система пръти, дебели като клони; на повърхността те бяха горе-долу подредени, но вътре, където се опитваха да погледнат, като осветяваха със силни прожектори, гората от пръти се разклоняваше на всички страни от дебелите възлови сплитания, отново се събираше, а всичко това заедно приличаше на гигантска телена плетеница от милиони натрупани кабели. Опитите да открият в тях следи от електрически ток, поляризация, остатъчен магнетизъм или радиоактивност не дадоха никакъв резултат.

Зелените светлини, с които бе означен проходът в силовото поле, мигаха неспокойно. Вятърът свистеше, тласканите в стоманения гъсталак въздушни маси издаваха невероятни звуци.

— Какво може да значи тази идиотска джунгла!

Рохан изтри от лицето си прилепналия към запотената кожа пясък. Двамата с Балмин стояха на заобиколения от нисък парапет летящ разузнавач, който висеше заедно с тях на двадесетина метра над „улицата“, по-скоро над покрития с дюни триъгълен „площад“ между две съединени развалини. Далеч, някъде долу, бяха техните машини и малките като детски играчки хора, които гледаха с вдигнати глави.

Разузнавачът кръжеше. Минаха над покрита с ръбести остриета от възчерен метал повърхност, тя беше неравна, разкъсана, на места покрита с онези триъгълни плочи, които обаче не лежаха на една плоскост; наклонът им нагоре и встрани позволяваше да се надзърне в пълната с тъмнина вътрешност. Гъсталакът от преплетени прегради, пръти, многослоести вдлъбнатини беше такъв, че светлината на слънцето не можеше да проникне, а и лъчите на прожекторите тънеха безсилно в него.

— Какво мислите, Балмин, какво може да е това? — повтори Рохан.

Беше ядосан. Челото му се беше зачервило от постоянното триене, кожата го болеше, а очите му лютяха; след няколко минути трябваше да предаде следващия рапорт на „Непобедимият“, а не можеше дори да намери думи, за да опише това, пред което се намираше.

— Не съм ясновидец — отвърна ученият. — Не съм дори археолог. Впрочем струва ми се, че археолог също нищо няма да ви каже. Мисля… — и той замълча.

— Говорете де!

— Не ми прилича на жилищна конструкция. На развалини от жилища на каквито и да било същества, разбирате ли? Ако това изобщо може да се сравни с нещо, то трябва да се сравни с машина.

— С машина ли? Но с каква? С информационна? Може би това е било някакъв вид електронен мозък?…

— Май и вие сам не вярвате в това… — отвърна флегматично планетологът.

Роботът се измести встрани, като все още почти допираше прътите, които стърчаха безредно между разкривените плочи.

— Не. Тук не е имало никакви електрически вериги. Къде са ви съпротивленията, изолаторите, екраните?

— Може да са били леснозапалими. Може би ги е унищожил огън. Та нали това е все пак развалина — отвърна неуверено Рохан.

— Възможно е — неочаквано се съгласи Балмин.

— Тогава какво да кажа на астрогатора?

— Най-добре покажете му директно по телевизията цялата тази бъркотия.

— Това не е било град… — каза внезапно Рохан, сякаш бе обобщил в мислите си всичко, каквото бе видял.

— Не е, по всяка вероятност не е — потвърди планетологът. — Във всеки случай не такъв, какъвто можем да си представим ние. Тук не са живели нито човекоподобни същества, нито такива, които поне малко да приличат на тях. А животът в океана е съвсем близък до земния. Следователно и на сушата би било логично да има такъв живот.

— Да. Непрекъснато мисля за това. Никой от биолозите не иска да говори по тоя въпрос. Какво мислите вие?

— Не искат да говорят, защото цялата тази история изглежда невероятна: сякаш нещо тук не е допуснало живота на сушата… Сякаш нещо му е попречило да излезе от водата…

— Такава причина е могла да се появи един-единствен път, например избухването на съвсем близката свръхнова. Нали знаете, че дзета Лира е била нова преди няколко милиона години. Може би твърдото излъчване е погубило живота на континентите, а организмите по дъното на океана да са оцелели.

— Ако излъчването е било такова, каквото казвате, щяха и до днес да останат следи от него. А пък радиоактивността на почвата е дори много ниска за тази част от галактиката. А освен това през тия няколко милиона години еволюцията отново щеше да отиде напред; разбира се, нямаше да има никакви гръбначни, а само примитивни крайбрежни организми. Забелязахте ли, че брегът е напълно мъртъв?

— Забелязах. Това наистина ли има толкова голямо значение?

— Решаващо. Животът по правило възниква най-напред в крайбрежните плитчини и едва тогава слиза в дълбочините на океана. Не е възможно тук да е станало иначе. Нещо го е изпъдило. И ми се струва, че не го пуска да се върне до днес.

— Защо?

— Защото рибите се страхуват от сондите. На планетите, които познавам, никои животни не се боят от апаратите — никога не се боят от нещо, което не са виждали.

— Искате да кажете, че те вече са виждали сонди?

— Не знам какво са виждали. Но защо им е магниточувствителното сетиво?

— Това е една глупава история! — измърмори Рохан.

Той гледаше накъсаните фестони метал, надвеси се през парапета — закривените черни краища на прътите трепереха във въздушната струя, която изпускаше роботът. Балмин с дълги клещи отчупваше един след друг подаващите се от тунелния отвор телове.

— Ще ви кажа нещо — каза той. — Тук не е имало дори висока температура, никога не е имало, защото металът щеше да се окисли. Следователно и вашата хипотеза за пожар отпада…

— Тук се разбива всяка хипотеза — измърмори Рохан. — Освен това не виждам каква връзка може да има между тази шантава джунгла и изчезването на „Кондор“. Та това е абсолютно мъртвило.

— Не винаги е било така.

— Преди хиляда години, да, но не и преди няколко години. Няма какво да търсим повече тук. Да се връщаме долу.

И те замълчаха, а машината се спусна срещу зелените сигнални знаци на експедицията. Рохан поръча на техниците да включат телекамерите и да предадат данни за положението на „Непобедимият“.

Сам той се затвори в кабината на главния транспортьор с учените. Като продухаха с кислород миниатюрното помещение, те започнаха да ядат сандвичи и да пият кафе от термосите. Над главите им пламтеше тръбообразната лампа. На Рохан му беше приятна нейната бяла светлина. Червеният ден на планетата беше почнал вече да му омръзва. Балмин плюеше, защото докато дъвчеше, пясъкът, който подло се беше набил в наустника на маската, скърцаше в зъбите му.

— Това ми напомня нещо… — неочаквано се обади Гралев, като завинтваше капака на термоса си. Черните му гъсти коси блестяха в светлината на лампата. — Бих ви разказал. Но при условие, че няма да го приемете съвсем сериозно.

— Ако изобщо ти напомня нещо, това е вече много — отвърна Рохан с пълна уста. — Казвай, какво ти напомня?

— Не нещо определено. Но съм чувал подобна история… всъщност това е по-скоро приказка. За лираните…

— Това съвсем не е приказка. Те наистина са съществували. Има монография за тях от Ахрамиан. — Забеляза Рохан.

Зад гърба на Гралев, върху пулта, започна да пулсира една лампичка — сигнал, че е установена директна връзка с „Непобедимият“.

— Да. Пейн допускаше, че някои са успели да се спасят. Но аз съм почти сигурен, че това не е истина. Всички са загинали при избухването на Новата.

— Тоест на шестнадесет светлинни години оттук — каза Гралев. — Не познавам книгата на Ахрамиан. Но съм чувал, даже не си спомням къде, една история за това, как са се опитали да се спасят. Казват, че изпращали кораби до всички планети на по-близките звезди. Познавали са вече доста добре субсветлинната астрогация.

— Е, и какво?

— Това е всъщност всичко. Шестнадесет светлинни години не са много голямо разстояние. Може би тук е кацнал някой от корабите им?…

— Смяташ ли, че те са тук? Исках да кажа, потомците им?

— Не зная. Просто свързах тези развалини с тях. Възможно е те да са ги построили…

— А как всъщност са изглеждали те? — попита Рохан. — Човекоподобни ли са били?

— Ахрамиан е на такова мнение — отвърна Балмин. — Но това е само хипотеза. От тях са останали по-малко следи, отколкото от австралопитека.

— Странно…

— Съвсем не е странно. Планетата им е била няколко десетки хиляди години в зоната на хромосферата на Новата. Имало е периоди, когато температурата на повърхността е надминавала десет хиляди градуса. Дори и скалите в долната част на планетната кора са претърпели пълна метаморфоза. От океаните не е останала и следа, цялата планета е обгорена като кост в огън. Помислете си — сто века в пожара на Новата.

— Лирани тук? Но защо пък ще се крият? И къде?

— Може би са измрели вече? Впрочем не бъдете прекалено взискателен към мене. Просто казах това, което ми дойде наум.

Стана тихо. На пулта за управление светна сигнал за тревога. Рохан скочи и вдигна слушалката към ушите си.

— Тук е Рохан… Какво? Вие ли сте? Да! Да! Слушам… Добре, веднага се връщаме! — И обърна към останалите пребледнялото си лице. — Другата група е намерила „Кондор“… на триста километра оттук…