П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (16)

2

Господин Луелин потрепера от върха на голото си теме до подметките на обувките си. Много хора реагират по този начин, когато молбите им се изпълняват тъй мигновено.

— Еф — изрева той. — Ти ли си?

— А кой друг?

— Къде си?

— Тук в Лондон. Повикаха ме неочаквано по работа и разбира се ти позвъних веднага. Нали разбираш, интересувам се как се справяш. Обади ли се на „Никълс, Еридж и Тръбшоу“, както те посъветвах?

— Разбира се, веднага щом пристигнах — отвърна господин Луелин, като прецени, че няма нужда да усложнява нещата и да споменава за своето вземане-даване с Вира Далримпъл. — Видях се с младия Никълс, новият партньор.

— И той осигури ли ти бодигард?

— Точно за това исках да поговоря с теб.

— Трябва да си уговорим среща.

— Тинтири-минтири. Идвай направо тук.

— Щях да ходя с един приятел на изложба на редки издания в „Сотби“.

— По дяволите тъпите ти приятели, проклетите ти издания и скапания „Сотби“ — изрева господин Луелин, който винаги се изразяваше цветисто, когато е развълнуван. — Ако те няма след двадесет минути, ще си изтегля всичките дела и ще ги поверя на „Джоунс, Джукс, Дженкинсън и Джърнингъм“.

Такава заплаха господин Траут не можеше да подмине с лека ръка. Бизнесът на господин Луелин беше извънредно ценен за него и Джоунс, поощряван и подстрекаван от Джукс, Дженкинсън и Джърнингъм, отдавна му беше хвърлил око.

— Идвам, Айви — отвърна той и доста преди крайния срок вече седеше в едно кресло на „Енистън гардънс“ 8, а господин Луелин изговаряше встъпителното „Слушай“, след което смяташе да облекчи натежалите си гърди от тежестта, която ги притискаше, както биха се изразили Шекспир и даскалката от Уелс. Макар че Шекспир би трябвало да помисли малко, преди да сложи в едно изречение „натежали“ и „тежестта“.

— Слушай — започна господин Луелин. — Имам проблем.

— Да не си се сгодил? — трепна господин Траут и в този момент заприлича на разтревожен таралеж.

— Разбира се, че не съм.

Господин Траут имаше възражение срещу употребата на израза „разбира се“, но го премълча.

— Слава богу — въздъхна той. — Сънувах те онзи ден.

— Зарежи сега сънищата.

— Сънувах те как излизаш от църквата с шестата си съпруга под арка от отхвърлени филмови сценарии и между две редици режисьори. Но ако се съди по думите ти, даже не си сгоден.

— Не става дума за мен. Тревожа се за Пикъринг.

— По дяволите! Кой пък е този Пикъринг?

— Човекът, когото ми пратиха адвокатите.

— Тревожиш се за него? Не ти ли харесва?

— Напротив, много ми харесва.

— Но не го бива за тая работа?

— Не, чудесен е. Но се получи едно усложнение.

— Какво?

— Едно момиче му е завъртяло главата.

Господин Траут издиша шумно.

— Нищо чудно, че се тревожиш. Изглежда това е последният човек, който трябва да се навърта около тебе, след като си в такова деликатно положение. Може да ти внуши туй-онуй.

— Не, тук грешиш, Еф. Не е там опасността. Казах ти, че не се тревожа за себе си. Безпокойството ми е за Пикъринг.

— Защо? Да не ти е незаконен син или нещо такова?

— Не, не ми е роднина, но го харесвам, като че ли наистина ми е такъв. Още от първата ни среща си паснахме като бекон и яйце и не искам да гледам как съсипва кариерата си в самото начало. Той не трябва и да си помисля за женитба на неговите години. Твърде млад е.

— На колко години е?

— Около двадесет и пет. Искам да поговориш с него.

— Ще поговоря.

— Имаш толкова голям опит.

— Вярно. По-голям опит от моя — здраве му кажи. Знаем ги ние, анонимните ергени, тия буйни Ромеовци.

— Те идват при вас, нали?

— Не, обикновени ние ходим при тях. Достигне ли до ушите ни, че някой заблуден замисля брак, ние веднага го посещаваме. Нещо като лекарска визитация. И мога да ти кажа, че почти винаги успяваме. Макар понякога да се оказва, разбира се, че лудостта се е развила твърде много. Познато ли ти е името Отис Бюстридж?

— За пръв път го чувам.

— Наследникът на милионите от „Пържени картофки Бюстридж“. Когато се опитахме да го възпрем от женитба с четвъртата му вариететна актриса, той насини окото на един от нашите хора, който му изтъкваше доводи. Но това беше изключение. Обикновено доводите си вършат работата. Кажи ми за този Пикъринг? Тежък ли е неговият случай?

— Ей богу, и още как. Бълнува за очите й.

— Господи! Това е лошо.

— Казва, че гласът й прилича на сребърни звънчета, пеещи на лунна светлина.

— Два пъти по-лошо.

— А може и доста дълго да те занимава с трапчинката на лявата й буза.

— Не ми харесва всичко това. Казваш, че няма опасност да се заразиш и ти, но как може да си сигурен? Ще използвам първата възможност да го скастря. Това той ли е? — попита господин Траут, когато иззад вратата долетя кръшен младежки глас, припяващ весела песничка.

Господин Луелин потвърди и в следващия момент влезе Джо с вида на веселия кръчмар от първо действие на някоя комична опера.

Щом видя господин Траут, гласът му секна.

— О, съжалявам, Айви — каза той. — Не знаех, че имаш посещение.

— Само си бъбрим — отвърна господин Луелин. — Това е моят стар приятел Траут.

Джо бе в такова настроение, че всеки стар приятел на господин Луелин му се струваше и негов стар приятел. Усмивката му беше от сърдечна по-сърдечна.

— Здравейте, здравейте. Какъв хубав ден, нали.

Господин Траут се прокашля сухо, като че искаше да каже, че е виждал и по-хубави дни в живота си, но не бе лесно да обезкуражиш Джо.

— Пълен с радост, слънце и любов — продължи той, като дари адвоката с такава лъчезарна усмивка, каквато едва ли е огрявала някога целия пощенски район SW 7. — Направо ти иде да пееш, да танцуваш и да се премяташ, нали?

Второ сухо прокашляне дойде да подскаже, че господин Траут не е регистрирал у себе си подобни подтици.

— Отивам да се подстрижа. Не мога да заведа едно момиче на вечеря с глава като на овчарски пес — изпя той и като хвърли още една усмивка, ослепителна като предишната, излетя навън.

Тежко мълчание последва оттеглянето му. Наруши го господин Луелин.

— Видя ли какво имах предвид?

Господин Траут потвърди. Лицето му беше свъсено.

— Хлътнал е до уши — продължи господин Луелин.

— Рядко съм виждал случай, при който симптомите да са така ясно изразени — отвърна господин Траут. — Ще я води на вечеря, а?

— Точно това се кани да направи.

— И ще ходи да си подстригва косата.

— Мислиш, че това е лошо?

— А ти не мислиш ли?

— Да си призная, прозвуча ми злокобно.

— По-злокобно не можеше и да бъде. Първото нещо, което се забелязва при подобни младоци, когато пипнат заразата, е, че винаги отиват да си подстрижат косата. Мъж, който се е подстригал и е бил на маникюр, преди да изведе на вечеря момичето си, има сериозни намерения. Но разбира се, всичко зависи от вечерята.

— Аз направих предложение на Грейс по време на вечеря — припомни си господин Луелин и потрепера като трепетлика пред буря. — Слабата светлина действа по особен начин.

— А също и музиката.

— И шампанското. Пикъринг със сигурност ще поръча шампанско.

— Трябва да го спрем. Налага се да събера момчетата на спешно заседание.

— Но нали те са в Калифорния?

— Вярно, там са. Бях забравил.

— Можеш да му поговориш и сам.

— Едва ли ще има ефект. Обикновено най-добър резултат дават масираните доводи. Ех, да бяха тука Джони Рънсибъл и Д. Дж. Фланъри!

— По дяволите, тях ги няма, а той ще води момичето в „Бариболт“.

— Защо го казваш така многозначително?

— Защото там има един проклет цигулар, който идва да ти свири на ухото лигави любовни песнички. Нали ги знаеш, от тях момичетата стават сантиментални и начаса пожелават да се омъжат за първия срещнат. Ако онзи тип отиде на тяхната маса и започне да се лиготи, това означава, че няма никаква надежда тя да отблъсне Пикъринг.

Лицето на господин Траут беше придобило решителен израз. Лице на човек, който явно бе взел вече своето решение.

— Готово — заключи той.

— Какво е готово?

— Нищо не ни остава, освен да приложим план „Б“.

— План „Б“?

— Този метод не ми е много по сърце и никога не го използваме, освен при особено безнадеждни случаи, където увещанията са били безплодни и субектът е неумолим в намерението си да се подстриже и да изведе момичето на вечеря. Ако това се случи, ние прибягваме до план „Б“. — Господин Траут избърса потта от челото си и поясни: — Даваме му пургатив.

Лицето на господин Луелин просветна мигновено, което подсказа, че план „Б“ получава пълното му одобрение. Той беше от мъжете, склонни към внезапна промяна на своите възгледи и пълно отдаване на нововъзприетите. Господин Траут го бе убедил, че единственият начин на живот, който дава някаква надежда за щастие, е този на ергена, и неприкритите чувства на Джо към Сали го бяха ужасили. Ако някога е съществувал мъж, който трябва да бъде спасен от самия себе си, то това бе Джоузеф Пикъринг.

— Това ще му свърши работа — каза той. — Ще му свърши добра работа. Когато за пръв път отидох в Америка, един тип, с когото се запознах на бара, ми пусна пургатив в чашата и не бях на себе си с часове. А когато се свестих, пред мен можеше да мине цяло шествие от най-хубавите момичета в Ню Йорк и аз нямаше да ги погледна и с крайчеца на окото си. Някак си бях загубил ищах.

Изведнъж лицето му помръкна. Проговори отчаяно.

— Но ние нямаме пургатив.

— Аз имам — отвърна тържествено господин Траут и извади малко хапче от джоба на жилетката си. — Винаги нося у себе си известно количество. А също и Фред Басет, и Джони Рънсибъл, и Д. Дж Фланъри. Пациентът, особено когато е млад, често отказва да изслуша доводите и дори става агресивен. Само посредством план „Б“ успяхме да предотвратим излизането на Отис Бюстридж с вариететната му актриса. Сигурно ще си помислиш, че е драстично, но ние от Анонимните ергени не се спираме пред нищо, когато дългът ни зове. За нас каузата е свещена.

Джо се забави повече от очакваното. Закъснението му, както обясни той, се дължало на факта, че в допълнение към подстрижката, се подложил още и на измиване и маникюр. Влизайки, той продължи разговора оттам, откъдето го беше оставил.

— Говорехме си, ако си спомняте, господин Траут, колко е чудесен светът. С ваше позволение, бих искал да разгледаме този въпрос в детайли. Това, което го прави толкова чудесен, е, че в него живеят прекрасни хора. Където и да отидех, след като излязох, срещах все сладури. Да вземем симпатягата, който ми подстрига косата. Много хора се държат като истински пънове с непознати, но този беше самата сърдечност. Не спря да говори нито за мит. Разказа ми целия филм, който гледал през почивния си ден и ме държа в напрежение през цялото време. Дали не е бил някой от твоите, Айви. Става дума за…

— Я сръбни едно питие — рече господин Луелин.

— Добра идея.

— Аз ще ти го приготвя — любезно се обади господин Траут.