П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (10)

3

— Това беше Джо Пикъринг — поясни Джери.

— Знам. Интервюирах го за вестника, където работя.

— Жалко за пиесата му.

— Онази Далримпъл я оплеска.

— О, така ли?

— Крадяла реплики и разрушила баланса — поясни Сали.

— Господи, каква гадост!

— Не се печели популярност по такъв начин.

— Не — потвърди Джери. — А сега… ъ-ъ… — добави той, усещайки, че колкото и приятна да е тази размяна на мнения относно драмата, баща му ще има какво да каже, ако го чуе. — Да преминем ли…

— Към това, което, предполагам, би нарекъл същността? Да, би трябвало, нали? Защо ме повикахте?

— Става дума за завещанието на покойната госпожица Летиша Карбъри.

Сали зяпна.

— Покойната?

— Страхувам се, че да — Джери се опита да докара нужния тембър, но не успя.

— О, наистина съжалявам. Толкова бях привързана към нея, а тя бе така мила с мен. И как се е случило?

— Сърцето, струва ми се — този път успя и остана доволен от себе си.

— О, боже.

— Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря. Добре съм.

Последва мълчание. На Джери му се искаше разнасянето на лошите новини да бе поверено в ръцете на Алекзандър Еридж или Б. Дж. Тръбшоу. Една сълза се спускаше по бузата на Сали, а плачещите жени винаги го караха да се чувства като че се е навлякъл с вълнена камизола в лятна жега. Но си напомни, че бизнесът си е бизнес и че е стабилен партньор в голяма правна кантора. Затова продължи:

— Госпожица Карбъри беше много богата жена.

— Знам. По онова време се налагаше да пиша всичките писма, касаещи инвестициите й.

— Работела си за нея?

— В продължение на две години като секретарка.

— И отношенията ви винаги са били приятелски?

— Разказвах на господин Пикъринг, че тя ми беше повече като леля, отколкото като работодател.

— Това обяснява нещата.

— Нещата?

— Потвърждаваш ли, че си дъщерята на преподобния Хърбърт Фич, свещеник в Мъч Мидълфолд?

— В графство Устършир? Да, аз съм.

— Мога ли да видя свидетелството ти за раждане за момент?

— Заповядай.

— Изглежда изправно, и тъй като явно има десетки хора в Мъч Мидълфолд, които ще гарантират за теб, изглежда няма да е нужно продължително… ъ-ъ… как е думата…

— Допитване?

— Да, допитване. Макар че баща ми ще получи удар, ако разбере, че провеждам разследването толкова…

— Прибързано?

— Да, той е човек, на който му трябват няколко часа за подобно нещо. А също и на Еридж, и Тръбшоу. Аз предпочитам по-простите методи: Коя си? Как се казваш? Можеш ли да го докажеш? Можеш? Тогава, готово, нещата са ясни.

— Това говори добре за теб.

— Пести време — кимна с глава Джери.

— И няма ли да зададеш никакъв въпрос?

— Не.

— Е, аз ще задам тогава. Какви са тия „неща“, за които стана дума?

— Не те разбирам.

— Казах, че госпожица Карбъри ми е била като леля, а ти каза „Това обяснява нещата.“

— Имах предвид условията на завещанието на госпожица Карбъри. Голямата част от наследството отива за Антиникотиновата лига.

— Това е близо до ума.

— Но ти си един от по-малките наследници.

— Значи все пак получавам благоприятно известие?

— Наистина получаваш, но има и някои ограничения. Искам да знам дали пушиш?

— Не много.

— Целта на госпожица Карбъри е да те откаже напълно. Тя ти оставя това наследство при условие, че не палиш цигара в продължение на две години. За което време, се казва в завещанието, „тя ще се е изцерила напълно от порока.“ Аз самият не бих оставил пушенето, ако щат да ме направят и цар — добави Джери, изоставяйки методите на Еридж, Тръбшоу и баща си; — но ти може да мислиш другояче. Двадесет и пет хиляди лири са доста пари.

Стаята се завъртя пред очите на Сали. Рафтът с томовете по право, които Джери беше купил, за да впечатлява посетителите, заподскача като при земетресение. А самият Джери очевидно се беше върнал към двадесетте години, подрусвайки се в ритъма на танца, известен по онова време като Шими.

— Двадесет и пет хиляди лири?

— Дреболия за госпожица Карбъри. Вероятно не е могла да измисли нещо по-малко от това.

Сали все още не можеше да се свести. При едно по-малко привлекателно момиче това, което тя изпълняваше, можеше да се нарече пуфтене.

— По-добре щеше да бъде, ако не казваше тия неща толкова внезапно. Не можа ли да стигнеш до въпроса малко по малко, да предупредиш, или нещо подобно?

— Съжалявам. Мислех, че предпочиташ да стигнем до същината без разните му там „с оглед на туй“ и „предвид на онуй“, които би чула от Алекзандър Еридж или Б. Дж. Тръбшоу. Те биха те оставили да се гърчиш от нетърпение половин час. По моему човек трябва да схване веднага.

— Не съм сигурна, че аз наистина съм схванала. Не е за вярване. Двадесет и пет хиляди лири!

— И един много шик апартамент на „Фаунтън корт“, „Парк лейн“, който, между другото, ще делиш с госпожица Дафни Долби, една млада дама от детективската агенция „Орлов поглед“.

Сали застина. Въодушевлението в погледа й угасна.

— О, не! — извика тя.

— Казах ти, че има ограничения към завещанието.

— Не желая да съжителствам с никакви Дафнита.

— При настоящето положение, боя се, че ще трябва. Споменах, че голямата част от наследството на госпожица Карбъри отива в Антиникотиновата лига. Така че, ако нарушиш клаузата за пушенето, губиш твоите двадесет и пет хиляди, а Антиникотиновата лига е вперила в тях зорък поглед. Те искат да защитят интересите си и това може да бъде сторено само, ако имат свой човек под носа ти, който да те дебне непрестанно и да следи дали няма да си пафнеш една бърза цигарка, когато никой не те гледа? Записано е в завещанието. Предполагам, че Еридж или Тръбшоу, не знам кой от двамата го е изготвял, е изтъкнал пред госпожица Карбъри, че подобно уреждане на въпроса би било честно.

— Аз не бих го нарекла честно.

— Но Антиникотиновата лига би.

— Някакъв си детектив!

— Но не такъв детектив, за какъвто си мислиш. Ти си представяш не жена, а хищник, сумтяща като хрътка и с очи като ножове, която ще те накара да се чувстваш като че ли всеки момент ще ти надене белезниците и ще те повлече към дранголника. Тя изобщо не е такава. Напротив, очарователна е и не може да не я харесаш. След няколко дни вече ще я наричаш Дафи.

— Както и да е… казваш, че е записано в завещанието?

— Дума по дума.

— Тогава май нямам избор.