Гийом IX дьо Поатие
Ще захвана нова песен…

Ще захвана нова песен,

в леден дъжд и вятър бесен

тя ще бъде дар, поднесен

на любимата от мен.

Чуден дар, залог чудесен,

че съм още в неин плен.

 

Сам пред нея на колене

ще призная как ранен е

моят дух и жално стене,

не пиян — опиянен.

Ден без нея — и за мене

чер е всеки божи ден!

 

С кожа от седеф по-гладка,

надарена с хубост рядка,

ако мойта мъка сладка

не разсее — по-добре

смърт внезапна, гибел кратка —

Господ да ме прибере!

 

Ах, защо сте ме лишили

от любов и не личи ли,

че зова със сетни сили?

Или манастир, мадам,

сте избрали? Боже мили,

то и аз да ида там!

 

Да изчезна в тъмна бездна?

По-добре по вас да чезна,

но край вас и с вас, любезна,

с влюбен взор да вдигнем тост.

Сладко хубостта ви звездна

би възпял и сам Дорост!

 

Цял треперя — тая дама

с плам опали мойте дни.

В потеклото на Адама

с нея кой ще се сравни?