Приказка за ловеца и за големия орел

Било ли е, или не — не знам, но казват, че някога живял един беден ловец. Отишъл той веднъж на лов и какво да види — върху клоните на три дъба, разперил криле, лежи огромен орел. Прицелил се ловецът в орела, а орелът продумал:

— Не ме убивай, малък съм още. Вземи ме в къщи, полекувай ме, че едното ми крило е счупено. Ще ти потрябвам!

Ловецът не убил орела; занесъл го в къщи и почнал да го лекува. Жена му се сърдела:

— Ние няма какво да ядем, а ти и орел си домъкнал.

Две седмици лекувал ловецът орела и най-после го излекувал. Орелът му казал:

— Заведи ме сега при ония три дъба.

Ловецът го завел. Литнал нагоре орелът, изтръгнал единия дъб и го захвърлил през три планини.

— Не, не съм се излекувал още — рекъл орелът. — Да се върнем, — полекувай ме още.

Върнал ловецът орела в къщи, а жена му сърдито го посрещнала:

— Сами нямаме нищо, а ти и него си домъкнал!

Лекувал ловецът орела още две седмици.

— Заведи ме пак при дъбовете — казал му орелът.

Ловецът го завел. Литнал нагоре орелът, сграбчил втория дъб, изтръгнал го с корените му и го захвърлил през девет планини.

— Не съм се излекувал, върни ме да ме полекуваш още — казал той. Ловецът пак довел орела в къщи, пак сърдито го посрещнала жена му, но той не я слушал — лекувал и хранел орела. Лекувал го още две седмици.

— Е, заведи ме сега! — казал орелът.

Ловецът го завел. Литнал орелът, изтръгнал и третия дъб и го захвърлил толкова далеч, че нито се чул, нито се видял. Тогава орелът рекъл:

— Аз съм вече излекуван. Заколи един вол, вземи го със себе си и се качи на гърба ми. Ще те заведа при моите родители. Те ще изсипят пред тебе различни съкровища, но ти не вземай нищо, а поискай да ти дадат само своята стара, ръждясала кутия.

Направил ловецът така, както го посъветвал орелът, заклал един вол, сложил го на гърба на орела и сам се качил на него. Литнал орелът и се понесъл все по-нависоко и по-нависоко. Щом обърнел глава към ловеца, той отрязвал парче месо от вола и го пъхал в човката му. Почти били пристигнали вече, когато орелът за последен път обърнал глава, но месото на вола било свършило. Отрязал тогава ловецът парче месо под коляното си и му го подал.

— Ех, че е вкусно това месо! — казал орелът.

След малко пристигнали. Слязъл ловецът от орела и почнал да накуцва.

— Защо куцаш? — попитал го орелът.

— Онова месо, което похвали, беше от мене; волът се беше свършил.

Погладил орелът с крило крака на ловеца и раната зараснала. Отишли при майката на орела и той й казал:

— Майко, аз лежах с пречупено крило, но този човек ми спаси живота. Надари го, дай му каквото поиска.

Изсипала майката на орела пред ловеца злато, сребро, бисер, безценни камъни, скъпи дрехи и шапки — към нищо не посегнал ловецът.

— Кажи, какво искаш? — попитала майката на орела.

— Дайте ми вашата ръждясала кутия!

Извадила майката на орела още повече скъпоценности, още по-хубави и по-прекрасни от предишните — нищичко не взел ловецът и тръгнал да си отива.

— Ела тогава, вземи, каквото искаш — казала майката на орела, но пак не му дала кутията, а само му показала още нови и нови богатства.

Към нищо не посегнал ловецът и вече тръгнал да си отива. Върнала го за трети път майката на орела и му дала кутията.

— Само внимавай, не я отваряй, докато не стигнеш в къщи, защото ще съжаляваш! — предупредила го тя.

Качил орелът отново ловеца на гърба си, полетял надолу, свалил го на земята и отлетял.

Вървял ловецът към къщи с кутията в ръце и си мислел: „Ами ако са ме измамили и са ми хързулнали празна кутия! Я да видя аз какво има в нея. Може да е нещо, което да ме убие!“

Отворил той кутията. Изведнъж от нея наизскачали магазини, къщи, дворци, разпрострял се цял град; из града тичали насам-натам търговци, суетели се, шумели и търгували — с една дума, кипял живот. А ловецът гледал и не знаел как да прибере всичко това в кутията и да я затвори. Чудел се той и се маел, блъскал си главата, скубел си косите.

В това време към него се приближил един змей:

— За какво се тревожиш толкова, човече?

— Как да не се тревожа? Отворих тази кутия, от нея излезе цял град, а сега не зная как да го прибера отново и да затворя кутията.

— Какво ще ми дадеш, ако ти помогна? — попитал го змеят. — Ще ми дадеш ли онова, което още не знаеш?

— Ще ти го дам, защо не — отвърнал ловецът.

А той не знаел, че докато летял с орела, жена му родила златокъдрав син.

Змеят прибрал обратно целия град в кутията и я затворил. Останало наоколо, както и по-рано, само голо поле.

— Когато му дойде времето, аз ще си поискам обещаното и ти ще ми го изпратиш — казал змеят.

Пристигнал ловецът в къщи, отворил кутията и наизскачали магазини, къщи, дворци, цял огромен град. Из града тичали насам-натам търговци, пазарели се, шумели. Нашият ловец станал господар на целия този град.

Тревожела го само съдбата на сина му: змеят няма да забрави, ще си поиска обещаното.

Дошло време, поискал си змеят своето. Приготвил се и тръгнал златокъдрият момък. Вървял, вървял и срещнал една бабичка.

— Къде отиваш, синко? — попитала го тя.

— Отивам при змея да ме изяде — отвърнал той.

— Синко — казала му бабичката, — като изминеш още малко път, ще видиш една река. В нея ще дойдат да се къпят щерките на змея. Ти се скрий там. Която застане най-горе, тя е най-голямата, която застане по-долу — средната, а най-долу — най-малката. Ти открадни дрехите на най-малката и ги скрий. Нейните сестри ще си отидат, а тя ще остане гола; ти няма да й дадеш дрехите, докато не обещае да ти стане жена. Тя ще ти помогне във всичко, ще те отърве от бедата.

Момъкът изпълнил всичко точно така, както го била научила бабичката. Стигнал той до реката, скрил се и зачакал сестрите. Те дошли, съблекли се и почнали да се къпят. Момъкът излязъл, грабнал дрехите на най-малката и ги скрил. Изкъпали се девойките и излезли от водата. По-големите се облекли и си отишли, останала само най-малката. Дълго търсила тя дрехите си, но като не ги намерила, извикала:

— Който и да си ти, излез, покажи се! Сестра ще ти стана!

Момъкът не излязъл. Девойката извикала още веднъж:

— Излез, покажи се! Сестра ще ти стана!

Момъкът пак не излязъл. Тогава девойката казала:

— Излез, покажи се! Нека бъде така, както ти искаш — жена ще ти стана!

Излязъл тогава момъкът и й върнал дрехите. Погледнала го девойката, харесал й златокъдрият момък.

— Кой си ти и какво те води насам? — попитала го тя.

— Отивам при баща ти да ме изяде.

— Не се страхувай — казала му тя, — кажи ми само, когато изпаднеш в затруднение.

Момъкът отишъл при змея.

— Ще ти поръчам нещо и ако не го изпълниш, знай, ще те изям — рекъл змеят. — Покрий за една нощ целия ми дом и двора ми със златоткани килими!

Натъжил се момъкът и отишъл при жена си. Разказал й той какво искал от него баща й.

— Какво да правя? — попитал я той.

— Ти си легни — отвърнала жена му, — аз сама ще свърша всичко. Извикала тя хората си и им заповядала да покрият със златоткани килими целия дом и двора. На сутринта казала на мъжа си:

— Иди и поправи тук-там по нещо, уж че всичко ти сам си изтъкал. Излязъл змеят и какво да види — момъкът седи и поправя златотканите килими. Почудил се, но нямало какво да прави. Извикал той момъка и му казал:

— Издигни ми до утре такъв дворец, че и царят да не се срамува да влезе в него.

Отишъл момъкът при жена си, разправил й всичко, а тя му казала:

— Ти иди да спиш, аз сама ще свърша всичко.

Легнал си момъкът и заспал. Жена му извикала своите хора и им поръчала:

— Хайде работете по-сръчно, вие сте едничката ми надежда!

Издигнали те до сутринта дворец — да му се ненагледаш! Щом се съмнало, жената казала на мъжа си:

— Ставай, изкачи се на покрива, вземи чукче и почукай малко, уж че не си довършил нещо през нощта.

Изкачил се момъкът и почнал да чука с чукчето.

Излязъл змеят и какво да види — пред него се издига прекрасен дворец! Прехапал той устна, но нямало какво да прави. Тогава казал на момъка:

— Имам един необязден кон. Ако го обяздиш — добре, не успееш ли — ще те изям!

— Добре — рекъл момъкът и отишъл при жена си.

— Твоят баща има необязден кон, трябва да го укротя — казал й той.

— Дотук беше лесно — отговорила жена му, — трудното започва едва сега. Моят баща сам ще се превърне на кон, а ти ще трябва да го обяздиш. Аз ще ти дам юзда, която да му сложиш, но вземи със себе си и едно желязно чукче: щом литне нагоре — бий го по главата с него, слезе ли надолу — по носа го удряй. Не го жали, бий го с всички сили, иначе няма да се върнеш жив!

На сутринта момъкът взел юздата и желязното чукче и отишъл при коня. Метнал се на гърба му и конят се понесъл като вихър. Щом литнел нагоре, момъкът с всичка сила го удрял по главата с желязното чукче; спуснел ли се надолу — удрял го по носа. Изранил го целия. Уморил се конят, изтощил се и се спрял едва жив. Отвел го момъкът в конюшнята, снел му юздата и си излязъл.

Конят се превърнал пак на змей и се изправил пред вратата.

— Е, обязди ли коня? — попитал го той.

Гледал момъкът — главата на змея цялата в кръв.

— Какво ти е? — попитал го той.

— Ти ме нареди така — отговорил змеят. — Конят, който яздеше, бях аз. Но утре все пак ще те изям, няма да се отървеш!

Изплашил се момъкът и изтичал право при жена си.

— Е, какво, обязди ли коня? — попитала то тя.

— Баща ти все пак утре ще ме изяде!

Станали през нощта двамата и напуснали къщата. Хукнали, колкото им сили държат.

На сутринта змеят разбрал, че са избягали, и тръгнал да ги гони. Бегълците все тичали.

— Я се обърни да видиш дали не ни гони някой — казала жената. Момъкът се обърнал и рекъл:

— Вижда се нещо голямо колкото муха.

Превърнала се жената на нива, а мъжът на жътвар. Превива гръб жътварят, жъне, пот тече от него.

Приближил се змеят и го попитал:

— Минавали ли са оттук момък и девойка?

— Цял ден жъна, пот тече от мене, минувачите ли ще гледам? — отговорил жътварят. — Никого не съм виждал.

Върнал се змеят обратно.

Превърнала се пак нивата на девойка, а жътварят — на момък и двамата продължили по-нататък.

Дошъл си змеят в къщи и се оплакал на жена си:

— Никого не намерих!

— Никого ли не срещна по пътя? — попитала го жената.

— Как не: на едно място видях нива и един жътвар я жънеше. Отидох при него, попитах го, но той не бил виждал никого.

— Че това са били дъщеря ти и зет ти — казала жената на змея.

Тръгнал пак змеят след бегълците.

Дъщерята на змея казала на мъжа си:

— Я се обърни да видиш дали не идва някой!

— Вижда се нещо голямо колкото муха — казал мъжът.

— Това е баща ми.

Превърнала се девойката на непроходима гора — слънчев лъч не можел да проникне в девствените й недра, — а момъкът на старец; броди старецът край гората и събира съчки.

Приближил се змеят до него и го попитал:

— Не са ли минавали оттук момък и девойка?

— Кълна се в тази гора, че откак е израсла, друг освен тебе тук не е идвал. Аз съм стар и на мене минувачите не ми трябват.

Обърнал се змеят и поел към къщи.

Станала гората пак девойка, а старецът — момък и двамата продължили своя път.

А змеят се завърнал в къщи.

— Е, не можа ли да ги стигнеш, не ги ли хвана? — попитала го жена му.

— Не — отговорил змеят, — никой не ги е виждал. По пътя срещнах само един старец — събираше съчки край една гора; никого другиго не видях.

— Ах, ти, глупако! Тази гора е била дъщеря ти, а старецът — твоят зет! Сега и аз ще дойда, ще видим дали ще ни избягат.

Метнали се те на конете и препуснали.

Бързали бегълците, но змеят и жена му почнали да ги настигат. Девойката казала:

— Я се обърни да видиш дали не ни гони някой.

Обърнал се момъкът и рекъл:

— Вижда се нещо колкото муха.

— Това е баща ми — казала девойката и се обърнала. Гледа — двама души са. — И майка ми е с него. Сега вече не можем се отърва.

Превърнала се девойката на бездънно езеро, а момъкът — на патица.

Приближили се змеят и жена му, гледат — пред тях блести езеро, а в него плува патица. Навела се жената на змея и започнала да пие водата на езерото — цялото езеро искала да пресуши. Почнал да пие и змеят. Пили, пили, докато се пръснали.

Превърнало се езерото пак на девойка, а патицата — на момък, прегърнали се двамата и се целунали от радост. После възседнали конете на змея и жена му и отишли при бащата на момъка.