Жакмар — Сенекал
Престъплението в къщата на Грюн (1)

1

Вик разцепи нощта. Но спокойно заспалият в тази късна есен Страсбург не трепна. Трябваше госпожа Дикбаух да нададе повторно своя писък, за да светнат най-после няколко прозореца в Птит Франс^[1].

Скоро я наобиколиха. Клетата жена не беше на себе си. С треперещ пръст тя посочи бреговете на Ил, които се открояваха на лунната светлина. Най-напред различиха нещо като вързоп бели парцали и вече се канеха да се присмеят на старицата, когато след по-внимателно вглеждане стана ясно, че това не е нищо друго освен човешко тяло и че това човешко тяло по всяка вероятност е мъртво. Съответно окуражена от това потвърждение, госпожа Дикбаух си достави удоволствието да изпищи трети път, което предизвика светването на още няколко прозореца и появата по пижама и халат на господин Гребер, кръчмаря. Съвсем навременна поява, защото нервното състояние на госпожа Дикбаух изискваше спешното поглъщане на някакъв алкохолен стимулатор, който на часа беше доставен от прекрасния човек.

Що се отнася до трупа — трябва все пак да се решим да наречем нещата с имената им, па макар и да разтревожим читателя, — стана ясно, че е женски, поне доколкото можеше да се прецени по общия му вид по дългата червена коса, която плуваше във водата, потрепвайки в ритъма на течението. Дългите треви, които растяха по брега, се увиваха около тялото като в последна прегръдка и не му позволяваха да потъне или да отплува надолу. Разбира се, намери се някой, който предложи да се изтръгне тялото от мокрото ложе, но друг заяви, че нищо не трябва да се пипа до идването на властите. В крайна сметка групичката утихна.

Студът ги хапеше здравата — но не и мъртвата, която пет пари не даваше за него, — та решиха да се оттеглят в пивницата на Гребер, за да пуснат в движение бутилката с черешова ракия, и едва на второ място, за да повикат по телефона полицията.

Когато полицията пристигна, тя можа да се наслади на вълнуваща гледка: достопочтената госпожа Дикбаух, седнала върху една маса, брътвеше важно сред неописуемата гълчава (затова и ние се отказваме да опишем), докато димът от лулите насищаше въздуха. Гребер с весело лице отпушваше четвъртата бутилка черешова.

Появата на инспектора Дюлак и на хората му моментално въдвори подобаваща тишина. Въпреки своите шестдесет и седем години госпожа Дикбаух скочи пъргаво на земята и се настани прилично на един стол, както подхождаше на почтената й възраст.

Дюлак беше млад за главен инспектор. В момента, когато започва тази тъмна история, той бе на не повече от тридесет и пет години. Роден бе в Париж, където бе получил солидно образование, справяйки се с лекота с математиката, граматиката и всички дисциплини, изискващи логично мислене. И все пак парадоксалното бе, че често му се случваше да произнася фрази без никаква логика, перли на абсурда, дори на неволния сюрреализъм, което пораждаше смях сред приближените му и ги караше да го считат за леко „откачен“. А това значеше, че не го познаваха добре. Истината беше, че вглъбен в мислите и разсъжденията си, той отговаряше в такива моменти напълно разсеяно, тъй като всичките му интелектуални способности бяха насочени навътре. По външен вид се отличаваше с вечно усмихнатото лице на весел Пиеро, което начеващото затлъстяване и вече напредналата плешивина полека-лека превръщаха в добродушна луна.

Благодарение на този свой приветлив лик и фантазиите на езика си, Дюлак умееше да предразполага хората — качество, твърде полезно при следствията, което обаче се оказа още по-полезно, когато преди пет години го произведоха в чин главен инспектор и го назначиха за началник на полицейското управление в големия елзаски град, та страсбургчани трябваше да го приемат в обществото си. Към недоверието, с което и най-честните хора се отнасят към полицаите, се беше прибавило недоверието на елзасците към този изстрелян в областта им парижанин. Бяха си правили майтап е него. Говореха му нарочно на елзаски — диалект, очевидно неразбираем за него, но който се използваше на публичните места и в страсбургските домове. Подчинените му, почти всичките родом от областта, превеждаха, подсмивайки се под мустак, тъй като бяха естествени съюзници на своите съграждани, а и може би му завиждаха за повишението, което в съзнанието им прилягаше повече на някой от тях. Но постепенно той спечели сърцата на страсбургчани благодарение на природната си приветливост, веселия си нрав и двата или трите деликатни случая, които успя да разреши тактично и компетентно. В тази ужасна нощ — в която впрочем зората полека-лека настъпваше, — в тази минута, когато, придружен от помощниците си, Дюлак влезе в кръчмата на Гребер, той фактически имаше само приятели сред тия хора с четвъртити лица. Оживени колкото от ракията, толкова и от вълнението, те сега го гледаха с известно облекчение.

— Е, какво, бедна ми госпожо Дикбаух? — рече той сърдечно на възрастната пенсионерка. — Имали сте силни преживявания, както изглежда?

Госпожа Дикбаух беше позната фигура в квартала Птит Франс. Бивша пощенска служителка, сега пенсионерка, тя отглеждаше в двора си цяла армия безстопанствени котки, които без нейната добрина отдавна биха свършили живота си в Ил по подобие на нещастната непозната, за която скоро отново ще стане дума. Тъй като госпожа Дикбаух не беше богата — пощенските пенсии не са златна мина, — тя не можеше да изхрани петдесет котки със скромните си приходи. Следователно беше принудена да става всяка сутрин много рано, преди да са минали боклукчиите, за да обиколи кофите, в които намираше с какво да задоволи глада на своите питомци. Това не я затрудняваше кой знае колко, защото не можеше да спи и притежаваше романтичен дух, две задължителни качества за истинските нощни птици. Горното отклонение, мотивирано от грижата на авторите за правдоподобност, обяснява защо една дама с толкова безукорно поведение и нрави обикаляше в четири часа сутринта живописните, но пусти улички на Птит Франс.

С престорено треперещ глас, като прикриваше грижливо удоволствието си да е център на вниманието, тя разказа на инспектора как след като приключила със събирането на отпадъците, се отправила към дома си по крайбрежната алея, когато срещу сляпата уличка Дантел, там, където алеята преминава в мостче, забелязала… тялото.

Като методичен човек Дюлак веднага поиска да види мястото и трупа, преди да изслуша другите обяснения. Малката група го последва и тъй като кръчмата беше разположена на улица Бен-о-Плант, сиреч на една минута дотам, те скоро бяха на местопроизшествието. В този момент свидетелите разбраха и проклеха своята неопитност: бяха длъжни ако не да извлекат тялото на брега, то поне да оставят някой да го наглежда. Твърде закъснели бяха техните съжаления и много безполезни: несъмнено изморила се да чака, мъртвата беше изчезнала.

2

— Хайде, хайде — каза Дюлак. — Всички сте сънували.

Би искал да е така. Не е чак толкова приятно да знаеш, че някой се е удавил. Но и малка беше вероятността да е имало пристъп на колективна халюцинация, засегнала двайсетина души. Така че репликата на инспектора беше просто риторична, колкото да се започне обсъждането. А и тези господа и дами му се заклеха, че не са сънували.

Утрото вече известяваше за себе си и все по-силно хапещият студ ги прогони в кръчмата. Като се извини на всички тези любезни хора, задето ги задържа, Дюлак, който впрочем сам умираше за сън, се опита да стигне до някакво заключение.

Дойде му наум втора, по-сериозна хипотеза: течението накрая е успяло да освободи тялото и да го завлече към моста Сен Мартен, а може би и по-далеч. Затова на първо място трябваше да се претърси реката и инспекторът даде необходимите нареждания.

— Ех! — въздъхна той. — Защо не изтеглихте тялото й на брега!

— Нарочно — каза Вецел, собственикът на едноименната художествена галерия. — В криминалните романи винаги твърдят, че не бива да се пипа нищо.

— А не беше и лесно — добави Гребер. — Ние бяхме на мостчето, а тялото се полюшваше под задънената уличка Дантел. Трябваше да заобиколим.

Тъй като може би нашите читатели нямат щастието да познават това осмо чудо на света, квартала Птит Франс в Страсбург, несъмнено се налага да обясним, и то с помощта на план, изявлението на благородния кръчмар.

Центърът на Страсбург представлява овален остров, ограден на юг от Ил и на север от канала Фо Рампар^[2]. Градът е особено привлекателен с това, че съчетава удобствата на голямото селище — широки улици, гъмжащия от народ площад Клебер — с една старовремска провинциална романтичност, която се излъчва от неговите водни площи, мостове, плачещи върби и най-вече от несравнимата Малка Франция, наричана още Малка Венеция. Разположен югозападно от островния център, щедро напояван от ръкавите на Ил, богат на вода и зеленина, осеян със стари селски къщи в елзаски стил, с дървени мостове и калдъръмени улички, този квартал е несъмнено едно от най-красивите неща на света и свидетелствува за умението да се живее, което бетонът и желязото са на път да унищожат, уви, безвъзвратно. Когато Бодлер написал прочутите стихове: „Тук всичко е ред и красота, разкош, спокойствие и сладострастие“, той сигурно не е знаел до каква степен Птит Франс отговаря на този идеализиран образ. Фактът, че в този рай е могла да настъпи една жестока смърт, е точно толкова неуместен, колкото и присъствието на Змията в райската градина.

Названията на улиците говорят за древните занаяти и възстановяват пред нас едно наполовина реално, наполовина митично търговско средновековие: улица Бен-о-Плант, улица Дантел, улица Моне^[3]. В сърцето на това бижу се издигат две сгради, за които ще имаме повод да говорим отново: Вебершубе — прочутата Механа на тъкачите край моста Сен Мартен, и къщата на Грюн. Тази стара елзаска къща, изцяло подновена и модернизирана, приютява от много поколения семейството на майсторите на художествени подвързии Грюн, стопроцентова страсбургска фамилия, чийто сегашен глава носеше гръмкото име Вотан. Въпросният благороден дом, разположен край Ил, заема един ъгъл на улица Дантел и излиза на площад Бениямин-Цикс, което ще рече, че има идеално разположение.

Именно от площад Бениямин-Цикс започва мостче, чиито подпори рязко завиват навътре в реката, след това кривват отново, за да се проточат успоредно на фасадите над реката, на края за трети път сменят посоката си, за да стигнат брега и да се превърнат в приказна крайбрежна сенчеста алея. Пешеходците, които използват това мостче, се оказват на няколко метра от стръмно слизащите в реката фасади, а също и от задънената уличка Дантел. Приблизително в подножието на тази уличка достопочтената госпожа Дикбаух беше забелязала тайнствения труп.

На инспектора му оставаше да зададе един последен въпрос, може би най-важния, който той беше пазил, както се казва, за десерт.

— А сега, драги ми приятели, слушайте внимателно. Ако някой смята, че е разпознал трупа или има поне смътна идея относно неговата самоличност, нека да каже веднага. Няма да го сметна за официална декларация, а като указание, което може да ме насочи към следа.

Свидетелите се спогледаха. В продължение на няколко мига никой не посмя да вземе думата. Накрая с колеблив глас, с поглед, вперен в другите, сякаш търсеше тяхното одобрение, Вецел заяви:

— Е добре, бога ми… стори ми се… Забележете, не ви гарантирам нищо…

— Но, разбира се, разбира се, драги ми Вецел. Казах ви, това е приятелско указание, а не свидетелствуване.

— При това положение, господин главен инспектор, ще ви кажа, че вече близо час ме мъчи една мисъл. В нашия квартал няма чак толкова много жени с червени дълги коси, а и тази бяла блуза, пристегната в кръста, тази дълга черна пола ми напомнят нещо.

— И на мен! — промърмори почтеният господин Гребер.

— Също и на мен — обади се госпожа Дикбаух.

Мнозина други поклатиха глава и шепнешком едно име се понесе сред присъствуващите.

— Диана Паские — най-после изрече на висок глас Вецел.

— Диана Паские? — учуди се инспекторът. — Искате да кажете…

— Точно така, годеницата на Дьони Грюн.

3

Всички тези събития се бяха проточили във времето и вече наближаваше шест часът сутринта, когато главният инспектор Люсиен Дюлак позвъни на вратата в къщата на Грюн.

Нека читателят ни извини, но несъмнено тук му е мястото да кажем какво точно представлява тази къща и да я опишем. Вотан Грюн, спомнете си, беше майстор на художествени подвързии. Което ще рече, че той изработваше също позлати и беше, разбира се, голям любител на книги. Така че целият приземен етаж беше зает от голям магазин със селски, но солиден вид, където Вотан Грюн излагаше и продаваше редки и стари книги, които той сам откриваше в Страсбург, в околностите му, в близката Западна Германия, нерядко и по време на честите си пътувания до Париж, които за него бяха случай за безкрайни разходки между сергиите на букинистите. Понякога книгите бяха с оригиналната си подвързия, която Вотан се задоволяваше само да реставрира. Друг път подвързиите бяха изцяло негово дело. Но и в единия, и в другия случай тези предмети с действителна красота, сътворена от безспорния талант на своя автор, намираха най-горещ прием сред страсбургското общество. Резултатът от това беше двоен: от една страна, семейството на Грюн успяваше да води най-приличен живот, да поддържа добро обществено положение и сравнително просторна къща. От друга — тъй като професионалната дейност на Вотан имаше корени едновременно в пластичните изкуства и в литературата, и притежаваше допирни точки с другите форми на художествен изказ, шефът на фамилията Грюн оглавяваше един истински художествен кръжец, който обединяваше каймака на страсбургската образована буржоазия и се събираше всеки четвъртък към осем и половина вечерта в приземния етаж на къщата — в магазина и обширното ателие към него. Магазинът излизаше на улица Дантел, а прозорците на ателието гледаха към Ил. На фасадата, обърната към площада, се намираше частният вход на къщата. От неговото антре също можеше да се влезе през друга врата в магазина, а стълбището отвеждаше към етажите. Те бяха два. На първия се намираше просторният и удобен апартамент, който Вотан заемаше заедно с младата си съпруга Едвиж. На втория — един по-малък апартамент и гарсониера. Апартаментът беше на Дьони Грюн, сина на Вотан, който живееше там заедно с приятелката си Диана Паские. Що се отнася до гарсониерата, тя беше дадена под наем на един приятен пенсионер от полицията на име Ноел Лоазо. Над всичко това се простираше обширен старовремски таван под покрив в най-чист елзаски стил. Не се виждаше никакво стълбище към този таван — старата изгнила стълба беше изчезнала отдавна, но до площадката на втория етаж една ръчка задвижваше капак и скритата зад него подвижна стълба, по която Дьони и сестра му Терез, когато бяха деца, проникваха в омагьосания свят, превръщан от въображението им в безкраен терен за нови и нови приключения.

Терез Грюн беше голямата дъщеря на Вотан — 23-годишна по времето, когато започва тази история. Живееше в Париж, но често се връщаше за кратки престои у баща си и мащехата си, която беше малко по-голяма от нея и с която се разбираше относително добре. В периода, който ни интересува, тя също беше в Страсбург от петнадесетина дни и заемаше бившата си девическа стая в апартамента на баща си.

Позвъняването на инспектора разтърси въздуха, но сякаш не предизвика никаква реакция в къщата. Наложи му се да повтори, да изчака, след това да потрети и чак накрая вратата се отвори, откривайки внушителния силует на самия Вотан Грюн.

Естествено, когато бащата и майката Грюн, вече покойници, кръстили сина си Вотан, те, каквито били крехки физически, не можели да предполагат, че когато порасне, тяхната издънка ще наследи колосалната снага на онзи прадядо, спомена за когото всеки от семейството пазеше дълбоко в сърцето си и чийто портрет висеше на тавана. Поне веднъж случайността беше подредила нещата добре: името Вотан, което би направило смешно някое хилаво или обикновено създание, прилягаше като по мярка на този великан, на тази природна сила, на тоя висок, широк, як човек, със смазваща мъжественост въпреки пълнотата си, с гъсти черни коси, къса брадичка, шия на бик и рамене на борец.

След като го видеше, човек преставаше да се учудва на многобройните му успехи сред жените и на неотдавнашната му повторна женитба на петдесет години за девойка от Колмар, която беше само на двадесет и пет.

— Виж ти! — възкликна господарят на къщата Грюн при вида на инспектора. — Моят приятел Дюлак!

Звукът на този глас в унисон с останалото от личността на Вотан разтрепера утринния въздух и сякаш в същия момент камбаните на катедралата отекнаха.

Гигантът сърдечно покани Дюлак. Двамата мъже се познаваха добре и си симпатизираха. Затова къщата не беше чужда на инспектора; той вече беше виждал антрето, малко, но чисто, щедро облицовано с имитация на мрамор, също както и широкото стълбище, което се изкачваше вдясно. Втора врата, точно срещу входната, водеше към магазина и Вотан въведе там Люсиен Дюлак.

Нямаше съмнение, утрото напредваше и през капаците на прозорците светлината се процеждаше в магазина, играейки върху изложените подвързии, по миниатюрите, стативите, няколкото стари картини и античните предмети, с които Грюн понякога търгуваше. Беше петък, следователно предната вечер Вотан беше посрещал своя кръжок. Но благодарение на Терез и Едвиж всички следи на безредие — столове, чаши, бутилки, мезета — бяха изчезнали.

Внимателно приседнал на крайчеца на стол, който някога е имал честта да побира задника на крал Луи XIV или поне така претендираше Грюн, Дюлак се питаше как да се справи със задачата си, без да прояви нетактичност.

Но той бе подпомогнат от самия Вотан, който изглеждаше силно изненадан от тази сутрешна визита.

— Нещо не е в ред ли, приятелю? — попита той леко обезпокоен.

— Може би. Всъщност… Вотан, по-добре е да не ми задавате въпроси, а да отговаряте на моите.

— Слушам ви.

— Ето: виждали ли сте Диана скоро?

— Нещо неприятно ли й се е случило?

Гласът му се силеше да изглежда естествен, но Дюлак познаваше характера му: прекалено горд, за да издаде опасенията си, в себе си Грюн сигурно вече очакваше със страх лошата новина.

— Моля ви, Вотан, отговорете на въпроса ми.

— Е, добре… трябва да съм я видял вчера следобед. Да, наистина, около шест часа. Мисля, че е прекарала вечерта и нощта в стаята си, защото не беше нито на кръжока, нито в механата.

— Значи сте приключили вечерта в Механата на тъкачите?

— Както обикновено.

— Дьони беше ли с вас?

— Разбира се, че не.

— Както обикновено — иронизира инспекторът.

— Да, както обикновено — отвърна Грюн с гримаса.

Дьони и баща му не се разбираха. Това се знаеше от цял Страсбург: физически младежът доста приличаше на Вотан, но беше рус. Благодарение на високия му ръст и здравите мускули баща му дълго време казваше със задоволство: ето това е един истински Грюн! По характер обаче Дьони напомняше на починалата си майка, срамежлива и безцветна личност. А неотдавна стана ясно, че той все по-често се спречква с Вотан по идеологически въпроси. Като млад студент в университета Дьони хранеше политически симпатии с ляв уклон, които според дните и настроението или дразнеха баща му, или го караха да свива рамене. Но оставим ли това настрана, Дьони учеше сериозно; може да се каже, че учеше настървено — едва на двадесет и една години той вече беше в трети курс по история. Като пренебрегваше удоволствията и светския живот, които привличаха баща му, той прекарваше цялото си време било у дома, приведен над книгите, било в центъра на града у своя приятел и състудент Шарл Фелдман, който споделяше възгледите му и с когото Дьони дискутираше до изнемогване.

— Не знам какво е правил Дьони тази нощ — раздразнено рече Вотан. — Най-просто е да го попитате самия него.

— Тогава нека да се качим? — предложи Дюлак.

— По това време? Значи е толкова сериозно?

Грюн беше силен човек, нямаше никакъв смисъл да го измъчва повече.

— Вотан — каза Люсиен, — още нищо не е напълно сигурно. Думи, предположения. Затова не го взимайте навътре.

— Хайде, хайде, изплюйте камъчето.

— Имам основания да се опасявам, че се е случило нещастие с Диана.

Грюн не отговори веднага. Със стиснати устни той вероятно се бореше с дълбоките си страхове. Дюлак си представяше какви са те, макар и нищо да не проличаваше върху това гранитно лице.

— Да се качим — рече накрая Вотан.

Озоваха се в антрето и по каменното стълбище бързо изкачиха двата етажа. На площадката позвъниха на вратата вдясно.

Не чакаха дълго. Дьони им отвори, беше с изморено лице и облечен като за през деня. Явно, не беше мигвал. Преди двамата мъже да успеят да отворят уста, той каза на баща си:

— Диана не се е прибирала.

Едва тогава той сякаш откри присъствието на полицая и замлъкна с глупав вид, дори не се досети да се дръпне от прага и да покани гостите. Баща му го върна в действителността. Без да продума, Дьони си влезе направо в хола и се стовари на дивана, който още пазеше формата на тялото му. Несъмнено беше прекарал нощта там в очакване, което можеше да се види и по препълнения с фасове пепелник, и по разтвореното томче на Хегел.

— Искаш да кажеш, че не си я виждал цялата нощ? — попита баща му.

— Тя… тя не се е прибирала — повтори Дьони с празен поглед.

Вотан показа признаци на нетърпение.

— Овладей се, по дяволите! Поне веднъж бъди мъж. Какво се е случило. Карахте ли се?

— Защо мислиш така?

— Защото вече съм свикнал с вашите кавги. Хайде, отговаряй!

— Да, тя… тя излезе снощи.

— Към колко часа?

— Вече не знам. Малко преди единайсет. Най-напред помислих, че е отишла с вас в механата. Но тя не се прибра — потрети той, сякаш не можеше да изгони тази натрапчива мисъл от ума си.

— Затова ли, когато се върнахме, ни попита дали не е с нас?

— Да.

— Колко беше часът? — намеси се Дюлак, който още не беше казал дума, а се задоволяваше да слуша и да наблюдава.

— Както обикновено, минаваше два — отговори бащата Грюн. — Едвиж беше изморена. Прибрахме се заедно с дъщеря ми. В момента, когато се готвех да отворя вратата на апартамента си, Дьони се надвеси над стълбищния парапет и ни попита дали Диана не е с нас.

— Това не ви ли изненада в подобен час?

— Никак. Знаете, че Диана е разпоредителка в „Лорелай“. Почивният й ден е точно четвъртък. Но дори тогава тя рядко си ляга рано. Често ходи при приятелки, бъбрят, пушат, пият и й се случва да закъснее много. Но никога повече от три часа сутринта.

— Излезе сърдита — промърмори ядно Дьони.

— Очевидно. Отдавна трябваше да се ожениш за нея, колко пъти съм ти го казвал. След сватбата малките свади нямат такова значение.

— Много съм млад, за да се женя.

— И ето! — заключи бащата с фаталистичен жест. — Това продължава вече четири години, откак срещна това момиче. Обича я, живее с нея, но не иска да узакони връзката си. „Много съм млад!“ Глупак! И нека ти кажа, приятелю, че когато човек е толкова принципен по отношение на морала като теб, първото нещо е сам да даде пример. Или пък да се въздържа да съди поведението на баща си. Вече изгубих сметката на ехидните подмятания на този господин за възрастта на съпругата ми — добави Грюн, като се обърна към инспектора. — Но аз се ожених за Едвиж!

— И й изневеряваш, както ти падне! — процеди Дьони.

— За последен път ти казвам, че не трябва да съдиш баща си. Едвиж е щастлива. Никога не е напускала къщата, не е прекарвала нощта на друго място, просто не е изпитвала такава необходимост. Същото не може да се каже за Диана. И къде е сега Диана, а?

— Несъмнено у Рьоне — отвърна Дьони.

— Мислиш ли? Всъщност, наистина е възможно. Рьоне е най-добрата приятелка на Диана — обясни Грюн на Дюлак. — Нейна колежка. И двете са разпоредителки в „Лорелай“. Към колко часа казваш, че излезе? Единайсет? Това съвпада горе-долу с края на прожекцията. Сигурно е отишла да вземе Рьоне от работа и двете са се прибрали заедно. Върви при Рьоне.

— Няма да й доставя това удоволствие — заяви Дьони. — Тя ще е много доволна, ако узнае, че сме се карали с Диана. Това момиче ме мрази.

— И това е твоя грешка. Ако се разбираше по-добре с приятелите на жена си…

— Не ми е жена — рече Дьони.

— Този юнак ме нервира — каза Грюн. — Да тръгваме. Ще ви придружа до Рьоне и се обзалагам, че ще намерим там Диана.

— Бога ми, възможно е — съгласи се инспекторът. — И ще се радвам заедно с вас.

Тръгнаха, като оставиха Дьони в компанията на неговия скъп Хегел. Вотан заведе Дюлак на първия етаж, слагайки пръст на устните си.

— Едвиж и Терез още спят — каза той. — Почакайте ме тук, докато се облека. Но може би искате едно кафе?

— Бога ми…

— Да се вмъкнем в кухнята, и аз ще изпия едно с вас.

Прозорците на кухнята бяха обърнати към Ил и гледката беше възхитителна. Вотан сложи да се топли вода, след това изчезна да се облича, докато Дюлак се настани на прозореца и потъна в съзерцание на панорамата. В нозете му — Ил. Вдясно площад Бениямин-Цикс със своите дървета и прочутата Къща на кожарите, която след час-два щеше да посрещне ежедневния си наплив от туристи; вляво — мостчето и по-далеч — мостът Сен Мартен и Механата на тъкачите. Времето обещаваше да е превъзходно, макар и ледено.

Възможно ли беше удавницата в Ил да не е Диана Паские? Тогава кой? Както беше казал Вецел, червенокосите не гъмжат в квартала. Някоя непозната, пришълка? А ако наистина беше Диана, какво трябваше да, се заключи? Че както е бързала към механата, за да се присъедини към своите, се е подхлъзнала в тъмното, паднала е във водата и се е удавила? Или пък… или пък съзнателно се е хвърлила в минута на отчаяние? Скарването й с Дьони? Човек не се самоубива заради едно скарване. Ясно беше, че под заспалия си вид младежът обичаше Диана и нейното бягство го натъжаваше. Ако инспекторът беше успял да почувствува привързаността на момъка, то Диана имаше по-големи основания да знае, че е обичана въпреки кавгите, които я отчуждаваха от него. Дюлак нямаше търпение да отиде при въпросната Рьоне, после да мине през полицейското управление, за да разбере дали са изследвали дъното на Ил и намерили изчезналия труп.

Потънал в мислите си, той смътно си даваше сметка, че Вотан, завърнал се преди миг, облечен като за излизане, му говореше за прясното кафе, за вкуса му, за аромата му, за качествата му, с една дума — дотягаше му, като го откъсваше от разсъжденията му.

— Да, да — рече инспекторът със сянка на раздразнение, — прясното кафе не е като вчерашното.

Гръмкият смях на Вотан Грюн окончателно го извади от размислите му и го върна към действителността.

— Какво има? Какво казах?

— Една дълбокомислена забележка, приятелю! Каквито ви се случва да правите.

И Грюн повтори остроумието на инспектора, а той, без да се сърди, се засмя сдържано.

Миг по-късно двамата седяха един срещу друг на голямата дъбова маса пред чаша вкусно кафе със сметана и филии с масло. Дюлак яде с апетит. Както сам беше отбелязал, прясното кафе не е като вчерашното.

Почти бяха свършили да закусват, когато вратата се отвори. Влезе младо момиче със средно дълги коси, облечено в джинси и пуловер, красиво, но малко мъжко, с енергични и точни жестове, които напомняха тези на Вотан. Дюлак познаваше вече Терез Грюн и острия й език. Затова не се изненада, когато я чу да разправя по негов адрес:

— Я гледай! Ченге за закуска^[4]?

Но тъй като тази острота със съмнителен хумор предизвика у баща й само свиване на раменете, а от страна на инспектора едно любезно: „Добър ден, госпожице“, тя се отправи към печката и се зае да претопля кафето.

— В почивка ли, госпожице? — попита Дюлак.

— Да, може и така да се каже. А може да се каже също: без работа. Зависи от коя страна го гледате.

В Париж Терез организираше спектакли в кабарета и кафе-театри, които включваха песни, танци, стихове и атракции. Изпълнението беше суперестетично и софистицирано, по модата, т.е. оценяваше се високо, също както и нейният действителен талант, наследен от баща й. За разлика от своя брат Терез беше истинска Грюн.

— Трябва да ходя на пазар с Диана — добави тя, като се настаняваше до тях на масата с димяща чаша в ръце.

Вотан и инспекторът се спогледаха. Дюлак би предпочел да не тревожат девойката, тъй като още не бяха сигурни в нищо. Но Вотан го изпревари.

— Диана не е спала в къщи — каза той. — Не се знае къде е.

Терез прие новината спокойно.

— Вероятно при Рьоне. Нова кавга с Дьони?

— Страхувам се, че е така.

— Диана има ангелско търпение. Това магаре Дьони не си дава сметка за късмета си.

— Хайде! — отряза Вотан, който се страхуваше да не би накрая полицаят да се разсърди. — Време е да вървим.

Стана, последван от Дюлак.

— Да вървите къде? — попита Терез.

— Където имаме работа.

— Държавна тайна?

— Може и така да е. А ако Диана се върне, кажи й да ме чака у тях. Трябва да й говоря.

— Казвам ти, сигурно е у Рьоне.

Грюн не отговори. Полицаят се сбогува с девойката, която благоволи да му се усмихне — много красива усмивка, помисли си Дюлак, — и двамата мъже напуснаха апартамента.

Едва се озоваха на стълбището, и Грюн се обърна към спътника си:

— А сега, Дюлак, искам истината. Какво точно се опасявате, че се е случило с Диана, и коя е причината за вашето посещение?

Дюлак знаеше, че не може да се измъква повече. А и нищо не доказваше, че мъртвата от Ил е наистина Диана Паские. Затова, без да го молят повече, разказа събитията от тази нощ.

Вотан пребледня.

— Дай боже тези хора да са се излъгали — прошепна той. — Ще бъде ужасно за Дьони. Но… Казвате Вецел. Вецел е приятел, той е от моя кръжок и познава отлично Диана. Възможно ли е да се е подвел?

— Напомням ви, че беше нощ. Наистина светла, но все пак нощ. Освен това лицето — простете ми тази зловеща подробност, — лицето на мъртвата е било обърнато надолу. Още не можем да сме сигурни, че нещастието се е стоварило върху дома ви.

— Как, казвате, е била облечена?

— Според тези, които са я видели, с бяла блузка, пристегната в кръста, и дълга черна пола. Нещо не е в ред ли, Грюн?

— Това отговаря точно на описанието на Диана, ето кое не е в ред. Тя има много бели блузи и ризи, както и четири-пет дълги поли.

— Да, като стотици девойки в Страсбург. Не се измъчвайте, приятелю, и ме придружете до тази прословута Рьоне. Там ще намерите Диана жива и здрава и ще разберете, че напразно сте се тревожили.

Вотан призна, че няма защо да се губят в предположения, и тъй като практичният му ум взе връх, поведе надолу по стълбите. Но при входа се спря.

— Трябва да взема пари от касата си — каза той. — Ще ме почакате ли за секунда?

Отговорът се подразбираше и Грюн хлътна в магазина, където се намираха и двамата преди час. Той го прекоси и отвори широката врата към ателието, снабдена със солидна ключалка.

Не бяха минали и десет секунди, когато инспекторът чу Вотан да надава вик, сетне да го зове задавено:

— Дюлак! Елате бързо!

Спусна се, предчувствувайки нещо сериозно, защото Грюн не беше човек, който ще се развълнува от незначителното. Светлината се процеждаше скъпернически през капаците на ателието, но все пак достатъчно, за да се различат подробностите.

В просторната стая цареше неописуем безпорядък. Касата беше пощадена, но скриновете, класьорите и чекмеджетата зееха, изпразнени от съдържанието си, което отрупваше пода. Ала имаше и нещо по-лошо.

Насред тази бъркотия лежеше проснато в цял ръст едно тяло, едно бездиханно тяло, което Дюлак идентифицира веднага.

Диана Паские.

4

— Но това е невероятно! — възкликна инспектор Холц. — Откриват някакъв труп, после той изчезва, после пак го откриват! Остава сега да изчезне наново!

— Този път е малко вероятно — отвърна невъзмутимо Дюлак.

Намираха се в кабинета на началника на полицейското управление. Чакаха резултатите от аутопсията и засега се губеха в догадки.

— Тогава вечният въпрос: убийство, самоубийство или нещастен случай? — заяви Холц.

— До това невероятно изчезване и повторно появяване на трупа убийството изглеждаше изключено — отбеляза Дюлак.

— Докато сега е почти сигурно.

— Не бих отишъл толкова далеч в твърденията си. Това, че някой е извадил тялото от Ил и го е занесъл в ателието на Грюн, е несъмнено и установява намесата на някаква тайнствена личност. Но дали тази личност е извършила убийството?

— Но ако не е извършила убийството, тогава защо е преместила тялото?

— Същият въпрос може да се постави и ако е извършила убийството. Защо, след като самоубийството и нещастният случай изглеждаха толкова вероятни, защо да привлича по този начин вниманието ни?

— Но, повтарям, ако не е убийство, защо е било необходимо да се премества тялото?

— Може би, за да се отклони вниманието от другата, по-важна страна на аферата.

— А именно?

— Кражбата.

— Кражбата! Но какво толкова са откраднали! Няколко вехти книги…

— Холц, вие сте невежа. Тези вехти книги, както казвате, струват хиляди франкове. А една от тях, инкунабула от XV век, сигурно надхвърля милион.

— На кого ли пък крадецът може да препродаде подобни предмети?

— Тук засегнахте важен момент. Все пак има колекционери. От друга страна, изчезнали са и значително количество листове злато.

— А!

— Да. Това вече ви изглежда логично. Можете да разберете, когато крадат злато. Но не и книги. Вие сте невежа, Холц.

— Вече ми направихте честта да ми го кажете.

— Хайде, не се сърдете. Ако съм ви избрал да ми помагате в това разследване, то е, защото ценя качествата ви. А другото беше само за да ви подразня. И така, голямата част от листовете злато са се намирали в касата. И още са си там, касата не е била разбита. Сякаш дори не са се и опитали да я насилят. Това открива простори пред нас.

— Искате да кажете, че кражбата не е била извършена от професионалисти?

— Или че не е била подготвена отдавна. Иначе касата щеше да бъде разбита или поне щеше да има драскотини по нея. От друга страна, дори не са опитали да насилят междинната врата към магазина. Нищо не е откраднато от него. Аматьорска работа.

— Защо Вотан Грюн не е прибрал в касата всичките листове злато и най-скъпите си книги?

— Поставих му този въпрос. Касата е твърде тясна, а книгите прекалено много. Инкунабулата не можела да се побере. Колкото до листовете злато, в четвъртък вечер Грюн организира сбирки, които нарича свой кръжок. Приятели го помолили да видят и пипнат някои от листовете злато, използвани за позлатяване. Знаете, че и най-благоразумният човек губи и ума, и дума, щом види частица от този проклет метал. Освен това златото на листове е необикновена рядкост, която възбудила любопитството на тези хора. Към двадесет и два и тридесет, когато всички си тръгнали, едни, за да се приберат в къщи, други, за да отидат в Механата на тъкачите, Грюн нямал време да прибере листовете в касата.

— Груба небрежност.

— Така е. И той си го признава.

— Последен ли е напуснал ателието и магазина?

— Не. Съпругата му Едвиж и дъщеря му Терез останали да подредят и почистят. Те се присъединили към останалите в механата към единадесет часа.

— А защо не са прибрали листовете в касата?

— Не знаели комбинацията. Впрочем вратите са здрави и доколкото Грюн си спомня, никога не са се оплаквали от кражба в ателието. Затова всички били спокойни.

— Точно вратите ме интересуват. Откъде са влезли крадците! Чрез взлом?

— Не. И това е най-смущаващото. Изглежда крадецът или крадците са влезли от алеята, която обточва Ил.

— Значи, през прозорците?

— Ами да, това е единственото обяснение. Прозорците са без решетки и капаците не са съвсем нови. Според мен след снощната разпивка Терез и Едвиж са оставили открехнати прозорците, за да се проветри. Разбира се, капаците са били затворени. Но сигурно е било лесно да се отворят отвън. Хитрината ви е известна: вмъквате острие на нож между двете крила и хоп! — избивате лоста.

— А после как се затварят?

— По същия начин, но в обратен ред. До последния момент прикрепяте лоста с острието. Затваряте капаците и освобождавате лоста, който от само себе си пада в гнездото.

— Значи, по този път са вкарали и трупа?

— Несъмнено. Припомнете си свидетелствата на очевидците: видели тялото във водата между къщата на Грюн и сляпата уличка Дантел. Да допуснем, че тук има някакво съвпадение, някаква невероятна случайност: крадците пристигат и точно да се вмъкнат в къщата, забелязват тялото. Осенява ги идеята да извлекат от водата трупа и да го захвърлят в ателието. По този начин кражбата ще бъде свързана с трупа и подозренията ни отклонени към него.

— Струва ми се малко самоцелно.

— Да, ако сребролюбието е подбудата за кражбата. Но не и в другия случай.

— Но каква друга може да бъде подбудата, ако не сребролюбие? — попита Холц.

— Отмъщение?

— Отмъщение?

— Да, отмъщение срещу фамилията Грюн. А сребролюбието ще бъде в добавка.

— Ако тази хипотеза е правилна — възрази Холц, — това би означавало, че кражбата е извършена, след като госпожа Дикбаух е открила тялото, тоест след четири и половина.

— Точно така.

— И преди самият вие да пристигнете на местопроизшествието, за да констатирате изчезването на трупа.

— С други думи, някъде към пет часа.

— И мислите ли, че за половин час крадците са имали време да пристигнат, да отворят капаците, да ограбят ателието, да измъкнат тялото от Ил, да го сложат в стаята и после да изчезнат с плячката си? При това след писъците на старицата кварталът гъмжеше от народ.

— Но крадците не са знаели това. Не забравяйте, че ние всички бяхме в кръчмата на Гребер. И улиците отново бяха пусти и тихи.

Холц помисли за момент, сетне внезапно избухна:

— Не, не и не! Колкото и да приказвате, шефе, това обяснение не ме задоволява. Изглежда ми прекалено неправдоподобно.

— Може и да е така. Но не трябва да го забравяме.

— Виждам друго обяснение или поне зачатък на обяснение.

— Слушам ви, Холц.

Инспекторът подбра грижливо думите си.

— Може би всичките тези неща, тези неразгадаеми книги са били застраховани за солидна сума.

— Разбирам, разбирам, Холц. Повярвайте, и на мен ми мина това през ум, приятелството ми с Вотан Грюн не засенчва задълженията ми.

— Е, и?

— Грюн не се нуждае от парите на застраховката. Той тъне в злато. Работите му процъфтяват, както никога досега.

— Той ли твърди това?

— Не, аз. Прегледах банковата му сметка. От друга страна, Вотан Грюн е интелигентен човек, Холц.

— Какво искате да кажете?

— Просто това: ако сам се е ограбил, щеше да има взлом.

Холц подсвирна.

— Разбирам.

— Което ще рече, че никак не сме напреднали в разследването — заключи Дюлак с гримаса.