Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хотел „При загиналия алпинист“ (13) (Дело за убийство
(Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

13

Навярно бях успял да дремна петнайсетина минути, повече Лел не ми даде. Той облизваше ушите и бузите ми, дърпаше крачолите ми, блъскаше ме и накрая леко ме ухапа по ръката. Тогава не издържах и скочих, готов да го разкъсам на парчета, несвързани проклятия и жалби се блъскаха в гърлото ми, но погледът ми падна на масичката и аз замрях. На блестящата й лакирана повърхност, редом с книжата и сметките на собственика, лежеше огромен черен пистолет.

Това беше лугер с удължена ръкохватка. Той лежеше в локва вода, бучки неразтопен сняг бяха залепнали по него; и докато гледах, отворил уста, една бучка се откъсна от спусъка и падна на масата. Тогава огледах фоайето. Нямаше никого, само Лел клечеше до масичката и наклонил глава встрани, ме гледаше сериозно-въпросително. От кухнята се носеше тракане на тенджери, чуваше се приглушеният бас на собственика и силно миришеше на кафе.

— Ти ли го донесе? — попитах шепнешком Лел. Той наклони главата си на другата страна и все така продължи да ме гледа. Лапите му бяха в сняг, от косматия му корем капеше вода. Внимателно взех пистолета.

Ето това беше истинско гангстерско оръжие. Далекобойност — двеста метра, приспособление за поставяне на оптика, копче за автоматична стрелба и прочее екстри. Дулото бе пълно със сняг. Оръжието бе студено, тежко, релефната ръкохватка добре прилягаше в дланта. Не знам защо си спомних, че не съм обискирал Хинкус. Багажа му претърсих, шубата също, а него забравих. Може би защото изглеждаше като жертва.

Измъкнах пълнителя — беше зареден. Дръпнах затвора и на масата изскочи патрон. Взех го, за да го поставя в пълнителя й изведнъж обърнах внимание на странния цвят на куршума. Той не беше жълт, нито мътносив, както обикновено. Блестеше като никелиран, само че това не беше никел, а по-скоро сребро. Никога през живота си не бях виждал такива куршуми. Започнах внимателно, един след друг, да ги изваждам от пълнителя. Всички бяха сребърни. Облизах пресъхналите си устни и отново погледнах Лел.

— Откъде го взе, старче? — попитах аз.

Лел игриво поклати глава и скочи към вратата.

— Разбрано — казах. — Разбирам. Почакай една минута.

Върнах патроните в пълнителя, сложих го в ръкохватката и пъхайки пътьом пистолета в страничния си джоб, тръгнах към изхода. Лел се спусна по стълбичките и потъвайки в снега, заскача покрай фасадата. Бях почти сигурен, че ще се спре под прозореца на Олаф, но той не се спря. Заобиколи къщата, изчезна за секунда и отново се появи, като нетърпеливо поглеждаше иззад ъгъла. Грабнах първите попаднали ми ски, горе-долу ги закрепих на краката си и хукнах след него.

Заобиколихме хотела, а след това Лел се устреми някъде встрани и се спря на петдесетина метра. Приближих се и се огледах. Всичко това беше някак странно. Видях дупката в снега, откъдето Лел беше изровил пистолета, видях следите на моите ски отзад, видях браздите, които беше оставил Лел, скачайки в преспите, а наоколо пелената на снега беше недокосната. Това можеше да означава само едно: бяха хвърлили тук пистолета или от пътя, или от хотела. И беше добро хвърляне. Не бях сигурен, че самият аз бих могъл да запратя такъв тежък и неудобен за хвърляне предмет толкова далеч. После разбрах. Метнат е от покрива. Взели са го от Хинкус и са го запратили надалеч. Може би лично той го е направил. Може би се е страхувал, че ще го пипнат с този пистолет. А може, разбира се, да не го е направил той, а някой друг… но почти сигурно от покрива. От пътя такова хвърляне може да извърши само добър гранатомет, а от прозореца на който и да е от апартаментите това беше невъзможно.

— Браво, Лел — казах на санбернара, ти си юнак, пък аз не съм. Трябваше да раздрусам Хинкус по-основно, както умее да го прави старикът Згут. Нали? За щастие, още не е късно да го сторя.

И без да дочакам отговор от Лел, затичах обратно. Кучето, разхвърляйки сняг и размахвайки уши, скачаше до мен.

Бях с намерение веднага да се отправя към Хинкус, да разбудя този кучи син и да му извадя душата, дори ако ми го впишат после в служебното досие. Сега ми беше пределно ясно, че работите на Олаф и Хинкус са свързани по най-непосредствен начин, че Олаф и Хинкус са пристигнали тук заедно съвсем не случайно, че Хинкус е стоял на покрива, въоръжен с далекобоен пистолет, само с една цел: да държи под прицел околността, да не позволи някой да напусне хотела; че за това именно той предупреждаваше някого с бележката подписана с „Б“ (тук наистина сбърка и бележката попадна явно не на адреса си — Дьо Барнстокър не предизвика ни най-малки подозрения); че на някого тук той страшно пречеше. Вероятно продължаваше да пречи и нека бъда проклет, ако ей сега не изясня кому и защо. В тази версия имаше, разбира се, маса противоречия. Ако Хинкус, да кажем, е бил телохранител на Олаф и е пречел на неговия убиец, то защо с него (Хинкус), са се отнесли така меко? Защо и на него не са му извили врата? Защо противникът ползваше такива хуманни похвати като донос и пленяване? Впрочем точно това не беше трудно за разбиране: Хинкус очевидно е наемник и с него просто не са искали да си цапат ръцете… Да! И трябва да изясня кому е пратил телеграмата. През цялото време изпускам предвид това…

Собственикът ми викна от бара и без да каже нито дума, ми предложи чаша горещо кафе и грамаден триъгълен сандвич с прясна шунка. Беше точно каквото ми трябваше. Докато дъвчех и гълтах, той внимателно ме разглеждаше с присвити очи и накрая попита:

— Нещо ново?

Кимнах.

— Да. Появи се пистолет. Само че го намерих не аз, а Лел. Аз съм идиот.

— Хм… Да. Лел е умно куче. А що за пистолет е?

— Интересен — казах. — Професионален… Между впрочем, вие чували ли сте някога пистолетите да се зареждат със сребърни куршуми?

Известно време хотелиерът мълча, издавайки напред челюстта си.

— Този пистолет е зареден със сребърни куршуми? — бавно произнесе той.

Кимнах.

— М-да, чел съм за това… — каза собственикът — Оръжието се зарежда със сребърни куршуми, когато човек възнамерява да стреля по призраци.

— Пак зомбизъм-момбизъм — измърморих. Но сега и аз си спомних за тази легенда.

— Да, пак… Вампир няма да убиеш с обикновен куршум. Върколак… лисицата-кицуне… жабата-кралица… Аз ви предупредих, Петер! — Той вдигна дебелия си пръст. — Вече отдавна очаквам нещо такова. А сега се оказва, че не само аз…

Довърших сандвича и допих кафето. Не можеше да се каже, че думите на собственика съвсем не ми направиха впечатление. Кой знае защо, през цялото време излизаше така, че версията му — единствена и безумна — непрекъснато намираше потвърждение, а всичките мои теории — многочислени и реалистични — не… Вампири, призраци, привидения… Цялата беда беше там, че тогава ми оставаше само да сложа оръжие: както беше казал един писател, задгробният свят — това е ведомство на църквата, а не на полицията…

— Вие разбрахте ли чий е този пистолет? — попита собственикът.

— Ами има тук при нас един ловец на вампири, Хинкус е фамилията му — казах аз и излязох.

Насред фоайето, изкривен и неестествен, стърчеше като наклонен стълб господин Луарвик Л. Луарвик. С едното си око гледаше мен, а с другото — стълбището. Сакото му стоеше някак особено накриво, панталоните бяха смъкнати, празният ръкав се мяташе и имаше вид като че ли го е дъвкала крава. Кимнах му и исках да го заобиколя, но той закуцука и ми прегради пътя.

— Един кратък, но важен разговор — обяви той.

— Зает съм. Хайде след половин час.

Той ме хвана за лакътя.

— Много моля да ми отделите време. Това е важно за мен.

— Това е важно за вас… — повторих аз, като продължавах да се придвижвам към стълбата. — Ако това е важно само за вас, то за мен съвсем не е важно.

Той се влачеше подире ми като сянка и някак странно пристъпваше: единия си крак поставяше с пръстите навън, другия — с пръстите навътре.

— За вас също е важно — каза той. — Вие ще бъдете доволен. Вие ще получите желаното.

Вече се качвахме по стълбището.

— За какво всъщност става дума? — попитах.

— За куфара.

— Готов ли сте да отговаряте на въпросите ми?

— Хайде да се спрем и да поговорим — помоли той. — Краката ме болят.

„Аха, припари ти — помислих си аз. — Това е добре, харесва ми.“

— След половин час — казах. — И пуснете ме, моля, пречите ми.

— Да — съгласи се той. — Преча. Аз искам да преча. Бързам да поговорим.

— Нищо спешно — възразих. — Има време. След половин час. Или, да кажем, след час.

— Не, не, много ви моля, веднага. Много зависи от това. И е бързо. Аз — на вас, вие — на мен. Край.

Бяхме вече в коридора на втория етаж и аз го съжалих.

— Добре, да отидем в моя апартамент. Само че хайде по-бързо.

— Да, да, това ще бъде бързо.

Заведох го в своя апартамент, седнах до увредената маса и го подканих:

— Казвайте.

Но той не започна веднага. Отначало се огледа, надяваше се, вероятно, че куфарът ще лежи някъде тук, пред очите му.

— Няма го тук — казах. — Хайде по-бързо.

— Тогава аз ще седна — рече той и седна в креслото. — Много ми е необходим този куфар. Колко искате за него?

— Нищо не искам. Докажете, че имате право над него, и той ще бъде ваш.

Луарвик Л. Луарвик поклати глава и каза:

— Не. Нищо няма да доказвам. Куфарът не е мой. Беше ми заповядано да намеря Олаф и да му кажа: „Дай това, което си взел. Комендант двеста двайсет и четири.“ Не зная какво значи това. Не знаех какво е взел. И после вие непрекъснато говорите за куфар. Това ме подлъга. Не става дума за куфар. А за калъф. Вътре има апарат. По-рано не знаех. Когато видях Олаф, се досетих. Сега зная: Олаф не е убит. Олаф е умрял. От прибора. Той е много опасен. Заплаха е за всички. Всички ще бъдат като Олаф, или пък може да предизвика взрив. Тогава всички ще бъдат още по-зле. Разбирате ли защо трябва бързо? Олаф е глупак, той е умрял. Ние сме умни, ние няма да умрем. По-бързо давайте куфара.

Всичко това той избърбори със своя безцветен, монотонен глас, като ме гледаше поред ту с дясното, ту с лявото си око и немилостиво мачкаше празния си ръкав. Лицето му оставаше неподвижно, само от време на време се вдигаха и спускаха редичките му вежди. Гледах го и си мислех, че маниерите и граматиката му бяха останали предишните, но ето че запасът от думи през последния половин час значително се беше увеличил. Разприказва се Луарвик.

— Кой сте вие? — попитах.

— Аз съм емигрант, чуждестранен специалист. Изгнаник. Жертва на политиката.

Да, разприказва се Луарвик. И какво ли ще изскочи оттук!

— Емигрант откъде? — попитах аз.

— Не са нужни такива въпроси… Не мога да кажа. Чест. Никаква вреда за вашата страна.

— Но вие ми казахте, че сте швед.

— Швед ли? Не съм го казвал. Емигрант, политически изгнаник.

— Моля за извинение — рекох аз. — Преди час ми казахте, че сте швед. Че сте в голяма степен швед. А сега отричате ли?

— Не зная… не помня… — забърбори той. — Чувствам се зле. Страхувам се. Трябва ми по-бързо куфара.

Колкото повече ме пришпорваше, толкова по-малко бях склонен да бързам. Беше ми ясно, че лъже, и го правеше страшно неумело.

— Къде живеете? — попитах аз.

— Не мога да кажа.

— Как пристигнахте тук?

— Кола.

— Каква марка?

— Марка ли? Черен, голям.

— Не знаете марката на собствената си кола?

— Не зная, не е моя.

— Но вие сте механик — казах аз злорадо. — Какъв, по дяволите, механик сте, а и шофьор, щом не разбирате от автомобили?

— Дайте ми куфара, иначе ще стане нещастие.

— А какво ще правите с този куфар?

— Бързо ще го отнеса.

— Къде? Вие знаете ли, че лавина е затворила пътя.

— Все едно. Ще го отнеса по-далеч. Ще се опитам да го обезвредя. Ако не успея, ще избягам. Нека лежи там.

— Добре — казах аз и скочих от масата. — Да вървим.

— Как?

— С моя автомобил. Аз имам хубав автомобил, москвич. Ще вземем куфара, ще го откараме някъде по-далеч, ще го разгледаме.

Той не мръдна от мястото си.

— Вие не трябва. Много опасно.

— Нищо. Ще рискувам. Е?

Той остана неподвижен и мълчеше.

— Защо стоите? — попитах. — Нали е опасно, трябва по-скоро…

— Не става така — каза той накрая. — Ще пробвам по друг начин. Не искате да дадете куфара, тогава продайте ми го. А?

— Тоест? — казах аз и отново приседнах на края на масата.

— Аз ще ви дам пари, много пари. Вие ми давате куфара. Никой нищо няма да разбере. Намерили сте го и аз съм го купил. Край.

— И колко ще ми дадете? — попитах аз.

— Много. Колкото искате. Ето.

Той бръкна в пазвата си и измъкна тлъста пачка банкноти. Само веднъж съм виждал такива пачки в Държавната банка, когато водех там дело за фалшификация.

— Колко са? — попитах аз.

— Малко ли са? Тогава ето още.

Той бръкна в джоба на сакото си, измъкна още една такава пачка и я хвърли пак на масата до мен.

— Колко пари има тук? — попитах.

— Какво значение има? — учуди се той. — Всичките са ваши.

— Много голямо значение има. Вие знаете ли колко пари има тук?

Той мълчеше, очите му ту се събираха, ту се раздалечаваха.

— Така. Не знаете. Откъде ги взехте?

— Мои са.

— Престанете, Луарвик. Кой ви ги даде? Вие се появихте тук с празни джобове. Мозес, никой друг. Така ли е?

— Не искате ли парите?

— Вижте какво — казах аз. — Тези пари ги конфискувам, а вас ви привличам под отговорност в опит за подкуп на длъжностно лице. Натопихте се в твърде неприятна история, Луарвик. Остава ви само едно: да говорите откровено. Кой сте вие?

— Взехте ли парите? — осведоми се Луарвик.

— Конфискувах ги.

— Конфискувал… добре — каза той. — А къде е куфарът?

— Не разбирате ли какво значи „конфискувах“? — попитах аз. — Попитайте Мозес. И така, кой сте вие?

Без да каже повече нито дума, той стана и се отправи към вратата. Взех парите и тръгнах след него. Ние минахме по коридора и заслизахме по стълбището.

— Напразно не ми давате куфара — каза Луарвик. — Това няма да бъде полезно за вас.

— Не заплашвайте — напомних.

— Вие ще бъдете причина за голямо нещастие.

— Престанете да лъжете — казах аз. — Не искате да кажете истината — ваша работа. Но вие загазихте до уши, Луарвик, и повлякохте след себе си Мозес. Сега няма да се отървете леко… Стоп! Не тук. Вървете след мен.

Хванах го за празния ръкав и го заведох в канцеларията. След това извиках хотелиера и в негово присъствие преброих парите и съставих акт. Хотелиерът също преброи парите — оказаха се повече от осемдесет хиляди, моята заплата за десет години честна служба — и подписа акта.

През цялото време Луарвик стоеше встрани и тромаво пристъпваше от крак на крак като човек, който иска колкото може по-скоро да си върви.

— Подпишете — казах аз и му подадох писалката.

Той я взе, внимателно я огледа и нежно я остави на масата.

— Не — каза той. — Аз ще си вървя.

— Както искате — казах аз. — Това не променя положението ви.

Той се обърна и излезе, като удари рамото си в касата. Ние със собственика се спогледахме.

— Защо е искал да ви подкупи? — попита хотелиерът. — Защо му е трябвало?

— Заради куфара.

— Какъв куфар?

— Куфарът на Олаф, който е в касата ви… — Извадих ключа и отворих сейфа. — Ето този.

— Той ли струва осемдесет хиляди? — попита Алек с уважение.

— Той навярно струва много повече. Тук има някаква тъмна история, Алек. — Аз прибрах парите в сейфа, отново заключих тежката вратичка, а акта пъхнах джоба си.

— Кой е този Луарвик? — замислено попита собственикът. — И откъде има толкова пари?

— Луарвик нямаше нито стотинка. Мозес му ги е дал, няма кой друг.

Собственикът за малко да вдигне дебелия си пръст да каже нещо, но се отказа. Вместо това енергично потри тлъстата си гуша, кресна: „Кайса!“ — и излезе. Останах да седя зад кантонерката. Започнах да си припомням. Старателно прехвърлях в паметта си най-малките подробности, най-незначителните произшествия, на които бях свидетел в този хотел. Стана ми ясно, че съм запомнил достатъчно много.

Помнех, че при първата ни среща Симоне бе облечен в сив костюм, а на вчерашната вечеринка дойде с виненочервен и копчетата му за ръкавели бяха с жълти камъчета. Спомних си, че когато Брюн крънкаше от чичо си цигари, той винаги ги измъкваше иззад дясното си ухо. Помнех, че Кайса има малка черна бенка на дясната си ноздра, че Дьо Барнстокър винаги разперва кутрето си, като си служи с вилица; че ключът от моя апартамент прилича на ключа от апартамента на Олаф и още много подобни дреболии. В цялото това бунище намерих само два бисера. Първо, спомних си как онази вечер Олаф, целият в сняг, стоеше насред фоайето със своя черен куфар и се оглеждаше, сякаш очакваше да го посрещнат, и как погледна покрай мен към скрития със завеса вход към половината на Мозесови; как ми се стори, че завесата се полюшва, както можеше да се предположи, от течението. Второ, спомних си, че когато стоях на опашка пред банята, отгоре слизаха хванати за ръце Олаф и Мозес…

Всичко това упорито ме навеждаше на мисълта, че Олаф, Мозес, а сега и Луарвик, са от една компания, при това тази компания изобщо не се стреми да се афишира. И ако взема предвид, че открих Мозес в стаята музей пет минути преди да намеря на изцапаната си маса бележката относно гангстера и маниака; и ако взема предвид, че златният часовник на Мозес беше подхвърлен — явно подхвърлен, а след това отново взет от пътната чанта на Хинкус… И ако взема предвид, че госпожа Мозес беше може би единственият човек, ако не се смята Кайса, който отсъстваше от залата именно тогава, когато бяха овързали Хинкус като пашкул и го бяха пъхнали под масата… ако взема предвид всичко това, то се получава прелюбопитна картина. В нея добре се намества и заявлението на Хинкус, че са превърнали ловко едната от пътните му чанти във фалшив багаж, и обстоятелството, че госпожа Мозес беше единственият човек, който е видял отблизо двойника на Хинкус.

Разбира се, в картината оставаха още много бели и съвършено празни петна. Но в крайна сметка беше ясно разпределението на силите: Хинкус от една страна, а Мозесови, Олаф и Луарвик — от друга. И тогава ми дойде наум, че аз, изглежда, напразно държа Хинкус под ключ. В очертаващата се схватка няма да е лошо да придобия съюзник, дори такъв съмнителен и престъпен като Хинкус.

„Така и ще направя — помислих си аз. — Я дай да насъскам срещу тях гангстера и маниака. Мозес може би мисли, че Хинкус досега се търкаля под масата. Ще видя как ще започне да се държи, когато Хинкус изведнъж се появи в столовата за закуска…“ За това, кой и как е вързал Хинкус, за това, кой и как е убил Олаф, реших засега да не мисля. Смачках бележките си, сложих ги в пепелника и ги запалих.

— На храна, моля — пропищя някъде отгоре Кайса. — На храна, моля…