Джеймс Ролинс
Последният оракул (9)

7.

6 септември, 04:55

Вашингтон

 

Оставаше си голяма мистерия, макар и в джобен размер.

Пейнтър гледаше момичето през прозореца. Най-после беше заспало. Кат Брайънт седеше на пост до леглото със „Зелени яйца и шунка“ на коленете. Беше му чела от популярната детска книжка на д-р Зюс, докато успокоителните подействат.

Детето не беше казало и дума, докато пътуваха насам. Следеше с поглед ставащото наоколо, но без да проявява видим интерес. И с това реакциите му се изчерпваха. През повечето време само се клатеше напред-назад и застиваше, ако някой го докосне. Убедили го бяха да изпие чаша сок и да изяде две бисквити с шоколадова глазура. Бяха направили и няколко предварителни теста — биохимия, пълен физически преглед, дори магнитен резонанс на цяло тяло. Все още имаше температура, но не толкова висока, колкото преди.

При прегледа бяха открили микропредавателя — имплантиран дълбоко над лакътя на детето. Чипът можеше да се извади само с хирургическа намеса, затова решиха засега да не го пипат. А и тук сигналът беше блокиран. Никой не би могъл да го проследи.

Кат се размърда и стана. Беше облечена всекидневно — широката бяла риза над кафяви панталони подчертаваше наситено кестенявия цвят на косата й. Спешното повикване от щабквартирата я беше сварило у дома, но когато пристигна тук, Грей и екипът му още летяха за Индия, така че задълженията й като координатор на наземната операция трябваше да почакат. Междувременно се беше оказала по-полезна в опитите им да успокоят детето. Самата тя млада майка, Кат беше донесла книжката на д-р Зюс и макар че гостенката им не реагира на забавния и простичък от езикова гледна точка текст, поне клатенето намаля. Кат изглежда й беше харесала.

Пейнтър се радваше, че Кат най-после се връща на работа. След като изгуби съпруга си — Монк — тя изпадна в дълбока и продължителна депресия. Сега изглежда идваше на себе си и беше готова да продължи напред.

Кат излезе от стаята, затвори тихо вратата и се присъедини към Пейнтър в стаята за наблюдение. В малкото помещение имаше съвещателна маса и столове с високи облегалки.

— Заспа — каза тя и се отпусна с въздишка на един стол.

— Може би и ти трябва да поспиш. Самолетът на Грей ще кацне след няколко часа.

Тя кимна.

— Ще се обадя на жената, която остана с Пенелопе, после ще дремна за час-два.

Вратата към коридора се отвори и в стаята влязоха Лиза Камингс и патологът Малкълм Дженингс. И двамата бяха с бели лабораторни престилки, изглеждаха развълнувани и си говореха нещо шепнешком. Лиза бе пъхнала ръце дълбоко в джобовете на престилката, което при нея беше знак за дълбока концентрация. Беше сплела дългата си руса коса на рибена кост. Двамата е Малкълм бяха прекарали последния час в помещението с магнитния резонанс, анализирайки резултатите.

Ако се съдеше по разгорещения им разговор — пълен с неразбираеми за Пейнтър медицински термини — явно бяха стигнали до някакво заключение, но не непременно и до консенсус.

— Невромодулация от такъв мащаб без поддръжка от глиални клетки? — каза Лиза и поклати глава. — Разбира се, стимулацията на базалното ядро изглежда логична.

— Така ли? — попита Пейнтър, колкото да привлече вниманието им.

Лиза май чак сега забеляза него и Кат. Раменете й се отпуснаха и тя извади ръце от джобовете. Закачлива усмивка прелетя по лицето й, когато очите й се спряха на Пейнтър. Тръгна към един от столовете и пътьом плъзна ръка по раменете му.

Малкълм седна на последния свободен стол.

— Как е детето?

— Заспа — каза Кат.

— Е, какво научихте? — попита Пейнтър.

— Че се придвижваме през терен и стар, и нов — загадъчно подхвана Малкълм. Извади от джоба си очи ла за работа с компютър със синкав оттенък на стъклата. Нагласи ги на носа си и отвори лаптопа, който беше донесъл със себе си. — Сравнихме резонанса на детето с моите анализи на черепа. Имплантираните устройства са еднакви, макар че това на детето е подобрен вариант.

— И какво представляват? — попита Кат.

— Най-общо казано, представляват ТМС генератори — отговори Малкълм.

— Транскраниални магнитни стимулатори — обясни Лиза, с което не им помогна особено.

Пейнтър и Кат се спогледаха.

— Защо не започнете отначало? — предложи той. — И по възможност с кратки думи.

Малкълм почука с химикалка по слепоочието си.

— Да започнем оттук тогава. Човешкият мозък. Съставен от тридесет милиарда неврона. Всеки неврон общува със съседите си чрез множество синапси. Което води до приблизително един милион милиарда синаптични връзки. Тези връзки от своя страна създават огромен брой неврални вериги. И като казвам „огромен“, имам предвид нещо от порядъка на десет с милион нули отзад.

— Милион нули? — вдигна вежди Пейнтър. Малкълм го погледна над очилата си.

— За да стане по-ясно… Представи си го така — бройката на всички атоми в цялата вселена е само десет с осемдесет нули отзад.

После кимна, видял потреса на Пейнтър.

— Така че в черепите ни дреме удивителен суперкомпютър, за който ние знаем съвсем малко. На практика — почти нищо. — После посочи към прозореца. — Някой друг обаче е отбелязал значителен напредък.

— Какво имаш предвид? — попита Кат, явно притеснена за детето.

— С помощта на най-новите технологии ние правим предпазливи стъпки в тази непозната територия. Така както пращаме сонди в космоса, пъхаме електроди в мозъка. Достигащата до мозъка информация е без изключение във вид на електрически импулси. Ние не виждаме с очите си, а с мозъка си. Пак заради това кохлеарните импланти връщат слуха на глухите. Имплантът превръща звука в електрически импулси, които се препращат към мозъка чрез микроелектрод, въведен в слуховия нерв. С течение на времето мозъчната кора се научава да интерпретира този нов сигнал и глухият започва да чува — на същия принцип, по който се учи чужд език. Малкълм посочи лаптопа си.

— Човешкият мозък — понеже е електрическо устройство и следователно е податлив на нови сигнали — притежава вродената способност да се свързва с машини. В известно отношение, това ни прави съвършените естествено родени киборги.

Пейнтър се намръщи.

— Накъде биеш с всичко това?

Лиза сложи ръка върху неговата.

— Не става въпрос за научна фантастика, Пейнтър. Границата между човека и машината вече е доста размита. Има микроелектроди толкова малки, че могат да се вложат в индивидуални неврони. През две хиляди и шеста година в университета „Браун“ имплантираха микрочип, свързан със стотици микроелектроди в мозъка на парализиран мъж. Само след четири дни упражнения пациентът — единствено чрез мислите си — можел да движи маркер по екрана, да отваря електронната си поща, да контролира дистанционно телевизора и да движи роботизирана ръка. За каква граница можем да говорим изобщо?

Пейнтър погледна към прозореца.

— И някой е стигнал още по-далеч?

Лиза и Малкълм кимнаха едновременно.

— Устройството? — попита Пейнтър.

— Една стъпка по-далеч от всичко, което ние сме виждали. Има електродни нановлакънца, които са толкова миниатюрни, че не е ясно къде свършва устройството и къде започва мозъкът на детето. Но базовата функция е добре позната. Опити с мишки, направени от Харвардския университет, показаха, че ТМС устройствата подпомагат растежа на невроните, макар и само в онези участъци, които имат отношение към обучението и паметта. Още не знаем защо. Знаем обаче, че магнитната стимулация може да включва и изключва тези неврони като електрически ключ. Децата се оказват особено податливи.

— Значи, ако съм ви разбрал правилно, някой е вързал мозъка на детето към такова устройство, стимулирал е растежа на неврони в определен участък и сега контролира функционирането му по своя воля — включва и изключва.

— Най-общо казано, да — отговори Малкълм. — Проникнали са дълбоко в невралната мрежа, която ти описах. Само че чрез магнитната стимулация на нови неврони са разширили още повече мрежата. И ако съм прав, разширението е съсредоточено в една конкретна и тясно специализирана област.

— Какво те навежда на това заключение?

— В неврологията има един закон. Законът на Хеб. На популярен език той гласи, че нерви, които често си споделят, не се разделят, или от гледна точка на обучението — че повторението е майка на знанието. С други думи, стимулацията на определена част от мозъка води до подсилването й.

— Но с каква цел? — попита Пейнтър.

Малкълм и Лиза се спогледаха притеснено. Той предпочете тя да обясни. Лиза въздъхна.

— Говорих със Зак Ларсън, физиолога, който е прегледал момичето, когато сте го довели тук. Съдейки по липсата на реакция, по повтарящия се модел на поведение и чувствителността към външна стимулация, Зак е убеден, че детето е аутистично. А онова, което ти ни разказа за поведението му в обезопасената квартира, говори за аутист-савант.

Пейнтър също беше чел доклада на Ларсън. Макар и съставен набързо, докладът беше достатъчно подробен. Физиологът беше провел серия от физиологични тестове, включително генетично изследване за типичните маркери на аутизма. Резултатите от последното изследване още не бяха готови.

Ларсън беше включил в доклада си и информация за аутистите-саванти, онези редки индивиди, които въпреки заболяването си проявят удивителен талант в някоя тясна област на човешкото познание. Пейнтър помнеше героя на Дъстин Хофман от филма „Рейнман“. Неговият талант бяха светкавичните математически изчисления. Но това беше само една от добрите в списъка на Ларсън. Имаше документирани случаи на аутисти, които за части от секундата изчисляват произволна дата спрямо ден от седмицата. Други имали невероятна способност да запаметяват произволно информация, трети притежавали музикален талант, изключително пространствено мислене, нюх към техника, забележителна способност в разграничаването на миризми, вкусове, звуци, също и художническа дарба.

Пейнтър си представи рисунката на Тадж Махал. Беше нарисувана за минути, със съвършен усет за перспектива и мащаб. Момичето несъмнено имаше талант.

Но дали не притежаваше и нещо друго?

Последен в списъка на Ларсън беше непотвърденият доклад за изключително редки случаи на аутистични саванти, които демонстрирали екстрасензорни умения.

Пейнтър не можеше да отмине с лека ръка факта, че рисунките на момичето бяха довели циганите до обезопасената квартира. Помнеше и разговора с Елизабет за изследванията на баща й върху инстинктите и интуицията, за участието му в строго засекретени правителствени проекти, свързани с дистанционното наблюдение. Лиза продължи:

— Смятаме, че устройството стимулира онази част от мозъка, която отговаря за проявлението на този особен вид талант. Известно е, че това обикновено се случва в дясното полукълбо — пак там са имплантирани устройствата и при черепа, и при детето. Дори с днешните технологии не би било невъзможно да се локализира конкретният участък, който регулира таланта. А след това магнитната стимулация би могла не само да подсили участъка, а и да контролира дейността му.

Пейнтър стана, изтръпнал от лоши предчувствия. Ако Лиза и Малкълм бяха прави, значи някой беше впрегнал способностите на детето и ги насочваше по своя воля. Приближи се до прозореца между двете помещения.

„Кой е направил това с нея?“

Кат застана до него и посочи към съседната стая.

— Будна е.

Не само беше будна, а отново рисуваше.

Взела беше бележника голям формат и черния маркер от нощното шкафче. Макар и по-спокойно отпреди, маркерът хвърчеше по листа, а детето се беше привело силно напред, съсредоточено прехапало език.

Кат тръгна към вратата и Пейнтър я последва.

Момичето не им обърна внимание, но когато се приближиха, захвърли бележника и маркера на леглото и отново започна да се клати напред-назад.

Кат погледна рисунката, очите й се разшириха, тя вдигна ръка към устата си и отстъпи крачка назад. Реакцията й беше разбираема, помисли си Пейнтър. На празния допреди минути лист сега имаше портрет. Портрет на човек, когото и двамата познаваха отлично.

Портрет на нейния съпруг Монк.

 

 

11:04

Южен Урал, Руската федерация

 

Монк помогна на Пьотър да мине по дънера над дълбокия поток, чиито води се пенеха над каменистото дъно. Поваленият дънер беше обрасъл с дебел слой мъх и с няколко тлъсти бели гъби. Цялото място вонеше на влага.

Кишка вече беше преминала и стоеше на другия бряг, хванала за ръка старото шимпанзе. Монк искаше да прехвърлят следващото възвишение и да се спуснат в долината оттатък. Скочи от дънера на отсрещния бряг и погледна зад себе си. Движеха се през гъста брезова гора и тънките белезникави стволове приличаха на изсушени кости. Зеленият листак вече пламтеше тук-там в есенни багри.

Монк откъсна едно червено листо и го потри между пръстите си. Още беше меко, значи и есента бе в началото си. Но дори и така нощта тук, сред ниските планински възвишения, щеше да е студена. Е, поне нямаше опасност да завали сняг. Монк хвърли смачканото листо.

„Откъде знаеше всичко това?“

Поклати глава омърлушено. Излишно беше да се тормози с такива въпроси. Странно обаче колко бързо се бе нагодил към противоречието между липсата на лични спомени и непокътнатите си познания от практическо естество. От друга страна, бързината беше важна, защото ги преследваха. Трябваше да се движат тихо, тъй като в планината звуците се чуват надалеч. Предупредил беше децата да шепнат или да използват сигнали.

Плъзна поглед по отсрещния бряг. Бягаха вече три часа. Наложил беше бързо темпо с надеждата да се отдалечат максимално от подземния комплекс. Нямаше представа колко време ще мине, докато преследвачите им открият, че бегълците вече не са в огромната пещера, и тръгнат по следите им в горния свят.

Монк чакаше на брега на потока.

„Къде се бавеше Константин?“

В същия миг по-високото момче се спусна на бегом по склона отсреща с отскокливата и енергична стъпка на младо еленче. Когато стъпи на хлъзгавия дънер обаче, лицето му пребледня от страх. Несмело и с разперени ръце, момчето се придвижи стъпка по стъпка към тях.

— Успях! — възкликна то. Силно задъхано, скочи от дънера и застана до Монк. — Занесох болничната ти роба в другата долина, като гледах да я влача по земята.

— И я хвърли във водата?

— Оттатък бобровия вир. Точно както ми каза. Монк кимна. Болничната му роба беше омацана с кръв и пот. Едно от децата я беше взело от стаята му, след като той се бе преоблякъл. Умно. Ако я бяха оставили, преследвачите им щяха да знаят, че сега е с други дрехи.

Освен това беше идеалният начин да оставят фалшива следа. За по-сигурно беше изтрил с нея потта от челото и подмишниците си. После беше направил същото с децата и шимпанзето. Прясната миризма би трябвало да обърка кучетата и с малко късмет да отведе преследвачите в грешна посока.

— Я ми помогни малко — каза той на Константин и се наведе да прихване дънера, по който бяха прекосили потока.

С общи усилия успяха да разклатят тежкото дърво, но нищо повече. После Монк усети нечий дъх отстрани на лицето си. Обърна се и видя Марта да подхваща на свой ред дънера. С един-единствен напън шимпанзето го търкулна в потока. Силно беше. Дънерът цопна тежко, после водата бавно го повлече надолу. Монк се загледа след него. Колкото по-често накъсваха следата, толкова по-добре.

Доволен от резултата, той продължи нататък.

Константин се справяше добре, но за Кишка и Пьотър беше трудно по стръмното възвишение. Монк и Марта им помагаха, а през най-трудните места ги пренасяха на ръце. Накрая стигнаха билото. Във всички посоки се разстилаха хълмове, повечето залесени, само тук-там се виждаха открити поляни. Не много далеч вляво сребрееше кръпката на голямо езеро.

Монк понечи да тръгне натам. При такова голямо езеро би трябвало да живеят хора, някой, който да им помогне.

Константин го сграбчи за лакътя.

— Не можем да тръгнем натам. Натам има само смърт. — И стисна с другата си ръка значката на колана, онази, която следеше нивото на радиация.

Сред гъмжащия от живот пейзаж наоколо Монк съвсем беше забравил за тази опасност. Погледна своята значка. Повърхността й беше бяла, но с повишаването на радиационния фон щеше да порозовее, после да стане алена, след това тъмночервена, накрая черна. Нещо като тестовете за бременност, които се продаваха в аптеките…

Образи от предишен живот прелетяха пред вътрешния му взор.

…_Засмени сини очи, миниатюрни нокътчета_…

А после пак нищо.

Главата му пулсираше. Той опипа фините хирургични шевове през вълнената си шапка. Константин го гледаше разтревожено и нащрек.

Кишка — тя, оказа се, беше сестра на Константин — сви ръце пред стомаха си.

— Гладна съм — прошепна, сякаш се боеше някой да не я чуе или пък се притесняваше да покаже слабост.

Константин изгледа намръщено сестра си, но Монк знаеше, че всички трябва да се хранят, за да съхранят силите си. След паническото бягство им трябваше време да се прегрупират, да обмислят резервна стратегия. Погледна отново към езерото.

„Натам има само смърт“.

Истината беше, че не разполагаше с достатъчно достоверна информация за каквото и да било.

— Ще намерим място, където да се подслоним и да хапнем нещо — каза той.

Пое надолу към поредната низина. Няколко езерца се изливаха в ефирни водопади през ръбовете на терасиран релеф. Цялата околност сребрееше и искреше от водни пръски. Въздухът миришеше на влажна глина. На половината път надолу обраслата с папрати скална стена беше ерозирала, оформяйки нещо като ниша с навес отгоре. Монк поведе децата натам.

Скупчиха се под скалния корниз, отвориха раниците и наизваждаха протеинови блокчета и бутилирана вода.

Монк разгледа съдържанието на своята. Оръжия нямаше, но откри вътре топографска карта. Разгъна я на земята. Надписите бяха на кирилица. Константин приклекна до него, отхапвайки от блокче с вкус на фъстъчено масло. Монк забеляза, че планинският район на картата е изпъстрен с множество малки кръстчета.

— Мини — обясни Константин. — Уранови мини. — Плъзна пръст по надписа над картата, после махна към възвишенията наоколо им. — Южен Урал. Област Челябинск. Център на стари оръжейни заводи. Много опасно.

После посочи символите за радиационна опасност, пръснати по цялата карта.

— Много открити мини, стари радиохимически и плутониеви фабрики. Също хранилища за ядрени отпадъци. Всичките са затворени освен едно-две. — И посочи към далечината.

Монк поклати глава, местейки поглед по символите за опасност.

— А аз просто исках да разбера къде се намираме — промърмори той.

— Много опасно, разбираш? — предупреди Константин. Вдигна ръка да посочи към голямото езеро, което не се виждаше от скалната ниша. — Езеро Карачей. Там изхвърляли течните отпадъци от стария ядрен комплекс „Маяк“. Ако стоиш един час близо до езерото, след седмица ще си умрял. Трябва да го заобиколим.

Константин се приведе над картата и забоде пръст в средата на струпване от мини и радиационни заводи.

— Дойдохме оттук. Зайчарника. Стар подземен град — Челябинск 88 — където били настанени хиляди затворници, които работели в мините. Има много други такива места.

Монк си помисли за порутените блокове с вид на работнически общежития, които беше видял в пещерата. Явно някой беше намерил ново предназначение за изоставения подземен град.

Константин продължи:

— Трябва да минем покрай езеро Карачей, но без да се приближаваме. — Вдигна поглед към Монк, сякаш не беше сигурен, че го е разбрал. — Което значи, че трябва да прекосим тресавището Асанов, за да стигнем ето тук.

Момчето задържа пръст над една мина от другата страна на езерото.

Монк вдигна вежди. Нали уж искаха да избягат, да намерят някой, който да им помогне?

— Какво има там? — попита той и кимна към символа на мината.

— Трябва да им попречим. — Константин погледна към Пьотър, който се беше сгушил до Марта върху дебелия мъх.

— На кого да попречим? — попита Монк и си спомни думите на малкото момче.

„Спаси ни“.

Константин го погледна в очите.

— Ние затова те доведохме тук.

 

 

11:30

 

Генерал-майор Савина Мартова плъзна гневен поглед по събраните деца. Намираха се в главната аудитория на училището. Снимка на американеца се мъдреше върху голям плосък екран зад нея.

— Някой виждал ли е този човек да се промъква из Комплекса рано сутринта? Може да е бил с болнична роба.

Децата я гледаха с празни погледи от дървените банки. Бяха ги изкарали рано от спалните помещения и сега повече над шейсет от тях седяха на групи според цветовете на ризите си. Тези в бяло седяха най-отзад — те притежаваха генетичния маркер, но още не бяха проявили забележим талант. Сивите седяха по средата — техният талант беше налице, но не се отличаваше с нищо впечатляващо.

За разлика от десетте деца на първия ред.

Ризите на техните униформи бяха черни. Клас „Омега“. Те бяха малцината с наистина изумителни таланти. Дузината най-добри, избрани да служат на нейния син Николай в трудните времена занапред, да бъдат вътрешният съвет, оглавяван от Савина.

Николай беше болното й място, голямото й разочарование. Роден беше с маркера, но нищо повече. Генетичният зар се беше обърнал зле. Савина го беше заченала изкуствено със семенен материал от един от първото поколение. Действала беше прибързано и си плати скъпо за това. Направила го беше преди да разберат докрай генетичния аспект на феномена. На всичкото отгоре при раждането бяха настъпили усложнения, които й отнеха способността да забременее отново. Но тя беше предвидила друга съдба за Николай, друго предназначение, което щеше да доведе до реална и дълготрайна промяна. Тази цел осмисли живота й след неговото раждане.

И сега бяха толкова близо.

Плъзна отново поглед по черните ризи отпред.

И спря очи на двете празни места в групата „Омега“.

Едно дете беше изчезнало снощи.

„Пьотър“.

По същото време сестра му беше изчезнала от една зоологическа градина в Щатите. Юри още не се беше обадил с новини за момичето. Мълчеше като риба, не отговаряше дори на кодирания сигнал за извънредно положение.

Нещо определено не беше наред.

Трябваха й отговори. В гласа й се появи нова острота:

— И никой не е виждал Константин, Кишка или Пьотър да се измъкват от спалните си помещения? Никой?

Отвърнаха й все същите празни погледи.

Движение в дъното на стаята привлече вниманието й. Мъж с изпъкнали като на жаба очи влезе в аудиторията и й кимна. Облечен беше с обичайната сива униформа плюс шапка с твърда черна козирка. Открил беше нещо.

Най-после.

Савина се обърна към тримата учители отстрани.

— Върнете ги в спалните помещения и ги наблюдавайте зорко. Никой да не излиза, докато проблемът не бъде разрешен.

Изкачи стълбите към входа на аудиторията и излезе, последвана от Борсаков. Лицето му беше надупчено от шарка, на ръст стигаше едва до рамото й, което беше добре. Савина предпочиташе мъжете да са по-ниски от нея. Затова пък той имаше едри мускули, а понякога Савина го хващаше как я гледа жадно. Това също й харесваше.

Сега я следваше на крачка разстояние, докато вървяха през училището към изхода. Отвън ги чакаха двама от хората му. Единият държеше руски вълк на здрав повод. Животното ръмжеше и се зъбеше. Пазачът дръпна повода да го укроти.

Савина заобиколи отдалеч създанието. Смесица между руска овчарка и сибирски вълк, огромното животно стигаше до гърдите на Борсаков. Беше продукт на тяхната лаборатория за експерименти с животни, която за кратко наричаха Менажерията. Там експериментираха с генетични подобрения и тестваха приложенията им върху различни видове висши бозайници — кучета, котки, прасета, овце, шимпанзета. Менажерията служеше и като зоологическа градина на селцето. С течение на годините бяха установили, че децата се привързват към животните и че такива връзки се отразяват добре на психическата им стабилност. А и може би не ставаше въпрос за обикновена връзка човек-животно, а за връзка между подобрени видове, нещо като споделяне по родство.

Дори и вълкът имаше метален имплант.

Устройството обгръщаше основата на черепа му, прикрепено чрез титаниеви винтове и свързано към централната му нервна система. С едно докосване на радиопредавателя можеха да предизвикат усещане за болка или удоволствие, да подсилят агресията или послушанието, да притъпят сетивните възприятия или да предизвикат възбуда.

— Какво открихте, лейтенант? — попита тя.

— Децата не са в каверната — каза той.

Савина спря на място и се обърна.

— Претърсихме цялото село, дори изоставените блокове, и когато разширихме кръга, хванахме следа покрай задната стена, зад Менажерията. Миризмата ни отведе до един от сервизните люкове към повърхността.

— Излезли са навън?

— При това заедно с американеца от болницата, както изглежда. Дирята на децата започва именно там, в болницата.

Е, значи поне един въпрос беше намерил отговор. Американецът не беше избягал, отвличайки пътьом децата. Явно е станало обратното. Децата са му помогнали да избяга.

Защо обаче?

Какво му е толкова важното на този тип?

Този въпрос глождеше Савина още от появата на американеца. Преди два месеца руското разузнаване беше получило информация за кораб под карантина, отвлечен от пирати в индонезийски води. Разузнавателни агенции от целия свят го издирваха. Обърнали се бяха към нея за съдействие — може би нейните повереници щяха да го намерят. Един вид тест. Тест, който тя беше преминала успешно. Активираните дванайсет омеги бяха посочили острова, където пиратите държаха кораба. Руска подводница беше пратена да проучи ситуацията и се озовала в лагуната по времето, когато корабът потъвал.

Значима победа сама по себе си… докато Саша не започна да рисува с плам, който едва не стопи импланта й. Дузина рисунки от дузина гледни точки, всичките показващи давещ се човек, затиснат от огромна мрежа. Сметнала това за важно, а и водена от любопитството си, Савина предупреди руската подводница. Те вече бяха пратили водолази в лагуната.

Бързо открили мъж, отговарящ на описанието — оплетен в мрежата и полумъртъв. Пратили подводни шейни, натикали респиратор в устата му и го прибрали в подводницата.

Савина беше поискала да го транспортират тук — смяташе, че по някаква причина той ще е важен за проекта й. Но когато пристигна в Челябинск 88, американецът каза, че бил просто електротехник на туристическия кораб. По време на разпита той й се стори по-скоро глуповат, обикновен грубиянин с бръсната глава, множество белези, беден речник и без една ръка. Саша също не прояви интерес към него. Нито тя, нито друг от омегите.

Усилията й явно бяха отишли напразно, а и човекът се оказа нахалник — един ден го хванаха, че е свързал основата на липсващата си протеза към един от предавателите към повърхността. Нямаха представа какво точно е целял да направи, нито какъв сигнал е изпратил и дали изобщо е успял да изпрати нещо, но така или иначе ответна реакция не последва. От съображения за сигурност отстраниха хирургично съмнителната основа.

Минаха седмици и Савина стигна до извода, че необичайната активност на момичето е била продиктувана от детински страх за живота на давещия се човек и нищо повече. С това интересът й към американеца се изчерпа и тя го предаде на лабораторния екип от Менажерията. Те изследваха паметта, а един жив човек беше суровина, която не биваше да се похабява.

Савина беше наблюдавала операцията.

„Нещата, които направиха с него…“

Дори сега я побиваха тръпки при спомена.

Но ето че беше изчезнал. Заедно с брата на Саша, която също липсваше. Каква игричка разиграваха тези деца?

Не знаеше, а и на този късен етап от собствените си планове нямаше време да се занимава с това.

— Какво ще заповядате, генерал-майоре?

— Търсете на повърхността.

— Ще взема всички кучета — отвърна с готовност той.

Савина го спря, преди да е тръгнал.

— Не само кучетата.

Борсаков я изгледа продължително, вдигнал въпросително вежди.

— Генерал-майоре? Ами децата?

Тя се отдалечи. Не му беше времето да подбира средствата. Оставаха й десет деца. Предостатъчно.

Потвърди през рамо заповедта си:

— Пуснете и котките.

 

 

11:45

 

Пьотър седеше между краката на шимпанзето. Марта беше увила около него силните си топли ръце. Той не обичаше да го докосват, но на нея позволяваше. Сладката землиста миризма на влажната й козина го обгръщаше като одеяло. Чуваше ритмичното й дишане, усещаше пулса на сърцето и с гърба си. Познаваше Марта, откакто се помнеше. Познаваше ръцете и. След първата му операция на петгодишна възраст я бяха довели в стаята му.

Помнеше голямата й ръка. В началото се беше уплашил, но тя само клечеше по цял ден, отпуснала глава на ръба на леглото му, и го гледаше. Накрая той посегна несмело към ръката и. Плъзна любопитно пръсти по дълбоките бразди на отворената и длан. Тя го гледаше с големите са кафяви очи, влажни и разбиращи. После дългите пръсти се бяха затворили нежно около неговите.

И той разбра какво иска да му каже.

Жестът означаваше обещание.

Другите деца си играеха с Марта, плачеха в прегръдките й, стояха по цяла нощ с нея… но онази сутрин Пьотър беше разбрал истината. Тя имаше тайни, които бе поверила единствено нему. И той имаше тайни, които знаеше единствено тя.

Обгърнат от ръцете й, той се взираше в непознатата гора. Понякога ги извеждаха на открито, позволяваха им да се помотаят из гората с някой от учителите, да поседят тихичко. Но Пьотър още се плашеше тук, горе. Вятър шептеше в гората, клатеше клони и брулеше листа. Гледаше ги и знаеше, че нещо идва.

Не беше като сестра си.

Но знаеше това-онова. Сгуши се в Марта, за да не вижда дърветата. Сърцето му заби по-бързо и светът избледня, останаха само листата. Падаха, въртяха се, танцуваха… ужасяваха го…

Марта издаде тих звук до ухото му. „Какво има?“

Той трепереше неудържимо. Сърцето му се беше качило в гърлото и се блъскаше предупредително там, защото листата продължаваха да падат, все повече и повече. Веднъж Константин му бе обяснил как може да смята толкова бързо наум.

„Всяко число си има форма… дори и най-голямото, с най-много цифри, и то си има форма. Така че когато смятам, следя празното пространство между двете числа. Празнината също си има форма, определена от границите на двете числа. И това празно място също е число. Числото, което е верният отговор на задачата“.

Пьотър не го беше разбрал докрай. Той не можеше да смята като Константин, да реди мислено пъзели като Кишка, нито да вижда надалеч като сестра си. Но не познаваше друг, който да може онова, което можеше той.

Той можеше да чете сърца… всякакви сърца.

Големи и малки.

А сега нещо идваше, нещо с тъмно, гладно сърце.

Пьотър се взираше в падащите листа, докато собственото му мъничко сърце се блъскаше като полудяло в гърдите. И празнините се запълваха една по една.

Пот изби по челото му. Светът се беше свил до падащите листа и тъмните празнини помежду им, кипеше и вреше, протягаше се към него. Чу Константин да го вика някъде отдалеч.

Ръцете на Марта се свиха по-плътно около телцето му — не за да го защити от другите, а за да го задържи при себе си. Тя също познаваше сърцето му.

Той трябваше да види.

Трябваше да разбере.

Нещо идваше.

Пьотър запълни празнините с мастило и сянка, със зъби и ръмжене, със звука от меки лапи върху твърда земя. И видя какво идва.