Джеймс Ролинс
Последният оракул (20)

18.

7 септември, 10:38

Припят, Украйна

 

Грей пристегна черния колан върху руската камуфлажна куртка и раздвижи пръсти в ботушите. Ковалски му метна и шапка — странен модел с козината навън. Откраднатата униформа му ставаше що-годе, но тази на Ковалски се пукаше по шевовете. Двамата руски войници, в момента само по бельо, допреди пет-шест минути стояха на пост пред затвора. Нападението ги беше сварило напълно неподготвени, което значително улесни задачата на Грей и партньора му — да ги обезвредят и да им вземат униформите.

— Хайде — каза Грей и се отправи към един мотоциклет.

— Трепач — възкликна Ковалски.

Грей го погледна през рамо — знаеше, че Ковалски не говори за него, нито за руските карабини AN-94, които вървяха в комплект с униформите.

Мъжагата оглеждаше доволно страничния кош на мотоциклета модел „ИМЗ-Урал“.

— Открай време ми се ще да се повозя на таквоз нещо — каза той и се метна в коша.

Грей нагласи карабината през рамото си и яхна мотоциклета.

Секунди по-късно двамата се изстреляха с мощен рев през портите на стария затвор и поеха по обраслите с буренак улици на Припят. Грей хвърли поглед на часовника си.

Двайсет минути.

Приведе се напред и даде газ през избелелия, ръждив град. Асфалтът беше износен и напукан, парчета стъкло хрущяха заплашително под гумите. Зад всеки завой налитаха на неочаквани препятствия — разядени от ръжда скелети на изоставени автомобили, обрасли с мъх вехти мебели, а на едно място дори и сюрреалистична купчина ударни инструменти.

Въпреки всичко това обаче Грей караше с главоломна скорост, толкова бързо, че на завоите гумата на коша се отделяше от земята, което пък караше Ковалски да надава въодушевени крясъци. От време на време подминаваха патрулиращи по улицата войници, които вдигаха ръка за поздрав; друг път Грей мерваше изпосталели лица да надничат през счупени прозорци — явно дори този призрачен град се беше сдобил със собствени клошари.

В покрайнините на Припят три сърни побягнаха с дълги скокове, подплашени от рева на мотоциклета, и Грей даде още газ право към хоризонта и стърчащата вентилационна кула на реактора. Отделни думи и части от изречения, подсилени от високоговорители, достигнаха до тях откъм трибуните дори през рева на мотоциклета. Според Мастерсън сенатор Николай Солоков беше планирал някакво нападение срещу гостите, събрали се тук по случай запечатването на чернобилския реактор.

Какъв беше планът обаче?

Какво се криеше зад операция „Уран“?

Докато се носеха с още по-висока скорост по прясно асфалтирания участък от пътя, Грей оглеждаше напрегнато приближаващата се грамада на чернобилския комплекс. Най-напред на очи се набиваше странната конструкция встрани, нещо като несъразмерно голям закръглен навес. Дъговидният стоманен хангар отразяваше слънчевата светлина като огледало.

И се движеше.

Лъчите на слънцето се плъзгаха по извитата му външна повърхност като олио по вода. Конструкцията пълзеше към чернобилския реактор. В голямата си част комплексът беше от сив бетон и варосани повърхности, но в единия му край изпъкваше голяма изгърбена конструкция, почерняла като изгнил зъб. Гробницата на четвърти реактор, масивният черен саркофаг. Пълзящият, отворен от едната си страна хангар трябваше да погълне стария саркофаг под високата си арка.

Докато скъсяваха бързо разстоянието, Грей обмисляше трескаво възможностите. Арчибалд Полк беше умрял от тежко радиационно отравяне, което най-вероятно бе получил именно тук. Каквото и да беше намислил Николай, то несъмнено включваше стария реактор. Това беше единственото логично предположение.

Мастерсън го беше предупредил, че охраната на мястото на събитието ще е на ниво, особено при толкова много официални лица. Трибуните бяха издигнати на няма и половин километър от реактора. Грей се колебаеше накъде да поеме — към тях или към реактора. Ами ако грешеше за него? Дали пък някъде под трибуните не беше заложена бомба?

Докато мотоциклетът летеше през откритата равнина между града и Чернобил, усилен от високоговорители глас възпяваше кухо и екливо ползата от ядреното сътрудничество в новите глобални реалности. Гласът му беше познат. Чувал го беше на живо при няколкото си посещения в Белия дом.

Говореше президентът на Съединените щати.

Грей включи и тази величина в уравнението. Секретните служби със сигурност бяха покрили района, прекарали го бяха през ситен гребен многократно, заложили бяха строг протокол на действие и противодействие. Агенти на Секретните служби със сигурност имаше и при реактора — за всеки случай.

Грей плъзна поглед по мравуняка от паркирани автомобили и ванове, по гората от сателитни антени, районът на трибуните беше заобиколен отвсякъде с подвижни заграждения, пропускателни пунктове и патрулираща охрана — пеша и в открити джипове. Макар дегизировката им да бе издържала дотук, едва ли щеше да ги вкара през загражденията. Нямаха нужните документи за самоличност, нито пропуски за събитието.

Докато претегляше възможностите си, а комплексът и новоиздигнатите трибуни бързо растяха пред него, Грей неволно се изпълни със страхопочитание пред самия мащаб на проекта. Гигантският стоманен хангар се плъзгаше бавно по релси, теглен от тежки хидравлични влекачи с размера на китове. Вече беше стопил разстоянието до мъртвия реактор и се приплъзваше над него, извил арката си високо в небето, лъскавата му стомана грееше ослепително под лъчите на слънцето, толкова висок, че Статуята на свободата можеше да стъпи на собствените си рамене и пак да не стигне до тавана му.

Дори Ковалски подсвирна одобрително, впечатлен от габаритите на плъзгащата се конструкция. После се наведе към Грей и извика:

— И какъв е планът, когато…?

Грей вдигна ръка в знак да замълчи. Нов глас се беше намесил в речта на президента. Този глас също му беше познат. Говореше на руски, после повтаряше казаното на английски заради интернационалната публика.

Гласът на сенатор Николай Солоков гърмеше по високоговорителите:

— Възразявам срещу тази перверзия! — крещеше той. — Събрали сме се тук и се тупаме по раменете, задето сме изтрили тази срамна страница от руската история — не, защото сме я скрили, все едно никога не я е имало, засмели сме я под стоманена черга. А онези, които загинаха по време на експлозията, и другите — стотиците хиляди, които умряха и тепърва ще умират от рак и левкемия, а хилядите бебета с вродени деформации и умствено изоставане? Кой ще говори от тяхно име?

Вече бяха достатъчно близо, за да виждат сцената, издигната пред амфитеатралните трибуни, но не и да различат лицата на хората. Не беше и нужно да напрягат очи, защото от двете страни на сцената бяха издигнати огромни екрани. Единият показваше руския президент, другият — американския. Двамата стояха на сцената, всеки зад своя катедра. Насред хаоса в центъра обаче се различаваше друга фигура. Николай Солоков. Служители от охраната се опитваха да смъкнат сенатора долу, други го бранеха, така че да продължи да говори. Ако се съдеше по всеобщото объркване, Николай се беше качил на сцената по своя инициатива, извън предварителния сценарий на събитието, явно с цел да засили драматизма на своя излъчван по хиляди телевизионни канали протест.

Встрани от мелето мъже в черно бяха обградили президента като жив щит.

Каквото и да бе намислил Николай, то вече беше започнало. Грей се прегърби още повече и даде газ. Мотоциклетът се стрелна по черния асфалт към трибуните.

Високоговорителите нададоха кратък пронизителен вой на микрофония, после отново се чу гласът на Солоков:

— Всички вие вярвате, че красив ковчег като този бележи края на едно изтерзано минало, но грешите — всичко това е само измама и нищо повече! Чудовището вече е избягало от клетката си! Без значение колко здрав е катинарът и колко яка стоманата, не можете да го върнете зад решетките. Единственият начин да сложим край на изтерзаното минало е като променим фундаментално отношението си, като водим откровена и трайна политика. Тази церемония е само една нелепост! Поза и нищо друго! Срам за всички ни!

Най-накрая охраната надви поддръжниците на сенатора. Изтръгнаха микрофона от ръцете му и го смъкнаха грубо от сцената.

Руският президент заговори на родния си език. Тонът му беше едновременно гневен и извинителен. Американският му колега даде знак на агентите да се отдръпнат — явно не искаше да изглежда изплашен от непредвидената телевизионна изява на откачения руски сенатор. Лека-полека речите се възобновиха.

Зад трибуните и сцената, арката все така бавно поглъщаше реактора.

Грей намали скоростта. Все още не беше решил — към трибуните ли да продължи, или към реактора? Замисли се за протеста на сенатора, драматичен от началото до края си. Всичко беше майсторски режисирано. Очевидно целта беше да се създаде благовиден предлог, под който сенаторът да не присъства на събитието, да бъде отведен. Къде обаче? Едва ли би оставил тази подробност на случайността. Не би рискувал собствената си безопасност. Който и да го беше смъкнал от сцената, несъмнено работеше за него и го бе отвел на сигурно място.

Оттатък шумната група на телевизионните ванове един зелен военен джип се отдалечаваше с висока скорост. Движеше се по черен път, успореден на високите по два метра и половина релси на гигантската арка. Отъпканите коловози се отклоняваха от реактора, завивайки в широка дъга към дъното на комплекса.

На задната седалка имаше човек с костюм.

Николай.

Грей погледна нагоре. Ослепителната стоманена конструкция вече беше покрила наполовина черния корпус на саркофага. Още петнайсетина минути и щеше да го погълне изцяло. Трибуните бяха на четиристотин метра от реактора.

Трябваше да реши най-после.

Представи си Николай Солоков, седнал зад бюрото в охранителната будка по време на разпита. От кройката на дрехите си до подбора на изразни средства той беше човек арогантен и самоуверен, човек с его, което можеше да се равнява единствено с нуждата му да контролира всичко около себе си. Опасен коктейл, който се излъчваше от него на вълни.

Николай несъмнено би искал да види онова, което щеше да последва.

Тогава защо се криеше зад реактора?

Освен ако…

Грей насочи мотоциклета встрани от прясно асфалтирания път и пое през полето, право към края на релсите с намерение да пресрещне джипа там.

— Пиърс! — изкрещя Ковалски. — Къде отиваме?

— Да спасим президента.

— Но трибуните са натам! — Ковалски посочи в обратната посока.

Грей не си направи труда да му отговори, зает да направлява мотоциклета през неравния терен. Ковалски стискаше здраво страничните дръжки на коша. Грей даде още газ с риск да обърне машината в някоя по-голяма бабуна. Кал и трева хвърчаха зад мотоциклета.

Пред тях джипът летеше успоредно на четиристотинте метра релсов път. Вече беше почти в края на паралелния участък. А Грей — на цяло футболно игрище разстояние от черния път. Ако успееше, щеше да е на косъм.

На всичкото отгоре ги бяха забелязали.

Някой сочеше към мотоциклета им. От разстояние двамата с Ковалски сигурно приличаха на руски войници, решили да си организират оф-роуд приключение. Кратко объркване в джипа, на друго не можела да се надяват.

— Ковалски?

— Какво?

— Ще можеш ли да уцелиш някоя от задните им гуми, когато навлязат в завоя?

— Ти да не си луд? — възкликна мъжагата, гласът му беше накъсан от тракане на зъби. В коша друсането явно се усещаше доста по-силно.

— Дръж се.

Грей зави и изведе мотоциклета на суха пясъчна ивица. Дъждовете бяха отмили горния слой на почвата и теренът тук беше значително по-равен и гладък.

— Стреляй! — извика той на Ковалски.

Едрият мъж вече беше освободил карабината си. Надигна се, запъна крака и гръб в ограничителите на коша и вдигна пушката на рамо. Грей го чу да мърка на оръжието:

— Хайде, татьовото, дай да не се излагаме.

Джипът беше стигнал края на релсите. Преди острия завой намали, но въпреки това едва не излетя от пътя.

Грей чу двоен пукот откъм коша. Руската AN-94 изстрелваше по два патрона с всяко натискане на спусъка. След част от секундата джипът внезапно се завъртя — шофьорът бе загубил контрол над машината, лявата задна гума димеше, раздрана на парцали. Джипът се хлъзна встрани и се натресе в бетонен стълб в края на релсите.

Ковалски извика възторжено и погали оръжието.

— Благодаря ти, миличко!

По-нататъшните му хвалебствени излияния бяха прекъснати без време, когато мотоциклетът стигна края на пясъчната ивица и отново пое по неравен терен. С хвърчащи изпод гумите камъчета, машината им се стрелна напред и след секунди излезе на пътя.

Руският джип не беше помръднал след сблъсъка едната му страна бе хлътнала, смазвайки до смърт войника на седалката до шофьора. Останалите трима бяха избягали от катастрофиралата кола към лабиринта от бетонни заграждения и ниски метални бараки, които изпълваха пространството между двете релси.

Грей тъкмо бе взел завоя, когато откъм трибуните долетя вълна от силни ръкопляскания и възторжени викове. Церемонията наближаваше своята кулминация. Шумът беше толкова силен, че изстрелите почти се загубиха в него. Предната гума на мотоциклета се пръсна, но Грей беше очаквал атаката и предвидливо бе насочил машината така, че катастрофиралият джип да остане между тях и бегълците. Наби спирачка и скочи от мотоциклета.

Ковалски се измъкна от коша и двамата клекнаха зад джипа.

Още куршуми рикошираха от смазаната машина.

Грей надникна иззад задната броня. Мерна човек в костюм да се отдалечава на бегом между масивните релси от бетон и стомана, които се издигаха от двете страни — почти на три метра височина.

Николай Солоков тичаше като спринтьор на триста метра — в случая те го водеха до задния край на плъзгащата се арка. Грей се опита да стреля по него, но в бронята на джипа се заби куршум, на сантиметри от ухото му. Преди да се дръпне, зърна димящ пистолет в ръцете на чернокоса жена.

Елена.

Грей се скри зад джипа, като псуваше наум.

Ковалски извика — куршум беше одраскал рамото му. Жената и войникът ги бяха хванали в капан. Грей си погледна часовника. Десет минути.

 

 

Николай чу стрелбата зад себе си. Инстинктите го пришпорваха да затича още по-бързо по пистата между издигнатите релси, но беше изкълчил левия си глезен при катастрофата. Не му оставаше друго, освен да разчита на Елена.

Двама работници вървяха зад плъзгащия се стоманен бункер. Масивната конструкция се придвижваше бавно по релсите с трийсетина сантиметра в минута, теглена от тежки хидравлични влекачи.

Сервизен люк с размерите на гаражна врата осигуряваше достъп до вътрешността на хангара. Той беше и основната причина Николай да се отдели от другите. Не можеше да стои пред отворената врата, когато операция „Уран“ започнеше.

Закуцука възможно най-бързо по настланата с пресован чакъл писта между релсите. Трябваше да мине през люка, да прекоси вътрешността на хангара и да излезе от другата му страна преди запечатването.

Дори той не можеше да спре операция „Уран“.

Можеше само да се махне от пътя й.

Планът беше формулиран още през хиляда деветстотин деветдесет и девета, когато започна проектът по изграждането на новия саркофаг, който да стабилизира и покрие стария. Инженерните проучвания отдавна показваха, че старата крипта може да се срине всеки момент, оставяйки на открито двеста тона Радиоактивен уран. Части от стария саркофаг вече се ронеха. В корпуса му се бяха образували миниатюрни пукнатини и дупчици. Затова първата фаза на проекта предвиждаше стабилизирането на старата крипта — запечатване на пробойните, укрепване на носещите колони и обезопасяване на вентилационна та кула. Всичко това беше направено, докато масивната арка на новото убежище се строеше на четиристотин метра от мястото на укрепителните работи.

Въпросните ремонтни дейности приключиха още през деветдесет и девета, както и други неща покрай тях, тайни неща. След разпадането на Съветския съюз корупция обхвана всички нива на държавата. Срещу сравнително скромна сума в новите укрепващи колони бяха поставени четири взривителни заряда. Заряди, които бяха кротували до вчера. Снощи един от хората на Николай беше пратил сигнал, който да активира таймерите на детонаторите, така че взривовете да съвпаднат по време с края на церемонията — с мига, в който новият саркофаг ще покрие докрай стария. Нямаше начин таймерите да бъдат спрени.

Точно две минути преди хангарът да бъде запечатан, бомбите щяха да се взривят. Никой нямаше да ги чуе дори. Щеше да се разнесе само трясъкът на бетон, а после от корпуса на стария саркофаг щеше да се срине цял участък — онзи, който гледаше към трибуните. В продължение на цели две минути трибуните щяха да се къпят в огромни количества радиация преди убежището да измине последните сантиметри до бетонната стена зад саркофага и да се самозапечата окончателно. Облъчването нямаше да е достатъчно, за да предизвика смърт на място. Всъщност присъстващите нямаше да почувстват нищо особено. Но за тези две минути всички наоколо щяха да получат смъртоносна доза радиация.

И до няколко седмици щяха да са мъртви.

Сред тях президентът и министър-председателят на Русия и чуждестранни политици от най-висок ранг — от Европейския съюз, от Северна и Южна Америка. При успех мисията на Николай щеше да хвърли в хаос правителствата на водещите държави по света, а когато радиационната зараза на другата операция — тази, която майка му ръководеше от Челябинск 88, придобиеше глобални размери, светът щеше да изпита остра нужда от силен глас, от човек, който отдавна е предупреждавал за опасността от точно такава катастрофа, но не е имало кой да го чуе.

И хората щяха да се обърнат към единствения оцелял от операция „Уран“.

А през идните месеци — с помощта на тайната си секта от саванти — Николай щеше да демонстрира забележителна далновидност и безпогрешна интуиция.

И от руините на предстоящата катастрофа бързо щеше да се издигне до върховете на властта в Русия, а оттам влиянието му щеше да се разпростре върху целия свят. Руската империя щеше да се въздигне от радиоактивната пепел и да поведе света в нова посока.

Именно тази мисъл го тласкаше напред сега.

Докуцука до двамата мъже, които вървяха след стоманената арка. Извади пистолет от джоба си. Два изстрела в главата. Почти от упор. Работниците се свлякоха върху чакъла. Наличието на очевидци беше недопустимо.

Николай се вмъкна в отворения сервизен люк в задната стена на хангара. Стъпките му ехтяха в тунела — стоманените стени на убежището бяха дебели дванайсет метра и люкът беше по-скоро тунел през метала.

След десетина крачки Николай се озова в сърцето на арката.

Въпреки отчаянието си той зяпна невярващо, изумен от размерите на това затворено пространство. Стоманената арка се издигаше на сто метра над него и беше два пъти и половина по-широка. Не съществуваше дума, която да опише великанските й размери. Като звезди в нощно небе, стотици лампи осветяваха неизбродната сърцевина, монтирани по протежение на стоманеното скеле, което обточваше вътрешността на арката. Лабиринт от жълти релси кръстосваше тавана високо горе. Гигантски роботизирани кранове чакаха неподвижни, готови да разрушат стария саркофаг. Гигантски куки с размерите на корабни котви и тежки стоманени щипци висяха от водачи прикрепени към релсите.

Николай се отърси от мига на благоговение и побърза да натисне големия червен бутон, който затваряше сервизния люк. Отворът зад него започна да се затваря, капакът се спускаше бавно, задвижван от сложна хидравлична система.

Според първоначалния план двамата с Елена трябваше да се скрият в контролен павилион навън. Павилионът, от който се насочваха дистанционно крановете и водачите във вътрешността на хангара, се намираше близо до срещуположния спрямо експлозивите край на арката и имаше дебела оловна обшивка, която да защити техниците от евентуално изтичане на радиация. А и отдалечеността му от мястото на взривовете щеше да намали допълнително опасността за него и Елена.

Николай трябваше да стигне до този павилион, а трябваше и да защити някак Елена, която бе останала на открито в края на релсите. Макар и извън обсега на пряката радиационна вълна, тя можеше да попадне в разсеяното лъчение, проникващо през отворения сервизен люк. Дозата едва ли щеше да я убие, но можеше да навреди сериозно на способността й да роди здрави деца.

Така че Николай затвори люка, за да защити бъдещото си генетично наследство. Трябваше да си признае обаче, че решението му беше продиктувано и от друг фактор — жената не му беше безразлична. Майка му би сметнала подобни нежни чувства за проява на слабост, но той не можеше да отрече гласа на сърцето си.

Затвори шлюза след себе си и продължи напред.

 

 

— Елена! — извика Грей иззад джипа. — Трябва да ни помогнеш!

Отговор не последва. Поне не от Елена.

— Пиърс, с приказки няма да се измъкнеш от тия говна, уверявам те — каза Ковалски, който клечеше на няколко крачки от него. Кръв сълзеше от плитката рана на рамото му и избиваше през материята на якето. — Оная кучка е луда. Само не разбирам защо на най-добрите стрелци непременно трябва да им хлопа дъската.

— Не мисля, че е луда — измърмори Грей. Поне се надяваше да не е.

Не му беше убягнала реакцията й при новината, че Саша е биологично дете на Николай. Реакция, в която се преплитаха шок и искрена загриженост. Имаше някаква връзка между Елена и момичето, нещо по-силно от обичайната привързаност между хора с еднаква съдба.

Не му оставаше друго, освен да разчита, че е прав.

— Саша дойде при мен! — извика Грей. — Сама ме намери. Не случайно ни прати тук.

Мълчанието се проточи. А после Елена най-после проговори:

— Как? Как по-точно ви е насочила Саша?

Изпитваше го.

Грей си пое дълбоко дъх. Вдигна пушката си във въздуха и я хвърли настрани.

— Пиърс… — изръмжа Ковалски. — Ако си мислиш, че ще си хвърля пушкалото, значи си луд колкото нея.

Грей се изправи.

Видя как пушката на руския войник се обръща към него. За щастие Елена също стана, извика нещо и го спря, преди да е натиснал спусъка. Явно Грей я беше заинтригувал достатъчно с думите си за Саша. От другата страна на пътя Елена и войникът се бяха окопали зад истинска крепост от бетонни стълбове Тя държеше пистолета си насочен към него.

Грей отговори на зададения преди малко въпрос:

— Как ни е насочила Саша? С рисунки. Най-напред доведе циганите до прага ми. После нарисува картина на Тадж Махал, която ни заведе в Индия. Там открихме истинското ви наследство и история. Сама се запитай защо. Саша е специална, нали така?

Елена само го гледаше с непроницаемите си тъмни очи.

Грей прие това за потвърждение и продължи нататък с надежда жената да чуе истината в думите му.

— Защо ни прати в Индия? Защо изобщо ни забърка в тази история? И защо сега? Трябва да има причина. Според мен Саша — съзнателно или не — се опитва да спре онова, което вие сте замислили.

Елена продължаваше да не реагира на думите му, но пък Грей още беше жив, така че…

— Саша ни тласна по пътя, който ни отведе до вашите корени — от Делфийския оракул през циганските кланове, та до ден днешен. Мисля, че кръвната ви линия не е възникнала току-така, без причина. Може би съществува велико пророчество, което още не се е сбъднало.

— Какво пророчество? — попита Елена.

В гласа й се прокрадна страх, сякаш знаеше какво има предвид Грей и това я плашеше до смърт. Дали пък в психиката им не беше запечатан някакъв кошмар? Грей си помисли за мозайките, които бяха открили по стените на гръцкия храм в Пенджаб. Особено последната, онази с огнената фигура, издигаща се сред кълба дим от омфалоса. Той реши да рискува и набързо описа какво са открили, като завърши с думите:

— Фигурата приличаше на момче с очи от пламък.

Пистолетът в ръката на Елена започна да трепери… макар и не толкова, че да се отклони от целта си. Грей я чу да изрича някакво име, нещо като „Питър“.

— Кой е Питър? — попита Грей.

— Пьотър — поправи го тя. — Братчето на Саша. Понякога има кошмари. Събужда се с писъци и казва, че очите му горят. Но… но…

— Какво? — настоя Грей, заинтригуван въпреки натиска на изтичащото време.

— Когато той се буди, се будим и ние, всички. И за част от секундата виждаме как Пьотър гори. — Тя поклати глава. — Само че неговият талант е емпатията, съпричастието. Много е силен. Обяснявахме си кошмарите му с някакъв страничен ефект на дарбата му, който се излъчва и към нас. Нещо като емпатично ехо.

— Ехото не е било само от Пьотър — изрече на глас мислите си Грей. — Било е ехо, идващо от самото начало.

„Къде свършваше обаче?“

Грей погледна изпитателно към Елена.

— Не вярвам, че дълбоко в себе си одобряваш онова, което ще се случи. Саша категорично не го иска. Тя ме доведе тук. Ако искаше планът на Николай да проработи, просто трябваше да си замълчи. Но не го направи. Доведе ме при теб, Елена. При теб. Сега, в този момент. От теб зависи да помогнеш на Саша или Да унищожиш започнатото от нея. Изборът е твой.

Решението й дойде мълниеносно, сякаш по инстинкт. Завъртя се на пета и стреля. Руският войник се строполи мъртъв на земята.

Грей тръгна бързо към нея.

— Как да спрем операция „Уран“?

— Никак — отвърна тя. Изглеждаше леко замаяна, сигурно от внезапната смяна на ролите или просто се събуждаше от дълъг сън.

Елена даде пистолета си на Грей, сякаш разбираше къде трябва да отиде той. И той тръгна по пистата между релсите. Щом тя не знаеше как да спрат операция „Уран“, може би Николай щеше да знае.

— Трябва да побързаш — каза тя. — Аз… може би имам начин да помогна.

Обърна се и погледна към задната част на комплекса, накъдето се бяха отправили с Николай преди намесата на Грей и Ковалски.

Грей посочи мотоциклета. Макар и със спукана предна гума, пак щеше да е по-бързо отколкото пеша.

— Ковалски, помогни й.

— Ама тя ме простреля.

Грей нямаше време да спори с него. Обърна се и хукна през гората от бетонни стълбове. Пътят се отвори пред него между високите релси. В другия край на пистата Николай вече се беше прехвърлил през голямата врата в металната стена на арката и изчезваше в мрака.

Грей тичаше с всички сили.

Оставаха шест минути.

А после видя как черният отвор в стоманената стена започва да се стеснява. Вратата се затваряше.

 

 

Избягали бяха от затвора, но какво щяха да правят сега?

Елизабет подтичваше след Росауро, а Лука вървеше най-отзад и пазеше с пистолета си гърбовете им. Мастерсън куцукаше с помощта на бастунчето си и се мъчеше да не изостава от Елизабет, която го придържаше за лакътя като допълнителна опора.

Първата им задача беше да намерят телефон и да вдигнат тревога. Само че целият град изглеждаше изоставен и пълен с призраци. Брези издигаха снагите си сред разбития уличен паваж, бурени растяха навсякъде, сградите бяха покрити с мъхове и лишеи. Как щяха да намерят работещ телефон тук?

— Следващата пресечка! — изхъхри Мастерсън и размаха бастунчето, прехвърлил тежестта си върху здравия крак. — Вляво. Хотел „Полисия“ би трябвало да е в края на улицата.

Идеята беше негова. Явно хотелът е бил реновиран за галавечерята предния ден, а тази сутрин е бил отправна точка за поканените на церемонията.

Как стоеше въпросът с неканените гости обаче?

Докато се измъкваха от затвора, Елизабет беше зърнала Грей и Ковалски да се отдалечават с главоломна скорост, яхнали смешен мотоциклет. Надяваше се, че са добре и че ще успеят някак да спрат онзи мръсник. Самата тя се чувстваше ужасно — главата я болеше, очите й сълзяха от взиране. Напрежението и страхът й идваха в повече.

— Съжалявам, Елизабет — промълви Мастерсън, като с мъка си поемаше дъх.

Тя хвърли поглед към него. Знаеше, че извинението му не е само заради опасното приключение, в което беше забъркал нея и спътниците й.

— Наистина не знаех, че баща ти е в опасност — обясни той. — Мислех, че интересът на руснаците към работата му е обикновен индустриален шпионаж, че просто искат да откраднат това-онова от изследванията му. Не съм си и помислял, че може да пострада, камо ли да умре заради това.

Макар да разбираше обстоятелствата, ръководили действията на професора в миналото, и да си даваше сметка за международната заплаха в момента, Елизабет не намираше в сърцето си сили да му прости. Нито заради баща си, нито задето ги беше забъркал в тази история без тяхно съгласие. Писнало й беше от тайни — и от неговите, и от тези на баща й.

Тъкмо наближаваха пресечката, когато от един вход излязоха двама руски войници. Единият хвърли догоряла цигара на земята и я смачка с крак. Другият вдигна пушката си и излая на руски:

— Как тебя зовут?

— Оставете на мен — прошепна им Мастерсън и даде знак на Росауро и Лука да свалят оръжията си.

После нагласи бялата си шапка и се облегна тежко на бастуна си. Изкуцука най-отпред и извика на руски:

— Доброе утро!

И продължи без никакво запъване, явно владееше езика добре. Елизабет разбра само две думи — „Лондон Таймс“. Мастерсън се опитваше да ги представи като специални пратеници на вестника.

Войникът свали оръжието си.

— Вие сте англичанци.

Мастерсън кимна, изобразил широка и леко смутена усмивка на лицето си.

— Говорите английски. Чудесно. Загубихме се и не знаем как да стигнем до хотел „Полисия“. Дали не бихте били така добри да ни заведете там?

Ако се съдеше по усилно набръчканите им чела, войниците май не го бяха разбрали докрай. Мастерсън използваше слабото им познаване на английския език, за да ги обърка и отклони от подробностите на съшитото си с бели конци прикритие. Ако не друго, войникът с пушката поне беше схванал накъде са тръгнали.

— Гостиница „Полисия“? — попита той.

— Да! Браво. Бихте ли ни завели там?

Войниците си размениха няколко бързи фрази на руски. Накрая единият сви рамене, а другият кимна и се обърна.

В същия миг някъде зад тях мотоциклетен двигател раздра тишината на призрачния град. Мотор с мигаща синя лампа и страничен кош изскочи на улицата откъм затвора, понесъл двама войници с кожени шапки. Е, дотук с късмета ни, горчиво си помисли Елизабет. Двамата на мотора крещяха на руски към тях.

И войниците, които щяха да ги водят в хотела, застинаха насред крачка.

— Загазихме — каза Мастерсън и бутна Елизабет към улицата. — Бягай!

Росауро се завъртя на пета и изрита по-близкия войник в лицето. Чу се пукот на счупена кост и мъжът залитна тромаво назад. Другият вдигна оръжието си, но Лука го изпревари. От рамото на войника бликна кръв, инерцията на куршума го завъртя, все едно го е ритнало муле, но оръжието оживя в ръцете му и стакатото на автоматична стрелба се плисна към тях в полукръг.

Мастерсън се обърна да прикрие Елизабет с тялото си, а Лука и Росауро се проснаха на земята. Професорът връхлетя отгоре й и я събори на колене. Пистолетът на Лука изтрещя отново и автоматичната стрелба секна.

Мастерсън се плъзна настрани и се свлече на пътя. Елизабет беше усетила куршумите, които разкъсаха тялото му. Той се търколи по гръб. Под него кръвта се събираше на локва.

— Хейдън!

Той й махна да върви, като все така стискаше бастуна си.

— Бягай!

Мотоциклетът ревеше по улицата към тях.

Росауро я издърпа на крака.

Лука стреля по мотоциклета, но машината свърна и намери прикритие зад някакви изоставени коли. Войникът в коша отвърна на стрелбата и куршумите се забиха в паважа до краката им.

— Съжалявам, Елизабет — повтори Мастерсън. На устните му изби кървава пяна.

— Хейдън… — Тя вдигна ръка пред устата си, неспособна да намери думи, с които да му благодари и прости.

Ала той изглежда го прочете в очите й, защото кимна едва доловимо и спокойна усмивка разведри за миг лицето му.

— Върви… — изрече с последни сили той и очите му се затвориха.

Росауро я повлече по улицата към следващата пресечка. Лука продължи да стреля в движение… а после пистолетът му замлъкна, останал без патрони. Стрелбата откъм мотоциклета все така ги гонеше по петите.

Росауро тичаше покрай сградите и насърчаваше с викове спътниците си, докато един ръждясал камион не ги прикри временно от куршумите.

— Зад ъгъла! — извика тя.

Само че нямаше как да стигнат дотам.

Мотоциклетът изрева отново зад тях — бързо щеше да ги догони сега, когато стрелбата откъм бегълците беше секнала.

Елизабет погледна през рамо. Докато мотоциклетът лавираше между труповете по улицата, Мастерсън се претърколи с последни сили и мушна бастуна си в предните спици. Яката дървесина се сцепи, а мотоциклетът се изправи на предната си гума и се преобърна. Плъзна се по неравния паваж, като хвърляше искри и оставяше кървава диря след себе си.

— Бързо! — пришпори ги Росауро.

Ревът на мотоциклетния двигател навярно беше прикрил стрелбата, но така или иначе трябваше да се махнат оттук по най-бързия начин. Стигнаха до завоя и продължиха по пресечката. На триста-четиристотин метра По-нататък се издигаше голям хотел, прясно боядисан и ярко осветен. Няколко лъскави черни лимузини бяха паркирани до бордюра.

Забързаха натам. Лука захвърли празния пистолет и всички се постараха да пооправят и изтупат дрехите си от прахта. Когато наближиха хотела, забавиха крачка и поеха спокойно към входа. Никой не ги спря. Хотелът беше почти празен — двама от шофьорите на лимузините седяха във фоайето, а на рецепцията се размотаваха няколко служители. Изглежда всички други бяха отишли на церемонията. Росауро тръгна към рецепцията.

— Мога ли да използвам някакъв телефон? Ние сме… от „Ню Йорк Таймс“.

— В пресцентъра… ей там — каза на колеблив английски омърлушеният млад мъж и посочи към една врата в дъното на фоайето.

— Спасибо — благодари му Росауро.

Поведе ги към вратата. Пресцентърът беше квадратно помещение с тесен плот покрай стените. В средата на залата имаше голяма маса с всички необходими офис консумативи — пакети хартия, тефтери, химикалки, телбодове. Но погледът на Елизабет се спря върху двайсетината черни телефона, подредени в редица на плота при стената.

Росауро отиде при най-близкия, вдигна слушалката и кимна доволно — телефонът работеше. Тя започна да набира и каза:

— Ще предупредя централното командване. Те ще вдигнат тревога и с малко късмет евакуацията ще започне навреме.

Елизабет се тръсна на един стол. В очертаващото се временно затишие тялото й реши да напомни за себе си. Побиха я тръпки, а после започна да се тресе. Цялата. Не можеше да спре. Смъртта на Мастерсън… смъртта на Мастерсън бе пречупила нещо в нея, беше отворила пробойна. И сега сълзите потекоха на воля — изливаха скръбта й за професора, за баща й също.

Росауро набра последната цифра и зачака. Между веждите й бавно се вдълба бръчка на недоумение.

— Какво има? — попита Лука. Тя поклати смутено глава.

— Никой не отговаря.

 

 

00:50

Вашингтон

 

Пейнтър почука леко на вратата на съблекалнята и я отвори предпазливо. Посрещна го насочен в лицето пистолет. Кат свали оръжието и се отпусна облекчено.

— Как са всички? — попита той и влезе след нея.

— Засега добре.

Охранител на Сигма зае мястото й при вратата. Кат поведе Пейнтър към централното помещение, пълно с пейки и метални шкафчета. В дъното имаше вход към душовете и сауната.

Кат тръгна по една от страничните пътеки. Пейнтър я последва и видя Малкълм на една от пейките. Лиза седеше на пода, прегърнала Саша през раменете. Момичето вдигна към него големите си сини очи и се залюля леко напред-назад. После видя Кат и видимо се отпусна.

Лиза стана. Беше сменила престилката си и от кръвта нямаше и помен. Кат се наведе, вдигна Саша и седна на пейката, като нагласи детето в скута си. После прошепна нещо в ухото й, нещо, което накара момичето да се усмихне.

Лиза прегърна за миг Пейнтър, после вдигна очи към него.

— Какво има? — прошепна разтревожено тя.

Той смяташе, че се прикрива добре, но как да скриеш докрай толкова гняв и мъка?

— Шон — промълви той.

Кат и Малкълм погледнаха към него. Пейнтър си пое дълбоко дъх.

— Онзи мръсник го уби. — Още чуваше изстрела, воя на претоварените високоговорители. Още виждаше как приятелят му пада на пода.

— О, Боже… — ахна Лиза и се притисна към него.

— А сега слиза насам. Претърсва комплекса за момичето — каза Пейнтър и си погледна часовника.

Кат се досети първа:

— Извънредният протокол?

— Остават четири минути. — Молеше се да не е пропуснал нещо. Въздухът вече тежеше от сладникавата миризма на катализатора.

— А ако се наложи да защитаваме това помещение? — попита Кат — Изстрелите могат ли да възпламенят въздуха?

Пейнтър поклати глава — Съединението действа като аерозолиран С4. Нужна е силна електрическа искра, за да се възпламени, а не обикновена.

Лиза не се отделяше от него.

— Какво ще правим?

Пейнтър им даде знак да стават. Решен беше да ги защити на всяка цена. Повече жертви не би могъл да понесе. Уви, възможностите му бяха на изчерпване.

— Ще се скрием.

 

 

Мейпълторп вървеше след отряда командоси по коридора.

Прибягвал бе до услугите на същата група много пъти в миналото — наемнически отряд, включващ бивши членове на британските специални военновъздушни сили и южноафриканските бригади със специално предназначение. Те бяха ръженът, с който разместваше фигурките върху световната политическа карта. Готови бяха на всичко — покушения, отвличания, изтезания, изнасилвания. Това бяха хората, които привеждаха в действие всяка негова секретна операция.

А най-ценното им качество беше способността им да изчезват без следа след края на всяка мисия.

Страната оцеляваше благодарение на корави мъже като тях. Защото отиваха там, където други не смееха да пристъпят.

Водачът стигна до една врата в дъното на коридора. Съблекалня, ако се съдеше по табелката. Войникът вдигна свита в юмрук ръка. В другата държеше електронен следотърсач.

Трент Макбрайд беше докладвал, че предавателният микрочип на момичето все още функционира. Нямаше къде да я скрият. Уловили бяха сигнала й на това ниво.

Командосът го погледна въпросително — чакаше заповед да действат.

Мейпълторп му махна да продължава, после си погледна часовника. Извънредният протокол щеше да се задейства след три минути. Искаше да приберат и евакуират момичето преди това, в случай че Пейнтър Кроу реши да не отмени огнената буря. Ако действаха достатъчно бързо, не би трябвало да има проблем. В другия край на коридора имаше авариен изход към подземен гараж.

Войниците пред него разбиха вратата и нахълтаха приведени в помещението. Мейпълторп ги последва и затвори след себе си. Войниците си разменяха кратки кодирани реплики, докато се развръщаха да покрият редиците от пейки и шкафчета.

Мейпълторп тръгна след командоса с проследяващото устройство и двамата войници, които го прикриваха по фланговете. Водачът тичаше приведен между шкафчетата, вдигнал ръка пред себе си. Накрая стигна до източника на сигнала и посочи.

В последвалата тишина Мейпълторп чу тихо скимтене иззад вратата на едно от металните шкафчета.

„Най-после“.

Вратата беше заключена с малък катинар, но един от другите войници извади компактна резачка за болтове и след миг катинарът издрънча на пода.

Мейпълторп махна нетърпеливо. Времето им изтичаше.

— По-бързо!

Водещият командос отвори вратата на гардеробчето. Мейпълторп зърна цифров диктофон, радиопредавател… и свързан към вратата пистолет-тазер.

Капан.

Завъртя се и си плю на петите.

Зад него пистолетът стреля. Чу се силен пукот на електричество.

Мейпълторп изпищя, чул характерния всмукващ звук на възпламеняващ се газ. Застигна го гореща вълна, после въздухът се подпали. Огнената топка го подхвана и го захвърли по пътеката между гардеробчетата. Дрехите му се овъглиха за миг. Огън изпълни дробовете му, скалпът му изгоря до кост. Ударната вълна го запрати в стената и той се срина, загубил всяка прилика с човешко същество — запалена факла от чиста агония.

Търколи се отчаяно. Горя цяла вечност… докато мракът не го отнесе.

 

 

Един етаж по-надолу, в съблекалнята на гимнастическия салон, Пейнтър слушаше писъците, долитащи от лазарета точно над тях. Беше нагласил капана горе, сигурен, че Мейпълторп ще тръгне по електронната следа на микрочипа. Заложил беше един от радиопредавателите „Кобра“, които бяха използвали, за да отвлекат хеликоптерите от обезопасената квартира. Както и преди, беше нагласил устройството да имитира сигнала на момичето.

Като малък Пейнтър често ходеше на лов с баща си в резервата „Машантукет“, племенните земи на неговия народ. Още тогава умееше да залага капани и да подвежда плячката. Днес беше направил същото Мейпълторп и хората му бяха налетели на фалшивата следа като молци на пламък.

И също като молци бяха изгорели.

Пейнтър не чувстваше угризения заради стореното. Шон Макнайт още му беше пред очите — как се срива безжизнено на пода. Други двама служители на Сигма също бяха загинали. Пейнтър погледна часовника си. Минутната стрелка премина дванайсет. Току-що беше станало един през нощта — часът, заложен в извънредния протокол.

Той затаи дъх, но не се случи нищо.

По-рано, след като зареди протокола, беше изтичал до центъра за машинен контрол и бе обезвредил ръчно електронната система за подаване на искра. Планът му изискваше комплексът да се изпълни с катализаторния газ, но за другото Мейпълторп беше прав — Пейнтър не можеше да обрече на мъчителна смърт пленените от командосите свои колеги, дори и за да защити момичето. Затова беше заложил капана, локализирайки огнената буря до едно-единствено помещение и подмамвайки Мейпълторп и отряда му натам.

Сега, когато голяма част от войниците бяха обезвредени, а водачът им — мъртъв, останалите най-вероятно щяха да се оттеглят, без да създават проблеми.

Лиза се облегна на него.

— Има ли опасност огънят да се разпространи?

Отговорът дойде незабавно. Противопожарната система се задейства и от тавана се заизливаха щедри количества вода и пяна.

— Свърши ли се? — попита тя.

Пейнтър кимна.

— Тук да.

Другаде обаче играта още продължаваше.

 

 

10:53

Припят, Украйна

 

Грей тичаше към затварящата се стоманена врата в задния край на гигантския хангар. Стъпките му отекваха по пистата между високите релси. Мина покрай труповете на двама застреляни в главата работници.

Пулсът гърмеше в ушите му, но не успяваше да заглуши докрай аплодисментите откъм далечните трибуни — за миг го обзе абсурдното усещане, че е атлет, който спринтира към финиша в състезание на четиристотин метра, а публиката на стадиона го насърчава с викове и ръкопляскания. Само че в това състезание животът на публиката зависеше от това дали той ще пресече финиша навреме.

С последен напън на мускули, сърце и дробове, Грей стигна до люка и се метна по корем под спускащата се врата. Само дето не беше врата като врата, а стоманен сегмент с дебелина десетина метра. Грей лазеше трескаво напред, а стоманата се спускаше неумолимо към него. Обзе го паника. Дращеше с ръце и риташе с крака под стоманената тежест, която вече облизваше дрехите му.

Най-после стигна ръба и се претърколи през него. Не губи време в разглеждане на забележителности — хвърли само един поглед наоколо си, колкото да вземе мерките на гигантската, висока колкото десететажна сграда пещера от стомана с безкрайни скелета покрай стените, похлупила масивна конструкция от бетон и почернял метал. Позорно известният саркофаг, надгробната плоча на четвърти реактор. Хангарът го беше покрил почти изцяло. В другия край се издигаше бетонна стена. Стоманеният хангар всеки Момент щеше да се придвижи до нея и да запечата окончателно стария саркофаг.

Засега обаче арка от слънчева светлина обточваше саркофага като огнена дъга. Единствената пролука към външния свят, която се смаляваше пред погледа на Грей.

Нечий глас долиташе отляво, извън хангара. Говореше на руски, гордо и бойко, усилен от високоговорителите при трибуните. Чуваше се и постоянното фоново громолене на хидравличните влекачи, които теглеха хангара на метри от последната му спирка.

А после вдясно изтрещя пистолет.

Грей си спомни мъртвите работници вън.

Николай оставяше след себе си пътека от трупове.

Хукна по посока на изстрела, като лавираше ниско приведен между листове строителна стомана, купчини натрошен бетон и един изоставен мотокар. Въздухът миришеше на машинно масло и ръжда. Грей наближи ъгъла на саркофага и освободи пистолета от колана си.

Надникна зад ъгъла — Николай се отдалечаваше с накуцване към стесняващата се светла ивица. Оставаха му двайсетина метра. Грей се прицели.

— Николай! — извика той.

Другият мъж се стресна, подскочи и се обърна рязко.

— Не мърдай! — извика Грей.

Николай се огледа трескаво за миг, после се обърна отново и побягна. Грей не смееше да стреля, защото рискуваше да го убие. А не можеше да го убие, преди да е разбрал какво точно има да става. Но нямаше избор. Прицели се внимателно и стреля. Здравият крак на Николай се сгъна под него и той се срина на земята.

Грей хукна натам, но хора като Николай не се издигаха до върховете на властта без железен самоконтрол в моменти на стрес. Сенаторът се търколи зад куп стоманени греди и на свой ред откри стрелба, която принуди Грей да се метне встрани зад палета с дървен материал.

— Чортп! Родился через жопу! — изпсува го на руски Николай. Гласът му прозвуча пискливо, на крачка от истерията. После сенаторът изкрещя към Грей: — Де можем да останем тук, сволоч! Имаме по-малко от три минути.

Зад купчината стоманени греди светлата ивица между масивната бетонна стена и плъзгащия се хангар бързо се стесняваше. Пролуката се беше свила до метър-метър и двайсет. Нищо чудно, че Николай бързаше толкова.

— Тогава ми кажи как да спра операция „Уран“! — извика му Грей.

— Никой не може да я спре! Автоматична е и задейства ли се веднъж — край. Можем само да се махнем оттук… веднага!

— Кажи ми какво си направил.

— Добре! Заряди с детонатор! Заложени са в колоните от другата страна на саркофага. Те ще отворят пробойна в стената и ще изложат всичко живо от онази страна на смъртоносна доза лъчение. Нищо не може да се направи. Трябва да се махаме, веднага!

Грей се опита да осмисли чутото, да намери решение. Дори да изтичаше вън и да се разкрещеше, щеше да е късно.

— Не е нужно и ние да умираме — продължи Николай. — Светът се нуждае от нова посока. От силни мъже. Като мен. Като теб. Целта на нашата група е Да възродим човечеството, да изковем един нов ренесанс.

Грей си спомни какво му беше казал сенаторът по-рано, онова за нуждата от нов пророк на световната сцена. Значи така го беше замислил — да потопи света в хаос, а после да предложи решение, насочван от гения на деца-саванти с изкуствено подсилени умения.

— Дори да умрем тук — продължаваше Николай, — с нищо няма да променим нещата. Това не е краят. Вече са в ход планове, които не могат да бъдат спрени Смъртта ни няма да помогне на никого. Присъедини се към нас. Хора като теб могат да ни бъдат от полза Истината беше, че Грей не виждаше как би могъл да спре предстоящото.

Стените зад Николай все така се приближаваха една към друга.

— Две минути! — изкрещя той към Грей. — Оттатък пролуката има обшит с олово контролен павилион. Все още имаме шанс да се измъкнем, ако тръгнем веднага!

Николай се размърда зад скривалището си — явно обмисляше дали да не рискува и да хукне към изхода. Но с един изкълчен и един ранен крак това си беше равносилно на сигурна смърт.

От друга страна, оставането тук не предвещаваше нищо по-добро.

Накрая той захвърли пистолета си и пристъпи на открито. С лице към Грей, разперил ръце встрани от тялото си, провлачил ранения си крак.

— Ако това е единственият начин да оцелея, така да е!

Грей изруга под нос. Неспособен да предотврати смъртта на толкова хора, можеше поне да задържи убиеца им. Грей пристъпи на открито с насочен към другия мъж пистолет.

В същия миг равномерното громолене на хидравличните помпи се извиси до пронизителен вой. Със стон на двайсет хиляди тона стомана гигантската арка се разтресе.

Сега пък какво?

 

 

Ковалски прекрачи мъртвия войник и застана до Елена пред контролния панел. След като Грей беше хукнал пешком, Елена подкара мотоциклета като надрусан до козирката професионален състезател.

Ковалски така беше стискал страничните дръжки на коша, че пръстите му още трепереха. Изминали бяха за нула време разстоянието да задната страна на стоманената арка, оттам продължиха към бетонен бункер, от който излизаха дебели кабели.

Контролният център на хидравличните влекачи.

Последва ожесточена, но краткотрайна престрелка.

Ковалски се бе опитал да помогне, но Елена се въртеше като балерина с картечница в ръцете. Танцуваше и връткаше пируети през дъжда от куршуми, сякаш предусещаше посоката на всеки изстрел. Свали четирима войници. Ковалски се отчете само с един.

„От хората на Николай“ — беше казала тя след като престрелката свърши.

А после влязоха в бункера и Елена се хвана на работа. Приведена над контролното табло, тя придвижи хидравликата към червената линия с идеята да затвори по-бързо хангара.

През прозореца на бункера се виждаше един от масивните двигатели — бълваше дим и изглеждаше на косъм да избухне. На един от екраните пък примигваха предупредителни червени светлинки.

Тази работа не изглеждаше добре.

Ковалски се дръпна назад и плъзна поглед по редицата от екрани. Предаваха в реално време от вътрешността на хангара. На монитора в средата се виждаха две дребни фигурки.

Грей и руснакът.

Камерата показваше нещо, което Грей не можеше да види.

„Ох, мамка му“.

— Елена! — извика той. — Я виж дали ще можеш да помогнеш тука!

Обърна се навреме, за да види как жената се свлича, сякаш краката й внезапно са омекнали. Посегна и успя да я прихване през кръста. Ръката му под тъмното й сако подгизна в нещо горещо. Той разтвори сакото и видя, че цялата й лява страна е в кръв. Изглежда танцът й не е бил чак толкова безупречен.

— Що не каза нещо? — попита той с болка в гласа.

Тя махна към мониторите.

— Покажи ми.

 

 

Грей не можеше да си обясни внезапната промяна в скоростта, с която се приплъзваше хангарът. Инерция от двайсет хиляди тона не се ускоряваше лесно но нямаше съмнение, че сега арката се движи по-бързо, а воят на хидравличните двигатели потвърждаваше впечатлението му.

— Не! — извика Николай.

Грей си даде сметка, че истерията в гласа на другия мъж има двойно основание — страх, че прозорецът за бягство се стеснява още повече, и смесица от гняв и неверие, защото ако хангарът се запечаташе по-рано от предвиденото, плановете му отиваха по дяволите.

— Тръгвай! — каза Грей, насочил пистолета си към руснака.

Николай свали протегнатите си ръце… и Грей видя онова, което досега беше останало скрито зад купчината стоманени греди заедно с едната ръка на сенатора.

Втори пистолет.

Който се насочи към корема му и гръмна.

Той съумя да се извие странично, но куршумът все пак прогори ивица напреко на стомаха му. Насочи оръжието си и стреля. Уви, мерникът му се беше изместил от неочакваното нападение и куршумът рикошира в пода. Още по-лошо, затворът на пистолета му се отвори автоматично.

Празен.

Същото не можеше да се каже за оръжието на Николай.

Руснакът насочи пистолета си към Грей.

Съсредоточен в непосредствените си действия, Николай не забеляза движението по тавана на дъговидния хангар. Масивен жълт плъзгач се придвижи над тях и пусна огромната си кука.

Свистенето от полета й надолу най-сетне привлече вниманието на Николай. Той вдигна очи миг преди тежката стоманена кука, голяма колкото корабна котва, да се стовари върху купчината греди до него. Понечи да отскочи встрани, но сблъсъкът беше толкова силен, че половината греди се сринаха и затиснаха краката му.

Пистолетът му се хързулна по бетонния под.

— Помогни ми! — изпъшка той, отчаян, паникьосан.

Нямаше време.

Стесняващата се пролука между стоманената арка и бетонната стена беше не повече от петдесетина сантиметра широка. Грей прескочи сриналата се купчина греди и хукна към изхода.

Беше на крачка от слънчевия процеп, когато Николай изкрещя зад него:

— Не си спечелил, сволоч нещастна! Тепърва ще умрат милиони!

Грей нямаше време да го разпитва. Напъха се в процепа и продължи да се промушва трескаво през десетината и повече метра тунел — бетон от едната му страна, плътна стомана от другата. Изви се странично, но тунелът сякаш нямаше край, стените го притискаха, решени да го смажат помежду си.

Той си пое дълбоко въздух за последно, а после го издиша докрай, за да смали обема на гръдния си кош. Промуши се през последните метър-два, измъкна се навън, пое жадно въздух и се срина на ръце и колене.

Все едно се беше родил за втори път.

С периферното се зрение видя как някой се мушва в процепа, от който той току-що се беше измъкнал.

Обърна се и извика ужасено:

— Елена! Недей! Няма да успееш!

Скочи на крака и се хвърли след нея, но тя вече се беше навряла дълбоко в пролуката, по-навътре, отколкото можеше да стигне той. Движеше се бързо тънкото й тяло се отдалечаваше все повече и повече.

Грей се надяваше да стигне невредима до другия край на прохода, макар че и там я чакаше сигурна смърт. И едва сега забеляза размазаната ивица кръв по стоманената стена на стесняващата се пролука.

Някой изръмжа зад него. Ковалски.

— Къде е Елена?

Грей се взираше напрегнато в пролуката, докато не видя жената да се изхлузва от другия й край. После поклати глава.

Ковалски местеше глуповато поглед по гигантската снага на хангара.

— Заряза ме там. След като пусна котвата върху тъпото копеле. Рече, че идвала да помогне.

Грей се извърна.

— Сигурно точно това е имала предвид.

 

 

Николай лежеше по гръб, краката му бяха смазани под половин тон стоманени греди. През мъглата на болката чу нечии стъпки да бързат към нето. Обърна глава и видя Елена.

Очите му се присвиха от болка, по-силна от тази в натрошените кости.

— О, милая моя, какво правиш тук?

Тя се отпусна на пода до него. Ризата й беше напоена с кръв.

— Любов моя… — прошепна той с болка и загриженост едновременно. Вдигна ръка и тя се сгуши в прегръдките му. Той я притисна към гърдите си и я залюля нежно, докато последните слънчеви лъчи се стапяха.

Оглушително стържене на стомана в бетон оповести запечатването на арката като финален акорд на погребален марш. Секунда-две по-късно се чу взрив и громолене — далечната страна на стария саркофаг се беше сринала. Запалителните заряди бяха изпълнили задачата си, но убежището вече се беше затворило, спасявайки живота на хората отвън.

Николай обаче не беше сред късметлиите.

Той вдигна поглед към осветения купол. Вътрешните повърхности на хангара бяха покрити с дебел слой поликарбонат, който да отрази радиацията й да намали допълнително пропускливостта на стоманата.

Не че имаше значение, но вдигна капачето на дозиметърната значка, закачена за джобчето на сакото му. Сутринта повърхността й беше бяла. Сега беше черна като катран.

Пусна капачето и посегна да прегърне Елена и с другата си ръка.

— Защо? — попита.

Много въпроси се съдържаха в тази едничка дума. Защо го беше предала Елена? Тя трябва да е била — това беше единственото логично обяснение. И защо се беше върнала при него?

Елена не отговори. Той надигна глава и видя стъкления блясък на очите й.

Мъртва.

Както и той всъщност.

Жив мъртвец.

Знаеше какъв край го очаква. Проучил беше основно пораженията, които радиационното облъчване нанасяше върху човешкия организъм — от професионален интерес. Смъртта му щеше да е не само мъчителна, но и унизителна.

Притисна Елена по-близо до себе си и усети как от ръката й се изхлузва нещо и пада на бедрото му. Пресегна се и стисна последния й подарък.

Пистолетът му.

Явно го беше взела от пода.

Затова беше дошла.

Да се сбогува и да му предложи алтернативен изход, начин да избяга заедно с нея.

Той се сгуши в Елена и целуна за последно студените й устни.

— Ти мое солнишко…

И тя наистина беше неговото слънчице.

Притисна я до себе си, после вдигна пистолета към устните си.

И избяга.